Джули Гарууд
Скрита камера (3)

Трета глава

Майло Смит беше идиот. Минаваше още и за измамник и голям самохвалко.

Но той дори не подозираше как го възприемат отстрани. По собственото му мнение, не само беше гениален, но и наистина вярваше, че останалите от Агенцията за събиране на вземания, където работеше, също го смятаха за такъв. Работодателят му, господин Мериам, рядко говореше добри неща за някой от служителите си, над седемдесет на брой, но миналия месец спомена пред един от партньорите си, че Майло все повече се доказвал като безценен служител. Майло разтълкува думите му в смисъл, че господин Мериам бе склонен да му възлага повече от „специализираните“ задачи, които поемаше допълнително в извънработното си време.

Подобно на всички служители, и на Майло му се искаше да израства в кариерата. Говореше открито за това, но никога не споменаваше тайната си цел с най-голям приоритет, защото никой не би го разбрал. Даже имаше риск да му се изсмеят.

Майло искаше да бъде Джеймс Бонд. О, не, не беше откачил, чудесно знаеше, че Джеймс Бонд е само филмов герой, но беше израснал с филмите за 007 и бе гледал всеки един от тях толкова много пъти, че отдавна вече им беше изгубил бройката. Знаеше наизуст всяка реплика на героя. Безрадостното му детство, прекарано в мизерия, изчезваше от спомените му веднага щом започнеха началните надписи на някой от филмите за тайния агент и така за няколко часа Майло преставаше да бъде мършавото момче, пребивано от баща си. Не, той се превръщаше в Джеймс Бонд.

Щом порасна, придоби навика да се величае сам. Чудно ли беше, че бе постигнал толкова много на такава крехка възраст? Беше стриктен, изпълняваше заповеди, без значение колко сложни бяха те или по какъв завоалиран път му бяха възложени, и като всеки истински професионалист никога не пропускаше да свърши нещата в срок. А най-хубавото от всичко беше, че умееше да сдържа емоциите си, когато работеше. За съжаление не можеше да се каже същото и за самочувствието му.

Майло беше наемен убиец. Или поне нещо подобно. Към настоящия момент все още не бе убил никого, но този факт той дискретно пазеше само за себе си.

Зае се с професията по чист късмет, като се оказа на правилното място в правилното време. Получи се нещо като историите на онези филмови звезди, които са били открити за голямото кино, докато са пиели кока-кола в някое заведение. Да, точно така си беше.

За работата го откри господин Мериам, който веднъж се случи да минава наблизо, докато Майло смачкваше от бой един свой съсед. Господин Мериам ги разтърва, а сетне го нае на работа в офиса си. Покани го още там, на градинската алея в квартала. Предостави му малко работно помещение, оборудвано с бюро, телефон, и дълъг списък с клиенти, на които да се обажда и да ги притиска и тормози, ако не плащат дълговете си. Агенцията за събиране на вземания действаше съвсем законно и няколко кредитни компании работеха с нея, благодарение на което господин Мериам си докарваше солидни доходи.

Ала шефът се занимаваше и с някои странични дейности. Майло не знаеше какви точно бяха те, но от време на време се случваше господин Мериам да е разочарован от клиенти, което налагаше да се предприемат съответни действия.

Майло работеше в агенцията от почти осем месеца, когато шефът за пръв път го извика в кабинета си. Повечето от колегите му вече се бяха разотишли по домовете, а втората смяна току-що започваха работа. Господин Мериам го повика при себе си и директно му зададе въпроса дали някога е убивал.

Майло най-после се почувства ценен и важен, но така и не му даде ясен и категоричен отговор на този въпрос. Вместо това само спомена, че никога не е имал проблеми да отнеме нечий живот, допускайки, че това е нещо съвсем естествено. Обясни още, че ако не беше започнал работа в Агенцията за събиране на вземания, сигурно щял да се насочи към професионалното поприще на наемен убиец. И не пропусна да се похвали колко добър е в нещата, с които се захваща.

Шефът реши, че Майло е сериозен и може да му се довери. Още същата нощ му възложи и първата мокра поръчка. Резултатът се оказа успешен и през следващите месеци доволният господин Мериам продължи да му дава задачи.

Доверието, което шефът му гласуваше, разду самочувствието на Майло до огромни размери. И не след дълго той реши, че опитът, който трупа, рано или късно трябва да бъде споделен и с други. След няколко изпълнени поръчки Майло се зае да записва това, което е научил, за да може един ден, като се „пенсионира“, да предаде знанията си на някой начинаещ килър.

Урок първи: носи дрехи, които ще можеш да изхвърлиш.

Конкретен случай: Маршал Делмар-младши, първата мокра поръчка на Майло.

Делмар беше инвестиционен посредник, който бе убедил господин Мериам да вложи пари в една компания, която в крайна сметка фалира. Шефът можеше и да счете това за приемлив риск в бизнеса, ако не беше разбрал, че подлият Делмар е продал всичките си акции и е направил доста солидна печалба, точно преди компанията да се срине. Господин Мериам бе сигурен, че Делмар е знаел за предстоящото свиване на пазара, и понеже бе извършил непростимия грях да не сподели тази важна информация с него, Делмар трябваше да бъде наказан със смърт колкото можеше по-бързо. Единственото уточнение, което шефът даде на Майло, беше, че смъртта трябва да изглежда като злополука.

Щом поръчката беше изпълнена, Майло с гордост му заяви, че в полицейския доклад за смъртта на Делмар ще пише, че е настъпила в резултат на падане, след като човекът нелепо се е спънал и си е ударил главата в острия ръб на бюрото си.

Господин Мериам бе силно впечатлен от новината за успешно изпълнената поръчка. А казано честно, впечатлен беше и самият Майло. Но начинът, по който Делмар в действителност се беше срещнал със съдбата си, бе доста по-различен от версията, която Майло сътвори и впоследствие дори сам си повярва, че всичко е било точно така.

Маршал Делмар живееше в изискан квартал, познат като „Виста дел Пасифико“, в натруфена къща, построена в испански стил. Ако в безоблачен ден човек застанеше прав на покрива на двуетажната постройка и примижеше срещу слънцето, можеше да зърне океана в далечината. Именно заради тази подробност къщата се смяташе за „имот с гледка към океана“, което пък вдигаше цената й до няколко милиона долара.

Самото влизане в къщата се оказа изненадващо лесно и безпроблемно. Същата вечер Делмар беше събрал гости на голямо парти и хората от обслужващия персонал непрекъснато сновяха през входа откъм кухнята, понесли табли с храна и напитки.

Майло се беше погрижил предварително да огледа обекта. Беше проучил всичко за партито и коя фирма за кетъринг^[1] е наета. Всички от персонала трябваше да са облечени в черни панталони, черни ризи с дълъг ръкав, закопчани догоре, и задължително с черни обувки. Майло също се беше облякъл в подходящите дрехи и успя да се промъкне незабелязан, понесъл един сребърен поднос, който грабна от караваната на фирмата. Нощта беше гореща и никой не носеше плътна връхна дреха или палто, затова Майло се скри в широкия гардероб, разположен в големия салон на приземния етаж, и търпеливо зачака партито да приключи и гостите да се разотидат.

Часът беше около един след полунощ, когато Делмар изключи осветлението в цялата къща, заключи предната врата и се запъти към библиотеката от другата страна на големия салон.

Майло изчака още малко с надеждата Делмар да се качи в спалнята и да си легне. Мислеше да използва възглавница, за да го задуши. Ако той не се съпротивляваше много, със сигурност нещата биха изглеждали така, сякаш човекът е умрял в съня си.

Но Делмар прецака плана. Нямаше никакво намерение да си ляга скоро, а Майло не можеше да чака повече. Вероятно Делмар бе заспал на бюрото си? Майло излезе тихо от гардероба и мина на пръсти през салона, за да надникне в библиотеката. Сложи си една черна маска на Зоро, която беше отмъкнал от магазин за карнавални костюми, и внимателно надзърна през вратата. Делмар седеше на бюрото си с писалка в ръка и замислено разлистваше някакви документи.

Библиотеката беше потънала в сумрак. Лампата на бюрото хвърляше кръгче светлина само над книжата. Климатикът работеше на максимални обороти и в стаята беше доста хладно, но въпреки това Делмар беше плувнал в пот, както Майло забеляза. Мъжът дишаше тежко, сякаш току-що бе пробягал няколко километра. Макар че само мисълта за това си беше смешна, защото Делмар тежеше около сто и двадесет килограма.

За Майло не беше проблем да се промъкне незабелязано в библиотеката. Притисна гръб към стената и бързо се шмугна в тъмното. Постоя неподвижен за миг, като дишаше на пресекулки, опитвайки се да обмисли как да се справи с непредвидената промяна в плана.

И тогава се сети, че нямаше кой знае какъв предварителен план. „Ама съм глупав!“, скара се мислено той на себе си. Какво щеше да прави сега? Не носеше пистолет, защото убийството трябваше да прилича на злополука, а една рана от куршум определено не би доказала това.

Майло захапа долната си устна, опитвайки се да измисли нещо хитро. Изведнъж Делмар изпусна писалката, изпъшка силно и започна да разтрива лявата си ръка.

Трябваше да го цапардоса! Ето какво можеше да направи Майло. Щеше да го прасне по главата и след това да нагласи тялото така, сякаш е паднал върху ръба на каменната камина.

След като вече имаше план за действие, Майло се почувства по-уверен. Пристъпи напред, но в същия миг осъзна, че не разполага с нищо, с което да удари Делмар. Мислено се смъмри, че трябваше по-отрано да е помислил за това. Набързо се огледа за някакво подходящо оръжие, докато пристъпваше обратно към тъмната стена, където Делмар не можеше да го забележи.

Ала наоколо нямаше никакви тежки свещници или поставки за книги… Липсваше даже ръжен пред камината, който би могъл да му свърши работа.

Майло изпадна в паника и набързо се промъкна обратно в големия салон. Може би щеше да намери някакъв тежък предмет в кухнята? В бързината се спъна в собствените си крачоли и се строполи на земята, което за негово нещастие отекна из цялата къща. Изправи се бързо и се обърна, за да види дали Делмар ще започне да крещи. Или дори нещо по-лошо — да се появи с насочен пистолет.

Още щом надзърна обратно в библиотеката, Майло не можа да повярва на късмета си. Изглежда, Делмар изобщо не го беше чул. А и се държеше твърде странно — беше притиснал дясната ръка към гърдите си, а цялото му тяло бе приведено напред към светлината от лампата. Виждаше се как лицето му пребледнява, докато дробовете му се бореха за последни глътки въздух.

Изведнъж Делмар се изправи рязко от стола си, залитна назад и се опита да докопа телефона, но така и не успя. Строполи се и здраво си удари главата в ръба на бюрото, след което се свлече на пода и остана да лежи там като огромна купчина. От челото му шуртеше кръв.

Мъртъв ли беше? Майло се завтече към него, за да провери пулса, но в бързината се подхлъзна на килимчето пред бюрото, изгуби равновесие и се просна върху тялото на Делмар. А когато успя отново да се изправи на крака, ризата и панталонът му бяха изцапани с кръв. Майло се взря в безжизненото лице. Наблюдава го няколко мига внимателно, докато се увери напълно, че мъжът е мъртъв. Изведнъж му се стори, че дочува някакъв шум. Можеше и да е от страховитото туптене на собственото му сърце, което сякаш щеше да изскочи от гърдите му, но не му се искаше да рискува с предположения. Направи няколко крачки по дъбовия паркет и избяга през задния вход на къщата. Не спря да тича цели три пресечки, докато не стигна до колата си. Беше на половината път до вкъщи, когато осъзна, че все още носи черната маска — грешка, която пропусна да спомене в записките си за бъдещите убийци. Все пак легендарните мъже не можеха да допускат грешки, нали?

Урок втори: носи храна за кучетата.

Конкретен случай: Джими Бароус.

Бароус беше лихварска акула, по-подла от обикновените представители на този вид, и притискаше племенника на господин Мериам за някакъв дълг. Майло получи инструкции да го убие с един изстрел между очите — шефът искаше да отправи ясно послание, че никой не може да си играе със семейството му.

След като свърши работата, Майло докладва на господин Мериам, че е срещнал известни затруднения единствено с двете досадни лаещи хрътки на Бароус, но се кълнеше, че самото убийство е било лесно като детска игра.

Е, не съвсем… Истинската история беше доста по-болезнена и срамна, отколкото Майло би искал да признае.

Господин Мериам му беше дал снимка на мъжа и още щом го зърна, Майло разбра, че убийството му ще е елементарно като разходка из парка. Бароус не беше едър, бе висок към метър и шестдесет и тежеше не повече от петдесетина килограма. Ала все пак трябваше да се действа внимателно. Нямаше значение, че е дребен, ако се окажеше, че има пистолет, в което Майло се съмняваше. Говореше се, че Бароус е капризен човек, който не би се хванал да прави нещо, което му е неприятно. Облеклото и маниерите му бяха безупречни като красиво поддържаните му ръце. Той оставяше неприятната работа на хората, които работеха за него. Ала Майло щеше да организира нещата така, че никой от тях да не е наоколо, когато го посети. Щеше да се престори, че е закъсал за пари.

Лихварството определено бе странен избор на професия за мъж като Бароус. Той бе точно обратното на представата, която Майло имаше за лихварските акули.

Офисът на Бароус се намираше в един преустроен магазин на пресечката на Втора и Сайпръс Лейн. Това беше в опасната част на града, където, ако застанеш на някой ъгъл за повече от петнадесет минути, можеше да си изпросиш нож в гърба.

Майло нямаше намерение да се размотава дълго из района. Забеляза Бароус през витрината на офиса — седеше на дивана срещу бюрото си и преглеждаше някакви банкови извлечения. Носеше черен костюм и вратовръзка на червени и бели ивици, а на дивана до него беше захвърлено смачкано на купчина кафяво кожено палто. Майло си помисли, че сигурно е на жена му, и през главата му веднага мина мисълта колко ли би могъл да му вземе, ако успееше да го задигне.

— Ти ли си Бароус? — попита той още с влизането в офиса.

— Господин Бароус — раздразнено натърти лихварят.

— Трябва ми заем — каза Майло. — Тук нося някои документи, които можете да погледнете и евентуално да задържите като допълнителна гаранция — добави той, след което бръкна в шлифера си, извади пистолета, 38-ми калибър, и го насочи към челото му.

Щом видя оръжието, Бароус замръзна на място, но почти веднага успя да се окопити и се облегна назад на дивана.

— Дошъл си да ме обереш ли? — попита той спокойно. — Защото ако е така, ще трябва да те разочаровам. Не държа никакви пари тук.

— Не съм дошъл да те обирам. Човекът, за когото работя, иска да ти предам едно съобщение.

— О, така ли? И за кого работиш?

— Няма значение.

На Майло му се стори странно, че Бароус не се впечатли особено от пистолета, насочен към главата му.

— Добре тогава — рече Бароус, — какво съобщение иска да ми предаде този мистериозен господин?

— Иска ти и всички останали да разберете, че никой не може току-така да се задява със семейството му.

— Тогава трябва просто да ми кажеш кой е той — продължи Бароус, като звучеше вече леко заинтригуван. — Кое е семейството, с което не трябва да се задявам? — спокойно попита лихварят, докато ръката му се плъзгаше бавно между възглавниците на дивана.

— Дръж си ръцете така, че да мога да ги виждам! — заповяда му Майло, прицели се и дръпна спусъка.

Ала не се случи нищо. В бързината беше забравил да махне предпазителя и тъкмо щеше да поправи грешката си, когато с ъгълчето на окото си забеляза, че коженото палто на дивана се раздвижи. Това така изплаши наемния убиец, че той направи малка крачка назад и леко сниши пистолета, а от кожената купчина се показаха главите на две шотландски овчарки. Кучетата изръмжаха заплашително и се озъбиха.

— Я му дайте да се разбере! — извика Бароус.

— Какво? — обърка се Майло.

Животните разбраха командата на мига и скочиха към него. Майло се изви почти изцяло към връхлитащите го псета и в същия миг стреля почти случайно. Куршумът излетя и се заби в стената.

Изстрелът стресна кучетата и те объркани погледнаха към господаря си, който повтори командата с ледено спокойствие:

— Дайте му да се разбере!

Животните отново налетяха на Майло, а той така се паникьоса, че им обърна гръб, с единствената мисъл да изчезне по-бързо оттук. Ала за съжаление бе спрян на половината път към вратата от собствения си ужасен писък. Едното от кучетата бе скочило и го бе захапало здраво отзад. Майло се въртеше в кръг, опитвайки се да отхвърли песа настрана, но колкото и да се мяташе, не можеше да се измъкне от здравата захапка.

Другата овчарка се хвърли към гърлото му, а Майло се опита да я отблъсне с пистолета, но животното се оказа по-бързо. Захапа го стръвно за ръката, ала наемният убиец почти не усети острите зъби, твърде зает да крещи от ужасната болка, която му причиняваше кучето, заръфало задника му.

Песът пред него пусна ръката му, само колкото да стъпи на пода за миг, след което отскочи пъргаво като топка и отново се хвърли към врата му.

Бароус беше успял да извади пистолета си измежду възглавниците, но не стреля, тъй като реши, че заплахата е отминала, и с огромен интерес наблюдаваше екшъна, който овчарките разиграваха пред очите му.

Тогава Майло направи немислимото — изпусна пистолета. Кучето скочи и го хвана с уста още докато оръжието беше във въздуха. И тогава пистолетът изгърмя, а куршумът прониза Бароус в гърдите. Майло замръзна на място за част от секундата — проклетото куче се беше оказало по-добър стрелец от него. Трясъкът на изстрела отново изплаши двете животни, които пуснаха Майло и изтичаха обратно до дивана в очакване на следваща команда от господаря си.

Бароус беше мъртъв. Изглеждаше така, сякаш червеният цвят от вратовръзката му бавно попива по предната част на снежнобялата му риза. Вероятно куршумът го беше ударил право в сърцето и го беше убил на мига. На лицето му беше застинала смъртна маска на изумление.

Слава богу, Майло успя да прояви съобразителност — грабна пистолета и го прибра в джоба си, преди да избяга през предната врата на преустроения офис. Не можеше да спре да плаче, а хората го зяпаха странно, докато залиташе и се препъваше през няколко пресечки, добирайки се до колата. Ала на него не му пукаше. Нека го зяпат. Болката в задните му части го изгаряше и усещаше как кръвта се стича по крачола му. За негов късмет точно в този квартал никой не би си направил труда да сигнализира в полицията.

Проклети кучета! Трябваше да застреля и тях.

Майло успя да се добере до колата си, вмъкна се вътре и изстена от болка при сядането. Сграбчи здраво волана с двете си омазани в кръв ръце и не спря да плаче и да скимти през целия път до болницата.

Няма нужда да споменаваме, че нито една от тези подробности не беше изложена пред господин Мериам, когато Майло му разказа за случилото се. Естествено, не му се искаше да си разваля реномето, а и шефът се интересуваше предимно от крайния резултат.

Третият урок, който научи, все още беше дотолкова болезнено пресен в съзнанието му, че не му се щеше да го съхранява за поколенията. Всъщност само като си спомнеше за него, и го побиваха тръпки от ужас.

Урок трети: научи се да плуваш, преди да се опитваш да убиеш някого край басейна.

Конкретен случай: Джордж Вилард.

Майло все още сънуваше кошмари около този случай. Получи поръчка да застреля мъж на име Вилард — културист, виден почитател на алкохола и любимец на женските сърца. По тази задача господин Мериам не беше дал на Майло никаква предварителна информация, единственото му изискване беше да бъде отърван от Вилард и то да стане незабавно.

Майло нямаше никакво време да проучва жертвата или да си съставя план. На излизане провери само дали пистолетът му е зареден и тръгна. Мина полунощ, докато успее да намери къщата, след като се лута цяла вечност из лабиринтите на богаташките квартали, разположени по хълмовете. Вилард се намираше в задния си двор край дълбокия басейн. Майло се скри в храстите, които ограждаха двора с жив плет, и се зае да наблюдава мишената си. Човекът едва се държеше на крака и, изглежда, само след минути щеше да се строполи мъртвопиян.

Майло реши, че Вилард е в толкова безпомощно състояние, че е невъзможно да окаже каквато и да е съпротива, и изскочи иззад храстите, борейки се с пешовете на шлифера си, за да извади оръжието от джоба. В този момент Вилард забеляза неканения гост и пистолета му и реагира светкавично с едно кроше, което отпрати наемния убиец право в басейна.

Майло се опита да преплува кучешката до единия край и да излезе, но подгизналите дрехи и паниката, която го обзе, никак не му помагаха. Успя да потъне цели три пъти, преди Вилард да го измъкне само с една ръка и вбесен да започне да му крещи:

— Кой те изпрати? Мъжът на Джо-Ан ли беше, или на Кристъл? Казвай! — извика той. Главата на културиста се килна пиянски на една страна и погледът му се размаза също като заваляните му думи, но изведнъж той успя да се съвземе, изправи се и дари Майло с един здрав ритник в стомаха. — Отговори ми, мамка му!

Майло не можеше да каже и дума. Лежеше сгърчен на плочите пред басейна и бе твърде зает да кашля и плюе водата, която беше нагълтал.

Вилард отново го срита, нетърпелив да получи отговор.

— Лени ли беше? Той е, нали? Това копеле! — изкрещя той и му заби още един ритник. — Ще ми кажеш кой те праща, пък после ще те метна обратно в басейна и ще гледам как потъваш!

На Майло никак не му се нравеше възможността тази заплаха да се превърне в реалност, въпреки че се съмняваше Вилард да успее да я осъществи в състоянието, в което се намираше. Но въпреки че беше мъртвопиян, културистът все още беше опасен. Майло искаше да избяга, ала се страхуваше дори да помръдне, камо ли да се пресегне за пистолета. За който между другото силно се съмняваше, че би се задействал, след като беше пълен с вода.

Докато наемният убиец отчаяно се опитваше да измисли план за спасение, Вилард запремигва все по-разярено и с нечовешко усилие се надвеси над него, очевидно опитвайки да се концентрира. Изглежда, в един момент си припомни какво смяташе да направи, защото изведнъж се усмихна и отново замахна с крак към Майло, но голямото количество изпит алкохол наруши равновесието му. Тялото му се килна настрана, културистът стисна очи и се пльосна с главата напред в басейна, все още здраво стиснал чашата в ръка. Беше прекалено пиян, за да осъзнае, че се дави.

Смъртта му бе отбелязана като злополука.

А за Майло това беше поредният провал, но той отново успя да се възползва от ситуацията и да се издигне още повече в очите на господин Мериам. Три удара от три! Шефът беше силно впечатлен и дори награди Майло за добре свършената работа.

Един четвъртък следобед две седмици по-късно Майло беше извикан в офиса и му бе възложена нова задача.

Шефът му обикновено не бе от разговорливите, но днес бе учудващо приказлив.

— Навярно си забелязал колко съм разконцентриран през последните няколко седмици — започна той.

Майло не беше забелязал, но реши, че сигурно е трябвало да е много по-наблюдателен, затова само кимна и добави:

— Да, сър.

— Възникна една ситуация и ти си човекът, който може да помогне. Ала работата е малко опасна и ще трябва да проявиш известно коварство. Разбираш ли ме?

— Да — излъга отново наемният убиец.

Коварство ли? Не беше чувал тази дума преди, но нямаше намерение да го показва, тъй като невежеството му можеше да го принизи в очите на господин Мериам, а Майло за нищо на света не би допуснал това. Веднага щом си тръгнеше от офиса на шефа, трябваше да узнае какво е това „коварство“ и откъде може да се снабди с него.

— Един от бизнес партньорите ми ме прецака, а го считах за доверен човек. Здраво ме прецака. Името му е Бил Руни — добави презрително шефът. — Неведнъж съм вечерял с този подлец, канил съм го и съм делил хляба си с него, а той с какво ми отвръща? Забива ми нож в гърба! Ето как ми се отблагодарява! У него обаче има нещо, което искам.

Майло не беше сигурен дали трябва да изрече нещо съчувствено, затова си замълча и зачака заповеди.

— Това е само още едно доказателство, че работата не трябва да се бърка с удоволствията. Аз си научих урока, но Руни също трябва да го разбере. Само дето аз имам известна преднина, защото Руни не знае какво съм открил. — Мериам издърпа стола зад бюрото си и седна. — По една случайност научих къде го крие. Знаех, че в офиса му има сейф, това всички го знаят, касата се набива на очи още от входа… Такава една масивна, сигурно е на повече от сто години. — Шефът отвори гравираната кутия на бюрото си и извади пура. Захапа крайчеца й между устните си и продължи да говори с половин уста, докато поднасяше пламъчето на кибритената клечка към тютюна. — Руни никога не се е и замислял, че някой може да я задигне и просто ей така да избяга с нея. Най-малкото би му трябвал кран, за да я помести. — Мериам направи небрежен знак с ръка на Майло да седне и продължи: — Руни нарочно държи касата на показ, иска всички да я видят. Естествено, така човек ще си помисли, че той пази скъпоценностите си в нея, нали? Ама че тъпак! Само дето е празна, стои там за декор. Оказа се, че в офиса му има друг таен сейф, който е вграден в пода под бюрото. Успях да се добера до комбинацията, ала трябва да знаеш, че това ми отне известно време.

— И сега искате от мен да вляза в офиса му? — запита Майло.

— Не, не, осигурил съм Марли да се заеме с това. Искам ти да се погрижиш за Руни и жена му.

При тези думи Майло се огледа крадешком наоколо, макар да знаеше, че офисът на господин Мериам е шумоизолиран и поне веднъж на ден го проверяваха за инсталирани „бръмбари“.

— И жена му ли искате да умре? — попита предпазливо той.

— Точно така. Руни може да й е разказал какви ги върши. Ако я оставим жива, като нищо ще ни изпее на федералните. Прекалено рисковано е. Значи ето какво искам да направиш: Руни винаги си тръгва от офиса точно в четири часа следобед и му трябва час, за да се прибере. Никога не излиза в петък вечер. Никога! — наблегна на думата господин Мериам. — Той е напълно предвидим и това ще ни бъде от полза. Руни извежда досадната си жена всяка събота вечер, а в неделите събира сили за любовницата си, с която се вижда в понеделник и в сряда. Искам да го нагласиш така, че да изглежда като убийство и самоубийство. Съпругата убива мъжа си и след това се самоубива. Естествено, полицията ще започне разследване и ще разбере за любовницата му. Ще решат, че жена му също е узнала за нея и затова го е убила. Всички са наясно, че тя има ужасен характер и лесно се пали.

— Кога искате да стане това? — попита Майло.

— В пет часа утре надвечер. Тогава Чарли за нула време ще успее да се промъкне в офиса на Руни. Ако се натъкне на някакъв проблем, ще ми се обади, а аз ще се свържа с теб. Вземи този мобилен телефон — каза шефът и му подаде апарата, — не може да бъде проследяван. И недей да убиваш никого, докато не ти се обадя. Ясно ли е?

За пореден път Майло трябваше да вземе бързо решение. Нямаше много време, за да отиде и да огледа обстановката, но този път се закле пред себе си да не допуска повече никакви непредвидени спънки.

На следващата сутрин отиде с колата до квартала на Руни, за да се запознае с мястото и да види дали наоколо няма някакви шумни съседи. Щом огледа всички входове на къщата, в която живееше семейството, Майло подкара към един супермаркет, който се намираше на километър и половина от мястото. Оттам купи два килограма кайма, която смяташе да напъха в джобовете си, в случай че някой непредвиден пес изскочеше от къщата на Руни.

* * *

Имаше на разположение още доста време, затова реши да се върне в колата. Извади изпод седалката едно порносписание, което си държеше там за случаите, в които имаше нужда да се поразведри. Вяло започна да разгръща страниците, колкото да минава времето.

В три и половина захвърли списанието настрана и се запъти към къщата на Руни. Имотът беше разположен по средата на леко възвишение и по план Майло трябваше да паркира на върха, откъдето спокойно можеше да наблюдава целия път. Щом господин Мериам му се обадеше, щеше да се промъкне в къщата и да си свърши работата. А докато чакаше уречения час, щеше да държи апарата до ухото си и да се преструва, че е отбил колата, за да говори по телефона. Така нямаше да събуди подозрение.

Планът му беше безупречен.