Джули Гарууд
Скрита камера (23)

Двадесет и трета глава

Добрата новина беше, че двамата мъже, които стреляха по Лира и Сам, бяха арестувани. Но лошата новина бе, че това не бяха същите двама души, които се бяха вмъкнали в апартамента й.

Сам закара Лира до полицейското управление, където тя трябваше да разпознае двамата нападатели. Тя остана да чака в тясната стаичка зад огледалната стена, а Сам излезе в коридора, за да размени няколко думи с двама други агенти. Ед, човекът, който им беше докарал служебната кола, видя, че Лира е сама, и влезе.

— Огледах колата, няма и драскотина — започна пръв той. — Онези двамата или са били аматьори в стрелбата, или агент Кинкейд е бил твърде бърз, за да го уцелят. — И пак поклати глава. — Няма дори и една драскотина.

Сам влезе при тях, застана зад Лира и постави ръце на раменете й.

— Сега ще ги доведат — каза той. — Готова ли си?

— Да — отговори тя. — Те казаха ли нещо?

— И двамата искат адвокати.

В стаята за разпити доведоха двама мъже, които дори не бяха успели да седнат, когато Лира каза: „Не са същите, които бяха в апартамента ми“.

— Сигурна ли си? — попита я Сам. — Спомена ми, че са носили маски.

— Така беше — каза тя и отново погледна през стъклото. — Ала тези двамата са по-ниски и набити. Мъжът, когото напръсках с лютивия спрей, имаше черни като въглен очи и беше над метър и деветдесет. Всъщност беше висок почти колкото теб — добави тя. — Другият също беше висок, но по-слаб, а тези двамата — кимна тя към мъжете, които седяха зад масата с лице към нея — са по-ниски и цветът на очите им не е същият.

— Макс идва насам заедно със Сидни. Тя е била с тях достатъчно дълго, за да разпознае гласовете им — каза Сам.

— А кои са тези? Имат ли документи за самоличност? — поинтересува се Лира.

— Няма значение. И двамата са вече в системата. Членове са на бандата на Флин.

— Никога не съм чувала за тях.

— Те са от момчетата на местен мафиотски бос — Майкъл Флин.

— И какво искат от мен? Какво съм направила, че да предизвикам всичко това? — Лира скръсти ръце на гърдите си и пристъпи крачка напред към огледалното стъкло. — Ще ми се да вляза там и да ги попитам лично.

— Те не искат нищо от теб. За тях ти си просто задача.

— Задача ли? — изненада се тя и инстинктивно отстъпи назад.

— Те са наемни убийци, Лира.

— Тогава да благодарим на Бога, че вече са задържани.

Сам кимна. Не й каза, че онзи, който беше изпратил тези двама мафиоти по петите й, можеше да изпрати още.

— Виж, часът е почти пет, а аз умирам от глад — рече Сам. — Хайде да вървим.

Лира искаше да поостанат и да изчакат Сидни, но и нейният стомах вече се бунтуваше. Двамата със Сам не бяха хапвали нищо след закуската — бяха твърде заети да се спасяват от експлозиви и прелитащи куршуми, както и да дават показания в полицията, за да си помислят за храна.

Вратата на стаята се отвори и някаква жена подаде глава през прага:

— Агент Кинкейд? Търсят ви по телефона — съобщи тя.

— Стой тук, Лира — нареди й Сам. — Ей сега се връщам.

— Аз ще приготвя вечерята — каза тя.

— Ти можеш да готвиш? — учуди се Сам.

— Не съвсем, но съм решила аз да приготвя вечерята. — Лира изчака агентът да излезе, а след това извади телефона си и се обади в ресторанта на Ноел. — Здравей, Тим, Лира е — каза тя. — Искам доставка за вкъщи.

— На същата кредитна карта ли, любов моя? — попита я гласът от другата страна на телефона.

— Да — потвърди тя и поръча две порции от специалитета на Ноел. — След половин час ще бъда при вас да ги взема — приключи тя.

В този момент Сам се върна.

— Готова ли си? — попита той.

— Мисля, че от мен може да излезе доста добра полицайка — каза тя вместо отговор. — Но ще имам проблем с едно нещо — сигурно ще си навлека неприятности с това, че ще застрелвам прекалено голяма част от заподозрените… Ала само тези, които знам, че са виновни.

— На твое място не бих включил това в мотивационното писмо за работа — каза Сам и задържа вратата на излизане.

По пътя за служебната квартира той още веднъж се увери, че не ги следят.

— Ще трябва малко да се отклоним — каза Лира и му обясни накъде да кара. — Ето там, на ъгъла е. Би ли паркирал отстрани? — След това звънна по телефона: — Тук сме.

Не се наложи да чакат дълго, а отвътре излезе един доста едър мъж в униформа на главен готвач, понесъл две големи хартиени чанти.

— Отвори багажника — нареди Лира на Сам и в същия миг се сети: — О, недей… вмирисаните ни туристически обувки са там. Ще трябва да сложим чантите на задната седалка.

Лира слезе от колата и отвори задната врата. Тим нагласи чантите вътре, затвори и целуна момичето и по двете бузи, преди забързано да се върне обратно в ресторанта.

— Французин, а? — попита Сам.

— Не е — рече Лира.

— Тогава защо те целува и по двете бузи?

— Защото ме харесва.

— Не би трябвало да му позволяваш да те целува така.

— О, Тим е просто приятел — намръщи се момичето.

— Половината мъжко население на Калифорния са ти другарчета — подкачи я той.

— Я ми кажи, ти успя ли да откриеш за кого е работил Руни? — прекъсна го Лира, която внезапно се сети за градинската разпродажба.

— Да. За някакъв човек на име Мериам — отговори Сам. — Руни се е занимавал с пране на пари. Този Мериам го наблюдаваме от известно време.

— А той с какво се занимава? — поинтересува се тя.

— Има голяма агенция за принудително събиране на дългове. — Пристигнаха пред къщата и Сам зави към гаража. — Храната ухае прекрасно — каза той.

Лира внесе чантите в къщата, докато Сам изваждаше обувките им от багажника и ги подреждаше край стената на гаража, за да се проветрят. След това взе раницата й и влезе в сградата.

— Значи това наричаш „приготвяне на вечеря“, а? — усмихна се той.

— Ей сега ще я стопля — каза тя и извади поредната кутия от хартиената чанта. — Да, аз така готвя.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, благодаря, ще се справя и сама.

— Добре, аз ще отида да звънна до едно-две места — каза Сам и излезе от кухнята.

Качи се на горния етаж, което означаваше, че не иска Лира да чуе разговорите му. Може би говореше с някоя приятелка? Хм, странно, тя не си беше представяла, че Сам може да има приятелка. Но от друга страна, това вече нямаше значение. Той си тръгваше на следващата сутрин. „А аз съм доволна“, напомни си тя.

Сидни звънна по телефона, докато Лира нареждаше масата, и двете си поговориха надълго и нашироко за арестуваните нападатели. Лира й разказа подробно за стрелбата в парка, а Сидни не спираше да задава въпроси.

— Как са успели гангстерите на Флин да те намерят? Проследили ли са ви?

— Не. Няма начин някой да ни е проследил, Сам специално се погрижи за това.

— Тогава откъде са знаели, че ще бъдете в парка? Може пък не ти да си била мишената им, а просто случайно да си се оказала на пътя им.

— Никак не приличаше на нещо случайно. Те съвсем умишлено искаха да ни застрелят. Първия път минаха покрай нас, но когато не ни уцелиха, обърнаха колата и опитаха отново.

— А това означава, че някой ги е уведомил за теб. Кой друг знаеше за твоя филмов проект?

— Почти всеки може да е разбрал за него — повечето от колегите ми, техниците в лабораторията… Много хора са. Дори заглавията на филмите, които трябваше да направим, бяха окачени на едно табло пред учебната зала… О, освен това миналата седмица бяхме на парти у Мия, нали си спомняш? Там разказах на няколко души за моя филм. Знаят и хората в Градския съвет, библиотекарите, служителите в архива… — започна да изброява Лира.

— Ясно — прекъсна я Сидни. — Разбрах. Всъщност всеки може да е видял съобщението, но не всеки ще е наясно с точния ден и час, в който ще отидеш на онова място.

— Така е — съгласи се Лира. — Сигурно са ме дебнели.

— От полицията нали казаха, че онези са били наемни убийци? — попита Сидни.

— Ала не са били от най-добрите. Дори не успяха да уцелят колата ни.

— Недей да омаловажаваш опасностите — скара й се Сидни. — Макс обеща, че скоро разследващите ще знаят за кого работят убийците.

— Това е добре — въздъхна Лира.

— Искаше ми се да остана и да наблюдавам разпита, но Макс каза, че трябва да тръгваме. А той… може да бъде доста убедителен на моменти — допълни Сидни.

— Харесваш ли го?

— Ами, не достатъчно, че да стигнем до нещо по-съществено… А ти какво ще кажеш за Сам?

— Той си тръгва утре рано сутринта, така че в момента приготвям прощална вечеря — каза Лира.

— От Луиджи или от Ноел? — попита я директно приятелката й.

— От Ноел — засмя се Лира.

— Но на теб все още ти трябва бодигард — загрижи се Сидни.

— Новият пристига сутринта.

— А защо Сам си тръгва?

— Има други ангажименти, а и обикновено не се занимава с подобни задачи. Сега се е включил да ни помогне само защото прави услуга на Алек.

— Хм, звучиш ми някак… напрегната — подозрително каза Сидни. — Мога да го усетя по гласа ти.

— Просто съм уморена — побърза да отвърне Лира. — И вечерята изстива. Хайде, ще ти се обадя утре.

— Добре, до скоро и да се пазиш.

— Ти също.

Лира приготви масата и изтича на горния етаж, за да извика Сам.

Почука на вратата на спалнята му.

— Да? — чу се гласът му отвътре.

И тогава тя направи грешката да отвори вратата и да надникне…

Сам току-що излизаше изпод душа и беше само по хавлия, увита около кръста му. По гърдите му все още проблясваха капчици вода.

— Вечерята е готова… — едва успя да каже Лира с приглушен глас.

Сетне се втурна обратно надолу по стълбите, спъна се и със сигурност щеше да се потроши, ако не беше се хванала здраво за парапета. Зави й се свят. Усети, че тялото й отмалява…

Още не можеше да осъзнае, че го беше зърнала почти гол. Тя го видя и сега щеше да й отнеме доста време, за да избие образа му от фантазиите си. Гърлото й пресъхна. Коленете й се разтрепериха.

Едва се овладя, за да слезе до кухнята.

Тъкмо изваждаше ролцата от фурната, когато Сам влезе при нея, облечен в бяла тениска, която очертаваше мускулите му. Беше навлякъл чифт избелели сини джинси и кожени домашни чехли.

Кухнята не беше много голяма и се наложи Лира да затвори вратата на фурната и да вдигне горещата тава над главата си, за да може Сам да мине покрай нея.

— Пържола ли да бъде или пиле? — попита го тя.

— Ти кое предпочиташ?

— Пилето.

По време на вечеря си говориха за незначителни неща, разказваха си за семействата си, за случки от детството. След като научи за всички екзотични места, на които Сам беше живял, Лира реши, че нейният живот изглеждаше доста скучен и посредствен. Ала на Сам също му беше интересно да узнае повече неща за дните й в ранчото, за баба Джиджи и за мечтата й да стане филмов режисьор.

Той така и не спомена съпругата си, а Лира тактично не засегна темата. Тя си спомни какво й беше казала веднъж Джиджи, когато я попита дали би се омъжила повторно: „Има една-единствена истинска любов“. Може би Сам чувстваше същото към съпругата си.

Лира си насипа салата от голямата купа, отряза си малка порция от пилешките гърди и остави другото на подноса. След като приключи с пържолата, Сам успя да намери място и за останалото пиле със зеленчуци.

— Вечерята беше страхотна — благодари той.

— Искаше ми се да е нещо по-специално, с което да ти благодаря за грижите ти към мен. Ако имахме време, щях да ти сготвя един от специалитетите на баба ми. Тя е истинската кулинарка в нашето семейство. Нямаш късмет, че не успя да опиташ от манджите й.

— Може би някой ден ще се случи — каза Сам.

— Съмнявам се, освен ако тя не реши да те навести във Вашингтон.

— Или в Шотландия — добави той.

Лира стана и занесе празните чинии в мивката. Сам я последва с празния поднос от пилето.

— Не знам как го правиш — учуди се той.

— Кое? — недоразбра Лира и се облегна на мивката.

— Как успяваш всеки ден да се катериш по онзи забравен от бога хълм и да слизаш обратно. Вонята там е непоносима… След това трябва да се къпеш часове, за да се отървеш от нея.

— Всъщност се къпя по два пъти на ден — усмихна се тя. — Между другото тъкмо мислех да отида да си взема втория душ за днес. Когато се върна от хълма, все имам чувството, че миризмата се е пропила в косата ми.

— Миришеш чудесно — възрази Сам и се наведе към нея.

Лира започна да зарежда съдомиялната машина, но Сам настоя да й помогне.

Тя не се опита да спори. Вероятно всичко беше само във въображението й, но дори само споменаването на онзи хълм я караше да се чувства мръсна. Прииска й се веднага да се пъхне под душа.

Двадесет минути по-късно, след като косата й бе старателно измита и подсушена, Лира се усещаше по-добре. С изключение на чувството, че вече е изоставена. Опитваше се да си повтаря, че нещата ще са далеч по-спокойни, когато той си отиде. В момента Сам й причиняваше само ненужно безпокойство.

Но въпреки всичко това щеше да бъде последната им нощ заедно. А тя долавяше, че той има чувства към нея…

Лира облече памучната си пижама и халата, нагласи възглавниците на леглото си и се настани да погледа телевизия.

На вратата на спалнята й се почука.

— В приличен вид ли си? — чу се гласът на Сам.

— Не, неприлична съм — пошегува се момичето.

Вратата се отвори и той влезе.

— Реших, че сигурно ще искаш да поработиш — каза той.

— Не и тази вечер.

— Имаш ли още едно копие от диска с твоя филм от парка? — попита Сам. — Или си го оставила в апартамента?

— Имам няколко резервни диска в раницата, пазя и картите памет, а филма го съхранявам и на лаптопа. Защо питаш?

— Искам да го видя.

— Нали го гледа в лабораторията?

— Да, но тогава мислех за други неща и не успях да се съсредоточа.

— Добре — съгласи се Лира и понечи да се изправи, но Сам й направи знак да не мърда и й подаде раницата и лаптопа.

Внезапно Лира се почувства крайно уязвима, връхлетяха я съмнения — дали той ще хареса творбата й? Прииска й се да се оправдае, че филмът вероятно ще му се стори скучен, че би могла да се справи далеч по-добре с озвучаването, че е трябвало да избере друг подход…

— Искаш ли и ти да го гледаш с мен? — попита Сам и й подаде лаптопа. — Хайде! — Той не й даде време да реагира, а направо се настани до нея на леглото, изрита чехлите си настрана и протегна нозе.

— Предупреждавам те, че ще ти доскучае — каза тя и му подаде една възглавница, на която да се облегне.

— Няма — обеща мъжът.

— Филмът е прекалено дълъг. — Лира се премести по-близо до него, включи лаптопа си и го постави на коленете му. — Мисля… — започна тя.

— Престани да се тревожиш — прекъсна я Сам.

— Кажи ми само защо искаш да го гледаш отново?

— Хълмът ми направи силно впечатление. Освен това забелязах, че си успяла да снимаш регистрационните табели на колите на всички онези копелета, които са решили, че паркът става за сметище. Сега ми се ще да видя дали си успяла да заснемеш и някои лица.

— Снимала съм ги — каза Лира. — Почти всички в даден момент гледат директно към камерата. Ще ги включа на пауза, за да можеш да ги огледаш по-старателно.

Сам се обърна към нея и се усмихна. Беше застанал толкова близо, че можеше да види зеленикавите петънца на ирисите й. „Истински смарагди, помисли си той, очите й са блеснали като смарагди“.

— Как си успяла да ги заснемеш в такива подробности?

— Всичко е въпрос на ъгъл, под който е поставена камерата — обясни Лира.

— Тогава да погледаме — рече Сам.

Момичето кимна и натисна бутона за старт.

И двамата мълчаха по време на филма. Лира възприемаше всичко много критично и на няколко пъти се намръщи, когато чу потреперване на гласа си от записа. Защо ли не се беше сетила да инсталира две камери, които да снимат едновременно от противоположни посоки — едната от изток, а другата от запад? И защо по-рано не беше забелязала, че има няколко места, на които гласът й звучи неубедително?

Сам обаче беше на мнение, че филмът е чудесен.

— Защо се притесняваше толкова да го гледаш отново? — попита я той.

— Притеснявах се, защото и ти го гледаше — призна Лира.

— Аз пък си мислех, че част от задачата е и други да го гледат — засмя се Сам. — Нали идеята е повече хора да научат, че се случва нещо ужасно? И съответно да предприемат нещо?

— Да, но аз няма да стоя до тези хора, докато го гледат, и да слушам коментарите им, нали? — възрази Лира.

Сам затвори лаптопа, остави го на масичката до леглото, замисли се за момент, след което попита:

— От всички, които знаят, че работиш по този проект, колко души са те разпитвали за него? И спомняш ли си някой да е проявявал особено силен интерес?

— Не — каза Лира.

— А възможно ли е мъжете, които нахлуха в апартамента ти, да са знаели за него?

— Възможно е. Из целия апартамент имаше мои папки и бележници, в които си бях записала всичко около филма. Може оттам да са видели името на парка. Сидни каза, че са ровичкали в документите ми, а там имаше снимки на хълма…

— Може и да са те проследили до там — предположи Сам.

Лира потръпна от самата мисъл, че някой непознат я е наблюдавал.

— Всъщност на няколко пъти си помислих, че и някой друг може да е бил на онова място — призна си момичето. — Но по-скоро ми се струваше, че си въобразявам. Чувствах се притеснена, защото хълмът се намира в доста отдалечен и опасен район.

— Искам да изпратя филма ти в местния офис на ФБР и в моя офис във Вашингтон.

— Ще се предприеме ли нещо, за да се почисти хълмът? — попита Лира.

— Определено… Но само ако филмът попадне на правилното място.

— Добре — съгласи се Лира.

Сам приключи с изпращането на файла и добави: „Мисля, че това ще е достатъчно“. След което й подаде лаптопа, нахлузи си чехлите и се изправи, за да отиде в стаята си. Ала точно в този миг погледът му се спря върху изкусителното й тяло. Спря нерешително. Усети, че го залива някаква странна нежна топлина… Последното нещо, което би желал точно в момента, бе да излезе.

Отново тръгна към вратата, но гласът й го спря:

— Сам?

Той се извърна.

— Исках само да знаеш колко много оценявам помощта ти — рече тихо Лира.

— Не е нищо особено — промълви той. — Дойдох само защото Алек ме помоли.

— Знам, но…

— Бих го направил за всекиго.

— Исках само да кажа… — започна тя.

— По дяволите, трябва да се махна оттук! — Сам осъзна, че повече не може да се владее.

Лира също избухна:

— Върви тогава! Знам, че жадуваш колкото се може по-бързо да се махнеш от мен.

Той се извърна и се надвеси над леглото й.

— Тръгвай! — подкани го отново тя. — И да знаеш, че няма да ми липсваш.

— Тъй ли? — предизвикателно я стрелна с очи Сам.

И я придърпа в обятията си.