Джули Гарууд
Скрита камера (39)

Тридесет и девета глава

Сам постоянно мислеше за Лира. Бог му бе свидетел, че се бе опитал да я забрави, но точно по средата на лекцията, която изнесе пред кадетите в Лос Анджелис, тя изплува в мислите му и той за момент забрави за какво трябваше да говори. Същото нещо се повтори и в Сан Диего.

Доста усилия отдели и на разследването. Агент Трап се стараеше да го държи информиран за случващото се и му бе съобщил, че досега нито ФБР, нито полицията в Лос Анджелис са успявали да свържат Флин с Мериам или Руни.

— Върни се във Вашингтон, ще ти се обадя, ако има нещо ново. Не се тревожи за Лира, няма да позволим на Флин да се добере до нея — беше казал Трап на Сам.

Но Сам не можеше да го направи, не можеше да си тръгне просто така. Обади се, за да откаже резервацията за полета, и пое с колата обратно към Ел Ей.

Случаят все още не беше приключен, нещо не беше както трябва. Мериам все още не бе получил споразумението с прокуратурата, което искаше, но двамата му съучастници Чарли Броуди и Лу Стак наляво и надясно предлагаха оферти за информация, само и само да се облекчи положението им. Бяха готови да говорят за неща, които биха заковали обвинението на Мериам поне по дузина параграфа, ако в замяна на това получеха по-леки присъди. Полицията и прокурорът решиха, че това е добра сделка, и се съгласиха. Що се отнасяше до Флин и неговите хора обаче, Броуди и Стак не разкриваха нищо. Всъщност твърдяха, че не само не познават Флин, ами и че никога не са го чували, и нищо не можа да ги накара да променят показанията си.

Имаше голяма вероятност Мериам и хората му да се страхуват повече от Флин и неговата банда, отколкото от затвора, но Сам не искаше да се отказва толкова лесно. Всеобщо предположение бе, че Мериам бе наел хората на Флин да ликвидират Лира, но сега, когато Мериам бе зад решетките, подобна опасност отпадаше. Ако трябваше, Сам би привикал Флин сам в някоя стая, където да го разпита и да получи информацията, която му трябваше, за да направи връзката, дори и ако това означаваше след това да изгуби работата си. При всички положения би предпочел да се лиши от значката, но не и от Лира. Побъркваше се дори при мисълта, че можеше да й се случи нещо.

Не трябваше да я оставя. Естествено би могъл да измисли поне десет причини или по-скоро извинения да си тръгне, но нито едно от тях не бе достатъчно убедително. Истината беше, че Лира го плашеше. Беше си тръгнал, защото не искаше да хлътне по нея. „Ама че глупак“, помисли си той. Беше се държал като пълен идиот, по дяволите! И въпреки всичко се беше влюбил в нея.

Опита се да звънне по телефона в апартамента й, както и на мобилния, за да й каже, че идва, но никой не отговори и реши да провери какво става, като се обади на детектив О’Мали.

— Има ли нещо ново около онези двамата, които заловихте? — попита той.

— Не — отговори О’Мали. — Трап сигурно ти е казал, че все още не сме успели да докажем връзката им с Мериам.

— А самите Джонсън и Фоули, двамата, които стреляха по вас в парка, отказват да говорят, така че колкото и да искаме да докажем, че Мериам ги е наел за работата, нямаме доказателства. Същото важи и за бомбата под колата, нея също не можем да я свържем пряко с Мериам, но продължаваме да търсим улики.

— Добре — каза Сам, — няма да спираме, докато не успеем да намерим доказателства.

* * *

По нареждане на областния прокурор детектив О’Мали трябваше да организира втори разпит на Джонсън и Фоули. Двамата бяха постояли затворени в килиите си достатъчно дълго, че да започнат да се тревожат, и областният прокурор искаше да направи последен опит с този от тях, който проговореше първи. О’Мали обаче смяташе, че няма никакъв шанс който и да е от двамата да натопи Флин — гангстерът бе по-страшен от който и да е затвор.

Сам се намираше на няколко мили от апартамента на Лира, когато детективът му се обади, за да го попита дали иска да наблюдава разпита. Агентът веднага подкара към полицейското управление, но нямаше намерение просто да наблюдава — той също трябваше да зададе някои въпроси.

О’Мали го засече, докато се качваше по стълбите. Сам беше облечен в удобни джинси и бяла риза — вид, за който детективът малко му завидя, тъй като самият той бе с един измачкан тъмносин костюм, който носеше три дни в седмицата.

— Вие, федералните, сте въвели доста удобна мода — подкачи го той.

— В момента не съм на работа — информира го Сам.

— Виж, недогледах последните неща, които ми даде, и съжалявам за това — извини се О’Мали, докато вървяха по коридора. — Освен това искам да благодаря за личното признание, в което се споменаваше, че аз съм ръководил съвместната ни операция.

— Това е работа на Трап.

— Да, знам, но ти си му казал. Както и да е, благодаря ти — каза О’Мали.

— Те тук ли са вече? — попита Сам за арестантите.

— Току-що пристигнаха. Отведоха Джонсън в едната стая за разпити, а Фоули в другата и чакаме само областния прокурор.

— Да вървим тогава — подкани го Сам.

— Няма ли да чакаме прокурора? — озадачи се детективът.

— Не.

Сам влезе в стаята за наблюдение и погледна през стъклото към Джонсън, който в момента си гризеше ноктите и ги плюеше по пода. Беше млад, едва надхвърлил тийнейджърските си години. Сам постоя така и го погледа около минута, след което прекоси коридора и отиде да види и Фоули. Този бе мъж на средна възраст, който се бе облегнал лежерно на стола и отегчено потропваше с пръсти по масата.

— Ще започна с Джонсън — каза Сам.

О’Мали последва агента в стаята, където чакаше арестуваният. Младият мъж се подсмихна иронично, когато О’Мали представи Сам като агент Кинкейд.

Ръцете на Джонсън не се виждаха под масата.

— Той с белезници ли е? — обърна се Сам към О’Мали.

— Страх ли те е от мен — опита се да го провокира Джонсън, но агентът не му обърна внимание.

— Какво значение има? — попита О’Мали.

— Ако е с белезници, заключени за масата, няма да мога да го запратя с все сила в стената — каза Сам и заплашително изгледа Джонсън.

Беше толкова убедителен, че О’Мали си помисли, че наистина можеше да го направи.

Джонсън обаче не бе толкова убеден:

— Не можеш да го направиш! — предизвикателно заяви той. — Ти все пак си агент на ФБР.

— Не и днес — изсъска Сам, — в отпуск съм! — След което се обърна към О’Мали: — Искаш ли да вземеш пистолета ми и да изчакаш отвън няколко минути?

— Не можеш да ме докоснеш! — изпищя в отговор на заплахата Джонсън. — Знам си правата. Това е незаконно.

Сам направи крачка към масата и Джонсън инстинктивно се отдръпна на стола си.

— Аз не съм кой да е агент — подчерта Сам. — Аз съм онзи същият, когото се опита да убиеш в „Параизо“, а това наистина е незаконно. Мога да правя почти всичко, за каквото се сетиш, с теб!

Помощник областният прокурор наблюдаваше сцената от другата страна на стъклото, когато Джонсън изкрещя, че иска на разпита да присъства и адвокат.

— Идеално — каза прокурорът, — агент Кинкейд толкова го наплаши, че сега няма да иска да каже и думичка.

— Само почакайте да видите на какво е способен Кинкейд — заяви детектив Мюрен, който стоеше до прокурора.

Сам се усмихна на Джонсън и се обърна към О’Мали:

— Доведи адвоката му, но да стане бързо. Щом го пуснат оттук, този го пишете ликвидиран — каза Сам и побърза да се изправи, сякаш имаше намерение да си тръгва.

— Какво значеше това? — измърмори объркано Джонсън.

Сам се обърна небрежно, подпря се на стената и скръсти ръце на гърдите си.

— Флин мисли, че си проговорил — каза той. — Наел е хора, които само чакат да излезеш оттук, за да те пречукат, или поне такива слухове се носят.

— Но аз не съм проговорил — възропта Джонсън. — Защо Флин си мисли, че съм пропял?

— Аз му казах, че си го направил — усмихна се Сам. — Кажи си молитвата, Джонсън.

За трети път агентът понечи да излезе от стаята и този път бе вече в коридора, когато отвътре се разнесе викът на Джонсън:

— Искам сделка! Ще говоря, но искам програма за защита на свидетелите.

Сам се върна в стаята за разпити, придружен от помощник областния прокурор, когото Джонсън познаваше, защото вече го беше разпитвал два пъти.

— Аз ще поема оттук нататък — обърна се той към Сам. — После ще ви уведомя…

— Аз оставам — заяви Сам.

— Но това е… — понечи да възрази прокурорът.

— Този стреля по федерален агент — прекъсна го Сам. — Мога да получа пълен контрол над този случай само с едно телефонно обаждане.

— Не искам да споря с вас. Ако искате, останете, но не се намесвайте при разпита — каза прокурорът.

О’Мали също реши да остане и подобно на Сам също се подпря на стената и внимателно заслуша това, което говореше Джонсън.

— Не аз стрелях по вас — обърна се той първо към Сам. — Аз бях просто шофьорът, Фоули стреляше. Той е получил заповед да убие момичето.

— Кой му е наредил? — попита помощник областният прокурор.

— Флин.

— Каза ли ви защо?

— Не, но ние двамата с Фоули се досетихме, трябваше да бъде като отплата за стар приятел. Чух го да казва на Фоули, че преди няколко години въпросният приятел е разполагал с някакви доказателства срещу него, можел е да ги извади на бял свят и да го съсипе, но не го е направил и не се е опитал да изнудва Флин. Този приятел му е казал, също като в Кръстника, че ако някой ден му потрябва услуга, ще разчита на неговата помощ.

— Значи този момент е настъпил и помощта е била за случая с Лира Прескот? — попита прокурорът.

— Да.

— А кой е приятелят, който е поискал тази услуга?

— Не знам, Флин никога не е споменавал името му пред мен или пред Фоули. Сега мога ли да си получа споразумението? — попита арестуваният.

— Как така не ви е казал нищо за въпросния приятел? — настоя Сам.

— Спомена само, че се познават от много години и онзи не го е натопил, а е можел.

— А това какво общо има с Мериам? — попита помощник областният прокурор.

— Тук вече сте в грешка — изсмя се Джонсън. — Флин никога не би направил нещо за Мериам. Двамата имаха вземане-даване преди няколко години, но онзи умник се опита да измъкне няколко хиляди долара повече и няма начин Флин да се е навил да му върши услуга.

— Тогава защо именно Лира Прескот е била мишената ви? — попита прокурорът.

— Флин спомена, че момичето объркало някакви съвместни планове между него и онзи приятел и вече не можели да изхвърлят нещата, които не е желателно да намират у тях.

Сам разбра, че е жизненоважно да се свърже с Лира. През главата му препускаха хиляди въпроси, които не намираха отговор, но едно нещо беше ясно: човекът, който искаше тя да пострада, все още беше на свобода.

— Какво мислиш, Сам? — попита го О’Мали в коридора.

— Лира е заснела и нещо друго. Трябва отново да гледам филма — извика Сам, който вече забързано слизаше по стълбите към изхода.

Добра се възможно най-бързо до апартамента на Лира и когато Сидни му отвори вратата и го видя на прага, момичето веднага разбра, че се е случило нещо лошо.

— Какво е станало? — попита го тя.

— Лира тук ли е? — прекъсна я Сам.

— Не, какво има? — разтревожено повтори Сидни.

— Трябва да се уверя, че тя е добре — каза Сам. — Искам да я видя.

— Ами тя се върна от Сан Диего с доста видеоматериал за някакви деца и остана след лекции да поработи върху задачата си. Каза ми, че щяла да се занимава с това цял ден, налагало се да се срещне с професор Малер и да му предаде всички материали по проучването си, както и картите памет със записите. Освен това трябвало да му покаже какво е свършила с детския филм. Мисля, че ще се прибере доста късно довечера.

— Благодаря, Сидни.

— Тя е добре, нали? — спря го приятелката на вратата. — В университета…

— Ще я намеря и ще остана при нея, не се притеснявай — увери я Сам.

Парчетата от пъзела едно по едно идваха на местата си, но агентът трябваше да бъде сигурен. Сградата на университета бе почти празна, лекциите отдавна бяха приключили, а навън вече включваха уличното осветление. Сам прекосяваше забързано предния двор на сградата, когато видя две познати лица — бяха Карл и Ели, приятелите на Лира.

— Здрасти, Сам! — разпозна го Карл и дотича при него.

— Виждал ли си Лира? — попита го агентът.

— Бяхме заедно в часа при Малер. И естествено беше откачено, както винаги — промърмори по-скоро на себе си Карл. — Още няколко лекции при този ненормалник и повече през живота си няма да искам да чуя за каквито и да било пипала!

— За какво говориш? — намръщи се Сам.

— За „Пипалата на алчността“ — отговори Ели вместо него. — Така се казва единственият документален филм, който Малер някога е направил. Спечелил е някаква незначителна награда, но не спира да се хвали. Нищо чудно, че жена му го е зарязала…

— Разказва се за две семейства на мафиоти — добави Карл — и… ей, чакай, къде тръгна? — изненада се той, когато Сам изведнъж ги остави и пое към университета.

Отделните части на цялостната картина преминаваха през съзнанието му като на кино — плакатът на парк „Параизо“ в кабинета на Малер, Лира седи там, докато един от хората на Флин слага бомба под колата им, Малер й казва да се концентрира върху детския филм и да не се занимава с парка. Сам си спомни и за металната кутия с картите памет — Малер ги искаше, защото смяташе, че на тях е записано нещо, което може да го изобличи.

Сам се затича, извади мобилния си телефон и набързо набра номера на О’Мали:

— Малер е! — изкрещя той в слушалката.