Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (24)

24.

— Надеждата, че ще открият Лизи Андрюс жива, се стопява все повече и повече — прочете доктор Дейвид Андрюс, докато записите от последните новини се плъзгаха по долната част на телевизионния екран.

Той седеше на кожения диван в кабинета в апартамента на сина си на Парк Авеню. Неспособен да заспи, бе отишъл там по някое време преди зазоряване. Знаеше, че в един момент трябва да се е унесъл, защото скоро след като чу Грег да излиза, за да посети пациентите си в болницата, осъзна, че е покрит с одеяло.

Сега, три часа по-късно, той все още седеше там, като в промеждутъците между дремките си гледаше телевизия. „Трябва да се изкъпя и да се облека“ — помисли си, но бе прекалено уморен, за да помръдне. Часовникът на камината показваше, че часът е десет без петнадесет. „Все още съм по пижама — установи Дейвид Андрюс. — Това е смешно.“ Погледна към екрана на телевизора. Какво бе видял току-що? „Трябва да съм го прочел, защото звукът е изключен“ — осъзна той.

Пипнешком потърси дистанционното управление, което помнеше, че е оставил на възглавницата, за да може да включи незабавно звука, ако се появеше нещо за Лизи.

„Вече е неделя — помисли си. — Минаха повече от пет дни. Какво изпитвам точно в този момент? Нищо. Нито страх, нито тъга, нито онзи убийствен гняв към този, който я е отвел. Точно сега, в тази минута, се чувствам абсолютно вцепенен отвътре.

Но това няма да продължи дълго.

«Надеждата намалява все повече и повече.» Това ли прочетох току-що на лентата с новините на екрана? Или съм си го съчинил? Защо тези думи звучат толкова познато?“

Съзнанието му изведнъж се изпълни с образа на майка му, която свири на пиано на семейните тържества и всички пеят. „Всички обичахме старите вариететни песни“ — припомни си. Една от тях започваше с думите: „Остарявам, мили мой“.

„Лизи никога няма да остарее“ — помисли си и затвори очи, за да се спаси от неудържимия прилив на болката. Емоционалното вцепенение бе изчезнало.

„Остарявам, мили мой… Ето, тук блести сребро… Тук, над моето чело… И животът се топи…“

Надеждата се стопява… „Точно тези думи ме накараха да си спомня за старата песен.“

— Татко, добре ли си?

Дейвид Андрюс вдигна поглед и видя разтревоженото лице на сина си.

— Не те чух да влизаш, Грег. — Той потърка очите си. — Знаеш ли, че животът се топи все повече и повече с всеки изминал час? Животът на Лизи. — Спря и се опита да започне отново. — Не, не е това. Стопява се надеждата, че ще я открият жива.

Грег Андрюс прекоси стаята, седна до баща си и обгърна раменете му с ръка.

— Моята надежда не се стопява, татко.

— Така ли? Тогава значи вярваш в чудеса. И защо не? Едно време и аз вярвах в тях.

— Продължавай да вярваш, татко.

— Спомняш ли си как изглеждаше, че майка ти се възстановява, а после всичко се промени само за една нощ и я загубихме? Оттогава спрях да вярвам в чудеса.

Дейвид поклати глава, опитвайки се да я проясни, и потупа сина си по коляното.

— Грижи се за себе си, заради мен. Ти си всичко, което ми е останало. — Изправи се. — Чувствам се така, сякаш бълнувам. Но ще се оправя, Грег. Ще се изкъпя, ще се облека и ще си отида вкъщи. Тук съм абсолютно безполезен. Програмата ти в болницата е толкова натоварена, че когато си тук, трябва да си почиваш, а и аз ще успея да сложа мислите си в ред по-добре, когато съм вкъщи. Ще се помъча да се върна горе-долу в рамките на обичайния си живот, докато чакаме да видим какво ще стане оттук нататък.

Грег Андрюс изгледа баща си с критичния поглед на лекар; забеляза дълбоките тъмни кръгове под очите му, обезсърчения израз в тях, начина, по който за тези четири дни стегнатата му фигура ненадейно бе станала извънредно слаба. „Откакто разбра за Лизи, не е сложил в уста дори една хапка“ — помисли си Грег. От една страна, искаше да възрази на решението му да си тръгне, а от друга, разбираше, че баща му ще се справи по-добре в Гринич, където три дни в седмицата работеше на доброволни начала в центъра за спешна помощ и където щеше да бъде сред близки приятели.

— Разбирам, татко — каза той. — И още нещо: може би самият ти си мислиш, че си спрял да се надяваш, но аз не ти вярвам.

— Повярвай ми — рече баща му просто.

Четиридесет минути по-късно, изкъпан и облечен, той бе готов да си тръгне. На вратата на апартамента двамата мъже се прегърнаха.

— Татко, знаеш, че един куп хора искат да вечерят с теб. Иди довечера в клуба с някои от тях — подкани го Грег.

— Ако не тази вечер, ще го направя много скоро.

След заминаването на баща му апартаментът изведнъж му се стори празен. „Аз се опитвах да си придавам смел вид заради него, а той — заради мен — помисли си Грег. — По-добре да последвам собствения си съвет и да се ангажирам с нещо. Ще отида да потичам в Сентрал Парк, а после ще се опитам да поспя.“ Вече бе решил да измине пътя от „Бараката“ до апартамента на Лизи и обратно в три часа през нощта — същото време, по което и тя бе поела по този път. „Може би ще намеря някой, който е видял нещо, някой, когото ченгетата са пропуснали“ — вдъхваше си надежда. Детектив Барът му бе казал, че детективите в цивилно облекло изминават маршрута всяка вечер, но желанието да помогне в разследването се бе превърнало в трескава необходимост за Грег.

„Не можех да отида, докато татко беше тук — помисли си той. — Щеше да настоява да дойде с мен.“

Денят бе започнал с облачно време, но когато излезе навън в единадесет часа, слънцето вече си бе пробило път сред облаците и Грег почувства как собственият му дух се повдига малко. В такава красива сутрин не бе възможно малката му сестричка, забавната, красива Лизи, вече да я няма. Но ако не бе мъртва, тогава къде беше? „Нека да е някакъв емоционален срив или пристъп на амнезия“ — молеше се Грег, докато вървеше с дълги крачки по трите пресечки, които го деляха от парка. Веднъж стигнал там, реши да тръгне на север и да завие обратно край ресторанта с лодките.

Десен крак, ляв крак, десен крак, ляв крак. „Нека… да… я… намерим… Нека… да… я… намерим“ — молеше се той в ритъм с бягането.

Един час по-късно, уморен, но вече не толкова напрегнат, той вървеше обратно към апартамента си, когато клетъчният му телефон иззвъня. Със смесени чувства на надежда и страх той го грабна от джоба на якето си, отвори го със замах и видя, че се обажда баща му.

Думите „Здравей, татко“ замряха на устните му, докато ужасено слушаше. От другия край долитаха неудържими ридания. „О, Господи — помисли си той, — открили са тялото й.“

— Лизи — най-после успя да изрече Дейвид Андрюс. — Грег, Лизи е. Тя се е обадила!

— Тя какво!

— Оставила е съобщение на телефонния секретар преди по-малко от десет минути. Току-що влизам. Не мога да повярвам. Съвсем за малко съм пропуснал обаждането й.

Грег Андрюс отново чу плача на баща си.

— Татко, какво е казала? Къде се намира?

Риданията изведнъж спряха.

— Казва, че… че… че ме обича, но трябва да остане сама. Моли ме да й простя. Казва… казва, че ще се обади отново в Деня на майката.