Джули Гарууд
Скрита камера (5)

Пета глава

Понякога тревогите около баба й я караха да се чувства толкова напрегната, че стомахът й се свиваше и Лира нищо не можеше да хапне. По време на тревогите около експертизата на доктор Тимъти Фриймън Лира отслабна с три килограма, но щом известният психиатър най-накрая изказа пред съда заключението си относно менталното здраве на Джиджи, тя бързо успя да възвърне нормалното си тегло.

Кристофър Прескот-младши, синът на обичната й баба, както и съпругата му Джудит се падаха родители на Лира, въпреки че тя мразеше да си спомня този факт. Те бяха хората, които поставиха началото на грандиозна съдебна лудост, когато Джиджи веднъж съобщи по време на вечеря, че смята да говори с адвоката си и да промени някои от условията на финансовия си фонд. И понеже Джиджи прекарваше доста време с един възрастен джентълмен вдовец, за когото самата тя се изказваше доста ласкаво, синът й, не без известен натиск от страна на съпругата си, допусна, че майка му възнамерява да включи въпросния джентълмен в завещанието си. Не дай си боже, можеше дори да реши да остави всичко на него… А самата вероятност да бъдат лишени от богатството на Джиджи, караше родителите на Лира да настръхнат. И двамата бяха свикнали с луксозния начин на живот, който парите на баба Джиджи осигуряваха, и в никакъв случай не искаха нещата да се променят.

И така, преди да реализира плана си, Кристофър хитро изчака двамата братя на Лира — Оуен и Купър, да заминат извън страната по работа. Под претекст, че Джиджи е вече в напреднала възраст, той и адвокатът му подадоха иск в съда за поемане на попечителство над делата й. В исковата молба се сочеха твърдения за умствена неспособност на Джиджи сама да ръководи действията си и Кристофър настояваше съдът да го упълномощи да се разпорежда с всички финансови дела на възрастната дама, както и да отговаря за здравословното й състояние.

Съдът назначи експерта доктор Фриймън, който трябваше да определи състоянието на бабата. Лекарят се оказа професионалист, който не се връзва на глупости, и много мил човек, когото Джиджи веднага хареса. Той проведе няколко изследвания, които да определят умственото здраве и психическото състояние на възрастната дама. Имаше с нея и няколко двучасови сесии, в които двамата обсъждаха всичко — от Христофор Колумб до космическите совалки. Джиджи с готовност се съгласи да съдейства дори при назначените й от доктор Фриймън медицински изследвания в близката болница, които включваха и скенер на мозъка.

Резултатите от всички тестове и изследвания бяха точно такива, за каквито Лира се беше молила горещо. Като се изключат наченките на артрит в коленете и китките на баба Джиджи, възрастната дама беше в цветущо здраве и с бистър ум, остър като бръснач. Нямаше и следа от Алцхаймер или друга форма на старческа деменция и напук на предположенията на снаха й, Джиджи не показваше никакви признаци на изкуфяване.

Но истинската изненада дойде в самия край на съдебния процес. Съдията имаше копие от документите за финансовия фонд на Джиджи и точно преди да произнесе присъдата, той запита Кристофър Прескот дали си е правил труда да ги прочете.

— Не, Ваша чест, не съм ги чел — призна си Кристофър. — Но майка ми имаше моето одобрение, когато преди три или четири години направи промени във финансовия си фонд.

Съдията кимна разбиращо.

— А по същото време уверен ли бяхте, че майка ви е в пълно умствено здраве? — попита съдията.

— Абсолютно — отговори Кристофър. — Само в последно време у нея се забелязват признаци на… объркване.

Съдията го погледна и вдигна папката с финансовите документи.

— Виждам, че с промяната на финансовия фонд тя ви е предоставила годишна издръжка в размер на двеста хиляди долара.

— Да, тази сума ми беше отпусната, но ви уверявам, че нямаше да я приема, ако знаех, че майка ми е неспособна да взема трезви решения — обясни Кристофър Прескот.

— Господин Прескот — започна спокойно съдията, — само за протокола споменавам, че съгласно условията на финансовия фонд, в случай че майка ви изпадне в състояние, което не й позволява сама да ръководи делата си и да взема решения, неин попечител ще стане внучката й Лира Декорси Прескот. Същата ще има и пълномощията да взема всякакви решения, които касаят финансовите дела и здравословното състояние на госпожа Прескот.

— Но аз съм наследник на имотите й, когато майка ми почине — възрази Кристофър.

— Не, не сте — поклати глава съдията.

Кристофър зяпна от изненада и си остана така — с отворена уста. Физиономията му беше почти толкова комична, колкото тази на съпругата му. А Джудит изглеждаше така, сякаш току-що е слязла от влакче на ужасите.

След това съдията приключи делото, като разпореди, че Джиджи е в пълна способност сама да управлява финансите си.

През цялото време на гнусния процес баба Джиджи остана невъзмутима. А след произнасянето на съдебното решение тя потупа сина си по ръката, целуна снаха си по бузата, прегърна Лира през кръста и предложи да заведе всички на обяд в любимия й ресторант.

Лира от малка беше разбрала колко невероятна жена е баба й, но след делото за пореден път осъзна, че Джиджи притежава сила, която не е за подценяване. Баба й дори си имаше приказка за това, казваше: „Щура като лисица“. И все пак това си беше нейната Джиджи. Тя дотолкова беше успяла да очарова психиатъра и съдията, че когато излязоха резултатите от медицинските изследвания, дори те изглеждаха доволни и успокоени, колкото Лира. Джиджи винаги знаеше какво точно прави и защо.

Но въпреки победата в съда, Лира беше сигурна, че баща й няма да прекрати жалките опити да се добере до контрола върху парите на майка си. Щеше да се опитва да докаже, че тя е неспособна сама да ръководи действията си. Баба й беше успяла да спечели този рунд, но Лира се притесняваше, че при следващия опит щеше да бъде далеч по-трудно.

А самата Джиджи, определено не й помагаше особено в тази битка — от време на време възрастната жена правеше неща, които бяха меко казано странни: през последните девет месеца баба й три пъти бе ремонтирала банята на долния етаж в дома си. Лира сериозно започна да се притеснява, когато разбра за поредното преоборудване. Първо Джиджи реши, че иска да разшири помещението, като за целта събори преградната стена между килера и банята. Само няколко седмици по-късно й хрумнаха други промени. Тя заяви, че вътре трябва да се вместят още един душ, широка нова мивка и изцяло нови плочки на пода.

Ала щом ремонтът беше готов, баба й изведнъж направи нова модернизация — шкафчетата, току-що вградената мивка и душът бяха демонтирани и дарени като вещи втора употреба за „Родината на човечността“. Майсторът, който изпълняваше поръчката, един изключително търпелив и приятен човек — Харлан Фишуотър, не се оплакваше. Наложи му се да смени настилката на целия под с нови плочки от шуплест варовик, да монтира шкафчета за баня от естествено дърво и плот за умивалник от гранит, както и съвсем нова широка мивка. Освен това за трети път смени облицовката на стените.

Харлан тъкмо щеше да започва да майстори нови полици в мазето, когато Джиджи реши да говори с архитект, за да преустрои съвсем новата си кухня. Тогава Лира отново започна да слабее от притеснение. Осъзнаваше, че Кристофър и Джудит ще си намерят оправдание да подновят атаката. Въпреки уверенията на Джиджи, че всичко е наред, Лира не можеше да проумее на какво се дължи странното й поведение. Това продължи до мига, когато по една случайност разбра, че Харлан всъщност се опитва да се справя с отглеждането на пет деца, а съпругата му наскоро е останала без работа. Човекът работеше много съвестно, но заради икономическата криза не бяха много хората, които се заемаха с ремонти в домовете си и вграждане на нова мебелировка. Така Джиджи щедро беше решила да му осигурява работа.

Но едва ли това бе единственият случай, в който действията на възрастната дама бяха повече от странни. Този уикенд тя изчезна нанякъде, без да се обади къде отива, а Лира изпадна в нервна криза, докато я дочака да се прибере у дома. Баба й се извини, задето й е причинила тревоги, но така и отказа да й обясни къде е била.

„Била е в неизвестност два дни…“, щеше да рече баща й и това би му дало повод да поднови делото.

А върхът на всичко беше случката със светената вода. За бога, за какво ли й беше нужна пък тя?

Лира благодари наум, че трафикът по магистрала I-5 в посока юг не бе твърде натоварен. Малко шофиране на спокойствие щеше да й даде възможност да обмисли срещата си с Джиджи, преди да е дошъл отец Хенри.

Момичето натисна газта, за да се престрои в друга лента, но някаква кола й засече пътя и се наложи да забие спирачки. На задната седалка зад гърба й се посипаха книги и дивидита, които й напомниха, че трябва да реши какво ще прави с тях. Лира си спомни случилото се следобед и поклати замислено глава.

Градинската разпродажба бе привлякла вниманието й, докато се луташе с колата през онзи скъпарски квартал. Лира от дете беше очарована от този ритуал, при който хората излагаха на показ и най-личните си вещи и се надяваха да получат малко пари в брой срещу тях.

Може би някои виждаха в тези разпродажби добра възможност да се сдобият с доста евтини неща, но Лира предпочиташе да гледа на тях като на разказване на история. Винаги докато разглеждаше предметите, които собствениците бяха решили да изложат, тя неизменно си представяше и някаква случка, свързана с вещите. Замисляше се как са се появили те в живота точно на тези хора. Беше й забавно да си съчинява сюжети. Никой не знаеше какво се върти в главата й и затова тази малка странност не правеше впечатление.

Обикновено на разпродажбите не се заглеждаше по дрехите, но веднъж видя една красива снежнобяла сватбена рокля в стил от седемдесетте години, изцяло запазена, все още с етикетите. Очевидно никога не беше обличана. В кутия с бижута на същата разпродажба беше намерила и гривна с гравиран надпис: „Обичам те завинаги, Джон“. И въображението й зарисува картина на влюбени млади хора, които са били на път към олтара. Дали жената или мъжът беше решил нещо друго? Така една драматична история се преливаше в друга, събудени от малкия етикет на роклята и надписа на гривната.

Разпродажбата, привлякла вниманието й днес, беше доста странна. На Лира все още й беше трудно да си съчини причината, която я беше породила. Онази побесняла жена изхвърляше ценностите си, а очите й светеха с някакъв особен блясък. Изглежда, отчаяно се опитваше да се отърве от всичко и крещеше на хората, че могат да вземат каквото пожелаят.

За Лира най-голямата слабост бяха книгите. Никога не можеше да подмине книга, без да я разгледа, затова вниманието й веднага бе привлечено от голямата купчина в двора на онази къща. Но истинското изумление от това, което откри, настъпи, когато коленичи и взе в ръце няколко тома. Бяха доста стари. Отвори някакво разпърпано копие на „Гроздовете на гнева“ и се взря в титулната страница, а там ясно си личеше автографът на самия Джон Стайнбек. Лира видя годината на издаване, осъзнавайки, че вероятно държеше в ръцете си копие от първото издание. Остави внимателно книгата настрана и се пресегна за друга, беше „Властелинът на пръстените“, отново с подписа на Толкин. Лира прегледа още десетина екземпляра с класически произведения и откри още автографи. Не можеше да повярва на очите си. В тази купчина, безредно изсипана на тревата, се намираха безценни книги, повечето от които първи издания, с подписите на авторите им. Със сигурност истеричната жена, която тичаше из двора, не можеше и да си представи какво богатство е изнесла за раздаване.

Лира се опита да й обясни, че книгите струват цяло състояние, но, изглежда, на нея не й пукаше. Всъщност дори спомена, че ако никой не ги вземел, щяла да направи голяма клада отпред на моравата и да ги залее с бензин. Лира се ужаси пред подобна възможност и побърза да се върне при купчината, за да спаси колкото се може повече от книгите, пренасяйки ги в колата си.

На път към къщата на баба й тя се зачуди какво да прави с тях, но докато измислеше, трябваше да им намери безопасно място, където да ги прибере. Изданията бяха много ценни и не можеше да рискува да им се случи нещо. Къщата на Джиджи беше малка и Лира реши, че не е честно да моли баба си да ги задържи там. Апартаментът, който двете със Сидни деляха, въобще не влизаше в сметките — така или иначе вече беше претъпкан с книги и дрехи и повече нямаше никакво място. Като вариант оставаше само семейното ранчо в Тексас, където Лира и двамата й братя бяха наследили земя от дядо си.

Момичето отби от пътя и се обади на иконома, за да му каже, че ще изпрати по куриер няколко кашона с книги. Пратката трябваше да пристигне до седмица, а той би могъл да я сложи в спалнята й.

Лира затвори телефона и зави към паркинга на една закусвалня „Макдоналдс“, за да провери с GPS-а^[1] къде се намира най-близката куриерска фирма. Докато разтоварваше книгите, Лира забеляза кутията с дивидита и компактдискове, които беше прибрала от ливадата. Съвсем ги беше забравила. Точно в момента нямаше време да ги преглежда, затова реши да изпрати и тях към ранчото. Четиридесет и пет минути по-късно момичето отново беше на магистралата, а книгите, дисковете и дивидитата пътуваха към Тексас. Единият проблем беше разрешен. Време беше да се заеме с другия.

Джиджи живееше в тих квартал на север от Сан Диего. Беше симпатично малко местенце, където имаше само редица от единадесет къщи в ярки пастелни цветове, сякаш запазени по чудо от някоя друга епоха, останала далеч от техническия прогрес. Домовете бяха наредени като огърлица от източната страна на улицата с невероятна гледка към океана. Кеят и най-близките магазини бяха на по-малко от километър, а съвсем близо имаше магазин за кафе и малък пазар за плодове и зеленчуци.

Гаражът на Джиджи се намираше зад къщата, като единственият начин да се добере до него беше през страничната алея. Лира зави, остави колата и мина между домовете, за да стигне до ниската ограда от ковано желязо, която ограждаше малкото дворче пред къщата на Джиджи.

Лира имаше ключ, но реши да почука, а няколко секунди по-късно баба й отвори вратата.

— Лира Декорси Прескот — посрещна я радостният възглас на възрастната дама. — Какво, за бога, те е довело на верандата ми? — Джиджи се опитваше да не се усмихва, но очевидно бе радостна, че Лира е у дома, въпреки че още не можеше да повярва на очите си. Възрастната жена отстъпи навътре, за да направи място на внучката си да мине, и побърза да я подкачи: — Да не би телефонната компания да е фалирала? Сигурно затова не си могла да ми се обадиш предварително, че ще дойдеш?

— Знам, трябваше да ти звънна — каза Лира и целуна баба си по бузата.

— Щях да ти сготвя любимата супа с морски дарове — сгълча я мило възрастната жена.

— А има ли все още някакъв шанс да я приготвиш? — с надежда попита Лира.

Но преди да дочака отговор, момичето занесе чантата с лаптопа си на горния етаж, където се намираше спалнята й. Когато се върна, баба й беше в кухнята и ровичкаше между тенджерите и тиганите.

— Не се ли радваш да ме видиш? — попита Лира.

— Разбира се, че се радвам — измърмори Джиджи. — А утре най-напред ще трябва да отидем до пазара. За супата ще ми е нужна прясна риба. Я по-добре да си направя списък за покупките, че да не забравя нещо. В хладилника има студен чай.

Лира си наля една чаша и седна край кухненската маса.

Баба й най-накрая намери тигана, който търсеше, и го сложи на печката.

— Аз винаги си слагам и малко лимон в чая — каза възрастната дама. — Защо си тук, Лира? Нали не си си похарчила цялата издръжка, която дядо ти ти остави? Не, естествено, че не си. Човекът щеше да се обърне в гроба, ако предполагаше дори, че би прахосала парите си ей така.

— Не съм докосвала парите от издръжката — засмя се Лира. — И не ми трябват никакви пари.

— Тогава сигурно е станало нещо в училище? — попита Джиджи и избърса ръцете си в една кърпа. — Какво става там? Справяше се доста добре…

— Нямам проблеми и с ученето — увери я Лира. — Всичко е наред.

— Колко седмици още ти остават? — попита баба й, докато ровеше в едно чекмедже, откъдето измъкна розова тетрадка и молив и седна на масата срещу Лира. — Картофите свършиха и ако не си запиша, ще забравя да купя — рече тя. — Е, знам защо си тук, заради баща ти, нали?

— Искаш да кажеш, заради твоя син — поправи я внучката.

— И майка ти — продължи Джиджи, сякаш момичето не беше казало нищо. — Пак са те притеснявали, нали?

— Не, те не са ме притеснявали. Всъщност от доста време не съм говорила с тези двамата, а и не възнамерявам скоро да го правя.

— Скъпа, трябва да спреш да ги наричаш „тези двамата“ — засмя се Джиджи.

„Е, всъщност се опитвах да бъда възпитана“, помисли си Лира, която можеше да измисли далеч по-цветущ израз за неблагодарните си, предвзети и алчни родители.

— Обади ми се отец Хенри — каза тя.

Джиджи остави молива и въздъхна.

— Той си пада малко мърморко, нали? Не ме разбирай погрешно, като човек е много симпатичен — побърза да добави Джиджи, — но все се впряга за дреболии. Май ще си докара сърдечен удар, ако не се научи как да се отпуска. Стресът убива — добави възрастната жена убедено.

— Бабо, ти си тази, дето му докарва стрес! Отец Хенри е много недоволен от теб.

Джиджи веднага схвана за какво говореше внучката й.

— На никого не съм навредила с това, че съм си взела малко вода. А и винаги я подменям, не оставям купата празна.

— Не е купа, а купел — поправи я Лира. — И как така я подменяш?

— Нося си две големи бутилки вода „Перие“ и след като си налея от светената колкото ми трябва, винаги доливам от тях.

— Доливаш с газирана вода… — изуми се Лира.

— Точно така, скъпа.

Това определено нямаше да се хареса на свещеника.

— Може би когато говориш с отец Хенри, не е добра идея да споменаваш, че водата е газирана — предположи момичето.

— Да говоря с него ли? — удиви се Джиджи.

— Поканила съм го на гости утре вечер. Може би ще се съгласи да остане на вечеря с нас.

— Скъпа, харесва ми да съм общителна и знам, че това е и твой дом, но ще ми кажеш ли защо си го поканила? — попита баба й.

— Джиджи, много добре знаеш защо. — Лира нервно прокара пръсти през косата си. — Надявам се да успее да те вразуми. И преди те е предупреждавал за краденето на светената вода. Защо продължаваш да го правиш?

— Крадене е толкова грозна дума. Аз си вземам светена вода. Вземам си — наблегна на думата Джиджи. — А отговорът на въпроса ти се намира отвън. Излез на верандата и погледни градината на госпожа Кастман и по-специално лехите с цветята и сандъчетата край оградата, а след това сравни нейния и моя двор.

— Но, Джиджи…

— Върви, върви — махна с ръка баба й.

Беше безсмислено да спори. Лира излезе на верандата и огледа двете миниатюрни дворчета, след което се върна в кухнята.

— Какво видя? — попита я старата жена.

— Цветята на госпожа Кастман са цъфнали, а твоите не.

— Нейните направо са отрупани с цвят, Лира, а моите вехнат — поправи я Джиджи. — Същото се случи и миналата и по-миналата година. Тази пролет реших да купя точно същите като нейните и да ги поливам толкова често, колкото и тя, но виж резултата! А и в моя двор е слънчево колкото и в нейния. — Бабата млъкна за миг и тайнствено изгледа внучката си. — Тогава една неделя я видях да излиза от църквата. Носеше пластмасова туба с вода. Разбрах откъде я е взела и я проследих до вкъщи, където тя тихомълком поля всичките си цветя със светената вода. Ето защо, млада госпожице, аз също реших, че трябва да си взема.

Как можеше човек да спори срещу подобна желязна логика?

Лира се усмихна, но когато се сети, че свещеникът ще им гостува, се попритесни. Ако човекът останеше и за вечеря, дали щеше да успее да издържи до десерта, без да изхвърчи вбесена навън?