Джули Гарууд
Скрита камера (41)

Четиридесет и първа глава

Сам така и не й даде възможност да му благодари за това, че беше спасил живота й.

— Девойче, изкара ми акъла! — говореше той, а гласът му трепереше от вълнение. Притисна я още по-силно към себе си. Акцентът му бе толкова отчетлив, че в този момент гласът му звучеше така, сякаш цял живот не бе напускал планините на Шотландия. А наистина ли току-що я беше нарекъл „девойче“? Преди да успее да каже и дума, Сам я притегли към себе си и я прегърна. — Никога повече не ми причинявай нещо подобно! — каза мъжът, а тя едва успя да разбере думите му. Все пак той говореше на английски, нали?

Притисната до гърдите му, Лира чуваше силните удари на сърцето му. Тя все още бе потресена от случилото се, но мускулестите ръце на Сам й действаха толкова успокояващо.

— Обещай ми! — настоя той.

— Да, за каквото и да е, обещавам — прошепна тя.

Той повдигна брадичката й и жадно впи устни в нейните. В целувката му се усещаше дива смесица от страст и отчаяние.

Лира не се отдръпна. Обви с ръце шията му, а пръстите й се заровиха в косата му, докато устните й отвръщаха на целувката му с не по-малка страст.

Щом най-накрая я освободи от прегръдките си, Сам побърза да я хване за ръка.

— Хайде да се махаме оттук! — каза той.

Сега, когато се беше поуспокоил, акцентът му не бе толкова доловим.

Пред сградата вече се събираше тълпа. В двора на университета бяха паркирали бусовете на няколко телевизионни новинарски екипа и Сам изруга тихо, щом ги видя.

— Имате ли нужда от ескорт, за да излезете оттук? — настигна ги О’Мали в този момент.

— Не — отговори му Сам, — но ти оставаш да се разправяш с тези. — Той посочи с глава към тълпата от репортери.

— Добре — съгласи се О’Мали и тръгна към журналистите.

Двамата почти успяха да прекосят просторния двор пред сградата на университета, когато Карл ги забеляза и извика Лира по име. А след това всички наоколо се обърнаха едновременно и се втурнаха към тях.

— Вярно ли е? Малер мъртъв ли е? — попита Карл. Лира кимна, а Карл се обърна към Сам: — Знам, че професорът беше истински задник, но пък ни оставаха само две лекции при него. Какво ще стане сега? Мислиш ли, че ще ни се наложи да минем отново целия курс?

Лира понечи да отговори, но Ели я прекъсна:

— Можеше да почакате, докато…

В този момент Сам ги изгледа толкова свирепо, че студентите побързаха да си тръгнат.

Двамата с Лира не си размениха и дума чак докато стигнаха до апартамента й.

— Вземи си някои неща и да се махаме оттук — предложи й Сам.

Момичето категорично отказа. Ала в този момент Сидни отвори вратата, видя ги на прага и извика: „О, боже!“, след което прегърна Лира, а сетне и Сам.

— Чух, че в университета е имало стрелба — огледа ги разтревожена Сидни, сякаш искаше да се увери, че са цели и непокътнати. Сетне им направи място да влязат. — Получих поне двадесет есемеса и през цялото време се надявах Сам да е бил с теб.

— Лира — каза той, — защо не си събереш нещата, докато аз разкажа на Сидни какво се случи?

— Не — повтори момичето.

Сидни изгледа първо единия, после другия и се изправи, вземайки чантата и ключовете си от масичката в дневната.

— Имам да свърша нещо. Ще се видим по-късно — каза тя и изчезна.

— Виж какво направи! — обърна се обвинително Лира към Сам. — Накара я да излезе от собствения си дом заради нас!

— Какво ти става? — хвана я той за раменете и я обърна към себе си.

— Никъде няма да ходя с теб, не и за да ме изоставиш отново. Просто няма да стане — заяви Лира.

— Но аз няма да те изоставя. Никога вече! — закле се той.

Нежността, изписана на лицето му в този момент, почти я накара да му повярва.

— Докога, Сам? Знам, че не можеш да допуснеш отново да бъдеш наранен, и те разбирам. Обичал си съпругата си, но си я изгубил. На твое място и аз не бих искала отново да рискувам да отдам сърцето си, но аз…

Целувката му спря думите й, тя потъна в силните му ръце. Той прошепна в ухото й:

— Не искам никога повече да бъда толкова изплашен, колкото бях днес. Кълна се, че в момента, когато разбрах, че си при Малер, сърцето ми замря. По дяволите, Лира, не искам да живея без теб! — Ръцете му докоснаха лицето й. — Обичам те, девойче.

Акцентът му отново пролича с пълна сила. Гласът му бе дълбок и плътен, но Лира веднага успя да разбере какво й беше казал току-що.

— Не мога да дойда да живея при теб, Сам. Джиджи ще…

— Мисля, че ще трябва да се оженя за теб — изведнъж каза той.

— Какво? — изненада се тя.

— Чу ме добре.

— Трябва да се ожениш за мен ли? — Лира не можа да повярва на ушите си.

Отблъсна ръцете му, но Сам побърза да я притегли в прегръдките си.

— Когато ти купя пръстена, обещавам, че ще падна на коляно и ще ти предложа както е редно, но знай едно нещо, любов моя: ти ще се омъжиш за мен.

— Ами семейството ми? Не мога да те натоваря с всичко това, имам си отговорности… — започна Лира.

— Знам… трябва да защитаваш баба си от собствените си родители, но аз мога да ти помогна.

— А и родителите ми… — продължи несигурно тя. — Те винаги са били проблем. Не мога да ги променя… Някога си мислех, че мога, но…

— Братята ти и аз ще ти помогнем — увери я Сам.

— О, боже, братята ми! Те никога няма да приемат, че си достатъчно достоен за мен. Знам си, че така ще кажат — продължи Лира.

— Аз наистина не съм достатъчно добър за теб, любов моя, но въпреки това ще се оженим.

— Твоите родители са дипломати, а моите са алчни измамници… — продължи да упорства Лира.

Сам започна бавно да разкопчава ризата й, докато умът й все още беше зает с размисли за това колко различни бяха семействата им.

— Е, аз пък имам пари… — сети се тя за едно нещо, което можеше да се приеме, че е в нейна полза.

Сам я вдигна на ръце и я занесе в спалнята й, положи я нежно на леглото и я съблече, като се забави само колкото да свали и собствените си дрехи.

Лира беше останала почти без дъх от страст, но прошепна:

— Ако трябва, бих изхарчила и последния си цент, за да се боря с тези хора. Честно да ти призная, родителите ми постоянно си намират все нови и нови адвокати… — Тя млъкна, когато устните на Сам докоснаха шията й. Ароматът и мекотата на кожата й го побъркваше. — Само че адвокатите вземат скъпо.

— Знам. И аз съм адвокат — каза той и продължи да я целува, докато стигна до гърдите й.

Лира забрави какво още искаше да му каже. Любиха се, но ако Сам се опитваше да не бърза, тя бе толкова нетърпелива, че той не успя да й устои дълго. Малко по-късно, когато се успокоиха, Лира също му призна, че го обича.

Докато се обличаха, Сам я предупреди, че като излязат навън, ще бъде обсадена от репортери.

— Лекцията на Малер трябваше да бъде последната и единствената ми за утре. Но след като няма да я караме, мисля да се прибера у дома — каза Лира.

— В Сан Диего ли? — попита Сам.

— Да. Мислиш ли, че полицията ще има нужда от мен и трябва да остана тук?

— Не. Ще говоря с О’Мали — обеща той.

Лира опакова една малка чанта с багаж, написа бележка на Сидни и двамата тръгнаха. Движението по магистралата не бе особено натоварено, а след като подминаха отбивката, която водеше към парк „Параизо“, Лира се сети, че камерата й все още беше там и продължаваше да снима.

— О’Мали ще изпрати екип, който да изрови тялото на съпругата на Малер — каза Сам. — Сигурен съм, че ще се наложи да разкопаят и малката градина.

— Но камерата ми…

— Казах му къде си я оставила, той ще я прибере. — Сам окуражително хвана ръката й. — Предполагам, че са закопчали Флин и хубаво ще си поговорят с него.

— Дали ще мога да си получа обратно онези книги от градинската разпродажба? — сети се Лира.

— Може би. А какво смяташ да правиш с тях? — попита я той.

— Мисля да ги продам на търг и да даря парите на църквата на отец Хенри. Имат отчаяна нужда от пари, за да си плащат сметките.

— Носиш добро сърце, Лира Прескот — усмихна се Сам.

Изминаха няколко минути, в които двамата помълчаха, а после Лира въздъхна:

— Не мога да повярвам, че всичко това всъщност не е започнало заради разпродажбата. Бях толкова сигурна, че онези се опитват да ме убият, защото случайно съм взела нещо, което не е трябвало. Никога не бих предположила, че Малер може да е замесен.

— Погледни нещата така — каза Сам, — ако Мериам знаеше със сигурност, че дивидито е у теб, той задължително щеше да се опита да те убие.

— И след като го казваш, аз трябва да се почувствам по-добре ли? — попита го тя.

— Трябваше по-рано да се досетя за Малер, а не когато почти те бях изгубил… — съжали Сам.

— Ти се появи там точно навреме — напомни му тя. Двамата поговориха за Малер и опитите му да я манипулира, като й даде неочакваната задача с конкурса за детския филм, така че да я откаже да снима в парка. — Мисля, че сега няма нужда толкова да бързам с филма — размисли на глас Лира.

— Защо?

— Ами мисля, че да застреляш професора си до голяма степен обрича шансовете филмът ти да бъде оценен по достойнство.

— Повече от сигурен съм, че не съжалявам, задето го ликвидирах — увери я Сам.

— И аз не съжалявам. Ти все пак нямаше друг избор.

Той зави към гаража зад къщата на Джиджи.

— Само почакай да видиш колко страхотна е станала паник-стаята — побърза да се похвали Лира.

— Истинска паник-стая ли е?

— Едната стена е подсилена с метален лист, така че да издържи на куршуми — каза Лира.

Когато го видя, Сам остана приятно впечатлен от хитроумно конструираното помещение.

— Ако някога ти се прииска да се скриеш от роднините си, това е мястото, което ти трябва — засмя се той.

— Обожавам тази къща — смени темата Лира. — Толкова е удобна.

— Можем да останем тук — обеща Сам. — Мисля, че ще успея да прехвърля работата си поне за известно време.

— А после?

— После ще уредим всичко и ще си отидем у дома.

Лира хареса идеята да останат в къщата на Джиджи.

Така братята й щяха да има къде да отседнат, ако имат път насам, а и Джиджи можеше да поиска да си вземе кратка почивка от жегите в Тексас.

Баба й много щеше да се зарадва, когато научи за женитбата. Възрастната жена веднага беше харесала Сам и вече нямаше да се тревожи за внучката си.

— Адски съм изморен — оплака се Сам и прекъсна мислите й.

Прегърнати, двамата отидоха да си легнат. Спаха непробудно цяла нощ, преплели нозе под завивката.

На следващата сутрин се обади детектив О’Мали. Сам проведе един дълъг разговор с него, а след като затвори, Лира го видя, че се усмихва доволно.

— Котка — заяви той.

— Какво? — не го разбра Лира.

— В градината са намерили костите на заровена котка. Онези цветя са били засадени там в знак на обич към нечия умряла котка.

Лира бе леко разочарована, защото инстинктът й бе подсказал, че историята на малката градинка крие нещо по-романтично от мъртво коте. Тя стана и отиде да си вземе вода от хладилника, след което излезе на верандата и седна на люлката. Сам я последва навън.

— Значи котка, а? — усмихна се тя.

— Е, наблизо също така са намерили и заровено женско тяло… — допълни небрежно Сам. — Вероятно на покойната госпожа Малер.

— Във Вашингтон е доста различно оттук, нали? — попита Лира. — Мисля, че ще ми трябва известно време, за да свикна.

— Няма да живеем във Вашингтон — прошепна Сам.

— Но нали каза… — погледна го въпросително тя.

— Казах, че ще си отидем у дома — усмихна се той и я придърпа в прегръдките си. — Обещавам, че Шотландия много ще ти хареса.