Джули Гарууд
Скрита камера (22)

Двадесет и втора глава

Майло преживяваше поредния най-лош ден в живота си.

Проблемите му започнаха още от сутринта, когато реши да отиде до университета и да се помотае наоколо. Не беше виждал Лира от няколко дни и реши, че може да я засече някъде около университета.

С идеята да се слее по-добре с тълпата и да не привлича внимание, той подстрига бретона на перуката и изстиска половин тубичка лосион за изкуствен тен по лицето и ръцете си с надеждата така цветът на кожата му да се уеднакви. На опаковката пишеше „приятно бронзово“. Майло реши, че на лицето му стои доста добре, а и не пареше на ожулените места по бузите му. Е, вероятно малко прекали само с избелването на зъбите, но въпреки това реши да пробва, защото според него, щом всички студенти са млади хора, то трябва и зъбите им да са бели и хубави… А той много държеше да се слее с останалите.

На излизане от вкъщи беше убеден, че изглежда с десет години по-млад.

Малко по-късно обаче осъзна, че трябваше предварително да е прочел инструкциите за употреба на лосиона за изкуствен тен, защото лицето и ръцете му скоро започнаха да стават твърде тъмни, а кожата му взе да придобива оранжев оттенък, който се забелязваше отдалеч. Само след час от приятно загорял бронз лицето му придоби цвета на презряла мандарина.

Майло реши да се поразмотава в района на университета, без да обръща внимание на странните погледи, които хората наоколо му хвърляха. Влезе в сградата и видя, че пред една от аудиториите се тълпят студенти, но не посмя да остане дълго при тях, за да не започнат да го разпитват. Не носеше никакви документи със себе си, но в случай че някой му ги поискаше, Майло щеше да излъже, че е дошъл да търси братовчедка си.

След малко излезе отново навън и седна на една пейка с надеждата, че Лира може да мине оттам. Покрай него се изнизаха десетки други студентки, но нея я нямаше. Пейката се оказа, че не е от най-удобните, затова Майло реши отново да се пробва в някоя от сградите. Влезе и се залута из коридорите, надничайки от време на време през някоя отворена врата, но Лира така и не се забелязваше.

Тъкмо вече се бе отегчил и мислеше да приключва за днес и да се прибира, когато вниманието му бе привлечено от някакво съобщение, залепено на дъската пред една от учебните зали. Сърцето му подскочи, когато видя името й. На бележката пишеше: „Лира Прескот, Паркове“, а отдолу на ръка беше добавено: „Парк Параизо“. Какво ли означаваше това?

Някакъв странен студент с дебели лупи на очилата се приближи към информационното табло, но дори не погледна към Майло, който побърза да го попита:

— Този списък за какво е?

— Какво? — недоразбра студентът.

— За какво е този списък? — повтори Майло.

На студента му трябваха няколко секунди, за да възприеме гледката, която представляваше лицето на събеседника му.

— Това са проекти — обясни той. — Виж, този например ще пише за моловете. Сценарият… — понечи да обясни студентът, но до него вече нямаше никого.

Майло подтичваше забързано по коридора. „Парк Параизо“ — ето къде щеше да бъде Лира. Сигурно дори в момента се разхождаше там и обмисляше идеи за университетския си проект. Майло можеше да се обзаложи, че момичето ходеше често на това място.

Зачуди се по какъв ли проект работеше тя, изглежда е доста скучен — какво толкова можеше да се пише за един парк? Виж, ако ставаше въпрос за мол, нещата бяха далеч по-лесни, тя можеше да пише за всички магазини и ресторанти вътре, дори само изброяването на вкуснотиите, които бяха в менюто, щеше да заеме цели две страници. Ала какво толкова интересно можеше да има в един парк, Майло така и не можеше да си обясни.

„А, чакай малко, помисли си той, може би става въпрос за един от онези паркове с виенските колела, въртележките и влакчетата. Значи всичко е наред“. Той харесваше влакчетата.

Наложи се да наеме друга кола, но не отиде в някоя от големите фирми за автомобили под наем, а избра една случайна. Но въпреки че използва фалшиви документи и кредитна карта, накрая остана с впечатление, че служителят заподозря нещо, защото през цялото време не спря да го зяпа.

— Имам навършени двадесет и пет години — каза Майло, понеже знаеше, че фирмите за коли под наем имаха изискване за минимална възраст. Може би човекът се колебаеше дали да му даде кола, защото Майло му изглеждаше много млад?

Служителят кимна и в крайна сметка написа нещо на компютъра пред себе си.

— Останали са ни само няколко коли и всичките са стари модели — каза той. — Сезонът е доста натоварен.

* * *

Отвън на паркинга Майло получи някаква издраскана таратайка, която някога е била синя на цвят, но боята беше силно избеляла и олющена. Още със запалването двигателят изръмжа мощно, но щом колата загря, ръмженето поутихна. Автомобилът естествено нямаше джипиес, затова Майло спря на най-близката бензиностанция, за да купи карта на града. След известно търсене успя да забележи къде е въпросният парк и попита един от служителите как най-бързо може да стигне там.

Ала щом наближи, остана силно шокиран от гледката. Паркът се падаше в онази част от града, която се ползваше с доста лоша слава. Брокерите на недвижими имоти прилъгваха клиентите си да се заселят в този район с приказките, че теренът бил преходен, но така и не споменаваха, че преходът е всъщност към гето. На всеки ъгъл стърчаха изоставени сгради, нашарени с графити и знаци на различни градски банди, а няколкото магазина, които все още работеха, имаха здрави решетки на вратите и прозорците. Майло се зарадва, че не е наел по-хубава кола, защото докато се мотаеше из парка, със сигурност щяха да я разбият и оберат. За щастие никой не би си и помислил, че в таратайката, която той караше, има нещо ценно.

Най-накрая той забеляза входа за парка и подкара по дългата права алея. След това започваха завоите, а пътят водеше към върха на висок хълм. За голямо негово разочарование наоколо не се виждаха никакви виенски колела и въртележки. Майло зави и заобиколи хълма и веднага усети някаква отвратителна миризма, но при затворени прозорци и с включен климатик той реши, че вонята сигурно идваше от двигателя.

Наоколо нямаше никаква следа от Лира или от което и да е друго живо същество, но Майло реши, че си струва да почака. Момичето все пак можеше да се покаже отнякъде. Той свърна и потегли обратно по пътя, като се оглеждаше за подходящо място, където да скрие колата. Обмисли варианта дали да не използва малко клони за камуфлаж, но се отказа от идеята, защото му се видя твърде трудоемка.

А прикритите места в изоставения парк не бяха толкова много. Наблизо имаше купчина боклук, която беше достатъчно голяма, че зад нея да се скрие цял автомобил, но Майло реши, че по земята наоколо има пръснати прекалено много остри предмети, които могат да му спукат гумите. В крайна сметка реши да остави колата зад една изгоряла сграда от другата страна на улицата, точно срещу входа на парка.

Щом скри автомобила, той се върна пеша и потърси място, където самият той да се потули. Искаше да е добро, за да може да наблюдава целия терен. Ако момичето се появеше само и дойдеше достатъчно близо, той можеше дори да опита да завърже разговор. Този път се беше подготвил. А и беше убеден, че между тях съществува особено силна връзка — все пак тя така мило му се усмихна на онази градинска разпродажба.

* * *

Сутринта беше доста гореща и с всяка минута вонята в парка ставаше все по-силна. Майло почти стигна до подножието на хълма и тръгна да се изкачва по виещия се път към върха. Спря да избърше потта, която се стичаше по веждите му, когато чу звука от приближаваща се кола. Къде да се скрие? Паникьосан, Майло се огледа на всички страни, колата скоро щеше да достигне до първия завой и нямаше начин да не го забележат. Вляво от него имаше някакви изсъхнали храсти. И той не се поколеба да се хвърли сред тях.

Миризмата беше отвратителна. Лицето му се оказа заровено в нещо изгнило. Майло се избърса с ръкава на ризата си.

Дали това беше автомобилът на Лира? Готов беше да понесе всякакви мъчения, само и само да я види отново. Колата спря. Долетя звук от отварящи се врати. Майло лежеше в боклуците, свит на кълбо, смушен под сухите храсталаци. Стори му се, че чу мъжки глас, но не беше сигурен, тъй като не можеше да вдигне глава и да погледне, защото се страхуваше, че ще го забележат.

Изведнъж си спомни, че в жабката на колата беше скрил пистолета си. Как сега щеше да защити любовта на живота си без оръжие? Как можа да го забрави!

През следващите няколко минути настана тишина, а след това в далечината се чу мъжки глас, който се приближаваше към колата. С него имаше още някой. На Майло му се стори, че е жена. Двамата си говориха нещо, след което се върнаха отново при автомобила.

Майло не можа да понесе мисълта, че любимото му момиче може да е в колата с някой мъж, затова се престраши да надигне глава. Автомобилът беше спрян така, че мястото до шофьора се виждаше добре — тя беше там и гледаше през прозореца. Сърцето му замря. Лира трябваше още съвсем мъничко да обърне глава надясно и очите им щяха да се срещнат.

В този момент се дочу рязко изскърцване на гуми. Майло разбра, че насам идваше и друга кола. Той понечи да се изправи, за да вижда по-добре, но тогава над главата му се разнесоха изстрели и се наложи отново да залегне в боклука. Някой стреляше по колата на Лира!

Чарли! Само Чарли трябваше да е. И с него онзи, другият бияч Стак. Ама че тъпаци! Тези двамата нямаха никакъв стил. Но как бяха успели да разберат за проекта на Лира в парк „Параизо“? Майло реши, че сигурно се бяха добрали до тази информация по същия начин, както и той.

Изведнъж изстрелите започнаха да отекват все по-близо. Майло видя как един куршум се заби в някаква изгнила обелка от банан и я пръсна на парчета. Направо щеше да убие тези двамата, ако наранят момичето му. Малко по-късно покрай него пропищяха полицейски сирени и всичко утихна.

Той се осмели да повдигне глава и тъй като не забеляза да има някой наоколо, затича с всички сили към колата си. Наложи се здраво да стисне волана, докато изкарваше автомобила иззад порутената изоставена сграда, за да не си личи, че ръцете му треперят.

Помисли си, че навярно Лира едва се е измъкнала от нападателите си. Майло се чувстваше силно отговорен за случилото се, той беше застрашил любовта на живота си, всичко бе станало по негова вина. За нищо на света не трябваше да споменава за момичето пред господин Мериам.

Очите му се напълниха със сълзи. Единственият начин, по който можеше да я спаси, беше да се откаже от нея.