Джули Гарууд
Скрита камера (30)

Тридесета глава

Лира се почувства крайно засрамена от поведението на родителите си. Нямаше как да ги промени и отдавна се беше примирила с това, но й се искаше Сам да не беше ставал свидетел на лицемерието им. Повдигаше й се от алчността им.

Предполагаше се, че синовете и дъщерите трябва да обичат родителите си, а именно оттам идваше срамът на Лира — след като баща й и майка й се бяха забъркали в толкова много манипулации, за да се доберат до парите на баба й, Лира вече не можеше да ги обича. А и те със сигурност не я обичаха.

Момичето осъзна, че след като родителите й си тръгнаха, не можеше да погледне Сам в очите. Ала все пак мина покрай него с вдигната глава, докато отиваше към кухнята, за да си вземе малко шоколад.

Сам забеляза притеснението й и реши да я поуспокои:

— Успя ли вече да говориш с братята ти? — попита той.

— Какво? — изненада я въпросът му. — А, да, говорих с Купър. Те двамата с Оуен мислят, че трябва да отида в ранчото и да остана там, докато, според тях, „цялата тази работа се разнищи“.

— Те се тревожат за теб — угрижено рече Сам.

— Знам — отговори Лира, — затова се опитах да бъда мила, когато отклоних поканата им.

— Браво на теб! Освен това и аз имам новини — усмихна се Сам и я придърпа на дивана до себе си.

Прозорецът беше отворен и хладен океански бриз развяваше леките завеси. Беше толкова хубаво да седи до него и да забрави за цялото напрежение, което я беше връхлетяло с идването на родителите й.

— Слушам те — каза Лира.

— Обадиха ми се агентите от Тексас, които са конфискували кутиите ти. Прегледали са всяка книга, дивиди и компактдиск и не са открили нищо.

— Книгите са много ценни и доста скъпи — напомни му Лира.

— Да, знам — каза Сам, — в момента им правят оценка.

— Може би ако намеря някакъв начин да върна книгите на тези хора, които толкова държат да си ги получат обратно… — започна тя.

— Те не търсят книгите — поклати глава Сам. — Вече обмислих подобна възможност. Дали тези книги може да са толкова ценни, че да си струва да убиеш човек заради тях? Едва ли. Онези хора търсят нещо друго.

Лира се замисли за момент и след това въздъхна отчаяно:

— Прав си. Няма никакъв смисъл да се убива човек само заради купчина книги, дори и такива, които струват хиляди. Само че това ни връща отново в изходна позиция.

— Няма да се откажем, докато не разберем — увери я Сам и нежно притисна главата й към рамото си. Двамата постояха така умълчани известно време. — Кога ще си дойде Джиджи? — попита той.

— Не знам. Сигурно ще се върне най-късно към девет — девет и половина, понеже Харлан и съпругата му ще трябва да се прибират, за да слагат децата си да спят.

— Колко деца имат?

— Пет.

— Значи Джиджи му помага, като му осигурява работа, така ли?

— Хм, явно това си личи отдалеч… — поклати глава Лира и го погледна. — От известно време Харлан остана без работа. Преди време работеше в една строителна фирма, но нещата не потръгнаха. Скоро той ще си намери друга сигурна работа, но дотогава…

— Дотогава ще се занимава с изграждането на паник-стаята — усмихна се Сам.

— Аз все повече се убеждавам, че това е чудесна идея — заяви Лира и отново облегна глава на рамото му. — Сам, колко време смяташ да останеш тук и кога ще пристигне новият ми бодигард? — попита го тя.

— Няма да е, преди да се върнем обратно в Ел Ей — обясни й загрижено той. — А смятам да потеглим натам веднага щом изпратим Джиджи на летището.

— Е, ще дочакаме да е в безопасност, щом се качи на самолета — пошегува се Лира.

— А ние ще сме в безопасност, ако веднага се качим в спалнята ти — предложи Сам.

— О, не. Идеята не е никак добра.

С едно движение Сам я придърпа в скута си, прегърна я и я дари с една страстна целувка. Лира не можа да му устои, устните му имаха толкова омайващ вкус.

— Хайде да се качим горе — повтори той малко по-настоятелно, преди да я целуне отново.

Хрумваха й безброй причини защо не би трябвало да го правят, но в крайна сметка двамата отидоха на втория етаж. Сам не й позволи да се държи свенливо и тя му се отдаде напълно. Харесваше му гледката на голото й тяло и обожаваше начина, по който се сгушваше в него, след като я беше довел до оргазъм. Обичаше влюбения й поглед и устните й, които изглеждаха още по-червени и пухкави от целувките му. Мразеше единствено да напуска леглото й.

Лира успя да се облече и да слезе долу точно навреме, за да отвори вратата на Джиджи.

— Вечерята беше чудесна, просто чудесна — каза баба й още от прага. — Отец Хенри остана много доволен от благотворителната акция.

— Това е много хубаво — каза Лира.

Баба й се приближи, поогледа я и попита:

— Какво му е на лицето ти? Изглежда зачервено.

— Така ли? — леко притеснено отговори Лира и докосна бузата си. Знаеше много добре защо лицето й бе зачервено — наболата брада на Сам драскаше. Дори в момента самият виновник за това стоеше точно зад баба й и се усмихваше.

— Лира, обещах на отец Хенри, че преди да си тръгнете утре, и ти ще наминеш да му оставиш един чек — спомни си Джиджи.

— Добре, няма проблем — отговори Лира. — Колко да му дам?

— Сто хиляди трябва да са достатъчни засега.

Лира не се поколеба нито за миг, нямаше никакви въпроси и не й бяха необходими никакви други обяснения.

— А Харлан… — започна Джиджи.

— Искаш ли да му платя предварително, щом ти ще бъдеш в ранчото? — попита внучка й.

Джиджи кимна и й каза колко трябва да даде на Харлан. Това трябва да включи и допълнителните материали, които ще му трябват, за да довърши работата. Освен това ще се наложи да побърза и да приключи за три седмици, защото после отново ще мине на пълен работен ден.

— Намерил си е работа ли? — приятно изненадана, попита Лира.

— Смята да направи своя собствена фирма и първата му поръчка е изграждането на пристройка към енорийското училище, което вече доста е отесняло — съобщи баба й. — Утре като се срещнеш с отец Хенри, помоли го да те разведе наоколо и да ти покаже.

— Училището и църквата „Св. Агнес“ имат нужда от доста работа — обърна се Лира към Сам.

— Енорията ни е бедна — добави Джиджи — и хората едва успяват да оцеляват — каза тя и целуна Лира по бузата, след което направи знак и на Сам да се наведе, за да целуне и него. — А сега мисля да си лягам.

— Джиджи, смятам, че е добра идея тази вечер да спиш в стаята за гости — предложи Сам, — аз ще спя тук, долу, на дивана.

Лира веднага реши, че това е чудесна идея.

— Знам, че Харлан се постара да сложи найлон около мястото, където работи, но прахолякът прониква и през него, така че не трябва да спиш в стаята си — каза внучката.

— Но на Сам няма да му е удобно на дивана — опита се да протестира баба й.

— Разбира се, че ще ми е удобно — усмихна се той. — Аз мога да спя навсякъде.

— Вече съм подменила чаршафите — обърна се Лира към баба си, което си беше пълна лъжа, но тъй като Сам не беше спал в леглото, чаршафите така или иначе си бяха чисти. За щастие всички чаршафи на Джиджи бяха бели. Лира изчака баба й да се качи горе и едва след това се сгуши в Сам и прошепна: — Повече никакво занасяне!

— Добре — придърпа я той по-плътно към себе си и я целуна.

— Какво правиш? — отблъсна го тя.

— Занасям се.

— Значи правиш точно обратното на това, което те помоля, а? Може би в твоя случай трябва да използвам обратна психология.

— Това ми звучи доста добре. Трябва да пробваш — подразни я той. Палавата искрица в очите му накара сърцето й да запрепуска в гърдите.

— Добре, Сам, мисля, че трябва да се позанасяме — съгласи се тя.

— Дадено! — наведе се отново той към нея и я дари с една по-дълга и страстна целувка.

Лира трепереше цялата, когато най-накрая устните му се отлепиха от нейните.

— Одеялата са в шкафа срещу спалнята на Джиджи — каза тя, но й бе почти невъзможно да се отдели от него и да се качи горе. Наложи се да събере цялата сила на волята си, за да го направи.

Едва по-късно, когато вече си бе легнала и се опитваше да заспи, Лира осъзна колко много всъщност се интересуваше от Сам. Досега бе успявала да се бори с чувствата си, но те ставаха все по-очевидни. Разбира се, че се интересуваше от него — той бе рискувал живота си, за да я защити. Лира смачка възглавниците си и ги натъпка зад главата си в опит да си създаде по-голямо удобство, опита се да прочисти съзнанието си, но напразно — мислите за Сам продължаваха да се промъкват в главата й.

За нея той бе спокойният остров в окото на бурята, който я караше тя също да се държи спокойно. Просто бе невъзможно човек да изперка, когато той бе наоколо — толкова спокоен, уверен и загрижен. Лира си спомни момента, когато той откри бомбата под колата, и спокойствието, с което й бе казал, че ще се обади на сапьорите. Тогава той не изглеждаше уплашен и това помогна и тя самата да не изпадне в ужас. Той я бе отвел настрана с такава лекота, сякаш експлозивът бе нещо, от което изобщо не трябваше да се тревожат. А когато стреляха по тях в парка, той бе успял да запази желязно самообладание.

Суховатото му чувство за хумор постоянно я караше да се усмихва, а щом го погледнеше, Лира определено виждаше в него страхотен секси мъж. Никога преди тялото й не бе отвръщало на друг по начина, по който бе реагирало на допира с него. А всичко, което той бе направил, беше просто да я погледне с онова особено пламъче в очите, което караше сърцето й да се разтопи.

Лира все така не можеше да заспи, трябваше да спре да мисли за него. Опита се да прочисти ума си и да се успокои, но това трая само минутка и малко по-късно мислите й отново витаеха около Сам. Вече трудно издържаше да не обръща внимание на главната причина за безсънието си — Лира бе влюбена в Сам.

„Супер! Просто прекрасно!“, ядосваше се тя на самата себе си. Трябваше да внимава — Сам никога повече не би се оженил повторно, а като си спомни колко много време му бе отнело дори да изрече на глас името на съпругата си… не, бракът за него беше немислим. От друга страна, тя не би могла да се пренесе да живее при мъж, за когото не беше омъжена, това би погубило Джиджи. Не че Сам би я помолил за подобно нещо… А и коя жена с поне малко самоуважение би тръгнала да преследва мъж чак във Вашингтон, след като е наясно, че от него не би могла да очаква каквото и да е обвързване? Подобни мисли обикновено се появяваха след първата година от връзката с някой мъж, а не толкова скоро след запознанството.

И защо все пак се притесняваше за тези неща? Така или иначе нищо нямаше да излезе. Какво толкова, ако тя го обичаше? С хищни родители като нейните, които обикаляха около Джиджи като гладни акули, единствено върху Лира падаше отговорността да ги държи настрана. Веднъж те бяха успели да я въвлекат в съдебно дело и Лира бе убедена, че при първа възможност биха го сторили отново. Братята й несъмнено щяха да помагат, но главната отговорност се падаше на нея. Докато Джиджи беше жива, Лира трябваше да я защитава и да се грижи за нея.

Момичето въздъхна и придърпа одеялото към брадичката си. Подсъзнателно вече бе взела решение: Сам беше чудесен човек, но никак не се интересуваше от продължително обвързване, а в момента това не беше и в нейните приоритети. След като стигна до това заключение, Лира най-накрая успя да се унесе в неспокоен сън.

* * *

На сутринта опаковаха багажа си, оставиха Харлан да работи върху паник-стаята и подкараха към летището. Сам и Лира изпратиха Джиджи чак до зоната за проверка на документите и я проследиха, докато изчезна от погледа им.

След това се отбиха в църквата „Св. Агнес“, за да оставят чека. Отец Хенри, облечен в обичайното си черно расо, бе в училищния двор и наблюдаваше играта на децата по време на междучасието. Очевидно малчуганите го обичаха, защото докато стоеше с ръце зад гърба и ги гледаше, ту едно, ту друго дете подвикваше: „Вижте сега, отче, вижте ме!“.

Лира бе привлечена от група първокласници — момченца и момиченца, които играеха на някаква игра със скачане. Тя остави Сам и отец Хенри и прекоси двора, за да види какво правят децата, а те в надпревара заобясняваха правилата на играта, която сами си бяха измислили. После се оказа, че едно през друго хлапетата обясняваха правила, които напълно си противоречаха, и накрая Лира беше сигурна, че и те самите не знаеха на какво точно играят. Далеч по-лесно беше просто да й покажат как се играе — правилата се измисляха малко в движение, докато тичаха и скачаха наоколо, но това, което наистина впечатли Лира, беше, че малчуганите се забавляваха страхотно, докато измисляха своя собствена игра.

Изведнъж я осени идеята какъв щеше да бъде замисълът на следващия й проект и как трябваше да го нарече: „Изкуството на играта“.

Тук нямаше никакви електронни устройства или компютърни игри, които да ги карат с часове да стоят седнали. Нямаше никакви електронни дисплеи, нямаше механични играчки, нищо изкуствено или нагласено — насреща бе само тяхното собствено въображение и фактът, че децата се забавляваха страхотно.

Две момиченца я хванаха за ръце и я отведоха обратно при отец Хенри, като през целия път не спряха да бърборят.

Сам наблюдаваше как децата се стремяха да привлекат вниманието на Лира, а нейната реакция към игрите и закачките им бе такава, сякаш току-що й бяха казали най-забавното и изумително нещо на света. На лицето й се четеше неподправена радост и топлота. Нормално, как ли децата биха могли да й устоят?

Как ли той би могъл да й устои?