Джули Гарууд
Скрита камера (37)

Тридесет и седма глава

Чувството да се събуди без той да е до нея беше странно. Лира погледна и в неговата спалня, колкото да е сигурна, че си е отишъл. Нямаше и следа от Сам. Сякаш никога не е бил там.

„Така е по-добре, помисли си тя. Щеше да е далеч по-трудно, ако трябваше да го видя как си тръгва“.

Новият й бодигард Вик наближаваше петдесетте. Беше едър мъж с гъсти мустаци. Вик бе много учтив, но рядко проронваше по някоя дума и бе изцяло съсредоточен в работата си. Лира знаеше, че ще положи всички усилия да я опази от всякакви опасности, и беше доволна, че я оставя да работи на спокойствие.

Детектив О’Мали й се обади същия следобед.

— Гледай вечерните новини — каза й той. — Тримата мъже, които си успяла да заснемеш, са арестувани. Този с костюма е Франк Мериам, а другите двама работят за него и вече се разприказваха, защото се опитват да договорят споразумение с прокуратурата.

— Ами Майкъл Флин? — попита Лира. — Арестуван ли е?

— Все още не, но скоро ще бъде — увери я О’Мали. — Мериам не иска да говори, докато не си уреди споразумение с прокурора.

— А ще успее ли? — попита тя.

— О, да. Ако успеем да се доберем до Флин, това ще бъде истинският успех. Мериам засега мълчи, но щатският прокурор много скоро ще проведе един разговор с него и адвоката му. — Лира и О’Мали си поговориха няколко минути, преди детективът да каже: — Кинкейд беше прав да побеснее — беше ми дал онзи списък с имена, а аз дори не ги бях прегледал всичките. Ако го бях направил, можеше да сме хванали Мериам по-рано.

— Е, сега нали е арестуван — каза Лира.

— Можеш да си отдъхнеш — успокои я детективът. — Трябва само да се погрижим за още едно-две неща и съвсем скоро ще можеш да се върнеш към обичайния си живот.

Същата вечер всички местни телевизии предаваха ареста на Мериам и двамата му служители, обвинени в убийството на Берни Яворски. От полицията не съобщаваха повече информация за случая, но заявиха, че смятат да включат в разследването и възможността Мериам да е замесен и в други престъпления. Лира превключваше каналите, за да види дали някъде няма да съобщят повече подробности, но навсякъде показваха и говореха едно и също: Мериам с белезници, докато го отвеждаха към полицейското управление. Той беше навел глава и не каза нищо на репортерите, които тикаха микрофони в лицето му и го притискаха за коментар.

Пред тълпата от микрофони се появи агент Трап, за да представи становището на ФБР. Той говори за съвместните усилия на Бюрото и полицейското управление в Лос Анджелис, които са успели да изправят Мериам пред правосъдието. Трап изтъкна по-специално работата на детектив О’Мали и обеща, че службите ще продължат да работят съвместно, докато всички замесени лица бъдат арестувани.

Лира изгледа репортажите с интерес, но с още по-голям интерес следеше лицата на хората, които се мяркаха на заден план. Дали и Сам не беше някъде там? Не успя да го види, но и не беше съвсем сигурна дали все още официално се занимава със случая.

Дали не се беше отказал? Може би просто бе предал диска на агент Трап и отново се беше върнал към обичайните си задължения. А това означаваше, че след като изнесе последните си две лекции в Калифорния, ще отпътува обратно за Вашингтон. Лира изключи телевизора и се пресегна за лаптопа си — трябваше да се занимава с нещо, така че да не мисли за Сам. Общо взето от мисленето за него не излизаше нищо добро.

* * *

Лира не можеше да се прибере в апартамента си и се наложи да остане в защитената квартира още два дни. Предположи, че детективите и агент Трап искат да приключат със случая и не е желателно да им се пречка. Постара се да посвети всяка свободна минута на филмовия проект, направи проучване на детската психология, прочете доста статии за игрите и развитието на въображението при хлапетата и започна да се притеснява кога ще започне снимките. Щом приключи с проучването и бе готова с основната сюжетна линия на филма, Лира събра материалите, разпечата ги на хартия и приготви всичко за изпращане по пощата, преди да е дошъл крайният срок.

Вик я откара обратно в апартамента й и замина за друга задача. Без колата си Лира се почувства като в капан — обади се в сервиза, за да попита кога ще е готов джипът й, но оттам само й съобщиха още лоши новини. Застрахователният мениджър й бе дал смешно ниска оценка на щетите, което само по себе си беше възмутително.

Затова се наложи Лира да помоли приятелката си Луси да дойде с кола и да я закара до официалното представителство на сервиза. Така тя плати ремонта на джипа, след което се качи на колата и отиде право в автокъщата на BMW, предаде им трошката и си купи нова кола.

Първата нощ в апартамента остана съвсем сама. Сидни се беше прибрала за няколко дни при семейството си и нямаше да си дойде чак до следващата вечер. Лира разопакова багажа си и отиде в кухнята, за да си потърси нещо за ядене. Хладилникът беше празен, ако не броим кутия кондензирано мляко, парче сирене и две бутилки бира. Срокът на годност на млякото беше минал преди дни, затова Лира го изля в мивката и изхвърли картонената опаковка. Оставаше сиренето, което с една бира и малко солети, които намери в един шкаф, ставаше за ядене. Тя ги занесе във всекидневната, настани се по турски на пода, облегна гръб на дивана и се зае с оскъдната си вечеря.

Тишината я караше да се чувства неловко — стотици пъти беше оставала сама в апартамента, но никога преди не бе чувствала самотата толкова осезаемо. Беше свикнала да има охрана, може би затова сега се усещаше толкова самотна… Беше свикнала просто да има някого наоколо. „Не, не просто някого… а Сам“, призна тя най-накрая пред самата себе си.

Сълзи избиха в очите й…

Плачеше за Сам и за това каква глупачка бе да се влюби в него. Плака за странното си семейство, поплака си дори и за далеч не толкова важни неща, като например това, че си нямаше и най-малка представа как щеше да си намери работа след завършването, а то щеше да дойде ужасно бързо.

Най-накрая сълзите й пресъхнаха и Лира се почувства напълно изтощена. Въздъхна, изтри очите си с пръсти и се опита да мисли за нещо хубаво. Споменът за това как Сам накара Джиджи и госпожа Кастман да заровят томахавките я накара да се усмихне. Знаеше, че баба й също го беше харесала и Сам щеше да й липсва. На Лира също щеше да й липсва… Дори самата мисъл доведе до нов поток от сълзи.

* * *

На следващата вечер й се обади отец Хенри, за да й съобщи, че е събрал всички подписи от родителите на първокласниците, които са съгласни децата им да се снимат във филм.

— Тогава ще се видим след няколко дни, отче — каза му Лира. — Благодаря ви.

Час по-късно Сидни също се прибра — изглеждаше уморена, но крайно щастлива, че е успяла да предаде в срок всичките си проекти. Двете приятелки останаха в дневната и си говориха с часове.

Сидни забеляза, че Лира твърде често намесва името на Сам в разговора. Не й трябваше много време, за да забележи, че приятелката й е отчаяна.

— Трябва да си намериш някакво занимание — посъветва я Сидни. — Това е единственият начин да го преодолееш.

Лира знаеше, че съквартирантката й е права, затова събра малко багаж, взе си оборудването и камерата, качи се в новото си BMW и отиде в къщата на Джиджи в Сан Диего. Въпреки че винаги я бе възприемала като дома на баба си, къщата всъщност беше собственост на Лира. Беше я купила за Джиджи, когато възрастната дама реши да се премести да живее в Калифорния, и ако се случеше така, че след като завърши, успее да остане в този район, смяташе това да бъде и нейният дом.

Денят беше слънчев и пътуването до Сан Диего се оказа приятно. Лира паркира в гаража, заобиколи отпред и едва тогава забеляза табелата „Продава се“. Някаква брокерка на недвижими имоти тъкмо излизаше от предната врата на къщата, придружена от двойка клиенти.

Лира побесня. Качи се разгневена по стълбите на верандата и директно попита брокерката какво си мисли, че прави.

Жената, издокарана в хубав костюм, погледна с известно неудобство към двойката клиенти и се обърна към Лира.

— Имам уговорка със собствениците господин и госпожа Прескот да продам къщата — усмихна й се тя, разкривайки зъбата усмивка.

— Къщата не е тяхна — рече Лира.

— Те мислят, че е тяхна — войнствено каза жената.

— Не. Собственикът съм аз и имам документи, с които да го докажа. А сега изчезвайте по-далеч от моята собственост или ще се обадя в полицията. И не забравяйте да вземете и табелата със себе си — развика се момичето.

— Вижте, млада госпожице — изсъска в отговор брокерката. — Имам три двойки клиенти, които ще се избият за тази къща, така че…

Лира извади мобилния си телефон и заяви, че ще се обади на началника на полицейското управление.

— Здравей, Пол — започна тя, — добре съм, благодаря. В къщата ми има посредник на недвижими имоти, влязла е незаконно и се опитва да продаде дома ми — каза Лира, след което помълча минутка и добави: — Добре, благодаря. — След което се обърна към жената и каза: — Той е на път за насам.

Госпожа брокерката не искаше да изгуби тлъстата комисиона и реши да разчита на надеждата, че Лира блъфира. Но след малко една полицейска кола наистина спря пред тях.

— Обадили сте се в полицията! — Жената не можа да повярва на очите си.

— Точно така — потвърди Лира.

— Тази къща наистина ли е ваша?

— Вече ви казах.

Кандидат-купувачите, които току-що бяха разгледали имота, стояха като гръмнати.

— Ако някога решите да продавате… — започна брокерката, извади визитка от чантата си и я подаде на Лира.

Минута по-късно тя и клиентите й вече се отдалечаваха надолу по улицата, а полицаят извика Лира при патрулната кола.

— Искате ли да повдигнете обвинение? — попита я той.

— Не — каза момичето. — Тя така или иначе си тръгна.

Брокерката се оказа досетлива и преди да се отдалечи, беше попитала:

— Господин Прескот смени ключалките. Искате ли този ключ, за да можете да си влезете?

— Не, благодаря — отговори Лира. — Сега ще се обадя да дойдат и да ги сменят отново.

По-късно Лира звънна на ключар, а само час по-късно седеше на люлката на верандата и чакаше майсторът да довърши монтирането на новите ключалки. Дори океанският бриз, който долиташе от брега, не успя да успокои гнева й. Когато най-накрая успя да влезе вкъщи, Лира побърза да остави чантите в спалнята си и излезе, за да свърши някои работи. Предполага се, че вършенето на рутинни неща успокоява, но тя все още кипеше от гняв, когато малко по-късно се прибра. Тъкмо прибираше зеленчуците в хладилника, когато отново побесня и този път дори шоколадът не можа да помогне.

— Опитаха се да продадат къщата ми! — изкрещя тя, въпреки че нямаше кой да я чуе.

Крясъците не помогнаха. Вътрешно все още кипеше от яд и имаше нужда да поговори с някого, затова грабна телефона и се обади на братята си.

— Здравей, хлапе, какво става? — вдигна Оуен.

Брат й Оуен бе най-големият от тримата и все още трудно свикваше с мисълта, че сестра му не е вече малкото момиченце. Естествено хленченето по телефона за последната изцепка на техните никак не помагаше за преодоляването на тази представа у брат й, но в момента на Лира не й пукаше. С разтреперан глас тя му разказа за случилото се, а за капак Оуен не прояви почти никакво съчувствие, като през цялото време не спря да се смее.

— Стига вече! — скара му се Лира. — Хората се мотаеха из къщата ми с някаква брокерка на недвижими имоти.

— Знам, чух те и първия път, когато го каза, но, Лира, все пак родителите ни не могат да продадат това, което не е тяхно — успокои я той.

— Сигурно и те го знаят, но можеш ли тогава да ми кажеш защо го правят?

— Мислят, че така могат да притиснат Джиджи и да получат контрола над парите й — въздъхна Оуен. — Обзалагам се, че вече са наели адвокат, който се рови по случая.

— Искат всичко, до последния цент — избесня Лира.

— Така е — отговори брат й. — Задръж за малко телефона — добави той и извика: — Ей, Куп, нашите са се опитали да продадат къщата на Лира.

Смехът на Купър се чу съвсем ясно от другата страна на линията.

— Никак не е смешно! — нацупи се сестра им.

— Ами, смешно си е — възрази брат й.

— Имате ли представа колко пари пръскат тези хора в момента? — попита Лира. — Изхарчили са своята част от наследството, а месечната издръжка, която получават от другия тръст, е повече от щедра.

— Не и за тях — каза Оуен.

— Какво да правя?

— Нищо — отговори брат й. — Двамата с Куп ще те подкрепим. И, Лира — добави той, — когато имаш нужда от нас, за да се обединим срещу тях, искам да знаеш, че ще го направим.

— Може ли да говоря с Джиджи? — попита тя.

— Излезе с момичетата, както тя ги нарича. Сериозно, Лира, наистина така си викат! — засмя се брат й.

— Как е тя?

— Щастлива е. Радва се, че си е у дома, или поне така каза десетина пъти. Мисля, че реши да се премести в Сан Диего заради теб, да не си самотна.

— Но тя има толкова много приятели тук… — въздъхна Лира.

— Но домът й е тук — напомни й брат й.

— Знам. Кажи й, че ще й се обадя утре. И, Оуен… Обичам те.

— О, господи… — чу се от другия край на линията.

Лира се разсмя и затвори телефона.

Почувства се много по-добре, след като поговори с брат си, и с лекота се зае да подреди кухнята, но точно тогава си спомни за паник-стаята и отиде да види дали Харлан е успял да я завърши. Стаята на Джиджи беше неузнаваема — Харлан не само бе приключил работата си, но и Лира доста се поизпоти, докато намери начин да отвори секретната врата. Стената изглеждаше идеално гладка и недокосната, може би тънкостта се криеше някъде в ъгъла? Какво ли не опита — дърпа разни неща и натиска всевъзможни издатини, дори огледа пода за някакъв бутон или пък фалшива дъска, която да натисне, но нищо.

Накрая се обади на Харлан, който тъкмо бе излязъл за сладолед с дъщерите си и обеща по-късно да намине, за да й покаже как действа механизмът. Трябваше да се натисне с длан на едно определено място на стената и тайната вратичка се отвори. Харлан се пресегна в нишата и включи лампата вътре. Малката стаичка беше идеална — на пода, точно до леглото, имаше няколко бутилки минерална вода, а единственият друг предмет, който се намираше в миниатюрното помещение, бе мобилен телефон, включен към зарядно устройство.

— Знаеш ли, тя поръча тази стая заради теб — призна й Харлан. — Джиджи се тревожи да оставаш тук сама.

Лира се усмихна на иронията в цялата ситуация — през цялото време тя се беше притеснявала, че Джиджи е сама, докато тревогите на баба й бяха за Лира.

— Имам добро семейство, а това си е цяло щастие — въздъхна момичето, като си мислеше за Оуен, Купър и Джиджи. Внезапно тази мисъл я успокои — все пак много деца имаха родители, които така и не искаха да пораснат и да се държат като отговорни хора.

По-късно същата нощ, докато се унасяше в сън, в главата на Лира изплува едно интересно наблюдение — вече не изпитваше такава непреодолима нужда от шоколад. За съжаление не можеше да се каже същото нещо и за Сам.