Джули Гарууд
Скрита камера (13)

Тринадесета глава

Женен! Господи, той беше женен!

Лира остана като гръмната. Беше ли флиртувала с него? Замисли се за момент и реши, че не беше, но пък отношението й със сигурност щеше да бъде различно, ако тази важна подробност й беше известна. Тогава можеше само да му се възхищава и с това нещата да приключат. Лира никога не беше преследвала женени мъже и не смяташе сега да започва. Не че имаше значение, но все пак… Първо, тя нямаше никаква представа как се преследват мъже. И второ, с едносричните си отговори Сам ясно й бе дал да разбере, че не се интересуваше от нея, дори и да не беше женен.

Нямаше да му задава повече въпроси за личния живот. Сам й обясни — и то по съвсем неделикатен начин — че държи нещата от личния му живот да си останат тайна, и тя трябваше да уважи желанието му. Ако той сам решеше да й каже нещо повече, щеше да го направи, но тя нямаше да го пита.

— Деца имаш ли? — колебливо попита тя.

— Не — отговори той.

„Спри да разпитваш, смъмри се Лира, просто спри“.

— От колко време?

— От колко време какво?

— … си женен? — смотолеви тя.

— От три години.

Господи, защо не можеше да спре с въпросите?

Ако мобилният му телефон не беше звъннал, тя със сигурност щеше да продължи да го разпитва. Той се загледа през прозореца, докато отсреща му говореха нещо, вероятно за да я откаже да пита повече. Сам говори по телефона не повече от минута, но след като затвори, продължи да се взира към улицата.

— Погледни през прозореца — каза й той.

Тя се обърна.

— Виждаш ли онзи мъж от другата страна на улицата? — попита Сам. — Облегнал се е на пощенската кутия и държи вестник пред лицето си.

Лира се наклони на една страна, защото другите посетители в ресторанта й пречеха. Въпросният мъж държеше вестника така, че той закриваше долната половина на лицето му и се виждаха само очите му. Очевидно не четеше, а надничаше над страниците.

— Виждам го, но не мога да огледам цялото му лице.

— Почакай малко. От време на време сваля вестника, за да огледа по-добре какво става в ресторанта. Опа, ето го.

— Сега го виждам — каза Лира. Мъжът стоеше на слънце и се виждаше много ясно. — О, господи, това по лицето му белези ли са? — присви очи тя срещу ярките слънчеви лъчи. — И дали това е истинската му коса? Какво прави? Дали се опитва да ни следи?

— Май такъв е планът му — кимна Сам.

— Шпионира ли ни?

— Точно така.

Лира присви очи. От време на време мъжът подаваше глава иззад вестника като герой в компютърна игра, където човече периодично изскача на екрана.

— Не е особено добър в шпионирането — отбеляза тя.

— Не, не е — засмя се Сам.

На няколко метра от непознатия имаше спряна кола. Беше единственият автомобил, паркиран на натоварената улица, въпреки че на всеки петнадесет метра имаше знаци „Паркирането забранено“. Мъжът беше твърде зает да наблюдава ресторанта и не обърна внимание на „паяка“, който спря точно зад колата му.

Лира с интерес наблюдаваше случващото се.

— Знаеш ли какво? Струва ми се познат, но не мога да се сетя къде съм го виждала. Може би някъде в университета… Въпреки че не прилича особено на студент.

Шофьорът на „паяка“ тъкмо привърши със закрепването на колата и понечи да се качи в кабината, когато непознатият изведнъж се усети какво става. Той бързо захвърли вестника и се затича към колата с викове и ръкомахане.

— Мислиш ли, че той има нещо общо с мъжете, които нахлуха в апартамента ми? — попита Лира.

Сам отиде до прозореца. „Паякът“ спря на светофара в края на улицата и отмина, а собственикът на колата търчеше с всички сили след него.

— Не знам — сви рамене Сам. — Този човек не изглеждаше да е от най-опитните.

Лира взе нещата си и се отправи към вратата, но Сам я сграбчи за ръката и я издърпа зад гърба си, за да минат през кухнята на ресторанта и да излязат от задната врата.

— В апартамента ли отиваме? — попита тя.

— Да, но няма да се задържаме дълго там. Вземаш си каквото ти трябва и изчезваме.

— Ами колата ми?

— Тя ще остане.

— Лудост е да се местя — въздъхна Лира. — Ако онези мъже се върнат, ще ме намерят в университета. Лесно могат да разберат каква е програмата ми. Затова нужно ли е въобще да ходя от едно място на друго? Те могат просто да ме проследят на прибиране след лекции.

— Апартаментът ти не е безопасен — поясни Сам. — Има само едно място, откъдето се влиза и излиза, а и вратата е скапана.

— Домоуправителят я поправя. Може би вече е готова.

— Ще я подмени с друга паянтова врата, която всеки може да разбие само с един ритник. А веднъж щом преодолеят вратата… Не, там не е безопасно — отсъди той. — А и подземният паркинг в сградата не се наблюдава с камери…

— Порталът към паркинга е с електронно управление — напомни му Лира.

Всъщност беше предпочела това тясно жилище заради портала на входа, който беше метален и се заключваше с електронна ключалка. Освен това беше близо до университета и двете със Сидни спокойно можеха да ходят до него пеша.

— Порталът успя ли да ги спре? — попита назидателно Сам.

— Не, но… — Лира реши да не спори повече, наистина всеки, който пожелаеше, можеше да влезе.

— След като всичко това приключи, можете да обезопасите апартамента си, преди да се нанесете обратно в него. Сложете по-добри ключалки, камери, интерком… може да се помисли за доста неща.

— Знам, че всичко зависи от това за колко време детективите ще хванат онези мъже. Скоро лекциите ми ще свършат, последен курс съм, и официално ще приключа с университета. Положението при Сидни е същото.

— Решила ли си вече къде ще работиш?

— Не още.

— А имаш ли някаква идея къде искаш да живееш? Може би някъде близо до вашето ранчо в Тексас?

— Не — отговори Лира. Една телевизия в Тексас й бе предложила работа, но тя не искаше да се захваща с това.

— Тогава Сан Диего?

— Не знам — отговори колебливо тя.

Въпросите му отново предизвикаха у нея чувство на паника, която я обхващаше напоследък, щом си помислеше за бъдещето. Хем почти беше завършила образованието си, хем не беше наясно в каква професионална сфера да започне работа. О, да, освен това имаше и двама ужасни мъже, които бог знае какво искаха от нея. Бяха обърнали апартамента й наопаки да търсят нещо. И ако това нещо се окажеше, че не е у нея, те щяха да я убият, а ако пък беше у нея, щяха да й го вземат и пак да я убият. Каквото и да ставаше, тя все беше от губещата страна.

— А защо да не остана в апартамента и детективите да устроят капан на тези тъпаци, за да ги хванат? — попита Лира. — Разбира се, Сидни може да се премести на по-безопасно място. Планът е добър, не мислиш ли?

— Не — категорично отговори Сам.

— Как така „не“? Без никакво обяснение?

— Точно така. Просто „не“.

През целия път обратно, докато минаваха покрай университета, Сам се оглеждаше за евентуална заплаха, но погледът му нито веднъж не се спря върху Лира. Накрая тя отново не се сдържа:

— Трябва да си носиш брачната халка.

— Какво?

— Брачната халка. Трябва да я носиш — каза тя и вдигна ръце в защитна позиция. — Само това ще кажа. — Сам остана безмълвен. Лира се засрами. Сетне побърза да каже: — Само споменавам… че е хубаво да я носиш. Това е.

— Защо?

— Защо се носи брачна халка? Защото си женен — изтъкна тя.

— Не, не съм.

Този мъж истински започваше да й лази по нервите! Да, държеше се като професионалист и, изглежда, беше много добър в работата си, беше чувала, че е готов за истински подвизи, че е много предан, но, по нейното скромно мнение, си беше и малко откачен.

У нея упорито се зараждаше чувството, че двамата с Джиджи много ще си допаднат.

— Не помниш ли какво ми каза? Женен си бил цели три години.

— Точно така — кимна той.

— Но не си женен!

— Не, не съм.

Добре, няма да настоява повече. Явно не искаше да й каже истината или да споделя лични неща с нея и Лира трябваше да го приеме.

Женен, неженен. Вече нямаше значение.

Лира разбра, че е разведен, но не иска да говори за това и толкоз. Явно трябваше да престане с опитите си да поддържа разговор.

Когато най-накрая стигнаха до апартамента, Сидни беше вече там и подреждаше пръснатите от престъпниците документи. Седеше на дивана, а Макс се беше навел под креслото и й подаваше последните хартии, изпопадали там.

— Добре ли си? — попита я Сидни. — Изглеждаш раздразнена.

— Добре съм. А ти как си? — троснато рече Лира и се настани на дивана до нея.

— Отлично. Разчистих бъркотията в моята стая, събрах си багажа и сега разтребвам дневната.

— Аз ще оправя в кухнята — каза Лира.

Кипеше от яд и искаше да си го изкара на нещо.

Зае се първо със стаята си, където двамата копои бяха обърнали всичко с главата надолу. Бяха изпочупили повечето от съкровищата й — старият часовник, който си пазеше още от гимназията, и старомодният телефонен апарат лежаха на парчета на пода. Мръсниците бяха успели да разбият дори машината й, която издаваше звук на плискащи се морски вълни.

Мърморейки, Лира отиде до кухнята, взе торба за боклук и я занесе в спалнята си, напълни я и я замъкна до входната врата. Докато минаваше през дневната, забеляза, че Сам говори по телефона. Сидни все още беше на дивана и подреждаше нещата си, а Макс се беше настанил до нея, полегнал, с ръце, скръстени на гърдите, и изпружени крака. Отстрани приличаше на заспал.

Сидни погледна към Лира, наведе глава към Макс и й намигна. „Е, Макс наистина изглежда добре, но няма нищо общо със Сам“, помисли си Лира.

След това отново се зае с работата си. Дълго шета между кухнята, спалнята и банята, докато накрая и трите помещения блеснаха от чистота. После събра дрехи за около седмица в една пътна чанта, пренесе багажа си в дневната и го стовари до този на Сидни. Спомни си, че не е взела лаптопа, затова пъхна и него в раницата си и я остави до пътната чанта. Готово! Сега оставаше само да си вземе един бърз душ и да се преоблече.

Сам приключи разговора, отвори вратата и излезе в коридора пред апартамента.

— Какво правиш? — попита го Макс, без да отваря очи.

— Новата врата пристигна — оповести Сам.

Не беше някоя скапана врата, както Лира очакваше. Беше съоръжение по последен модел и супернадеждна, поне според човека, който я поставяше. Имаше шпионка и не една, а цели две допълнителни ключалки. Сам би харесал точно такава, което си беше сигурен знак, че не беше станало без негова намеса.

— Домоуправителят съгласен ли е с поставянето на новата врата? — попита Сидни.

— Не съм го питал — отговори Сам. — Но старата ви врата не беше препятствие дори за дете.

Лира изведнъж си спомни, че не се е похвалила на Сидни за детския филм, който Малер й възложи. Двете решиха да обсъдят надълго и нашироко това ново предизвикателство насаме в спалнята на Лира.

— Мислиш ли, че наистина ще успееш да се справиш навреме с всичко? — попита Сидни.

— Вече съм готова с документалния филм за сметището, дори го предадох — похвали се Лира.

— Е, поздравления. Свърши страхотна работа и съм сигурна, че всички ще останат като поразени, щом го видят.

— О, харесва ми, че си такава оптимистка.

— А какво стана с онази градинка в средата на сметището? Ще се откажеш ли от това? — заинтересува се Сидни.

— Не ми се иска — призна си Лира. — И професорът смята същото. Той мисли, че идеята е интересна. Но настоява първо да направя филма за децата, а след това да приключа и с документалния филм за градината.

— Ако някой може да се справи, то това си ти — окуражи я Сидни.

— Надявам се да е така — въздъхна Лира. — Ала цялата тази ужасна случка, заплахата от това, че навън все още някой ни дебне, бодигардовете… Имам прекалено много неща, с които трябва да се справя. Определено ще ми е трудно да се съсредоточа.

— Я да сменим темата с нещо по-приятно — предложи Сидни и седна на леглото. — Кажи какво мислиш за Сам?

— Мисля, че няма търпение да се отърве от мен.

— Грешиш. Откакто си тук, не е свалял очи от теб.

— Такава му е работата — каза Лира.

— Да бе, в апартамента ни, където си в пълна безопасност? Той настойчиво те гледа и в това няма нищо странно, явно не е по-различен от всички останали мъже.

Лира поклати недоверчиво глава.

— Той е много надменен и въобще не говори за себе си. Ала не мислиш ли, че е най-прекрасният мъж, когото си виждала?

— Не е лош — призна Сидни, — но и Макс никак не е за изхвърляне.

В този момент Сам се появи на вратата:

— Време е да тръгваме. Сидни, и за теб се отнася.

— Защо да не можем да останем заедно? — попита Сидни.

— Всеки, който е около Лира в момента, е в опасност — каза Сам.

— Чудно! — прошепна Лира. — Сега явно съм някакъв магнит за неприятности.

Двете момичета отидоха в дневната, за да вземат чантите си. Страхът, който първоначално Лира беше изпитала, сега се превръщаше в гняв — Сидни беше нападната, апартаментът им бе разбит и никой не знаеше защо. Кои бяха тези мъже и какво искаха? Лира бе твърдо решена да разбере.