Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (42)

42.

Грег Андрюс си бе изработил режим и се придържаше към него. След като приключеше в болницата, се прибираше право вкъщи, хапваше нещо набързо и си лягаше. Будилникът му бе нагласен за един часа през нощта. В два вече седеше на бара на „Бараката“ с бира в ръка и оставаше там, докато затвореха. После, седнал в колата си по-надолу по улицата, наблюдаваше начина, по който сервитьорите, барманите и членовете на групата напускаха сградата. Искаше да види дали всички излизат в разстояние на няколко минути един след друг и дали наистина никой не си тръгва сам, както бяха заявили, че са направили в нощта на изчезването на Лизи.

През последните три нощи след края на наблюдението си той бе изминавал разстоянието от една миля между клуба и апартамента на Лизи, спирайки се да говори с всеки минувач и питайки дали случайно човекът не е бил наблизо по времето, когато бе изчезнала Лизи, и дали не я е видял. Отговорът винаги бе отрицателен. През четвъртата и петата нощ той обикаля с колата, минавайки по други улици, в случай че сестра му е избрала да не тръгва по най-прекия път.

В събота в три часа и тридесет минути през нощта, след като видя как работещите в „Бараката“ заключват бара, тъкмо се канеше отново да пообиколи с колата наоколо, когато някой почука на прозореца. От другата страна на стъклото стоеше мъж с ивици от мръсотия по лицето и рошава нечиста коса. Убеден, че ще го молят за пари, Грег свали прозореца само с няколко сантиметра по-надолу.

— Ти си братът — рече мъжът с дрезгав глас. Дъхът му вонеше на алкохол и Грег инстинктивно отдръпна глава назад.

— Да, аз съм.

— Аз я видях. Обещаваш ли, че ще ми дадеш наградата?

— Ако ми помогнеш да открия сестра си, да.

— Запиши си името ми.

Грег бръкна в жабката и извади бележник.

— Зак Уинтърс. Живея в приюта на Мот Стрийт.

— И смяташ, че си видял сестра ми?

— Видях я в нощта, когато изчезна.

— Защо не дойде по-рано?

— Никой не вярва на хора като мен. Ако им кажа, че съм я видял, веднага ще се усъмнят, че съм й направил нещо. Винаги така става. — Уинтърс подпря мръсната си ръка на колата, за да запази равновесие.

— Ако казаното от теб ни помогне да намерим сестра ми, лично аз ще ти връча наградата. Какво знаеш?

— Тя беше последният посетител, който си тръгна. Запъти се натам — и посочи. — После един голям джип се приближи и спря до нея.

Грег почувства как вътрешностите му се сгърчват.

— Насила ли я вкараха в колата?

— Съвсем не. Чух как шофьорът се провиква: „Хей, Лизи“, и тя веднага скочи сама вътре.

— Можеш ли да ми кажеш каква марка беше джипът?

— Разбира се. Черен мерцедес.