Джули Гарууд
Скрита камера (10)

Десета глава

Агент Самюел Кинкейд беше страхотен мъж.

Стиснала лютивия спрей в ръка, Лира отвори входната врата, вдигна поглед към очите му и дъхът й буквално замря.

Никога преди това при вида на мъж не й беше идвало да възкликне: „О, боже мой!“. А откакто се беше преместила в Лос Анджелис, беше срещала доста симпатични мъже. Те бяха навсякъде — в ресторантите, театрите, спортните зали, в университета, по плажовете и дори в църквите. Но този всъщност не можеше да се нарече точно симпатичен — беше по-скоро мускулест, мъжествен и много, много секси. Беше висок — самата Лира на ръст бе доста над средния, но въпреки това главата й едва стигаше до раменете му. Той имаше пясъчноруса коса и сини очи с пронизващ поглед. Чертите на лицето му въплъщаваха самото съвършенство — правилен нос, плътни устни и квадратна брадичка.

Да, точно така, беше страхотен.

„Я стига! — смъмри се наум Лира. Да, той е най-секси съществото от мъжки пол, което съм срещала. Голяма работа!“

— Смяташ да ме напръскаш с това ли? — попита той с нисък плътен глас, в който се долавяше интересен акцент.

— Какво? О, не, не… — объркана каза Лира, прибра спрея и подаде ръка. — Здравей, аз съм… Лира… — едва успя да изрече тя, недоумявайки как така може да не си спомня собственото си име.

— Прескот? — предположи той.

О, колко сладко. Той се опитваше да й помогне.

— Да, Прескот — съгласи се Лира.

Очите му заискриха. Дали й личеше колко неловко се чувства? Очевидно, тъй като му се наложи да й припомни собственото й фамилно име.

Той разтърси ръката й и се представи:

— Агент Самюел Кинкейд. Може да ме наричаш Сам. Двамата с теб няма да се отделяме един от друг за известно време.

— Акцентът… шотландски е, нали? — попита Лира.

— Да.

— Ти си спасил живота на Алек Бюканън.

Той не отговори нищо, а вместо това попита:

— Имаш ли нещо против да ме пуснеш да вляза?

— О, разбира се. — Лира побърза да се отмести встрани.

Докато минаваше през прага, той се пресегна и взе флакона със спрея от ръката й.

Сам огледа стаята, а момичето можеше да си представи какво ли си мислеше той в момента… Сигурно, че двете със Сидни живееха в кочина.

— Мъжете, които бяха тук снощи, са обърнали целия апартамент с главата надолу — побърза да каже тя, — а ние със Сидни нямахме време да почистим. Така и не знам дали са намерили това, което са търсили.

— От нещата, които Алек ми разказа — обърна се той към нея, — знам, че това, което са търсили, си била ти.

— Знам, но ако са чакали мен, за какво им е било да обръщат къщата с главата надолу? Мисля, че са издирвали нещо друго.

— Възможно е — каза той. — Виж какво, докато опаковаш нещата си, можеш да направиш малък списък и да видиш дали не липсва нещо.

— Докато опаковам ли? — не разбра Лира.

— Да. Ние няма да оставаме тук — обясни спокойно той.

— Ние няма да оставаме тук, така ли?

— Както вече казах, двамата с теб ще бъдем наистина като залепени един за друг за известно време.

— Значи ти си моята сянка — засмя се Лира.

— Точно така. Алек ми изпрати програмата ти. Мисля, че трябва да тръгваме, ако искаш да хванеш лекцията от десет часа.

— Отложиха я — рече Лира. — Следващата е в единадесет.

— Добре. Тъкмо ще имам време да огледам малко из университета — обясни Сам. — Не забравяй, че онези момчета, които са нахълтали снощи тук, все още са на свобода.

По гръбнака на Лира пробягаха тръпки и тя кимна, за да покаже, че е схванала мисълта му. След това отиде в стаята си, погледна се в огледалото, окачено над скрина с чекмеджетата, и прокара пръсти през разрошените си коси. Сложи си малко гланц за устни, капна парфюм зад ушите си и се наведе, за да вдигне раницата си. Окачи едната дръжка през рамо и се върна в дневната.

— Готова съм — каза тя. Той реши да се покаже като кавалер и й отвори вратата. Лира се усмихна: — Не съм съвсем сигурна дали професор Малер ще те пусне да останеш в залата по време на лекцията. Той не си пада особено по неща, свързани с официалната власт… Като ФБР например.

— Тъй ли? Обзалагам се, че ще ми разреши да остана. Понякога мога да бъда много чаровен и убедителен.

Десет минути по-късно Сам вървеше плътно от лявата й страна, докато минаваха през двора на университета. Тя забеляза как погледът му обходи терена, без да пропуска нито един детайл — огледа покривите, хората в двора и улицата. „Впечатляващо“, помисли си момичето.

— Лира? — обърна се Сам към нея. — Сега е времето да си определим някои основни правила.

— Какви например? — поинтересува се тя.

— Важно е да правиш точно това, което ти кажа. Тук съм, за да те пазя, затова ако ти наредя да захвърлиш всичко и да бягаш, направи го незабавно. Не задавай въпроси и не спори. Може да се наложи да използвам оръжие и не искам да заставаш на пътя ми.

— Разбирам — кимна тя, но думите му успяха сериозно да я изплашат.

— Добре. По-късно искам да ми разкажеш подробно какво точно се случи снощи — продължи Сам.

— Мислех, че вече знаеш.

— Знам, но искам да го чуя от теб.

Две студентки минаха покрай тях и видимо не можеха да откъснат очи от Сам. Лира напълно ги разбираше, дори чу едната да прошепва на другата, че мъжът носел пистолет.

— А как ще обясня факта, че непрекъснато си до мен? — попита го тя.

— Кажи каквото искаш.

Ако се изключи оръжието, той по нищо не приличаше на агент от ФБР, облечен в поизносени сини джинси и тениска. Докато вървяха към основния корпус, където се намираха учебните зали, Сам каза на Лира колко много му харесва базата на университета, докато тя си мислеше колко много й харесва този негов секси акцент. Надяваше се, че професор Малер няма да се намуси и да го изхвърли от залата, но в същото време съчувстваше на Сам, че ще трябва да прекара цял час вътре по време на лекцията.

— Дошли сме малко по-рано — отбеляза Лира, докато приближаваха към залата. — Сигурно можеш да поговориш с професор Малер сега, той е в кабинета си. Ще те представя. — Лира го поведе през учебната зала към вратата, зад която се намираше кабинетът на професора, а зад тях просторното помещение започна да се пълни със студенти. Лира почука: — Доктор Малер, Лира Прескот е. Водя един агент на ФБР, който…

— ФБР ли? — изръмжа гласът на професора, а само миг по-късно вратата рязко се отвори и отвътре се показа зачервеното лице на Малер.

— Сам, казах ти, че ще бъде трудно — прошепна Лира.

— Аз ще поема оттук нататък — усмихна й се той и мина покрай професора навътре в кабинета му. Вратата се затвори зад гърба му.

На Лира й се дощя да притисне ухо към вратата, за да чуе какво си говореха двамата мъже вътре, но се въздържа. Нямаше да се изненада, ако всеки момент чуеше крясъците на професора, но нито той, нито Сам повишиха глас. Вероятно доктор Малер беше шокиран, че агент на ФБР стои в кабинета му. За него Сам олицетворяваше всичко, което Малер считаше за изкривено и погрешно в тази държава. Блюстителите на закона за него не бяха нищо повече от служители на Големия брат^[1]. За щастие Лира бе почти в края на следването си и в бъдеще нямаше да й се налага да слуша високопарното му дърдорене.

Вратата се отвори и отвътре се показа Сам. Той намигна на Лира и кимна на две зяпнали го студентки, след което невъзмутимо се отправи към последния ред в залата, където Лира беше оставила раницата си, седна и с доволно изражение се облегна назад.

Лира се настани до него и извади лаптопа си.

— Какво каза на Малер? — полюбопитства тя.

— А, нищо.

Лира го изгледа скептично. Може би Сам бе използвал груба сила, за да стане на неговото… Или пък наистина бе такъв чаровник.

В същия момент доктор Малер влезе в залата. Лицето му беше бледо, а погледът му обходи крадешком аудиторията, за да забележи къде е седнал Сам.

Лира се наведе по-близо до него и прошепна в ухото му:

— Добре, какво каза той!

— О, той много се радва, че съм тук — усмихна се Сам.