Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (15)

15.

Докато излизах от апартамента в Сътън Плейс, клетъчният ми телефон иззвъня. Човекът отсреща се представи като детектив Барът и при все че пулсът ми се ускори, успях да запазя гласа си преднамерено хладен. В понеделник този човек буквално ме бе изхвърлил от кабинета си, така че каква причина имаше да ми се обажда сега?

— Госпожице Макензи, както може би сте разбрали, Лизи Андрюс, младата жена, която е изчезнала предната нощ, живее съвсем близо до вас на Томпсън Стрийт. Сега съм там и разпитвам съседите от врата на врата. Видях името ви на таблото във вашата сграда. Много бих желал отново да поговорим. Възможно ли е да се видим скоро?

Държейки телефона до ухото си, помолих с жест портиера да ми извика такси. Наблизо имаше едно, от което пътникът тъкмо слизаше. Докато чаках възрастната дама да стъпи на тротоара, осведомих Барът, че съм на път към апартамента си и в зависимост от трафика ще бъда там след около двадесетина минути.

— Ще ви чакам — рече той с равен глас, без да ми даде възможност да кажа дали това ще ми е удобно или не.

Понякога на такситата им трябват петнадесет минути, за да преодолеят разстоянието между Сътън Плейс и Томпсън Стрийт, но има и дни, в които колите просто пълзят. Днешният бе от тях. Не че толкова бързах да се видя с детектив Барът, но след като веднъж тръгна за някъде, нямам търпение да стигна там — още една черта, наследена от баща ми.

И това ме накара да се замисля за тревогата на баща ми, когато изчезна Мак, и за тревогата, която бащата на Лизи Андрюс изпитваше сега. Предната вечер по новините в единадесет часа доктор Дейвид Андрюс с мъка сдържаше сълзите си, докато показваше снимката на дъщеря си и умоляваше зрителите да му помогнат да я намери. Помислих си, че добре знам какво изживява, а после се запитах дали наистина е така. Колкото и тежко да бе за нас изчезването на Мак, в крайна сметка той очевидно просто бе изоставил предишния си живот в един слънчев следобед. Лизи Андрюс обаче е била по-беззащитна сама през нощта и със сигурност не е можела да окаже сериозен отпор на един силен и решителен преследвач.

Всички тези мисли се въртяха в съзнанието ми, докато таксито бавно се приближаваше към Томпсън Стрийт.

Барът седеше на стъпалата на построената от червеникавокафяв камък сграда и представляваше странно нелепа гледка, както си помислих, докато плащах на шофьора. С напредването на следобеда времето отново се бе затоплило и детективът бе разкопчал сакото и разхлабил вратовръзката си. Когато ме видя, моментално се изправи, затегна вратовръзката и закопча сакото — всичко това с едно-единствено плавно движение.

Поздравихме се любезно, но резервирано и аз го поканих вътре. Докато превъртах ключа във входната врата, забелязах два вана с обозначителните знаци на телевизии, паркирани пред съседния блок — сградата, където живееше Лизи Андрюс. Или където бе живяла.

Моят апартамент е едностаен и е в най-задната част на сградата, и същевременно е единственото жилище на приземния етаж. Наех го за една година миналия септември, когато започнах да работя при съдия Хюът. През последните девет месеца това място се превърна в убежище, райско кътче, в което можех да се спася от Сътън Плейс. Там никога не мога да се освободя изцяло от болката от загубата на баща си и тревогата за Мак.

Мама остана ужасена от размера на жилището. „Каролин, осемдесет квадратни метра, няма да можеш да се обърнеш“ — жалваше се тя. Аз обаче бях очарована от малкото, подобно на утроба местенце. Напомня ми на жизнерадостен пашкул и смятам, че до голяма степен на него дължа вътрешното си развитие от състояние на дълбока тъга и безпокойство до отчаяно желание и дори необходимост да приключа с миналото веднъж завинаги, да продължа живота си. Благодарение на добрия вкус на мама израснах в изискано обзаведен дом, но ми достави голямо удоволствие да купувам мебели за студиото си от разпродажби в мебелните къщи.

Просторната ми спалня в Сътън Плейс е с отделна обособена част, която играе ролята на дневна. На Томпсън Стрийт имам разтегателен диван, който, удивително, е снабден с много удобен матрак. Докато детектив Барът влизаше след мен в апартамента, забелязах начина, по който огледа стаята с черните й лакирани странични маси, яркочервени модерни лампи, черна лакирана масичка за кафе и два стола без странични облегалки със същата чисто бяла тапицерия като дивана. Погледът му се плъзна по белите стени и килима на квадрати в черно, червено и бяло.

Кухнята е малко помещение, обособено в единия край на дневната. Масичка, която преди е стояла в заведение за сладолед, и два метални стола с възглавнички под прозореца изчерпват цялото й обзавеждане. Прозорецът обаче е широк, пропуска много светлина и поставените на перваза саксии с цветя внасят нещо от атмосферата на открита градина.

Барът разгледа всичко, след което учтиво отклони предложението ми да му поднеса вода или кафе и седна срещу мен на един от столовете. Изненада ме, като започна разговора ни с извинение.

— Госпожице Макензи — каза той, — навярно смятате, че съм отхвърлил с лека ръка вашите тревоги, когато дойдохте при мен в понеделник.

Замълчах в знак на съгласие.

— Вчера започнах да разглеждам случая на брат ви. Признавам, че не съм стигнал много далеч — обадиха ни се заради Лизи Андрюс и, разбира се, това разследване получи предимство, но после осъзнах, че то ще ми даде възможност отново да поговоря с вас. Както вече ви казах, сега проверяваме съседите. Познавате ли Лизи Андрюс?

Въпросът ме изненада. Може би не трябваше, но си помислих, че когато ми позвъни и ме помоли да се срещнем, ако познавах Лизи дори бегло, щях да му го кажа незабавно.

— Не, не я познавам — отвърнах.

— Видяхте ли снимката й по телевизията?

— Да, снощи.

— И не ви ли се стори, че някога сте я виждали? — продължаваше да настоява той, като че ли не бе сигурен дали не се опитвам да отговарям уклончиво.

— Не, но разбира се, като се има предвид, че живеем толкова близо една до друга, може да сме се разминавали по улицата. В тази сграда живеят доста студентки. — Знаех, че гласът ми звучи раздразнено, и наистина се бях подразнила. Барът нямаше право да предполага, че след като собственият ми брат бе изчезнал, е възможно да съм свързана по някакъв начин с изчезването на това момиче.

Устните на Барът се стегнаха.

— Госпожице Макензи, надявам се, осъзнавате, че ви задавам същите въпроси, които както аз, така и другите детективи, задаваме на всички, живеещи наоколо. Тъй като с вас вече се познаваме и от всички хора вие би трябвало най-добре да разбирате агонията, преживявана от бащата и брата на момичето, се надявам, че можете да ни помогнете. Вие сте извънредно привлекателна млада жена и като адвокат със сигурност сте обучена в тънкостите на наблюдателността. — Леко се приведе напред и сплете ръце. — Случва ли ви се да вървите из този квартал сама през нощта, да речем, след като сте били на вечеря или на кино, или излизате много рано сутринта?

— Да, случва ми се. — Знаех, че гласът ми е омекнал. — През повечето сутрини отивам да бягам около шест часа, а когато излизам вечер с приятели, често се прибирам сама пеш.

— Някога изпитвали ли сте чувството, че ви наблюдават, че някой върви след вас?

— Не, никога. От друга страна, трябва да кажа, че рядко се прибирам след полунощ, а по това време по улиците на Вилидж все още има доста хора.

— Разбирам. Но ще ви бъда благодарен, ако си държите очите отворени и ни съобщите, в случай че видите нещо. Понякога престъпниците, подпалвачите например, изпитват удоволствие, като гледат паниката, която са предизвикали. И още нещо. Има още един начин, по който може би сте в състояние да ни помогнете. Вашата съседка от втория етаж, госпожа Картър, е много привързана към вас, нали така?

— И аз съм много привързана към нея. Тя страда от много тежка форма на артрит и се бои до смърт да излезе навън, ако времето е лошо — обясних. — На няколко пъти е падала много лошо. Проверявам как е и й купувам това-онова от магазина, когато има нужда. — Облегнах се назад в стола си, чудейки се какво цели с тази тема.

Барът кимна.

— Тя ми разказа за това. Всъщност започна да ви превъзнася до небесата. Но предполагам, че знаете как са устроени някои от старите хора. Те се боят, че ако кажат нещо на полицията, ще се забъркат в неприятности. Моята собствена леля беше такава. Не пожела да признае, че е видяла как един съсед потрошава колата на друг. „Не ми влиза в работата“, така казваше. — Детективът замълча и се замисли. — Докато говореше с мен, госпожа Картър определено изглеждаше нервна — продължи той. — Но спомена, че обича да седи до прозореца. Твърди, че снимката на Лизи не й говори нищо, ала ми се струва, че не е точно така. Може би е забелязала Лизи да минава по улицата, но не иска да се забърква в разследването. Ако е така, може би бихте могли да изпиете чаша чай с нея и тя да ви се довери.

— Ще го направя — отвърнах с готовност. „Госпожа Картър може и да е стара, но нищо не убягва от вниманието й, а и наистина стои пред прозореца по цял ден — помислих си. — Положително знае всички мръсни тайни на съседите, които живеят на трите етажа над нея.“ Хрумна ми каква ирония е, че щях да разследвам за Барът, когато първоначалното ми намерение бе да накарам него да разследва за мен.

Детективът се изправи.

— Благодаря, че ми позволихте да се отбия, госпожице Макензи. Както можете да разберете, даваме спешност на този случай, но когато го разрешим, отново ще се върна към досието по случая на брат ви и ще видя дали не можем да намерим някои нови следи, по които да тръгнем.

В понеделник ми бе дал визитната си картичка, но вероятно подозираше, че съм я скъсала, както и наистина бях направила. Докато ми подаваше още една, той каза, че ще поддържа връзка с мен. Изпратих го до вратата, заключих след него и осъзнах, че коленете ми изведнъж са отмалели. Нещо в поведението му ме караше да подозирам, че детектив Барът не е откровен с мен. За него не бях просто човек, който по една случайност се е оказал съсед на една изчезнала млада жена. Той се опитваше да измисли някакво оправдание, за да поддържа контакт с мен.

Но защо?

Просто не знаех отговора.