Джули Гарууд
Скрита камера (35)

Тридесет и пета глава

Сам и Лира бяха на път за парк „Параизо“, когато й звънна управителят на сградата, в която живееше. И то за да й съобщи лоши новини.

— Колата ти е била разбита — започна той. — Изпочупили са всички стъкла на джипа ти, включително задното. Навсякъде в гаража има стъкла. Мисля, че са го направили с чук, защото вратите също са смачкани.

Лира му благодари, че й се е обадил, и след като затвори, отчаяно отпусна телефона в скута си.

— Ще трябва да се върнем — каза тя на Сам.

— Какво е станало? — попита той, щом видя намръщената й физиономия.

— Мисля, че ще ми трябва сериозен ремонт на джипа — започна тя и му обясни какво й беше казал управителят.

— Трябва да се обадим в полицията и да направим снимки, които да изпратиш на застрахователната компания — предложи й Сам. — Освен това мисля, че О’Мали ще иска пръв да го погледне. Трябва веднага да му позвъним.

Лира мълча през целия път до апартамента й, а щом стигнаха до паркинга, Сам спря доста далеч от нейния джип и й каза да чака в колата.

Тя кипна от гняв и сълзи изпълниха очите й, когато видя автомобила си разбит.

— Тези говеда наистина започват да ми лазят по нервите! — ядосано изсъска тя. Лира нервно потропваше с крак, докато наблюдаваше как Сам оглежда колата й от всички страни и накрая се наведе да погледне отдолу. Ами ако я докоснеше и… колата избухнеше? Щеше да го разкъса на парчета. — Сам, остави това на сапьорите, ако се наложи — притеснено извика тя и слезе от колата.

— Върни се вътре! — нареди й Сам.

— По дяволите! — измърмори тихо тя. — Ако това нещо те взриви, наистина ще полудея.

Сам приключи с огледа на джипа отвън, като внимаваше да не докосва нищо и да не оставя отпечатъци, после се пресегна внимателно през счупения прозорец откъм шофьорската страна и отвори вратата. Наведе се, за да погледне вътре, и внимателно отмести кристалчетата от счупеното стъкло. Под седалката намери чифт слънчеви очила в розова кутия и един компактдиск, който беше изпаднал между седалката и панела на скоростния лост. Под съседната седалка имаше някакво дивиди и тънка книжка със стихове. Сам внимателно събра находките си и ги занесе при Лира.

— О, ето къде били слънчевите ми очила — зарадва се тя. — Търсех ги от известно време. А това какво е? — попита момичето и посочи книгата и двата диска, но след малко се сети и добави: — Тези трябва да са попаднали у мен от градинската разпродажба. Помня, че на магистралата някакъв тип ме засече и ударих спирачки, тогава доста от книгите се разсипаха по пода в колата. Тези трябва да съм ги пропуснала, когато опаковах всичко и го изпратих в ранчото. — Лира взе компактдиска и погледна името на изпълнителя, но то не й говореше нищо, взе и дивидито с надпис „Африканската кралица“ на обложката. — Я, това никога не съм го гледала, а обожавам Хъмфри Богарт. Искаш ли тази вечер да гледаме филм? — обърна се тя към Сам.

— Става — отговори той. — Мисля, че вандалите, които са потрошили колата ти, не са същите, които те преследват заради нещата от разпродажбата. В теб ли са ключовете от джипа? Ще трябва да ги оставим при управителя на сградата, за да ги предаде на монтьорите, когато пристигнат.

Сам звънна на няколко места и най-накрая двамата бяха готови отново да тръгнат за парка. За съжаление обаче уцелиха точно времето на час пик, а по това време движението в Лос Анджелис е все едно да се надбягваш със стадо бикове — ако изостанеш, ще те смачкат. Ограничението на скоростта по шосе 405 бе 100 километра в час, но повечето шофьори считаха, че скоростта е само препоръчителна. Лира обикновено много се изнервяше на водачите, които рязко набиваха спирачки, и на онези, които обичаха да се престрояват в друга лента без предупреждение. И когато шофираше по магистралата, гледаше по-здраво да стиска волана.

На Сам, изглежда, натовареният трафик никак не му пречеше, а когато се замисли, Лира не можа да се сети въобще за нещо, което можеше да го извади от равновесие. Представи си го как набира скорост и разблъсква останалите играчи в някой ръгби мач и този образ бе в такова противоречие с представата й за него, че я накара да се усмихне.

Сам остана на пост с ръка на пистолета, докато Лира сменяше камерата в парка. Този път никой не се появи. Всъщност наоколо бе надвиснала почти подозрителна тишина, нарушавана единствено от свистенето на вятъра през купчините боклуци и от шумоленето на разпръснатите хартии и найлони, които се стелеха навсякъде. Сам се отпусна чак когато вече бяха далеч от парка.

Към седем вечерта двамата се върнаха в защитената квартира с две пици, които купиха от любимата пицария на Лира. Бяха улучили промоция „Купи една и получаваш две“, а в допълнение им дадоха и две големи диетични коли. Оказа се, че имат достатъчно ядене да нахранят цяла армия.

Лира остави кутиите на кухненската маса и реши да направи салата, но след малко се отказа от идеята.

— Искаш ли да гледаме филма, докато вечеряме? — попита тя.

Сам се съгласи и й помогна да преместят пиците на малката масичка пред телевизора във всекидневната. Сетне доволно се настани на дивана, готов да пъхне диска с „Африканската кралица“ в дивиди плеъра, но Лира донесе лаптопа, седна до него и зареди последната карта памет от камерата, която бяха взели днес.

— Събрали са се хиляди снимки — обясни тя, — но хубавото е, че мога да ги прегледам набързо и да се спра само на тези, на които се виждат някакви коли или хора. На тези места ще забавям, за да ги разгледаме. Оказа се, че имам цели две карти памет, на които не е заснет нито един човек или кола. Имаш ли нещо против да погледна и тази, преди да пуснем филма?

— Не, разбира се, давай — каза той и се намести по-близо до нея, слагайки ръка на облегалката на дивана зад гърба й.

Лира нагласи екрана на лаптопа, така че и двамата да виждат, пъхна картата памет и набързо започна да превърта скролера през дългата поредица от снимки. След малко някакъв микробус се мярна в кадър и Лира побърза да спре автоматичния режим на превъртане. Върна няколко снимки назад, за да го видят отначало.

— Мислиш ли, че това е някой, който е дошъл да се погрижи за градината? — попита Сам.

— Обзалагам се, че бусът е пълен с боклук, който искат да изхвърлят — отговори тя. — След малко ще разберем.

Лира се пресегна към масата, взе две парчета пица и му подаде едното, след което и двамата едновременно качиха крака на малката масичка пред себе си и се нагласиха по-удобно на дивана, като раменете им леко се докосваха. Лира се чувстваше прекрасно с него. А да седят толкова близо един до друг бе тъй приятно — сякаш бяха двойка влюбени, които са заедно от години…

„Да, ама не трябва да забравям, че това е само временно“, припомни си Лира и отново си развали настроението.

— Утре сутринта ли смяташ да си тръгнеш? — попита го тя.

— Да — отговори Сам. — Говорих с Алек и той е изпратил друг бодигард, който да ме замести. Мисля, че ще пристигне тук още в ранни зори.

— Добре! — каза тя и пое дълбоко дъх, за да се успокои.

Отново включи поредицата кадри, а на снимките ясно се виждаха трима мъже, които излязоха от минибуса. Сложиха си ръкавици, което си беше напълно в реда на нещата, като се има предвид къде се намираха. Единият от тримата беше с костюм и дълъг шлифер, който изглеждаше абсурдно на фона на четиридесетградусовата жега. На следващите няколко кадъра мъжете подозрително се оглеждаха наоколо.

— Изглеждат ми притеснени — изкоментира Лира. — Може пък да се откажат от намеренията си.

Тогава се появи някакъв сейф. Личеше си, че тримата мъже с мъка го измъкнаха от минибуса, а секунди по-късно, когато в кадъра ясно се видя, че пресякоха напряко през градината и изпомачкаха цветята, Лира не можа да се сдържи и ядосано се надигна:

— Ех, не можаха да заобиколят градинката! — вбеси се тя.

— Все пак изхвърлят нещо на забранено място — напомни й Сам. — Очевидно не им пука за цветята.

Той имаше право, но Лира все още беше бясна. „Дано да ги хванат!“, прокле ги тя.

Видяха как тримата мъже зарязаха сейфа и го покриха с някакъв стар дюшек. На следващия кадър мъжете се връщаха обратно към микробуса. Този с шлифера се беше спрял и гледаше нагоре, така че камерата бе успяла да улови в кадър лицето му. На следващите снимки се виждаше как се качват в микробуса и потеглят.

— Върни малко — помоли я Сам. — Искам да видя регистрационния номер.

Лира превъртя кадрите отначало, зарадвана от мисълта, че тримата мъже съвсем скоро можеше да бъдат арестувани.

Сам взе химикалка и записа регистрационния номер върху една от кутиите от пица.

— Имаш ли нещо против да копирам картата памет? — попита той. — Искам да изпратя някои от снимките по електронната поща.

— Разбира се, че не — каза Лира.

След като двамата изгледаха поредицата от кадри до края, Сам взе картата памет, за да я копира на своя лаптоп. Лира включи да разгледа друга карта, но в записа там нямаше нищо интересно. Чудеше се само как така човекът, който се грижеше за малката градинка, все още не се беше появил. Къде ли беше той или пък тя?

Момичето прибра картата памет в металната кутия и се зае да поработи над сценария. Харесваше й това, което беше успяла да измисли до момента. Добави едно изречение, с което смяташе да започне озвучаването на филма, и допълни списъка от отделни сегменти, които искаше да заснеме, като се надяваше да получи достатъчно кадри с децата, така че да изпълни сценария както го плануваше.

По-късно Лира вдигна поглед към часовника и се изненада — беше седяла съсредоточена цели два часа и половина, а времето бе минало неусетно. Сам все още беше съсредоточен над компютъра си, отворен на кухненската маса. Тя не искаше да го прекъсва, затова прибра своя компютър в раницата и я остави в ъгъла.

Кутийката с дивидито на „Африканската кралица“ все още стоеше върху телевизора и чакаше своя ред, но вече бе станало доста късно и Лира реши, че ще й се доспи по средата на филма. Без да каже нищо, тя се качи горе в спалнята си, изми си лицето и зъбите, облече нощница и се приготви да си ляга. Беше решила, че повече няма да се люби със Сам, но остави вратата леко открехната, може би в знак на подсъзнателна надежда той да дойде при нея.

Тръшна се на леглото, изморена до краен предел, притесненията през деня и преживяното напрежение не й даваха да се успокои и да заспи. Животът й така или иначе бе достатъчно напрегнат, точно в момента нямаше нужда да набърква в него и чувствата си към Сам. Влюбването беше грешка, а единственото й успокоение бе, че той си тръгваше утре.

Мобилният й телефон, оставен да се зарежда на нощното шкафче до нея, завибрира. Беше получила съобщение. Лира реши, че може да е Сидни, и се пресегна за апарата. Съобщенията бяха две — едно от майка й и едно от баща й. Майка й искаше да й съобщи, че двамата с Кристофър смятали да продадат къщата на Джиджи в Сан Диего и мислели следващия уикенд да отидат там с оценител на недвижими имоти. А второто съобщение от баща й само потвърждаваше казаното от майка й, но и добавяше, че според него цената щяла да бъде не по-малко от осемстотин хиляди долара. И когато ги получели, мислели да ги задържат в банковата си сметка, за да са на сигурно място. Джиджи щяла да остане да живее в ранчото или да отиде при тях в Ла Джола. Родителите на Лира явно бяха наели нов адвокат и сега смятаха да излязат на втори рунд за парите и имотите на баба й.

В отговор на съобщенията им Лира им изпрати само четири думи: Къщата не е нейна.

После се прозина уморено и се обърна по корем, а малко по-късно заспа, чудейки се как ли онези двамата щяха да приемат новината — надяваше се да им призлее.