Джули Гарууд
Скрита камера (1)

Първа глава

Бяха го обявили за герой, защото си беше свършил работата, и сякаш това не му стигаше, та сега трябваше и да разказва за случилото се.

Лекцията на специален агент Самюел Уелингтън Кинкейд приключи с бурни овации. Той само кимна и се опита набързо да напусне подиума и аудиторията, но друг агент на ФБР успя да го задържи, настоявайки след края на ръкоплясканията Сам да отговаря на въпроси.

Знаеше, че не трябва да отказва, затова кимна и изчака да утихне залата, препълнена с млади кадети и бъдещи агенти на ФБР. Подобно на повечето хора, и Сам мразеше да говори пред публика, особено на теми, засягащи работата му в разузнаването. Ала това беше учебен семинар и „мисия на добра воля“, а и висшестоящите му бяха наредили да разкаже за ролята си в драматичното залавяне на прословутия Едуард Честър. Този радикален привърженик на идеята за превъзходството на бялата раса беше един от най-търсените престъпници в света от доста време насам.

Въпреки че не изгаряше от желание, по програма Сам трябваше да изнесе общо пет подобни семинара в цялата страна. Първият — във Вашингтон — вече бе приключил, а настоящият в Чикаго бе втори. Следващата седмица трябваше да лети за Сиатъл за третия, а след това и до Лос Анджелис. Последната планувана спирка бе Военноморската база в Сан Диего, където щеше да говори пред бъдещите „тюлени“. Вече бе много изнервен от идеята, че още три пъти ще трябва да се изправя пред любопитна публика, която се интересува само от сензационните подробности около залавянето на престъпника.

Тук, по-специално, слушателите искаха да научат повече за това как, помагайки по друг случай, Сам е успял да спаси живота на Алек Бюканън, агент на ФБР от местното чикагско управление. Инцидентът се беше случил преди шест седмици и оттогава бяха плъзнали много слухове. Агент Бюканън бе в отпуск по болест и любопитните не можеха да узнаят никакви подробности от него самия. Още преди Сам да бъде представен на присъстващите в залата, го бяха предупредили за повишения интерес и за въпросите, които можеха да му зададат. Наистина ли агент Кинкейд е влязъл в горяща къща, за да изведе Бюканън? Той ли го е изнесъл на ръце само секунди преди сградата да избухне?

Случилото се беше вече документирано и отразено от медиите. На Сам не му се щеше отново да говори за това, но сега стоеше на подиума, притиснат от група студенти, които искаха да научат и най-кървавите подробности.

Въпреки това първият зададен въпрос нямаше нищо общо със случая „Честър“ или с Алек Бюканън.

— Агент Кинкейд, не можех да не забележа акцента ви. Той… шотландски ли е? — поинтересува се едно момиче кадет.

— Да — каза кратко, но учтиво Сам, вече свикнал хората да проявяват любопитство към произхода му.

— Но как е възможно?

Сам се усмихна.

— От Шотландия съм и затова вероятно говоря с лек акцент. — Момичето се изчерви и тъй като не искаше да я кара да се чувства засрамена, Сам продължи: — Всъщност, вас ви интересува как е възможно един шотландец да стане федерален агент, нали?

— Да, сър.

— С двойно гражданство съм — обясни той. — Роден съм в Съединените щати, но израснах в планините на Шотландия. Имам бакалавърска степен от Принстън и магистърска от Оксфорд, а след това се преместих във Вашингтон, където получих и дипломата си по право. Започнах работа във ФБР веднага след като издържах изпита за адвокат.

Сам успя да избегне допълнително ровене в личния му живот, като се обърна към друг кадет, който вдигаше ръка, и през следващите двадесет минути отговори на куп въпроси.

Към края на лекцията агент Алек Бюканън и партньорът му във ФБР Джак Макалистър се промъкнаха в залата и заеха места край вратата. Алек все още се възстановяваше от раната в гърба и сядайки, се намести така, че да се настани по-удобно. Двамата агенти не се бяха виждали със Сам от няколко седмици, но през времето, което тримата бяха прекарали заедно във Вашингтон, той бе успял да стане техен добър приятел.

Джак се наведе към Алек и прошепна:

— Той мрази да прави това, нали?

— Да, определено — усмихна се Алек.

— Тогава да се пошегуваме малко с него…

— Какво имаш предвид?

— Ами мога да вдигна ръка и да му задам няколко въпроса за сексуалния му живот.

Алек се разсмя. Една жена, седнала на предния ред, се обърна, за да му хвърли укорителен поглед, но мигом размисли, щом го видя, и вместо това му се усмихна.

Джак сниши глас:

— Знаеш ли докога Сам смята да остане в Чикаго? Забравих да го питам, когато го посрещах на летището.

— Две вечери. Реши да отседне при нас с Реган, но трябваше да му обещая, че жена ми няма отново да реве на рамото му.

— Тя си е голяма ревла — съгласи се Джак.

— Мисля, че и твоята годеница пророни някоя и друга сълза, докато бях в болницата.

— Вярно си е — отговори Джак. — Сам ще се присъедини ли към нас утре вечер за една игра на покер?

— Такъв беше планът.

— А той може ли да играе?

— О, надявам се да не може.

— А дали не трябва вече да го спасим? — Джак кимна към трибуната. — Виждам, че се измъчва и шотландският акцент започва все повече да му личи…

Алек се загледа за момент към Сам, който тъкмо беше отговорил на един въпрос и се канеше да изслуша следващ, и каза:

— А, не!

Двамата агенти със задоволство се насладиха на гледката как Сам се поти, застанал в светлините на прожекторите. Въпреки че приятелят им външно изглеждаше спокоен, личеше си, че се притеснява, защото шотландският му акцент ставаше все по-доловим.

Алек забеляза, че по време на лекцията Сам никога не използва думата „аз“, докато описваше постиженията си. Беше невероятно скромен, не желаеше да привлича вниманието върху себе си, ала въпреки това правеше силно впечатление. Както Алек бе установил от собствен опит обаче, Сам бе твърд и непоколебим, когато беше необходимо. Можеше да действа като машина, без да влага излишни емоции. Беше много способен агент, добър в събирането на данни за разузнаването и в провеждането на специални мисии, но истинската му сила се криеше в чуждите езици. Единственият език, който не разбираше, бе този, с който никога не се беше сблъсквал. Както беше обяснил и на момичето, проявило любопитство за акцента му, Сам бе прекарал по-голямата част от детството си в Шотландия. Не беше споменал обаче, че е син на дипломати и че е живял или поне е посетил почти всяка страна в света. А езиците наистина му се отдаваха…

Всъщност, именно отличното им владеене спаси живота на Алек Бюканън.

От чикагския офис на ФБР бяха изпратили Алек и Джак във Вашингтон, за да проследят група, заподозряна в трафик на оръжие. Съмнителен информатор щеше да им даде имената на тези, които срещу известна сума можеха да им помогнат. А докато Джак събираше предварителна информация за някои от хората, Алек трябваше по план да се срещне с човека и да успее да спечели доверието му. Нямаше гаранции, че срещата ще им бъде от полза, но въпреки това от вашингтонския офис настояваха да носи със себе си и записващи устройства, за да проследят разговора. Въпреки че информаторът говореше сносен английски, от ФБР бяха сметнали, че ще е добре да имат и преводач в екипа си.

Впоследствие срещата, която се очакваше да протече гладко, се бе превърнала в истински кошмар.

По същото време се случи така, че Сам Кинкейд бе в Главния щаб на ФБР във Вашингтон. Той довършваше доклад на компютъра и прочиташе последната страница, когато директорът му се обади и го извика в офиса си, за да го помоли за услуга. Обясни му, че агент от Чикаго бил в града, за да разпита евентуален информатор, но преводачът, който се намирал в един от микробусите, паркирани в близост до мястото на срещата, имал известни трудности.

Директорът подаде на Сам една папка и каза:

— Тук е събрана цялата информация по случая, с която разполагаме до момента, има и снимки на участниците. — Сам я прегледа набързо и му я върна. — Тайната квартира е наблизо — обясни директорът. — Не би трябвало да ти отнеме много време, може дори всичко да приключи още преди да стигнеш там.

Петнадесет минути по-късно Сам седеше в микробуса заедно с шофьора, агент Том Мърфи и преводача, който се представи като Еван Брадшоу. Един поглед му беше достатъчен, за да прецени, че младият мъж е абсолютен новак. Еван му подаде слушалките си и се отмести настрана, отстъпвайки му мястото си.

— Говорят си вече около час — каза той.

Сам си сложи слушалките и около минута съсредоточено се заслуша в разговора, а когато се обърна, Еван тъкмо плъзваше вратата на микробуса, за да излезе.

— Почакай… — повика го Сам. И додаде, опитвайки се да не звучи прекалено озадачен: — Говорят на английски…

— Знам, знам — усмихна се преводачът, — но от време на време онзи казва и по някое изречение на диалект, който не съм чувал преди. И бъкел не разбирам от него. — Еван слезе от микробуса, но преди да приплъзне вратата след себе си, добави: — Мисля, че агент Бюканън трябва скоро да приключва с този. Надявам се вие да разберете какво казва. Успех!

В микробуса останаха само Мърфи и Сам, който няколко минути слуша разговора, продължаващ на английски. Изведнъж в микрофона се чуха гласовете на двама мъже, които нахлуха в къщата и започнаха да раздават кратки заповеди на чужд език. Сам разбираше всяка дума, но му бе достатъчно да преведе и едно-единствено изречение, за да разбере, че смятаха да убият информатора и Алек, а след това да взривят къщата. Взривните устройства вече бяха заложени.

— В къщата има бомба. Сигнализирай и стой в микробуса! — извика Сам, изскочи навън и се втурна към сградата, изваждайки служебния си „Глок“ от кобура.

Прескочи оградата и притича през двора. Откъм къщата проехтя изстрел и Сам реагира светкавично, като се хвърли към един нисък прозорец на първия етаж, прикривайки очи с лакът.

Приземи се на крака и успя веднага да се ориентира в обстановката: информаторът лежеше сгърчен на пода, а на главата му зееше кървяща рана от куршум. Агент Бюканън бе вързан за един стол, а бялата му риза бе подгизнала от кръв. Единият от стрелците тичаше към вратата. Той се обърна изненадан, когато Сам влетя през прозореца. Другият, който стоеше изправен зад стола на Алек, мигновено вдигна пистолета си и го насочи към главата на агента, крещейки: „Само ако…“.

Това бяха и последните му думи. Сам стреля пръв, а куршумът улучи мъжа между очите. После се завъртя наляво и стреля няколко пъти по посока на втория мъж, принуждавайки го да се хвърли на пода, за да търси прикритие. Ядосан, престъпникът се претърколи на една страна и скочи на крака, но Сам стреля, докато онзи все още насочваше оръжието си.

Без да губи нито миг, Сам се спусна към изпадналия в безсъзнание Алек Бюканън, преметна отпуснатото му тяло през рамо и го изнесе от къщата. Успя да го пренесе през улицата и да се прикрие зад един огромен дъб, когато къщата избухна в пламъци. Експлозията бе толкова силна, че дънерът на дебелото дърво потрепери. Наоколо се посипа дъжд от отломки.

Секунди по-късно наблизо изсвистяха и спирачките на служебния микробус, който спря рязко пред тях, и Мърфи изскочи, за да помогне да качат Алек. Докато Сам притискаше раната на агента, за да спре бликналата кръв, Мърфи потегли и с бясна скорост се отдалечи от огъня, а в края на улицата спря, за да повикат Бърза помощ.

В нощта се разнесе вой на сирени и само след няколко минути медиците вече прехвърляха Алек в линейката. Агентът беше промушен в гърба, малко над десния бъбрек. Лекарите действаха бързо, за да го спасят. Сам се качи и ги придружи до болницата. Стори му се, че изминаха часове, докато пристигнат, макар че сградата се намираше само на няколко километра.

— Как е той? — попита Сам, щом потеглиха.

— Стабилизиран е — каза жената до него, — но е изгубил много кръв. Така като гледам, май повечето е по вас — добави тя.

Сам наистина усещаше лепкава влага под ризата си. Той се отпусна изтощен. Опита да се успокои.

Лекарят, който тъкмо нагласяше кардиографа на Алек, забеляза, че от ръката на Сам също капеше кръв. Мъжът се протегна и вдигна ръкава му, а отдолу се подадоха остри парчета стъкло, забити в кожата му.

— Трябва да ви почистят и да ви направят няколко шева — обясни той.

Агентът никак не се притесни за себе си и нехайно смъкна ръкава си. Сетне видя светлините на входа на спешното отделение и въздъхна облекчено.

След няколко минути, когато откараха Алек към операционната, Сам се обади на прекия си началник — специален агент Колман, и му разказа за случилото се. Колман вече бе чул част от подробностите от агент Мърфи и беше позвънил в чикагския офис на ФБР, за да съобщи на шефа на Алек, специален агент Маргарет Питман. Тя щеше да предаде ужасната новина на съпругата и семейството на Алек.

— Скоро ще дойда в болницата — каза Колман. — Свързахме се и с партньора на Бюканън — агент Макалистър, който също идва към вас.

Сам прекъсна разговора и влезе в залата на спешното отделение. Вътре беше сравнително спокойно за нощна смяна във вашингтонски център за спешна помощ. Наложи му се да чака само час, докато един от дежурните лекари дойде да погледне ръката му. След като го зашиха и му направиха превръзка, Сам се отправи към чакалнята пред операционната зала.

Макар че тази вечер за пръв път срещна Алек Бюканън, нямаше намерение да напусне болницата, преди да разбере дали агентът ще се оправи.

Сам се качи с асансьора до етажа с операционните, а Колман вече го очакваше. В чакалнята разпозна и няколко други колеги агенти. Колман му посочи края на дългия коридор и го поведе натам, за да поговорят на спокойствие. Сам имаше възможност да обясни всичко, което се беше случило от момента на качването му в микробуса.

Хирургът, оперирал Алек, почти се сблъска с двамата агенти, докато бързаше към чакалнята. Лекарят вдигна вежди в почуда, щом видя пропитата с кръв риза на Сам.

— Вие ли сте били с агент Бюканън? — попита той.

— Да — отговори Сам.

— Личи си — кимна лекарят. — Агент Бюканън издържа операцията и вече е в добро състояние. Очаквам да се възстанови напълно.

Сетне размениха няколко думи за това какво можеше да се очаква през следващите няколко седмици до оздравяването на Алек и се разделиха.

След като се поуспокои, Сам внезапно се почувства страшно изтощен. Отправи се надолу по стълбите, тъй като реши, че присъствието му в болницата повече няма да е нужно. На входа на спешното отделение се засече с агент Мърфи, който го потупа по рамото и каза: „Добра работа, сър“. След което предложи да го закара у дома.

В мига, в който входната врата на апартамента хлопна зад гърба му, Сам побърза да смъкне омърляните си дрехи и се пъхна под душа. Докторът му беше казал да пази превръзката суха, затова се наложи да държи ръката си извън струите, докато отмиваше засъхналата кръв и мръсотията, полепнали по тялото му през този ужасен ден. Няколко минути по-късно заспа проснат на дивана пред телевизора, докато слушаше новините по Би Би Си.

Спа непробудно до седем часа сутринта. Първата му работа, щом стана, бе да се обади в болницата и да попита за състоянието на Алек. Знаеше, че често се случва да възникнат следоперативни усложнения и искаше да се увери, че агентът е добре. Въздъхна облекчено, когато му съобщиха, че състоянието на пациента е нормално.

Сам не знаеше нищо за Алек Бюканън, но изпитваше колегиална загриженост към пострадалия. Реши по-късно през деня да намине към болницата, за да се увери, че всичко е наред.

Не смяташе да се застоява дълго.

Но агент Макалистър имаше други планове.

Сам тъкмо беше намъкнал едни избелели джинси и морскосиня фланелка, когато чу някой да тропа на входната врата. Кобурът бе вече на кръста му и му бе нужна само секунда, за да измъкне пистолета. Все пак не знаеше с какви намерения идва ранният гост.

Посетителят бе агент Макалистър — партньорът на Бюканън. Сам не го познаваше, ала веднага забеляза служебния пистолет на ФБР, който мъжът носеше на кръста си.

Първото му впечатление бе, че колегата му наистина е доста упорит.

Още с отварянето на вратата в ръцете на Сам се озоваха картонена чаша с кафе на „Старбъкс“^[1] и кексче с ананасово сладко.

— Хайде да вървим — подкани го Макалистър.

Двамата мъже, еднакви на ръст, се спогледаха изучаващо. Сам се отмести от вратата и му направи място да влезе.

— Аз съм Джак Макалистър — представи се агентът.

— Партньорът на Бюканън ли?

— Точно така. Може да ми казваш Джак. Тръгвай с мен към болницата. Алек иска да те види.

— Той говори ли вече?

Джак кимна.

— Не само че говори, ами и даже вече се оплаква — сигурен знак, че се оправя. По-добре да побързаме, понеже Реган, съпругата на Алек, пристигна снощи, но останалите от семейството ще дойдат всеки момент. И ако не успееш да минеш през болницата преди тях, после няма да можеш да си тръгнеш цяла седмица.

Сам се усмихна.

— Не се шегувам — добави Джак. — Алек има доста голямо семейство, меко казано… Това кексче няма ли да го ядеш? — завърши той невъзмутимо.

Сам му подаде закуската обратно, грабна слънчевите си очила и ключовете и го последва навън.

* * *

Алек беше в самостоятелна стая и за щастие в момента беше сам. Завариха го седнал в леглото с дистанционното на телевизора в ръка. Изглеждаше доста пребледнял, сякаш цяла нощ беше пирувал. Ала погледът му бе весел.

— Искаш ли компания? — още от вратата го попита Джак. Партньорът му се опита да изблъска Сам напред, но той не помръдна, а само го изгледа скептично.

Джак застана до перваза на прозореца и скръсти ръце пред гърдите си.

— Изяде ли си закуската? — пошегува се той и погледна към кардиографа на Алек.

— Как се чувстваш? — попита Сам и се приближи към леглото.

— Така, сякаш са ме намушкали в гърба. Ти ли си Сам Кинкейд?

— Да.

— Благодаря ти, че ме измъкна от онази къща.

После Алек го помоли да му опише по-детайлно случката от миналата нощ, която всички наричаха „събитието“, но Джак не се сдържа и го обсипа с въпроси. След половин час Сам забеляза, че Алек е доста уморен.

— Трябва да поспиш — каза му той. — Пак ще мина да те видя.

Сам и Джак излязоха от стаята и тръгнаха заедно по коридора.

— Успокоих се, като видях, че той е добре — рече Сам. — Доколкото подочух от другите агенти, той е добър професионалист.

— Най-добрият — отговори Джак. — Но не му казвай, че съм ти го споменал, защото след това ще ми съсипе живота.

В този момент трима мъже, които доста приличаха на Алек Бюканън, се приближиха към тях. Сам забеляза, че и тримата носеха оръжие. Следваше ги изискан възрастен господин, прегърнал през рамо симпатична млада жена.

— На път си да се срещнеш с част от семейство Бюканън — промърмори тихо Джак и се подсмихна. — Те си имат свои начини да накарат човек да се почувства като част от семейството. Ала трябва да те предупредя, че щом веднъж влезеш в тази фамилия, няма излизане.

Явно не преувеличаваше.

През следващите няколко седмици Сам доста добре опозна семейството, а Алек и Джак станаха негови много добри приятели. А приятелите се предполагаше, че трябва да си помагат при нужда. Например в ситуации като днешната.

Застанал на подиума, Сам забеляза двамата агенти, седнали на последния ред. И им отправи поглед, който изразяваше недвусмислена молба: „Измъкнете ме оттук“. Двамата не реагираха. Или наистина не осъзнаваха мъчението, на което бе подложен, или нарочно се наслаждаваха на страданията му пред аудиторията. Сам беше готов да се обзаложи, че е второто, и реши в първия удобен момент непременно да им го върне.

— Забелязвам, че Алек Бюканън е сред нас — съобщи на висок глас той. — Мисля, че ще е добре да излезе отпред и да каже няколко думи.

Цялата зала избухна в аплодисменти и всички се обърнаха назад към Алек.

Самият той изглеждаше като ударен от мълния, а Сам отвърна на объркания му поглед само с едно леко кимване и прикрита доволна усмивка. Само миг по-късно агент Кинкейд напусна подиума и с бодра крачка излезе от залата, пъхнал ръце в джобовете, тананикайки си някаква весела мелодия.