Джули Гарууд
Скрита камера (25)

Двадесет и пета глава

Той успя да я изтощи напълно. Лира заспа дълбок сън около два през нощта, но малко по-късно се събуди, защото Сам я целуваше по шията.

Този мъж направо беше супергерой. Любиха се три или четири пъти, а той все не можеше да й се насити. Е, ако трябваше да бъде честна със себе си, тя също не можеше да му се насити. И въпреки това… този човек никога ли не спеше?

— Сам? — измърка сънено тя. — Какво правиш? — попита го, щом усети устните му.

— Опитвам се да те събудя за малко прощален секс.

— Не правихме ли вече подобен?

Обърна се в прегръдките му, за да го погледне и да му каже, че е ненаситник, но топлото му тяло, леко сънливият му поглед и страхотните му устни я накараха да промени намерението си. Вместо това го целуна — може би и тя самата беше ненаситница.

Любиха се диво, неспокойно и с много страст. Той бе нежен с нея, но Лира съвсем ясно долавяше глада, с който се наслаждаваше на тялото й. С всеки изминал миг тя усещаше, че все повече не може да се владее от плашещо силните и в същото време невероятни усещания, които той й доставяше. Накрая се сгуши в него, знаейки, че е в безопасност.

Сам изричаше името й с приглушен от страстта глас. Притисна я плътно към себе си. Накрая едва успя да събере сили, за да се отдели от нея, и я целуна по челото. Лира докосна с пръсти наболата му брада.

— Одрасках ли те? — попита той и погали нежната й кожа.

Очите й се затваряха за сън и тя не му отговори, а промълви само едно „лека нощ“.

Минута по-късно Лира вече спеше непробудно.

* * *

Няколко часа по-късно Сам с нежелание се надигна от леглото и отиде в банята да си вземе душ и да се преоблече. Не знаеше дали новият охранител няма да пристигне рано и искаше да е готов, когато той дойде.

Избръсна се и си събра багажа, облече един по-свободен панталон с цвят каки и препаса кобура с пистолета на кръста си. Все още бос и без риза, той на няколко пъти прекосяваше коридора до стаята й, за да я погледа, въпреки че съзнаваше колко абсурдни са действията му. Тя си беше съвсем добре, всъщност всичко у нея беше невероятно.

Всичко щеше да бъде наред. Алек го беше уверил, че новият бодигард, този Брик Уинтер, ще се грижи за нейната безопасност. Брик Уинтер? Що за име пък беше това Брик^[1]? Сам си помисли, че трябваше да го провери лично. Алек го беше препоръчал, но ако се разровеше, със сигурност щеше да открие нещо около него, което не е в ред. И как беше възможно някой да приеме сериозно човек с първо име Тухла? Е, само в Холивуд, но не и в реалния живот.

Сам се върна в стаята на Лира, за да си вземе чехлите и дрехите, които беше оставил по пода. Тъкмо успя да побере всичко в пътната си чанта, когато някой позвъни на входната врата. Сам все още обикаляше бос, но успя да разкопчае предпазната каишка на кобура и слезе на долния етаж. Погледна през шпионката, видя служебната карта и отвори.

По дяволите! Можеше да се закълне, че този, който стърчеше отпред на изтривалката с надпис „Добре дошли“, изглеждаше точно като някаква проклета филмова звезда. По принцип Сам не обръщаше внимание на външния вид на мъжете, но този Брик Тухлата изглеждаше страхотно.

Сам успя да огледа заместника си за част от секундата и определено можеше да каже, че е симпатяга, сякаш току-що слязъл от някой филмов плакат. Човек, който работи като бодигард, обикновено не изглеждаше така. Профилът и чертите му бяха прекалено красиви, твърде безупречни. А къде бяха белезите от борба, загрубялата кожа и торбичките под очите, останали от дългите нощи на дежурства? Този сигурно беше някакъв актьор или манекен. Навярно се занимаваше с охрана като хоби, докато получи роля в следващия голям екшън филм.

Брик Тухлата протегна ръка и показа две редици идеално бели и подредени зъби, но на Сам повече не му и трябваше, за да прецени, че Лира никога нямаше да бъде в безопасност с бодигард като този.

Той се здрависа с него и без да каже нищо, го потупа по рамото. Промърмори, че трябва да е станала някаква грешка. Лира вече не се нуждаела от охрана. След това Сам побърза да му благодари, отпрати най-безцеремонно сащисания Брик и затвори вратата зад гърба му.

После отиде в кухнята да си налее чаша портокалов сок, изгълта го жадно и се върна обратно в спалнята. Усмихна се от мисълта, че можеше да остане още един ден. И дори да залови преследвачите й. Така нямаше да се налага да се тревожи за нея, когато се върне обратно във Вашингтон.

Да, това си беше добър план.

Взе една изстудена бутилка вода, занесе я горе и я остави на нощното шкафче от страната на момичето, след това свали панталоните си и се пъхна обратно в леглото при нея. Тя беше с гръб към него, затова той просто я придърпа леко към себе си, прегърна я с една ръка през кръста и се предаде в плен на съня за още няколко часа.

* * *

Часът беше почти десет, когато Лира най-накрая се събуди. Все още със затворени очи, тя се протегна към другата страна на леглото, където беше Сам, но мястото се оказа празно, въпреки че още пазеше малко от топлината на тялото му. Без да отваря очи, Лира се заслуша — цялата къща беше притихнала.

Сам си беше тръгнал.

Нищо изненадващо… Нали й беше казал, че ще си иде още сутринта, нали затова бе и този незабравим прощален секс…

Първоначално успя да се пребори с меланхолията от тази мисъл, но след това потъна в дълбока тъга. Последва болезнено съжаление. И за финал усети гняв, предизвикан от наранената й гордост.

Как беше посмял да си тръгне така? Добре де, може би се налагаше, но трябваше поне да й каже нещо… Ала какво? Че ще се върне ли? Това би било лъжа. А и Сам от самото начало й бе казал, че ще си тръгне.

Лира си взе дълъг душ, но от това не се почувства по-добре, а докато подсушаваше косата си, реши, че все пак ще трябва да продължи нататък. Щом той можеше да я зареже толкова лесно, значи тя не означаваше нищо повече за него от малко секс за една нощ.

— Радвам се, че се отървах — промърмори тя, докато си слагаше гланц за устни пред голямото огледало в спалнята. — Дяволски много се радвам!

За съжаление обаче дори тя не можеше да повярва на лъжата си.

Сетне се досети, че е време да слезе долу и да се запознае с новия си бодигард. Лира пъхна лаптопа в раницата си, изключи мобилния телефон от зарядното устройство и слезе на долния етаж. Метна раницата си на дивана във всекидневната и тръгна към кухнята.

— Ехо, здравейте? — извика тя.

Ала в същия миг се спря на място като вкаменена.

Сам се беше облегнал небрежно на кухненския плот и пиеше мляко направо от картонената кутия.

— Какво правиш тук? — едва продума тя.

Щом го видя, в главата й отново нахлуха спомени за изминалата нощ, сърцето й запрепуска лудо, прииска й се да се втурне и да го прегърне, да му каже колко е щастлива от факта, че го вижда отново… Но се спря. Така той щеше да узнае колко уязвима е тя всъщност.

Вместо това Лира се пресегна за картонената кутия в ръката му и с естествено движение отпи една глътка.

— Нали щеше да си тръгваш тази сутрин? — попита го тя.

— Заместникът ми не струваше — каза Сам и невинно сви рамене, а след това взе кутията от ръцете й, за да я остави на плота. После изненадващо се пресегна към Лира, придърпа я към себе си и я целуна.

Някъде иззвъня телефон.

— Това твоят ли е или моят? — попита Сам и за миг отдръпна устни от нейните.

— Моят е — отвърна с въздишка Лира и отиде във всекидневната, за да изрови телефона от чантата си. Щом видя кой се обажда, проплака: — О, не!

— Какво има? — попита от кухнята Сам.

— Отец Хенри е — каза тя. — Баба ми сигурно пак е забъркала някоя каша.

Сам стоеше и гледаше как изражението на Лира се промени от раздразнение в страх само докато слушаше какво й говореше свещеникът от другата страна на линията. Щом разговорът приключи, Лира пусна телефона обратно в чантата си и каза само:

— Налага се да отида до Сан Диего.

— Кога? — попита я Сам.

— Сега.

— Добре, кажи ми защо? Какво е станало?

— Трябва да си събера багажа и да тръгна — заяви Лира и притеснено прокара пръсти през косата си.

— Кажи ми — настойчиво, но спокойно повтори Сам.

— Мислех си, че отецът отново се обажда за светената вода.

— За какво? — не разбра мъжът.

— За светената вода от олтара на църквата. Джиджи… баба ми — тя си краде по малко от нея от време на време.

— Аха… — каза Сам, но изражението му подсказваше, че си няма ни най-малка представа за какво му говори Лира.

— Но този път не е за светената вода, въпреки че пак си е взела малко за петуниите.

Сам не проумяваше абсолютно нищо. Реши, че ще я разпита подробно, докато пътуват към баба й. В момента Лира бе твърде притеснена, за да говори свързано.

— За какво толкова се тревожи свещеникът? — попита Сам.

— Ходил е да обядва с Джиджи. Тя го е поканила, защото той много харесва нейните страхотни манджи.

— И какво е станало после? — попита Сам.

— Той каза, че седял отпред на верандата и се наслаждавал на чая с лед, когато покрай къщата много бавно минала някаква кола. Забелязал, че мъжът до шофьора внимателно огледал дома на баба ми. А само няколко минути по-късно същият автомобил минал отново. Отецът се опитал да запише регистрационния номер, но цялата табела била изцапана с кал. Помислил си, че може да са го направили нарочно. След това доста притеснен влязъл вътре и застанал до един от прозорците, за да наблюдава. И представи си, след малко колата минала отново. Този път единият от мъжете слязъл и погледнал в пощенската кутия на Джиджи. Отец Хенри изтичал навън и му извикал да се маха от частната собственост. Мъжът му обяснил, че търси къщата на семейство Прескот, и се заканил, че „онази жена Прескот“ щяла да съжалява, задето се е замесила с техните неща. Сетне изчезнали, след като свещеникът ги предупредил, че ще звънне в полицията.

— А обадил ли се е? — попита Сам.

— Не, обади се на мен — каза Лира. — Накарах го да ми обещае, че винаги ще се обажда първо на мен.

На Сам му стана любопитно защо ли е трябвало свещеникът да обещава подобно нещо, но реши да почака, преди да попита Лира за това. В момента ръцете й трепереха.

— Нали знаеш, че няма да ходиш никъде без мен — каза й Сам.

— Мислех, че Алек е изпратил друг бодигард.

— Ще остана до утре. Тогава ще дойде новият.

— Дори и да съм в къщата на баба ми? — попита тя.

— Дори и да си там — повтори Сам.

— Дразниш ли се, че се наложи да останеш? — попита Лира.

— Аз никога не се дразня — подчерта Сам. — Това е просто малка промяна в плана.

Лира изтича горе, но не й се наложи да опакова много багаж, тъй като при Джиджи имаше цял гардероб с нейни дрехи.

Сам вече беше приготвил чантата си и я чакаше в хола. Лира влетя забързано в кухнята, грабна няколко шоколада, пусна ги в страничния джоб на малката си пътна чанта и дръпна ципа.

— Добре, готови сме. Да вървим! — задъхано изрече тя.

Движението беше натоварено и, изглежда, щеше да им отнеме цяла вечност да стигнат до Сан Диего. С всеки изминал километър Лира ставаше все по-нетърпелива да види баба си. Бяха пътували около час извън Лос Анджелис, когато мобилният й телефон иззвъня — беше обаждане от домашния телефон на Джиджи.

— Лира, скъпа, баба е — чу се гласът на възрастната дама от другата страна.

— Добре ли си? — попита най-напред Лира.

— Да, всичко е наред — увери я Джиджи. — Наложи се отец Хенри да се върне в църквата, но Харлан Фишуотър е тук да довърши някои неща. Отец Хенри го накара да обещае, че ще стои при мен, докато дойдеш, но не мисля, че е нужно. Чудесно мога и сама да се грижа за себе си.

— Джиджи, идвам и скоро ще бъда при теб. Обещай ми, че няма да отпращаш Харлан, докато не дойда — настоя Лира.

— Добре, обещавам, но ти не бързай. Няма за какво да се притесняваш, казах ти, че съм добре.

Джиджи затвори, а Лира се отпусна на седалката — успокои се, задето баба й беше добре, но тревогата за нея не я оставяше на мира.

— Джиджи каза да не бързаме. Можела и сама да се погрижи за себе си.

— Изглежда, баба ти е силна жена.

— Такава си е — съгласи се Лира.

— Сам, обясни ми какво значи това — настоя момичето. — Човекът, който крещял на отец Хенри, е казал, че „онази Прескот“ щяла да съжалява, задето се е замесила с техните неща. Той сигурно е имал мен предвид, нали? Двамата мъже, които нахълтаха в апартамента ми, са търсели нещо и сега си мислят, че съм го занесла при Джиджи.

— Звучи смислено… — предположи Сам.

— Очевидно търсят нещо ценно — продължи Лира — или поне за тях е ценно…

— Ти нали каза, че нямаш ценни вещи? — напомни й Сам.

Изведнъж Лира оживено се разшава на седалката.

— Ами книгите? — досети се тя.

— Книгите от градинската разпродажба ли?

— Да, те са много ценни. Нямам представа колко точно могат да струват, но първо издание на някоя класическа творба с автограф на автора би се продало за цяло състояние. Така нещата си идват на мястото — искали са да си върнат книгите.

— И защо ще ги търсят при баба ти? — усъмни се Сам.

— След градинската разпродажба отидох до Сан Диего — започна да обяснява Лира, ала изведнъж млъкна, когато осъзна какво всъщност се беше случило. — О, господи! Проследили са ме!