Нора Робъртс
Честни илюзии (36)

35.

Есента в Ню Орлеанс беше топла, слънчева и блажено суха. Дните намаляваха, а залезите представляваха симфония от цветове, която заслепяваше очите и караше гърлото да пресъхва от възторг.

Макс почина при един от тези прелестни спектакли от цветове в своето собствено легло, над което рубиненочервеното залязващо слънце се спускаше като завеса. Семейството му беше около него и, както отбеляза Льо Клерк между многобройните чаши кафе, които изпи през тази нощ, това е най-добрият начин да умреш.

Роксана трябваше да бъде доволна от това, както и от факта, че Люк беше пъхнал в крехката ръка на баща й философския камък, така че той премина от единия свят в другия, държейки го.

Не беше бляскава скъпоценност или бижу. Камъкът беше обикновена сива скала, изгладена от времето и от докосването на човешки пръсти. Беше голям точно колкото дланта й и стоеше там спокойно, както беше стоял в различни длани векове наред.

Тя не усети в него някаква сила. Надяваше се, че Макс я е усетил.

Погребаха го заедно с него в един светъл ноемврийски предобед с ясно небе и лек бриз, който поклащаше дивите треви между гробовете. Във въздуха се носеха благоухания, а двайсет цигулки изпълняваха Шопен.

Макс нямаше да хареса черния креп и музиката на орган.

Стотици бяха изпълнили гробището — хора, които по един или друг начин беше трогвал през живота си. Млади илюзионисти, които искаха да ги забележат, възрастни, на които ръцете и умът започваха да изневеряват, както беше и при Макс. Някой пусна дванайсет бели гълъба, които запърхаха с криле над главите на множеството, създавайки илюзията за ангели, дошли да отнесат душата на Максимилиан Нувел.

Този жест се стори на Роксана невъобразимо красив.

Прощалното представление на Макс, както и той би очаквал, беше от висока класа.

През следващите дни тя все тъгуваше, не можеше да се отърси от загубата. Баща й беше за нея единственото и най-важното влияние в живота й. Когато се разболя, тя нямаше друг избор и пое отговорността за семейството. Но докато тялото му съществуваше, живееше с илюзията — отново илюзия, че го има.

Искаше й се да можеха да споделят последния си триумф с него. Заглавията по вестниците все още крещяха за скандала със Самюъл Уайът, бивш кандидат за сенатор, а сега следствен за голямо престъпление и за няколко по-дребни.

В дома му в Мериленд бяха намерени още доказателства. Малък инструмент, нещо средно между дистанционно управление и калкулатор, фин комплект инструменти за кражба от неръждаема стомана, излъскани до блясък, приспособление за рязане на стъкла, моторче, което изхвърля въже с куки за залавяне за висока стена, другото копче от комплекта с гравирани инициали СУ и най-ужасното — дневник, в който грижливо бяха отбелязвани всички кражби, извършвани в течение на петнайсет години.

На Джейк му беше нужен цял месец да го попълни, имитирайки почерка на Сам, но беше добре свършена работа.

Бяха изровени и сметки в швейцарски банки за повече от четвърт милион. Люк считаше това за вложение, което вече се беше възвърнало, и то в аса!

Роксана беше готова да съчувства на Джъстин, но й стана забавно, когато прочете, че преданата съпруга на Сам, след като била освободена от всякакви обвинения, вече подала молба за развод и сега живеела в един палат в швейцарските Алпи.

Колкото до Уайът, той вече не настояваше, че иска да стане президент. Направо твърдеше, че вече е. Психиатрите продължаваха изследванията, а той свикваше и командваше своето въображаемо правителство от килията си.

Може би това е възмездието, мислеше Роксана.

Завоят, който й отне пет години, вече беше зад гърба й. Пред нея се простираха дузина нови пътища и тя просто не знаеше по кой да тръгне.

— Става хладно навън. — В падащия здрач Лили прекоси двора и се приближи до желязната пейка, на която седеше Роксана. — Трябваше да си сложиш жакет.

— Добре ми е. — За да подчертае, че компанията й е приятна, тя протегна ръка и обгърна раменете на по-възрастната жена, която седна до нея. — Обичам това място. Винаги се чувствам по-добре, като поседя тук.

— Някои места просто притежават магия. — Лили вдигна поглед към стаята, която толкова години бе споделяла с Макс. — А онова винаги е било магическо за мен.

Останаха няколко минути в мълчание, заслушани в шума на фонтана. Сенките се удължиха, стъмваше се.

— Не бива твърде много да тъгуваш, сладка моя. — Лили знаеше, че се изразява лошо, липсваше й изяществото на фразата на Макс. — Той не би искал да страдаш дълго.

— Знам. В началото се страхувах, че ако спре да ме боли, това ще означава, че съм престанала да го обичам. Но сега съм сигурна, че не е така. Седях тук и си мислех за деня, когато всички заминахме за Вашингтон. — Наклони глава и я облегна на рамото й. — Макс седеше на стола си пред френския прозорец. Просто гледаше навън. Той искаше да си отиде, Лили. Знаех това, чувствах го. Имаше нужда от това.

И се засмя. С дълбок, истински смях, който вече дни наред не беше звучал.

— Но беше упорит — продължи Роксана. — Остави на Макс и той ще умре в деня на Сви Светии. Като Худини. — Ръцете й се вкопчиха още по-силно в рамото на Лили. — Обзалагам се, че беше си го планирал. И сега си мисля, че ако има небе за илюзионисти, баща ми е там, прави разни трикове с Робърт Худини, двамата се опитват да надминат Хермановци и да измамят Хари Келър. О, това сигурно му харесва, нали?

— Да. — Просълзена, но усмихната, Лили се обърна и я прегърна. — Винаги със зъби и нокти се е борил да е на върха.

— На сцената и във вечността. Максимилиан Нувел, изключителният илюзионист. — Засмивайки се отново, тя целуна по-възрастната жена по двете бузи. — Вече не чувствам болка. Той винаги ще ми липсва, но няма да ме боли.

— Тогава ще ти кажа още нещо. — Лили пое лицето на Роксана в двете си длани. — Гради собствения си живот. Ти винаги си била добра в това, Рокси, винаги си била смела, силна и умна. Не спирай сега.

— Не разбирам какво искаш да кажеш?

Лили чу, че се отваря врата и погледна назад. Видя Люк, облян в сноп светлина, идваща от кухненския прозорец.

— Гради си живота — повтори Лили и се изправи. — Ще вляза вътре да си кажа моето нищо неструващо мнение за избора на тапети. Сигурна съм, че Алис ще избере само пастелни тонове и цветя, ако някой не я посъветва.

— Ти си точно човекът за това.

— А ти влез вътре, ако ти стане студено — разпореди Лили.

— Добре.

Разминаха се с Люк в двора.

— И ако не я разгрееш, както трябва — измърмори тя под носа си, — вдигам ръце от теб.

Люк седна на пейката, взе Роксана в прегръдките си и я целува, докато тя премаля.

Облегнала глава на ръката му, отвори очи.

— Какво беше това?

— Просто изпълнявам заповеди. Но тази сега е от мен. — Той отново я целуна дълго и нежно. Облегна се доволно назад, изпъна дългите си крака и кръстоса глезените.

— Хубава нощ, а?

— Мммм. Луната изгрява. Нейт колко пъти те изнуди да му прочетеш „Зелени яйца и шунка“?

— Достатъчно, за да мога да ти я кажа наизуст. Кой, по дяволите, би искал да яде зелени яйца? Това е отвратително.

— Не схващаш метафората. Не е чак толкова сложна, Калахан. Идеята е да не съдиш за нещата по техния външен вид, а внимателно да изследваш новото.

— Така ли? Забавно. Точно мислех да направя едно проучване. — Но искаше да се увери, че моментът е подходящ. Първите пръсти на луната се плъзнаха между дърветата, когато той се обърна и погледна лицето й. — Как си, Рокс?

— Добре съм. — Усещаше погледа му, тази така добре позната напрегнатост. — Добре съм, Люк — повтори и му се усмихна. — Знам, че не можех да го задържа завинаги, колкото и магии да пазя в ръкава си. Помага ми и това, че и ти го обичаше колкото и аз. Странно, но и тези пет години, в които те нямаше, ми позволиха да концентрирам вниманието си върху него точно когато имаше такава нужда от мен. Макс се държа, докато ти се върнеш, и сега мога да продължа и без него.

— Съдба?

— Живот е достатъчно добра дума. Нещата сега се променят. — Тя се сгуши по-близо до него не защото й беше студено, просто така се чувстваше по-добре. — Мауз и Алис не след дълго ще се изнесат. И не е ли хубаво, че сега, когато те създават своето семейство, ти имаш къща точно като за тях, която да им продадеш.

— С един хубав апартамент на третия етаж, подходящ за ерген. Джейк ще ги подлуди.

— Знаеш ли, ти го обичаш.

— Обич е силна дума, Рокс. — Но Люк се усмихна. — Моето чувство към Джейк е по-скоро мека поносимост, от време на време продупчвана от периоди на изключително раздразнение.

— Лили се е заела да му търси съпруга.

— Тя много добре прикрива тази си садистична черта. Но поне е полезен зад кулисите. — Тъй като му беше забавно да си представи Джейк в тази роля, а и мислеше ловко да използва темата, Люк хвана ръката й и започна да си играе с пръстите й. — Знаеш ли, Рокс, мисля си за нашето представление.

Тя въздъхна сънливо.

— Мислиш, че е готово да тръгнем на път?

— Да, готово е, но мислех за нещо по-близо до дома.

— Нещо като…

— Нещо като сградата, която продават на ъгъла в южната част на квартала. Добра е по размери. Доста ще се поработи, за да се приспособи, но има възможности.

— Възможности? Какви?

— Ами магически. Илюзионистично ателие Нувел, Ню Орлеанс. Един театър, който ще създава нови постановки, ще удивлява публиката. Може и малък магазин за магии, в който ще се продават разни трикове. С първокласно ръководство.

— Бизнес? — Заинтригувана, но и леко загрижена, тя се облегна назад, за да погледне лицето му. Видя едва сдържан ентусиазъм. — Ти искаш да започнеш бизнес?

— Не точно бизнес. Една възможност. Ти и аз партньори. Ще изнасяме там представленията си, ще привличаме някои от големите имена и ще даваме шанс на някои нови. Един панаир, Рокс, но ще стои тук. И би могъл също така да бъде магически.

— Ти доста си мислил върху това. Откога?

— Откакто видях Нейт. Искам да му дам това, което Макс даде на мен. База. — За да й даде време да възприеме идеята, той вдигна пръстите й, целувайки ги един по един. — Ще продължим да пътуваме. Това ни е работата. Но не по девет месеца в годината. Той скоро ще тръгне на училище.

— Знам. Мислила съм за това. Смятах да намаля участията си. Да работя само в свободното и за него време.

— Ако направим това, няма да се наложи да се отказваш от работата си, дори и частично. — Видя просветналия в очите й интерес и реши да се гмурне окончателно. — Но има още едно нещо.

— Винаги има. Какво е то?

— Трябва да се омъжиш за мен.

Не беше изненадана. По-скоро почувства нещо като силен електрически шок.

— Моля?

— Ще трябва да се омъжиш за мен. Това е.

— Това е. Така ли? — Би се засмяла, но не мислеше, че има сили да го направи. Успя обаче да се изправи. — Казваш, че трябва да се омъжа за теб. Нещо като „Съгласен съм“ и „До гроба няма да се разделим“. Така ли?

— Бих ти поискал ръката, но ми се струва, че ще изгубим доста време в преценяване на негативните страни. Затова ти казвам…

Тя вирна брадичка.

— А аз ти казвам…

— Задръж! — Люк се изправи с вдигната ръка, за да се изравнят лицата им. — Мислех да ти направя предложение онази нощ, когато трябваше да се върна в къщата на Сам с пълни със сапфири джобове.

Раздразнението й изчезна, главата й се замая.

— Тогава ли щеше да го направиш?

— Бях го планирал доста добре. Романтично. Дори имах приготвен пръстен в джоба си. Но трябваше да го продам в Бразилия.

— В Бразилия. Да, ясно.

— Какво щеше да направиш, ако бях те поискал тогава?

— Не знам. — Това беше самата истина. — Въобще не бяхме говорили за това. Мислех, че нещата ще си вървят както бяха.

— Но не стана така.

— Не. Не стана. — Объркана, тя въздъхна. — Щях да помисля. Сериозно щях да си помисля.

— И ако сега ти направя предложение, пак ще бъде същото. Затова го прескачам. Женим се, или останалата част от сделката отпада.

— Не можеш насила да ме накараш да се омъжа.

— Ако насилието не помогне, ще те прелъстя. — Той прокара пръстите си нагоре-надолу по ръката й. Добре познат жест, който все още я караше да потръпва. — И ще започна с това, че те обичам. Че ти си единствената жена, която някога съм обичал. И която винаги ще обичам. — Привлече я в прегръдка, нежна като кадифе и запечата устните й с целувка. — Искам да си обещаем много неща. Искам да имаме още деца. Искам да бъда тук, когато те растат вътре в теб.

— О, Люк. — Ако не беше в собствената си градина, можеше да се закълне, че й мирише на портокалов цвят. Женитба. Беше толкова обикновено, толкова банално. Така вълнуващо. — Обещай ми, че никога, никога няма да ме наречеш моята малка женичка.

— Заклевам се в кръвта си.

— Окей. — Тя притисна устните си с ръце, сякаш беше шокирана, че думата се изплъзна от устата й. После се разсмя и повтори: Окей. Печелиш.

— И никакво дърпане назад — предупреди я той, вдигна я на ръце и я завъртя в кръг.

— Никога не мамя.

— Тогава следващия път, като излезем на сцената, ще се представим като Калахан и неговата красива съпруга Роксана Нувел.

— За нищо на света. — Тя го ощипа по рамото, когато я остави на земята.

— Добре. Просто Калахан и Нувел. — Люк вдигна едната си вежда. — По азбучен ред е, Рокс.

— Нувел и Калахан. Не забравяй, че аз съм тази, която те научи на първия трик с карти.

— Никога не ми позволи да го забравя. Договорено. — Той официално се ръкува с нея. — Нейт ще има законно венчани родители и куче. Какво повече може да иска едно дете?

— Толкова е традиционно, че чак ме плаши. — Роксана прокара пръсти през косите си. — А колкото до това куче…

— Джейк го разхожда навън. Не се безпокой. Вече цял час Майк не е сдъвкал нищо особено ценно, за което си заслужава да се говори. И не си прави труда да се показваш много твърда, Рокс. Видях те тази сутрин да му даваш шоколадови бисквити.

— Това беше моят план. Смятах да го храня, докато надебелее така, че да не може да се качва и да пишка на килима в спалнята.

— Чешеше го по ушите, чувах целувки и му позволи да ти оближе лицето.

— Беше момент на безумие. Но сега се чувствам по-добре.

— Чудесно. Защото има още само едно нещо.

— Само едно.

— Да. Повече няма да крадем.

— Ние… — Тя седна на пейката от изненада. — Да се откажем…

— Да, точно така. — Люк седна до нея. — Много мислих по този въпрос. Сега сме родители и бих искал да направя още едно бебе колкото е възможно по-скоро. Мисля, че не е редно да се занимаваш с такива тъмни дела с бебе „на борда“.

— Но такава ни е работата.

— Такава беше — поправи я той. — И бяхме най-добрите. Нека да напуснем, когато сме на върха, Рокс. С Макс свърши една ера. Ние ще започнем нашата собствена. И, за Бога, какво ще правим, ако Нейт стане полицай, когато порасне? — Той отново целуваше пръстите й и се смееше. — Може да ни арестува. Каква вина ще сложим на плещите на това дете, принудено да изпрати собствените си родители в затвора.

— Ставаш смешен. Децата минават през всякакви фази.

— Ти каква искаше да станеш, когато беше на четири години?

— Илюзионист — въздъхна тя. — Но чак да се откажем… Не бихме ли могли… да намалим?

— По-чисто е така, Рокс. — Потупа нежно ръката й. — Знаеш го добре.

— Ще крадем само от наистина богати мъже с червени коси.

— Преглътни загубата, бейби.

Изръмжавайки, тя се тръсна на пейката.

— Омъжвам се, започвам бизнес, ставам и праволинейна. Не знам, Калахан, мисля, че ще се пръсна.

— Ще го направим постепенно, едно по едно.

Знаеше, че е победена. Образът на Нейт, три стъпки над нея и с полицейска значка на ревера, който просълзен я заключва зад решетките, й дойде вече много.

— Може би следващото, което ще ми кажеш, е, че ще започнем да правим партита за деца на рождените им дни? — Когато той замълча, Роксана внезапно се изправи. — О, Господи, Люк!

— Не е чак толкова лошо. Това е… Е, онзи ден, като водих Нейт в детската градина, поговорих с учителката по този въпрос и й обещах да им направим едно шоу за Коледа.

Мълчанието трая цяла минута. И тогава тя се разсмя. Смя се, докато я заболя коремът. Той е съвършен, осъзна тя. Абсолютно съвършен. И абсолютно мой.

— Обичам те. — Изненада го, като обгърна врата му с ръце и го целуна дълго и силно. — Обичам това, в което се превърна.

— И аз. Искаш ли да се поразходим на лунна светлина?

— Можеш да се обзаложиш, че искам. — Тя постави пръста си на устните му, преди той да проговори. — Едно предупреждение, Калахан. Ако сега излезеш и купиш каравана, ще те превърна в жаба.

Люк целуна пръста й, после устните й и реши, че ще изчака следваща възможност да й съобщи за депозита, който тази сутрин беше внесъл за нов буик.

Както би казал Макс, правилният разчет на времето е всичко.