Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (37)

37.

В сряда вечерта, скоро след като си отидоха мама и Елиът, се обади детектив Барът. Мислех, че нещата не могат да станат още по-лоши, но се оказа, че греша. Барът тихо попита дали знам, че обаждането, което току-що бях получила и бях сметнала за грешно набиране, е дошло от мобилния телефон на Лизи Андрюс.

Бях толкова поразена, та ми се струва, че измина цяла минута, преди да успея да изрека нещо като:

— Но това е невъзможно. — Замлъкнах и се опитах да асимилирам това, което току-що ми бе казал. — Това е абсолютно невъзможно — повторих.

Барът кратко ме увери, че е вярно, и се поинтересува дали мисля, че може да е бил брат ми, който се опитва да се свърже с мен.

— Когато вдигнах, отсреща затвориха. Реших, че някой е сбъркал номера. Не можахте ли да видите, че не съм говорила с никого? — троснах се сърдито.

— Знаем това. Знаем също така, че номерът на телефона в апартамента ви не фигурира в указателя, госпожице Макензи. Не си правете илюзии. Ако телефонът на Лизи е у брат ви и той отново се опита да се свърже с вас, а вие не ни помогнете да го намерим, можете да се окажете съучастница в много сериозно престъпление.

Не му отговорих. Просто прекъснах връзката.

По някое време между четири и седем часа сутринта в четвъртък реших да се обадя на Лукас Рийвс и да го помоля да се срещнем колкото се може по-скоро. Трябваше ми помощ от човек, на когото да мога да разчитам, че ще е старателен и безпристрастен. Вече бях разбрала от папката, че Рийвс е свършил добра работа, разговаряйки очевидно с всички възможни хора, които са били близки с брат ми. Заключението, което бе дал на татко, бе съвсем ясно: „Нищо в живота на сина ви не подсказва да е имал проблем, който би го накарал да избяга. Не бих изключил възможността за душевно заболяване, което успешно да е крил от всички“.

На обяд двамата с Елиът имахме среща в офиса на Търнстън Карвър — защитник по криминално право, когото Елиът бе ангажирал да ни представлява. В девет часа сутринта се обадих на Рийвс. Все още не беше в офиса си, но секретарката му обеща, че ще ми се обади веднага щом пристигне. Очевидно бе разпознала името ми. Половин час по-късно той ми позвъни. Колкото се може по-кратко обясних какво се е случило.

— Може ли да се видим тази сутрин? — попитах и усетих отчаянието в собствения си глас.

Неговият бе дълбок и звучен, когато ми отговори:

— Ще променя програмата си. Къде е срещата ви с адвоката?

— На Парк Авеню и Петдесет и пета — казах, — в сградата на „Метлайф“.

— Телефонният ми номер е същият, но преди две години преместих офиса си. Сега съм на Парк Авеню и Тридесет и девета улица, само на няколко пресечки от „Метлайф“. Можете ли да бъдете тук в десет и половина?

Можех. Вече се бях изкъпала и облякла. Непредвидимото време отново ни бе удостоило с ветровит ден. Поглеждайки през прозореца към хората, облечени с якета и скрили ръце в джобовете си, смених лекия костюм, с който смятах да изляза, с кадифен спортен костюм, който ме правеше да приличам по-малко на адвокат и повече на нечия сестра. Не бих казала, че ме показва в ласкателна светлина. Беше тъмносив на цвят и когато погледнах в огледалото, видях, че подчертава кръговете под очите ми и необичайната бледност на кожата ми. Обикновено не губя много време за грим през деня, но днес реших да си сложа фон дьо тен, малко сенки, руж, спирала и червило. „Красиво накичена в защита на брат си“ — казах си горчиво и възненавидях горчивината в мисления си тон.

Само ако не бях отишла да видя детектив Барът. Само ако не бях намерила онази касета в куфара на Мак. Мисли, които сега бяха напълно безполезни.

Усетих началото на главоболие и макар да не бях гладна, слязох в кухнята, направих си каничка кафе и препекох една кифла. Занесох ги в алкова за закуска и седнах на масата, загледана във великолепния изглед към Ийст Ривър. Силният вятър караше водата да тече бързо и аз се улових, че се отъждествявам с нея. Носеше ме течение, на което не можех да се съпротивлявам, и трябваше да се оставя на движението му или докато ме надвиеше, или докато ме освободеше.

През последните няколко дни се радвах, че мама е в Гърция и целият апартамент е на мое разположение. Тогава обаче отсъствието й бе планирано — тя трябваше да бъде някъде другаде. Струваше ми се невероятно, че сега е в Ню Йорк, а не живее в апартамента си, но когато излязох, разбрах основанията й. Медиите бяха във вихъра си, а репортерите веднага хукнаха към мен, надявайки се да дам изявление. „Точно така е било и с нея снощи“ — помислих си.

Бях позвънила на портиера да ми повика такси и то ме чакаше. Без да обръщам внимание на микрофоните, скочих вътре и казах:

— Потегляйте.

Не исках никой да чуе къде отивам.

Двадесет минути по-късно седях в чакалнята в офиса на Лукас Рийвс. Точно в десет и тридесет той изпрати до външната врата видимо напрегната двойка, за която реших, че са други клиенти, огледа се и тръгна към мен.

— Госпожице Макензи, влизайте.

Спомнях си, че съм го виждала само веднъж, когато дойде в Сътън Плейс преди десет години, затова или той си спомняше как изглеждам, или, тъй като бях единственият човек в чакалнята, правилно заключи, че трябва да съм Каролин Макензи.

Лукас Рийвс бе дори по-нисък, отколкото си спомнях. Не мисля, че надвишаваше метър и шейсет на високи токове. Косата му бе гъста, остра, смесица от черно и бяло, която очевидно бе боядисана, за да създаде впечатлението за естествено посивяване. Лицето му бе набраздено от малки бръчици около устата, които ме наведоха на мисълта, че почти със сигурност е бил сериозен пушач. Неговият дълбок, приятен глас звучеше странно от устата на такъв дребен мъж, но съответстваше на топлината в очите му и на енергичното му ръкостискане.

Последвах го в кабинета. Вместо да седне зад бюрото си, той ме заведе до обособен кът за сядане с два стола, диван и масичка за кафе.

— Не знам за вас, госпожице Макензи — започна той и ми посочи да се настаня на един от столовете, — но за мен е време за второто ми сутрешно кафе. Какво ще кажете? Или като британските ми приятели бихте предпочели чай?

— Черно кафе би било идеално — отвърнах.

— Значи ставаме двама.

Администраторката отвори вратата и подаде глава.

— Какво ще бъде, господин Рийвс?

— Две черни. Благодаря, Мардж. — След това се обърна към мен и заговори: — В тези дни на равноправие и правилно разпределение на задачите започнах сам да правя кафето в нашата малка кухня, но помощникът ми, секретарката, администраторката и счетоводителят буквално ме изхвърлят — твърдят, че кафето ми е достатъчно силно да обели боята от стените.

Бях толкова благодарна за опита му да ме накара да се отпусна, че почувствах как очите ми се наливат със сълзи. Той се престори, че не забелязва.

Бях предложила да донеса папката на Мак, но той бе отвърнал, че има дубликат. Това копие сега лежеше на масичката за кафе. Той посочи към него.

— А сега ми обяснете какво става, Каролин.

Очите му не се откъсваха от лицето ми, докато му разказвах как заради мен Мак се бе превърнал в заподозрян както в случая на Лизи Андрюс, така и в този на Естер Клайн.

— И сега смятат, че мобилният телефон на Лизи е у Мак. Вярно, номера ни наистина го няма в указателя, но е един и същ още откакто бях дете. Стотици хора го знаят. — Прехапах устна. Тя трепереше толкова много, че не можах да продължа. През ума ми се стрелна мисълта, че причината мама да иска да остане в апартамента през всички тези години е желанието й да е сигурна, че никога няма да пропусне обаждането на Мак.

Докато ме слушаше, изражението на Рийвс ставаше все по-тревожно.

— Боя се, че брат ви е много удобен заподозрян, Каролин. Ще бъда откровен с вас. На времето не успях да видя никаква причина защо млад мъж на двадесет и една години с общественото положение и възможностите на Мак би решил доброволно да изчезне. Честно казано, през последните няколко дни, с целия шум, който се вдигна около него в медиите, отново започнах да чета папката му и да правя някои проучвания, най-вече за свое собствено удовлетворение. Баща ви ми плати повече от щедро, а аз не можах да му помогна с абсолютно нищо да разбере какво се крие зад изчезването на брат ви.

Той погледна покрай мен.

— А, ето го кафето, което не съм приготвил аз. — Изчака да сложат чашите на масата и когато отново останахме сами, продължи: — Сега ще разгледам нещата от гледна точка на полицията. В нощта, когато е изчезнало първото момиче, брат ви е бил в онзи клуб, „Сцената“. Но там са били и двамата му съквартиранти, други студенти от „Колумбия“ и още поне петнадесет клиенти. Клубът е бил малък, но, разбира се, все пак е имало барман, няколко сервитьори и една малка музикална група. Този списък, толкова подробен, колкото можах да го направя, е тук, в папката на брат ви. Тъй като сега полицията вярва, че брат ви може да е бил замесен в това първо изчезване, нека помислим като тях. С развитието на технологиите става все по-лесно да следим живота на хората. С гордост заявявам, че тази агенция разполага с ненадмината техническа система. Ще започнем да събираме сведения за всички, за които знаем, че са били в този клуб преди десет години, когато е започнала цялата история.

Той отпи от кафето си.

— Превъзходно. Силно, но не горчиво. Възхитително качество, не смятате ли?

Запитах се дали тези думи не са всъщност съвет. Дали не бе почувствал все по-нарастващата горчивина у мен срещу Мак и дори, както си признах неохотно, срещу майка ми?

Той не изчака да му отговоря.

— Казахте, че според вас домакините, семейство Крамър, крият нещо?

— Не знам дали крият нещо — отвърнах. — Знам само, че изглеждаха ужасно нервни, сякаш се бояха да не ги обвиня, че знаят нещо за изчезването на Мак.

— Разговарях с тях преди десет години. Ще трябва да накарам хората си да проверят дали в живота им няма нещо, което би било добре да знаем. Кажете ми сега за Никълъс Демарко. Разкажете ми за всичко, което ви е направило дори най-бегло впечатление в поведението му, било то положително или отрицателно. Исках да бъда безпристрастна.

— Ясно е, че сега Ник е с десет години по-възрастен — подех. — Сега е по-зрял, разбира се. Когато бях на шестнадесет, си падах по него, затова не знам дали съм можела да го преценя обективно. Беше красив, забавен, сега, като погледна назад, ми се струва, че флиртуваше с мен, а бях достатъчно млада да мисля, че за него съм нещо по-специално. Мак ме предупреди да стоя настрана от Ник и няколкото пъти, когато той дойде на вечеря след това, се погрижих да не присъствам — излизах навън с приятелите си.

— Мак ви е предупредил да стоите настрана от Ник? — повдигна вежда Рийвс.

— Беше се вживял в ролята си на по-голям брат. Предполагам, че увлечението ми е било очевидно, а и Мак каза, че всички момичета си падали по Ник. Като се изключи това, бих казала, че когато го видях за последен път, Ник имаше вид на човек, на когото са му се струпали много неща наведнъж.

— Говорихте ли с него за другия студент в онзи апартамент — Брус Гълбрайт?

— Да. Ник изобщо не поддържа връзка с него. Честно казано, не мисля, че го е харесвал особено. Дори го нарече „самотния странник“. Казах ви, че оставих съобщение, в което моля Брус за среща, но поне досега не ми е отговорил.

— Пак му се обадете. Съмнявам се, че с всичкия шум, който се вдига в медиите около брат ви, Брус Гълбрайт ще откаже да се видите. Междувременно аз незабавно ще започна да допълвам сведенията, с които разполагаме за останалите. Заради връзката с Деня на майката полицията вече се опитва да свърже Мак с изчезването на Лизи Андрюс и по подразбиране — с изчезванията на всички онези млади жени. Сега вече това позвъняване в дома ви от клетъчния телефон на Лизи ще ги убеди, че е виновен. Всяка нишка удобно води до Мак. Започвам да се чудя дали всичко случило се не е започнало онази нощ в „Сцената“, седмици преди Мак да изчезне.

Веднага разбрах какво иска да каже.

— Господин Рийвс, да не би да казвате, че някой умишлено може да се опитва да свърже Мак с изчезването на тези четири жени?

— Мисля, че е възможно. Както сама изтъкнахте, преди няколко години една статия е направила всеобщо достояние факта, че брат ви се обажда единствено на Деня на майката. Кой знае дали някой не е запомнил тази информация и сега не я използва да отклони подозренията от самия себе си? Съществуват всевъзможни начини да откраднеш нечия самоличност. Да се използва човек, който е изчезнал и не може да се защитава, е един от тях. Клетъчният телефон на Лизи е у похитителя й. Възможно е той да знае и вашия номер, въпреки че не фигурира в телефонния указател.

Тази възможност звучеше разумно. Когато излязох от офиса на Рийвс, почувствах, че този път съм дошла при правилния човек — някой, който ще се опита да открие истината без предварителното убеждение, че Мак се е превърнал в убиец.