Джули Гарууд
Скрита камера (6)

Шеста глава

Отец Хенри прекара чудесна вечер. Предварително се обади на Лира, за да й каже, че ще дойде на гости след литургията в пет часа следобед. Свещеникът възнамеряваше да проведе един сериозен разговор с Джиджи Прескот и най-късно в шест и половина да се върне в енорийското си жилище. Там щеше да вечеря със студени остатъци от предишната вечер, но апетитният аромат на подправки, който се носеше от кухнята на Джиджи, го убеди да остане.

Ястията, които бабата приготви, бяха божествени на вкус и достойни за трапезата на някой крал. Може да се каже, че те бяха съществена част от плана й да сломи съпротивата на свещеника. С помощта на Лира Джиджи поднесе салата от пресен спанак, ребърца с гарнитура йоркширски пудинг, нейния запазен специалитет от „картофки само с осем хиляди калории“ и аспержи. За десерт имаше домашно приготвен ябълков пай с канела и сладолед.

Отец Хенри беше висок и слаб мъж, но тази вечер хапна като за трима. Накрая Лира не можеше да си представи къде намира място да побере всичката храна. Джиджи беше решила да не готви прочутата си супа с морски дарове, а вместо нея да поднесе червено месо с аргумента, че така или иначе всички мъже обичат пържоли. Очевидно и свещеникът не правеше изключение и дотолкова му се услади, че си сипа допълнително.

След вечеря Джиджи сервира кафе в дневната, но малко по-късно предложи да излязат на верандата и да се настанят в люлеещите се кресла, за да обсъдят „тази ситуация със светената вода“.

Лира остана в къщата, не й се искаше баба й да се почувства така, сякаш са се наговорили със свещеника да й се карат. Джиджи и отец Хенри си хортуваха тихо и вятърът отвяваше думите им надалеч, затова Лира не можа да чуе много. Ала по някое време свещеникът се разсмя с глас и Лира реши, че това е добър знак. Малко по-късно отец Хенри я извика, за да се сбогува, и момичето реши да го изпрати до колата му. Искаше й се да разбере какво са решили за „ситуацията“ със светената вода.

— Баба ти ми даде дума, че повече няма да пипа водата. Предложих й няколко алтернативи, ако трябва да бъдем честни… — призна си с усмивка свещеникът. — Но тя каза, че нямало да бъде същото…

— Но ви обеща повече да не взема от светената вода, нали?

— Точно така.

— Добре, но ако се появи още нещо, свързано с баба, моля ви да ми се обадите само на мен. Не ми се иска да тревожим ненужно останалите членове на семейството.

— Тя ми даде дума — напомни й свещеникът.

„Да, точно така, помисли си Лира, сигурна съм, че го е казала с най-добри намерения“.

— Ако се наложи, ще ти се обадя — обеща отец Хенри.

— Благодаря ви — усмихна се успокоена Лира.

Свещеникът отвори вратата на колата си, ала спря за момент и каза тихо:

— Ако все пак се изкуши и си вземе още малко светена вода, помоли я да не я подменя с газирана. Веднъж от купела все още излизаха мехурчета, когато един от енориашите ни Бил Брадшоу се случи да се навърта около него. Човекът реши, че се е случило чудо, и ако пасторът беше видял, нямаше да остане очарован.

Лира се постара да сдържи смеха си, чак докато колата на отец Хенри зави зад ъгъла. Връщайки се към верандата, тя забеляза, че завесите в къщата на госпожа Кастман леко потрепнаха. Лира се усмихна, съседката им сигурно умираше от любопитство.

Момичето се прибра и отнесе чиниите от трапезарията в кухнята, а докато зареждаше миялната машина, откъм дневната проехтя смеха на Джиджи. Лира надзърна да види какво става и завари баба си да разправя нещо забавно на двама мили съседи, възрастно семейство, които живееха малко по-надолу по улицата. Докато внучката приключи с почистването, компанията на Джиджи се беше увеличила с още четирима души. По-рано през деня момичето се зачуди защо баба й приготвя два пая, но сега разбра — познати и съседи често се отбиваха на гости и старата винаги се стараеше да ги почерпи. Тя беше чудесна домакиня. Когато Лира беше малка, много обичаше да сяда на най-горното стъпало в къщата и да слуша как Джиджи разказва истории и забавлява гостите си. Още оттогава момичето искаше да прилича на баба си — една истинска благородна южнячка.

Родена в Александрия, Южна Каролина, прекрасно малко градче, само на час път от Чарлстън, с кръщелното име Лира Колет Декорси, Джиджи бе израснала като галеното дете на Бьорегард Декорси. Той беше предприемач и собственик на единственото предприятие в региона — текстилна фабрика „Декорси“. Беше посещавала най-добрите училища и колежи в Европа и само месец след като се беше върнала у дома, на осемнадесетгодишна възраст, Джиджи се запозна с Тобиас Кристофър Прескот. Това беше мъжът, когото баща й бе нарекъл „надут петролен барон от онзи нецивилизован щат Тексас“.

Година по-късно двамата с Тобиас спретнаха най-разточителната сватба в историята на градчето Александрия. И до днес Джиджи разказваше на внучката си как някога пред олтара е дала клетва да обича и почита съпруга си, но нарочно забравила да спомене думата „да му се подчинява“. Подчинението на съпруг според Джиджи си беше чиста глупост. Явно баба й си е била упорита и твърдоглава още тогава, но дядо Тобиас, изглежда, нямаше нищо против отношението на съпругата си, тъй като бракът им бе здрав и щастлив цели четиридесет и две години.

Лира знаеше, че никога няма да намери съпруг като дядо й Тобиас, такъв човек се срещаше само веднъж. Момичето даже се съмняваше, че в наши дни подобни мъже въобще съществуваха. Тези, които тя познаваше, бяха до един егоцентрични, влюбени в парите и откачени на тема секс, които очакваха да си легнат с жената три часа след като са се запознали. Естествено всички оставаха много разочаровани и леко шокирани, когато Лира им отказваше и се прибираше вкъщи сама.

В един момент момичето започна да мисли, че любовта просто не е за нея. Беше й писнало да излиза, повече й харесваше да е сама. Защо да променя нещо, което я устройваше?

Минаваше единадесет, когато Лира слезе да провери дали е заключено и да пожелае „лека нощ“ на баба си. Спалнята на старата беше на долния етаж, закътана в задната част на къщата. Вратата беше отворена и Джиджи тъкмо пристягаше колана на нощния си пеньоар.

— Денят беше много хубав, нали? — каза тя, щом видя внучката си.

— Така е. — Лира влезе в стаята и седна на края на леглото. — Всяка вечер ли имаш толкова много гости?

— Не, разбира се, че не — усмихна се Джиджи, — въпреки че семейство Паркър, които живеят две врати по-надолу в розовата къща, обичат честичко да ме навестяват.

— Радвам се — каза Лира, загледана в снимката, поставена в рамка на нощното шкафче: баба й и дядо й, хванати за ръце, снимани пред два расови коня. — Липсва ли ти ранчото понякога? — попита Лира.

— О, да. Цял живот то е било моят дом…

— Понякога си мисля, че си тръгна оттам заради нашите…

Джиджи я изгледа добродушно и нарочно пропусна въпроса.

— Обичам Калифорния — сговорчиво рече старата. — Идването тук ми се отрази много добре.

— А липсва ли ти дядо Тобиас? — усмихна се Лира.

— Много — замислено каза Джиджи. — Харесваше ми да съм омъжена.

— Мислила ли си някога да се омъжиш отново? Сигурна съм, че дядо Тобиас би искал да си щастлива.

— О, не, не, никога не бих го сторила. Мисля, че в живота срещаме единствения мъж само веднъж, Лира, а за мен това беше Тобиас.

— Единствен като какво?

— Единствената истинска любов — отговори благо баба й. — А сега отивай да си лягаш.

— Не знаех, че си такава романтичка — усмихна се внучката и целуна Джиджи по бузите, пожелавайки й лека нощ.

Щом се настани в леглото си, Лира се замисли за всичко това, което баба й и дядо й бяха успели да постигнат заедно. Бяха превърнали малкото си ранчо в Тексас в империя, разпростираща се на хиляди квадратни метри площ, в която се добиваше петрол и се отглеждаха говеда и чистокръвни коне. Това беше идеалното място за живот на едно семейство и двамата някога са се надявали да напълнят къщата с деца, но бяха успели да имат само едно. Бяха обграждали сина си Кристофър с огромна любов и внимание и се бяха надявали един ден той да поеме ранчото.

Синът им беше отраснал, без да е лишаван от нищо, но семейните дела го интересуваха твърде слабо. Скоро след завършване на колежа се беше оженил за популярната из светските партита в Далас Джудит Торндайк, а след това двамата се бяха върнали в ранчото. Ала въпреки усилията на родителите му, той и снахата успешно отбягваха поемането на каквито и да било отговорности.

Животът на родителите й винаги беше изпълнен с екзотични пътувания и светски задължения, принудително прекъсвани на три пъти заради бременности на Джудит. Двамата братя на Лира — Оуен и Купър, бяха родени само с година разлика, а Лира се беше появила пет години по-късно.

Благодарение на баба й и дядо й детството й в ранчото бе истинска идилия, въпреки че родителите й рядко се мяркаха наоколо. Докато Кристофър и Джудит обикаляха по света, Оуен, Купър и Лира пораснаха под любящите грижи на своите баба и дядо. Така децата бяха насърчавани сами да търсят нещата, с които искат да се занимават. За Оуен и Купър страст се оказа ранчото, а интересите на Лира бяха насочени към далеч по-артистична сфера: тя се влюби в правенето на филми.

Родителите й бяха дълбоко разочаровани от необичайните интереси на дъщеря си. И двамата се надяваха, че момичето ще заеме достойно място в обществото, като се омъжи за някой от богато и уважавано семейство. Но Джиджи насърчаваше Лира да преследва мечтите си.

И така, след като внучка й завърши колеж, Джиджи прехвърли ранчото на Оуен и Купър и се премести в Калифорния. Лира беше решила да остане там и да учи в един от най-добрите кинематографски университети в страната, а баба й искаше да е около нея. За това, както и за толкова много други неща в живота си, Лира бе безкрайно благодарна на Джиджи и винаги се опитваше да я защити.

Въпреки че възрастната дама бе чудесна жена, в никакъв случай не можеше да се каже, че е идеална. Тя също имаше своите чепати страни. Например баба й можеше да обсъжда политика само с демократи, защото, по нейното ексцентрично мнение, само те бяха достатъчно интелигентни и здравомислещи, докато същото не можеше да се каже за републиканците. В това отношение Джиджи беше упорита като магаре. Освен това доста си падаше по суеверия. А и както се оказа, крадеше и светена вода.

След неделната литургия Лира и Джиджи отидоха на пазар. Разхождаха се между сергиите и след като купиха портокали, грозде и огромен букет от разноцветни хризантеми, двете седнаха да обядват в едно ресторантче с гледка към плажа, а след това се прибраха вкъщи пеша. На Лира й харесваше спокойствието, което времето, прекарано с Джиджи, й носеше, но знаеше, че ще трябва да се върне в Лос Анджелис. Късно следобед прегърна баба си за довиждане и се отправи на север по магистралата.

Колата й още не беше завила зад ъгъла на бабината й къща, когато мобилният й телефон иззвъня. Лира отби встрани и извади телефона от чантата си. Беше Купър.

— Как е Джиджи? — попита брат й.

— Добре е.

— Още ли е все така вироглава?

— О, определено — засмя се Лира.

— Значи всичко е наред… Въпреки че все още смятам, че тя трябва да се върне в ранчото, където двамата с Оуен ще можем да я наглеждаме.

— Тя не иска да се връща, а и не мисля, че има нужда от опека. Чудесно може и сама да се грижи за себе си.

— Хей, аз също като теб се опитвам да я защитя. Слушай, обаждам ти се, за да ти кажа… Новината няма да ти хареса особено… — започна брат й.

— Казвай, Купър — настоя нетърпеливо Лира.

— Майка и татко току-що са си купили къща в Ла Джола, недалеч от Джиджи.

— Какво? — изуми се момичето и едва не изпусна телефона. — За какво им е да го правят?

— Татко каза, че искали да са близо до баба, ако й потрябвало нещо през последните години от живота й.

— А, да бе! — изфуча Лира. — Отнасят се с нея, сякаш е на преклонна възраст, а жената е към седемдесет! В днешно време човек на тези години не е стар, а и освен това баба е в цветущо здраве…

— Само ти казвам какво ме уведомиха… — прекъсна тирадата й Купър.

— Няма да се вържа на това, а и ти не се подлъгвай — ядоса се Лира. — Всичко е заради парите й. Те искат да са близо до тях много повече, отколкото да са около нея. Кълна се, не мога да проумея как Джиджи се примирява с тяхната безочлива алчност.

— Може би защото той е неин син.

Лира пренебрегна думите на брат си, въпреки че бяха самата истина, и каза:

— Всеки път, щом тези хора направят нещо ужасно и аз я помоля повече никога да не им проговори, тя все повтаря едно и също: „Не се тревожи за това“ и слага край на дискусията.

— Както вече ти споменах, той все пак е неин син.

— Знам. — Тя млъкна, вбесена.

— Сега трябва да вървя — извини се брат й. — А ти добре ли си?

— Добре съм — въздъхна момичето.

— Ще се чуваме — каза Купър и прекъсна връзката.

Лира си пое дълбоко дъх и реши да не позволява на тези новини да я разстроят. Чакаше я много напрегната седмица, но нещата щяха да вървят лесно, ако успееше да запази спокойствие и да се концентрира.

И в този миг сякаш чу думите на баба й: „Не се тревожи за това, не се тревожи…“.

И се усмихна.