Джули Гарууд
Скрита камера (40)

Четиридесета глава

Лира изчака и последният студент да напусне учебната зала, обикновено след късните лекции всички бързаха да си тръгнат. Оставаше й още малко свободно време, преди университетът да затвори, затова тя бързаше да отиде в лабораторията, за да редактира филма.

Ала професор Малер искаше да я види в кабинета си преди това. Беше й звъннал в апартамента късно предишната вечер, за да й съобщи, че се е опитвал да се свърже с нея през последните няколко дни — бил забелязал, че не е присъствала на последните му лекции. Надявал се да е добре след всичко, което се беше стоварило върху главата й — сигурно имаше предвид бомбената заплаха. Ала все пак се опасявал, че ще й се наложи да наваксва допълнително с материала, който е преподавал през последните седмици. Притеснявал се също, че тя вероятно не отделя достатъчно време за детския филм. Лира му обясни, че е била извън града за снимки с първокласници и вече е готова да започне с редакторската работа по заснетия материал. Очакваше да я скастри, задето си е губила времето да излиза извън града, когато е можело да снима и тук, в Лос Анджелис. Малер винаги успяваше да намери нещо, за което да се заяде и да постави студентите си на мястото им. Харесваше му да ги кара да се чувстват несигурни и незначителни. Размишлявайки за това, Лира бе решила, че го прави, за да може самият той да си придава важност.

Малер се покашля в телефона и Лира предусети, че й предстои да чуе една от прословутите му лекции:

— Трябва да гледаш по-сериозно на обучението, в противен случай никога няма да пробиеш във филмовата индустрия — започна той.

— Да, професоре — смирено отговори тя.

— Има стотици амбициозни младежи, които се борят за възможността да посещават моите лекции — изтъкна Малер.

— Да, знам.

— Добре. А сега, Лира, бих искал да те похваля… — смени темата професорът.

Лира едва не изпусна телефона. Похвала от професор Малер! Нещо нечувано!

— Документалният ти филм за парка беше доста добър — каза той, а подобни думи от неговата уста звучаха като буря от аплодисменти.

— Благодаря ви, доктор Малер — каза Лира. — Не е точно това, което възнамерявах да заснема първоначално, но мисля, че представя добра изява на…

— Да, да — прекъсна я той. — Обаждам ти се, защото мисля, че има шанс да представя филма ти на един симпозиум, който ще се проведе в Ню Йорк следващата седмица. Ако получи подобаващо признание, смятам, че ще може… ти ще можеш да го представиш на различни събития в цялата страна.

— Това би било чудесно — зарадва се Лира. Колкото повече хора имаха възможност да видят филма й, толкова по-добре — може би така парк „Параизо“ най-накрая щеше да бъде почистен, а някои от вандалите, които изхвърляха боклуците си там, можеше да се изправят пред правосъдието.

— За да мога да направя презентация на филма ти обаче — продължи Малер, — ще трябва да видя всички предварителни материали и да разбера каква техника си използвала, как си обработила материала и освен това ще ми трябват всички кадри, които си заснела.

— Кадрите са съхранени в карти памет — обясни Лира. — Тези, които подбрах за филма, са свалени и обработени на компютър, но на самите карти има още хиляди други.

— Донеси ми всичко, което имаш — заръча й той. — Дори и онези снимки на очарователната градина, за която ми разказа. Ще ти ги върна, когато ги прегледам, за да можеш да си ги събереш на диск.

— Добре — съгласи се тя. — Утре вечер имаме късна лекция при вас, ще ви предам всичко тогава.

Малер затвори телефона, без да каже дори „до чуване“.

Лира седеше в празната зала и нетърпеливо поглеждаше към часовника над вратата на професорския кабинет. Надяваше се срещата да не трае дълго, защото й се щеше още няколко часа да поработи над детския филм. Ели и Карл се бяха спрели да зададат няколко въпроса на професора, но той побърза да ги отпрати с някакви едносрични отговори.

— Ела в кабинета ми — покани я той, след като и последният студент излезе от учебната зала.

Лира вдигна раницата си и папката с принтираните материали от проучването й за филма и го последва в неговия офис. Малер затвори вратата след нея и й посочи един стол, а той самият се настани зад бюрото си. Лира забеляза, че плакатът на парк „Параизо“ е свален, а на мястото, където бе висял на стената, бе останало по-светло петно. Тя си помисли, че е малко тъжно, задето професорът е махнал единствената снимка в кабинета си, която внасяше известно настроение, но пък Малер от своя страна трудно можеше да се нарече весел тип.

— Носиш ли всички материали? — попита я той.

В този момент някой почука на вратата на кабинета.

— Сега пък какво? — измърмори Малер и стана да отвори. — Не виждате ли, че в момента имам среща? — заяде се той с момичето пред прага.

— Извинете ме, професоре, но се чудех дали…

— Уговорете си среща с асистентката ми — заяви Малер.

— Исках само да попитам…

Малер затръшна вратата в лицето на студентката, заключи, за да не го прекъсват повече, и дори дръпна щората на прозорчето.

— Докъде бяхме стигнали? — попита той и отново се настани зад бюрото си. — Аха… материалите. Носиш ли ги?

— Да — каза Лира. — Принтирана съм всички статии, които успях да намеря — добави тя и остави папката на бюрото му. Сетне се пресегна към раницата си. — Нося и записите от интервютата, които проведох. Мислех си да им добавя надписи, но така и не ми остана време да го направя. — Лира отвори големия джоб на раницата и извади няколко малки метални кутии. — А това са картите памет с всички кадри, които заснех в парка.

— А тези с градината тук ли са? — попита той и почука с показалец по една от кутийките.

— Да.

Професорът взе папката и касетите и ги прибра в куфарчето си, а за картите памет извади една платнена торбичка от чекмеджето си и пъхна двете метални кутийки в нея.

— Сигурна ли си, че това е всичко? — попита той.

— Да — потвърди Лира.

— Добре, мисля, че хората на симпозиума ще бъдат впечатлени — заяви Малер и се облегна удобно на стола си. — Щеше ми се и ти да можеш да дойдеш, но се опасявам, че събитието е само за професионалисти като мен. Ти като студентка няма да се чувстваш на мястото си.

Въпреки че й се искаше сама да представи работата си, мисълта за пътуване с професор Малер я накара да потръпне от ужас.

— Има само още едно нещо, което ще ми трябва, преди да представя документалния ти филм — започна Малер.

— Какво? — попита озадачена Лира, понеже така или иначе му бе дала всички материали, които имаше.

— Трябва да отидем да видя парк „Параизо“, а за съжаление сега е единственото свободно време, с което разполагам, преди да замина за Ню Йорк. Колата ми е отвън, аз ще шофирам — каза професорът и се изправи, сякаш въпросът бе вече решен.

— Но, професоре — изненада се Лира, — докато стигнем, ще е вече тъмно, а освен това имам запазен час в лабораторията и…

— Това ще трябва да почака — нетърпеливо каза той. — Няма да се бавим много в парка и ще огледаме на фарове.

— Не можете ли да отидете сам? — попита тя. — Казахте, че някога сте живели в района близо до парка, така че го познавате добре.

— Да, знам как да стигна там — съгласи се Малер, — но и ти ще трябва да дойдеш с мен, за да ми обясниш как точно си настроила ъгъла на камерата, в каква поредност си заснела кадрите и на какви елементи от околния пейзаж си решила да се спреш.

Не й се искаше да ходи с него където и да било, а инстинктът й подсказваше веднага да напусне кабинета му. Нещо не беше както трябва — Малер никога преди не е бил толкова настоятелен.

— Съжалявам, но трябва да ви откажа — решително заяви тя.

— И да пропуснеш възможността документалният ти филм да бъде показан? Сигурно се шегуваш.

— Разбира се, че искам да бъде показан. Просто отказвам да дойда с вас в парк „Параизо“ — изрече Лира с твърд глас.

— Тогава ще се наложи да настоявам — каза професорът. — Не само документалният филм, но и цялата ти оценка зависи от това. — Той отвори едно от страничните чекмеджета на бюрото си и щом отново вдигна поглед към Лира, лицето му бе зачервено, а брадичката му трепереше.

Момичето не повтори отказа си. Професорът се държеше толкова странно, че тя започваше да се тревожи.

— Добре — съгласи се тя. — Тогава ще се срещнем там. — Лира извади мобилния си телефон. — Само ще се обадя на съквартирантката си и ще я помоля да дойде с мен. Тя така или иначе искаше да види парка…

— Дай ми телефона! — заповяда Малер.

Лира вдигна поглед и видя, че професорът бе насочил пистолет към лицето й. Тя толкова се шокира, че заекна:

— Професоре… какво правите?

— Казах да ми дадеш телефона — повтори той, а гневът, изписан на лицето му, бе толкова силен, че Лира почти можеше да види пулсиращите вени на челото му.

* * *

Момичето се намираше на едно бюро разстояние от дулото на пистолета, но вместо да се изплаши, се ядоса. Ръката й, която държеше телефона, се отпусна в скута й, тя побърза да набере 911 и натисна копчето за изключване на звука при звънене.

Малер едва сдържаше яростта си:

— От всички паркове в този град ти трябваше да избереш точно „Параизо“! — изсъска той. — Ако знаех за това, преди да започнеш да снимаш абсурдните си кадри, щях да ти възложа друга задача.

— Избрах точно този парк заради плаката в кабинета ви — обясни с разтреперен глас Лира.

— Искаш да кажеш, че аз съм виновен, така ли?

Момичето не знаеше как да отговори на това.

— Моля ви, оставете оръжието и ми обяснете какво ви притеснява — опита се да го успокои тя.

— Да ме притеснява ли? Бесен съм! — изрева Малер.

— Но защо? — попита отново Лира.

— Насочила си проклетата си камера към градината. Ще бъда съсипан, ако си снимала колата ми или мен самия. Не мога да поема такъв риск.

— Това вашата градина ли била? — изненадано възкликна Лира. — Погребали ли сте нещо там, или…

— Не — каза той — не там. Но ако си заснела градината, значи си снимала и това, което е отвъд нея — ухили се зловещо той.

— Какво? — недоумяваше Лира.

— Не какво, а кой — поправи я професорът. — Да, тя го правеше постоянно, все се заяждаше с мен за нещо и вече не издържах — каза той, а след миг добави: — А и парите ми трябваха.

— Жена ви ли? — попита невярващо Лира.

— Не можех да се разведа с нея, тя беше тази с парите.

Лира остана като гръмната — тя, както и всички останали в курса винаги си бяха мислили, че госпожа Малер го е напуснала, а като се има предвид колко надменен и подъл човек беше професорът, подобна версия звучеше повече от логично.

— Пари ли? Как могат да се получат парите, ако не е намерено тялото? Може да минат години, преди да бъде изплатена застраховката живот — недоумяваше Лира.

— Ти май се досещаш, а? Или пък не? — изгледа я с присвити очи Малер. — Всички сте на погрешен път — аз не искам тялото й да бъде открито! Докато хората си мислят, че тя ме е напуснала, мога необезпокояван да тегля от сметките й, но няма да мога да припаря до парите й, ако е мъртва, тя го беше предвидила — поклати глава той. — Онзи парк можеше да остане извън вниманието на обществото с години, а ако сега започнат да ровят там… — Изведнъж той осъзна, че Лира все още държеше телефона си. — Дай ми телефона! — нареди й отново той.

Лира го подаде напред и умишлено го пусна да падне на пода. За щастие устройството не се разпадна, а Лира се надяваше обаждането до 911 да е било прието.

Професорът остана да я държи под прицел и се заразхожда нервно напред-назад из кабинета си. Гневът му постепенно започна да прераства в паника.

— Ех, само ако мирно и кротко беше дошла с мен в онзи парк… — говореше си той сам. — Сега трябва да мисля как да го направя, а всичко можеше да е толкова лесно — двамата ти приятели чакат само на миля оттук, а аз трябваше просто да те предам на тях, те щяха да свършат останалото…

Лира трепереше цялата и отчаяно се опитваше да запази поне външно спокойствие. Трескаво обмисляше как би могла да избие оръжието от ръцете му и да остане жива.

Момичето забеляза, че професорът започваше да се паникьосва — цялата замислена схема не се получаваше според плана му и той отчаяно се опитваше да измисли нов. Засега единственото, което й хрумваше, беше да го заговаря, за да държи ума му зает с друго.

— Какви приятели? — попита го тя.

— Мъжете, които Флин изпрати в апартамента ти. Напръскала си единия от тях със спрей и в момента той изгаря от нетърпение да те види — изсъска Малер.

— Хората на Флин ме преследват? — озадачи се тя. — Те пък какво общо имат с Франк Мериам? — съвсем се обърка Лира.

— Какъв, по дяволите, е този Франк Мериам? — попита Малер. — Знам само, че ако момчетата на Флин бяха намерили тези кадри в апартамента ти, всичко това щеше да е приключило. Но щом се оказа, че снимките не са там, нали се сещаш, че не можех да рискувам ти или някой друг да ги види. Наложи се отново да се обадя на Флин и да го помоля да вземе мерки, а си знаех, че така губех и последния си шанс да го ползвам за някоя услуга в бъдеще. — Професорът я изгледа вбесен. — Пропилях си услугата заради една проклета студентка!

Той извади своя телефон от джоба си и набра някакъв номер, но нито за миг не откъсна очи от Лира и не отмести пистолета, насочен в лицето й. Тя си помисли, че ако Малер се приближеше още малко, можеше да се опита да избие оръжието от ръката му.

Професорът долепи телефона до ухото си и изрече:

— Момичето отказва да съдейства. Ще трябва да дойдете и да се оправите с нея лично. Мисля, че университетът вече е празен, ще можете да влезете през задния вход на подземното ниво.

Лира не можеше просто да стои и да чака да я измъкнат навън. Ако не направеше нещо, скоро щеше да се озове в ситуация, в която трябваше сама да се изправи срещу трима въоръжени мъже.

* * *

Кабинетът на Малер имаше две врати — една откъм коридора, откъдето можеха да го посещават студентите, и друга — откъм учебната зала.

Сам влезе в университета и на един дъх изкачи двата етажа стълби, които водеха към коридора пред кабинета на Малер. Щом наближи, агентът забави крачка и мина тихо покрай първата врата, после покрай следващата и така нататък, докато стигна пред вратата на професора. Името му беше изписано на стъклото отпред, както имената на останалите преподаватели. Щората отвътре бе спусната. Сам знаеше, че вратата е заключена, още преди да бе докоснал дръжката.

Отвътре се чуваше гласът на Малер, тонът му определено бе изпълнен с яд, но в него се долавяха и пискливи нотки на истерия. Професорът вече беше изпаднал в паника, което означаваше, че и най-малкото действие можеше да го предизвика. Сам беше сигурен, че Лира също е вътре, но трябваше да чуе гласа й, за да разбере дали е добре и дали не е ранена. Самата мисъл, че можеше да й се е случило нещо, го побъркваше.

Той приготви пистолета си и се промъкна тихо през учебната зала, за да стигне до вътрешната врата към кабинета на Малер. Беше затворена, но Сам успя съвсем тихо да завърти дръжката и да я открехне само на няколко милиметра. Малер стоеше в профил към него, но Сам успя да зърне пистолета и разбра, че Лира сигурно седеше от другата страна на бюрото. Щом професорът държеше насочен към нея пистолет, то поне момичето беше живо и в съзнание.

Малер беше ядосан и крачеше нервно напред-назад, така че Сам не можеше да го вземе на мушка, а всеки опит да се прицели от този ъгъл, без да бъде забелязан, би бил безсмислен.

Агентът чу някакво трополене и тежки стъпки, които идваха откъм стълбището. Долитаха и гласовете на двама мъже, които спореха за нещо, а колкото повече се приближаваха, думите им ставаха все по-отчетливи, въпреки че говореха шепнешком. Сам едва успяваше да долови по някоя дума. Той дочу, че единият от двамата се оплакваше как се е наложило да копае, за да изрови нещо и да го премести другаде, така че да не бъде открито, а събеседникът му се съгласи, че това си е противна работа.

Мъжете се приближаваха и гласовете им започнаха да се чуват отчетливо.

— Ние не сме нищо друго, освен гробари, а сега ще ни се наложи да изкопаем още два гроба, ако ще трябва да изравяме и тялото на жената и да го местим — прошепна единият.

— Донесъл съм малко лютив спрей специално за нея — обади се със снишен глас другият. — Нека кучката да разбере какво е!

Сам не можеше да чака повече. Върна се отново при вратата откъм коридора и почука.

Отначало Малер не реагира, но след малко попита подозрително:

— Кой е?

Агентът не отговори.

— Лира, иди да отвориш вратата — нареди професорът, — но не се опитвай да правиш номера, иначе ще получиш куршум в гърба.

— Няма да мръдна оттук — заинати се момичето.

— Стани и иди да отвориш — настоя Малер.

Сам погледна към стълбището. Двамата мъже щяха да се покажат всеки миг.

— Не, няма да стана! — изпищя Лира.

— Кучка! — изръмжа Малер и заобиколи стола й, за да отиде да отвори.

През цялото време не я изпусна от поглед, лявата му ръка се пресегна за дръжката.

Точно в този миг Сам изрита вратата с всичка сила и отпрати Малер встрани. Професорът се олюля и падна по гръб край бюрото. Лира скочи, за да се добере до пистолета, но Малер я изблъска и успя да го докопа пръв, претърколи се на една страна и насочи дулото към Сам. Лира отново скочи към него. Движението й накара професорът инстинктивно да насочи пистолета към нея и да стреля.

Ала Сам беше по-бърз, куршумът от пистолета на агента прониза Малер в шията и разкъса сънната му артерия. Професорът се свлече на земята, а от гърлото му рукна кръв, която бързо образува локва около безжизненото му тяло.

Лира трепереше като лист и не можеше да се овладее.

— Сам… — опита се да го извика тя по име, но гласът й бе толкова слаб, че той не я чу.

Агентът не погледна към нея. Отиде при откачената от пантите врата, вдигна я и я върна на мястото й, след което придърпа един стол и я подпря с него, така че да стои изправена. Стъклото беше напукано, но все още цяло, и Сам побърза да нагласи скъсаната щора обратно на мястото й.

Откъм коридора съвсем отчетливо се чуваше приближаването на тежки стъпки, мъжете почти тичаха към офиса на Малер. Покрай стената точно до вратата имаше две масивни картотеки и Сам побърза да сграбчи Лира и да я пъхне в ъгъла, скри я зад тях. Самият той застана пред нея, така че да я прикрие с тялото си.

Точно както Сам предполагаше, двамата мъже сритаха вратата и започнаха да стрелят още преди да бяха влезли в кабинета. И двамата се целеха в бюрото пред тях и набързо го надупчиха с куршуми.

— Иди да провериш дали сме я уцелили — извика единият.

— Ей сега ми падна! — закани се другият. — Ще излея целия лютив спрей в лицето й!

— Хвърлете оръжията! — хладнокръвно изкомандва Сам зад тях.

Отмъстителният здравеняк се обърна, за да види какво става, и Сам стреля, избивайки оръжието от ръката му. Приятелят му успя да се хвърли зад бюрото и се опита да се прицели оттам и да стреля. С втория куршум Сам успя да го простреля в рамото и също го накара да хвърли пистолета.

Агентът побърза да ритне оръжията далеч от ранените мъже. Лира скочи, вдигна ги от пода и ги остави на бюрото. Сетне се огледа за пистолета на Малер, който също се присъедини към колекцията.

Единият от нападателите вече крещеше, че никога повече няма да може да използва ръката си.

— Това ли е ръката, с която стреляш? — попита Сам. — Е, колко жалко.

Лира наблюдаваше втория мъж, който също беше прострелян в рамото, но лицето му не трепваше и изразяваше каменна физиономия, вперена в тях. „Този е по-опасният от двамата“, помисли си тя. Чу, че откъм коридора се приближават още стъпки, и се обърна. Сам вече бе извадил значката си и я държеше вдигната напред, така че тримата пристигнали полицаи да я забележат веднага.

Само след няколко минути целият кабинет се изпълни с полицаи. Лира стоеше в ъгъла на тесния кабинет, а мъжете сновяха покрай нея. Дишането й най-накрая се беше поуспокоило, а ръцете й не трепереха толкова силно. Забеляза, че телефонът й все още лежи на пода, и си спомни за обаждането към 911 — взе апарата и го вдигна към ухото си:

— Има ли някой на линията? — попита тя.

— Да, госпожо, тук сме — отговориха й.

— Успяхте ли да запишете всичко това? Чухте ли всяка дума, която Малер каза? — побърза да се осведоми момичето.

— Да, госпожо, успяхме — долетя гласът на оператора. На Лира дори й се стори, че жената от другата страна май се усмихваше доволно.

Детектив О’Мали пристигна на местопрестъплението и Сам се зае да го запознае с детайлите на случилото се. Лира чакаше Сам да й каже нещо, но той бе твърде зает и се държеше така, сякаш въобще не я забелязваше. Около вратата се скупчиха десетки хора, така че се наложи тя да заобиколи през учебната зала, за да стигне до коридора. Чудеше се защо Сам не я беше издърпал в тази посока, а вместо това я скри зад картотеките в кабинета. Ала щом погледна пред себе си, отговорът сам изникна пред очите й: ако бяха тръгнали да бягат към близкия край на коридора, щяха да се озоват на място без изход. А ако тръгнеха към стълбището, двамата гангстери веднага щяха да стрелят по тях, така че със Сам никога нямаше да успеят да излязат оттук. „Той направи най-доброто, помисли си тя, натика ме в ъгъла и застана така, че да ме предпази с тялото си. Сам успя да ме опази жива“.

Лира си мислеше, че ще й се наложи да дава обяснения за случилото се пред полицаите поне два-три пъти, но само един униформен имаше въпроси. Той й обясни, че от 911 са записали всяка дума, така че са наясно какво точно се е случило. Можело свободно да се прибере у дома.

Сам все още разговаряше с О’Мали и Лира се почувства като пълна глупачка, задето се размотаваше наоколо и го чакаше да приключи. Той очевидно бе успял да сглоби парчетата от пъзела и да разбере, че зад ужасните неща, които й се случваха, стои именно Малер. Но сега какво… Имаше ли смисъл да го чака, ако той не й кажеше нищо повече от „Радвам се да те видя отново“?

Реши да не чака. Дори не се опита да си вземе картите памет или раницата — сега те бяха веществени доказателства, част от разследването. Просто пъхна телефона в джоба си, обърна се и си тръгна.

Но не успя да стигне далеч.

Тъкмо понечи да завие зад ъгъла на коридора, когато усети две силни ръце да обгръщат раменете й.