Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (13)

13.

Аарон Клайн работеше за „Уолъс и Мадисън“ от четиринадесет години. Започна веднага след получаването на магистърската си степен. По онова време изпълнителен директор на частната инвестиционна банка бе Джошуа Мадисън, но когато той неочаквано почина две години по-късно, неговият партньор, Елиът Уолъс, зае мястото на председател на борда на директорите и изпълнителен директор.

Аарон бе обичал резкия, грубоват Джош Мадисън, а първоначално Уолъс, чиито сковани маниери бяха точната противоположност на собствения му дружелюбен характер, го плашеше. После, докато Аарон израстваше все повече и повече в йерархията на компанията, работейки с все по-важни и по-важни клиенти, Елиът бе започнал да го кани на обяд в частната трапезария на изпълнителния директор в офиса им на Уолстрийт — недвусмислен знак, че възнамерява да му повери някоя от най-престижните длъжности.

Преди десет години отношенията им направиха огромен скок напред, когато Елиът свали бронята си и сподели с Аарон за тъгата и болката, които го измъчваха заради изчезването на Чарлс Макензи младши. Елиът управляваше парите на Макензи от години и откакто Чарлс старши бе загинал на единадесети септември, в начина, по който говореше за Оливия Макензи и децата й, се долавяше нотка на яростна закрила. От всичко, което Елиът някога бе споменавал за изчезналия младеж, Аарон бе разбрал, че той гледа на Мак почти като на свой син. Обстоятелството, че майката на Аарон, Естер, бе преподавала на Мак в един от класовете си по драматично изкуство в „Колумбия“, засили още повече връзката между тях.

После, когато година по-късно майката на Аарон бе убита при, както се бе произнесла полицията, случаен грабеж, тази връзка бе станала още по-здрава. Сега почти всички в компанията вярваха, че Аарон Клайн е избран от Елиът Уолъс за негов наследник.

Аарон бе прекарал понеделник и вторник в Чикаго на срещи с клиенти. Късно сутринта в сряда му позвъни шефът му.

— Имаш ли планове за обяд?

— Нищо, което да не мога да променя — отвърна незабавно Аарон.

— Тогава моля те, нека се срещнем в дванадесет и половина в трапезарията.

„Чудя се какво ли става — помисли си Аарон, докато връщаше слушалката на мястото й. — Обикновено Елиът няма навика да ми звъни в последната минута за обяд.“

В дванадесет и петнадесет стана от бюрото си, отиде в личната си баня, прекара гребена през рядката си коса и намести вратовръзката си. „Огледалце, огледалце на стената, кажи кой най-плешив е на земята — помисли си иронично той. — На тридесет и седем години съм, в добра форма и не изглеждам зле, но както е тръгнало, когато навърша петдесет, ще съм късметлия, ако имам повече от шест косъма на главата си.“ Въздъхна и остави гребена.

„Джени твърди, че това е една от причините, поради които съм напреднал толкова много в работата — каза си той. — Според нея изглеждам с десет години по-стар, отколкото съм. Благодаря, скъпа.“

Колкото и да се бяха сближили двамата, Аарон никога не забравяше, че за Елиът Уолъс, със синята кръв, която течеше във вените му, фактът, че той, избраният от него наследник, е внук на имигранти, със сигурност представлява разочарование. Тази мисъл се въртеше в главата му, докато вървеше към трапезарията. „Момчето от Стейтън Айлънд се приближава към привилегирования наследник на един от първите заселници на Ню Амстердам — каза си той. — Няма значение, че внукът на имигрантите е завършил «Йейл» като един от първенците в курса си и има магистърска степен от «Уортън»: това все пак не е като да имаш аристократичен произход. Чудя се дали отново ще чуя историята за «братовчеда Франклин».“

Аарон едновременно мразеше и се отегчаваше от често повтаряния анекдот на Елиът как Франклин Делано Рузвелт поканил републиканка да изиграе ролята на домакиня на някакво празненство в Хайд Парк, докато съпругата му Елинор отсъствала. Когато председателят на Конгреса, демократ, го упрекнал за това, изуменият президент отговорил: „Но разбира се, че трябваше да я помоля да играе ролята на домакиня. Тя е единствената жена в Хайд Парк, чието обществено положение отговаря на моето“.

— Това беше любимата история на баща ми за неговия братовчед Франклин — подхилкваше се всеки път Елиът.

Докато се приближаваше към масата и сервитьорът му издърпваше стол, Аарон незабавно усети, че днес анекдотите за уважаваните му роднини са последната мисъл в ума на Елиът. Той изглеждаше замислен и обезпокоен — в действителност дори разсеян.

— Аарон, радвам се да те видя. Нека поръчаме бързо. Имам няколко срещи. Предполагам, че и днес ще искаш същото?

— Салата „Коб“ без заливка и студен чай, нали, господин Клайн? — попита сервитьорът усмихнат.

— Познахте. — Аарон нямаше нищо против шефът му да си мисли, че салатата, която си вземаше за обяд, е признак за самоналожена дисциплина. Истината бе, че жена му Джени обичаше да готви и приготвени от нея, дори най-обикновените ястия бяха далеч по-добри от безвкусното меню в трапезарията на изпълнителния директор.

Елиът също поръча и когато сервитьорът се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чува, премина направо към проблема, който го бе накарал да призове Аарон тук.

— Мак ни се обади в неделя — каза той.

— Обичайното обаждане за Деня на майката? — попита Аарон. — Чудех се дали и този път ще остане верен на навика си и ще позвъни.

— Не само че се обади, а направи и нещо повече.

Без да откъсва очи от лицето на Елиът Уолъс, Аарон изслуша разказа му за бележката, оставена от Мак.

— Посъветвах Оливия да уважи желанието му — продължи Елиът. — Но колкото и да е странно, тя като че ли бе стигнала до същия извод още преди да й го кажа. Когато говори за Мак сега, казва, че е „избягал без разрешение“ — дезертьор. Ще отиде на пътешествие край гръцките острови заедно с някакви приятели. Поканиха и мен да се присъединя към тях и може би ще отида за последните десет дни.

— Трябва да отидете — рече незабавно Аарон. — Почивката, която си давате, далеч не е достатъчна.

— На следващия си рожден ден ще навърша шейсет и пет. В много компании на тази възраст биха ме отстранили. Това е предимството да притежаваш собствена фирма — не възнамерявам да се оттеглям, и то за много дълго време. — Той направи пауза, като че ли се подготвяше за нещо, а после каза: — Но не те помолих да дойдеш тук, за да си говорим за ваканции.

Изненадан, Аарон Клайн видя как очите на Уолъс се замъглиха от тревога.

— Аарон, ти преживя болката да загубиш майка си, убита в случайно престъпление. Ако ролите ви с Оливия бяха разменени, ако твоята майка бе изчезнала и после бе продължила да поддържа някаква връзка с теб, щеше ли да уважиш желанието й, или щеше да продължиш да я търсиш? Чувствам се извънредно несигурен и притеснен. Дали съветът, който дадох на Оливия, бе правилен, или трябваше да я насърча да поднови и удвои усилията си да намери Мак?

„Да си представя, че мама е изчезнала преди десет години — заразсъждава Аарон. — Да си представя, че ми се обажда веднъж годишно, а после, когато й заявя, че изпитвам нужда да я намеря и ще го направя, тя ми изпраща бележка, в която ми нарежда да я оставя на мира. Как щях да постъпя аз в тази ситуация?“

Отговорът не бе труден.

— Ако майка ми бе сторила това, което Мак е причинил на своето семейство и на вас, щях да кажа: „Щом това искаш, мамо, нека бъде така. Имам по-важни неща за правене“.

Елиът Уолъс се усмихна.

— „По-важни неща за правене“? Необичаен израз. Все пак ти благодаря, Аарон. Изпитвах нужда някой да ме увери, че не подвеждам Мак или Оливия… — Направи пауза, след което се поправи: — Искам да кажа майка му и сестра му, разбира се.

— Не ги подвеждате — заяви категорично Арон Клайн.

Тази вечер, докато с жена му пиеха по чаша вино преди вечеря, Аарон сподели:

— Джени, днес осъзнах, че дори абсолютните задръстеняци приличат на момчета, когато се влюбят. Елиът не може да изрече името на Оливия Макензи, без очите му да заблестят.