Нора Робъртс
Честни илюзии (20)

19.

Най-после. Това беше последната свързана мисъл, която мина през ума на Роксана, когато горещите устни на Люк се запечатаха върху нейните. Най-после.

Друга жена навярно би желала мили, ласкави думи, бавно галещи ръце, нежно убеждаване. Сега това не й беше нужно. Всяко желание, което бе таила, всяка фантазия се превръщаха в действителност от ръцете и устните му, които диво я желаеха.

Даде му най-мечтания и рядък дар, който една жена може да дари на мъж. Пълното отдаване.

Това бяха нейната сила и нейният триумф.

Желанията, които дълго бяха набъбвали, избуяха с пълна сила. Те се преплитаха със страхове, които й причиняваха такава болка, че потръпна. Не знаеше, дори в най-съкровените си мисли не беше предполагала, че може да се чувства така.

Безпомощна и силна, замаяна и трезва.

Отново се засмя от самата победа в това дръзко пътуване, в което ту се изкачваше нагоре, ту бясно политаше надолу, профучаваше през тъмни, много тъмни тунели на скрити желания. Държеше се за него не за да я подкрепя, а за да бъде сигурна, съвсем сигурна, че той ще бъде с нея в това вълнуващо пътуване.

Всяка нейна въздишка, всеки стон усилваше глада му. Под него беше Роксана, нейното тънко, живо тяло, което трепереше от докосването, търсещите й устни срещаха неговите, уханието й прогонваше разума му.

Не трябваше да мисли. Беше загубил тази способност. По-късно щеше да си спомни думите на Макс за животинското завладяване. Но сега не беше повече от сляпо оръдие на тялото си, чието силно желание изпълняваше.

В стаята все още ярко светеше. Покривката, която не бяха си направили труда да махнат, беше твърда и грапава под телата им. Тясното легло се полюшваше в унисон с движението на кораба. Тя се изви като дъга към Люк и не съществуваше друго, освен нея, станала едно с дръзкото си желание.

Той искаше повече, страшно се нуждаеше от повече и разкъса остатъка от комбинезона, за да я открие цялата.

Нетърпелива, напориста, ръката му се плъзна надолу и я намери вече пламнала, влажна, очакваща. С едно грубо движения я доведе до първата кулминация.

Тя се почувства, като че ли я раздират на две както коприната с цвят на слонова кост. Тялото й отскочи конвулсивно и експлодира, преди съзнанието й да успее да схване какво става. Когато се надигна шокирана и зашеметена, той отново грубо я блъсна назад, лаком за влажната й тръпнеща плът.

Искаше да му каже да я почака да си поеме дъх и да събере ума си, но той дръзко я грабна в ръцете си и въздухът изхлипа в гърдите й, а разумът напълно изчезна.

Ненаситно пируваше върху гърдите й — едната, после другата — със зъби, език, устни, така че болката, която извираше от вътрешността на тялото й, се разнесе чак до костите.

— Моля те. — Ръцете й търсеха опора, пръстите й сграбчиха събраната на топка покривка. — Моля те — изпъшка отново без срам.

Запъхтян, той смъкна гащетата си. Кръвта блъскаше в главата му, удряше безмилостно в слабините. Потръпна като жребец, когато се качи върху нея. Хвана таза й, повдигна го и проникна дълбоко.

Тя извика, извивайки се нагоре в дъга, когато болката разсече като горещ нож плътта й. Бедрата й отскочиха и се опита да се освободи, а той дълбоко изстена.

— О, Господи, Роксана. — Пот като перли беше обляла челото му, докато със страшни усилия се бореше да остане спокоен и да не помръдне, за да не я нарани отново. — Боже мой.

Девствена. Той раздруса главата си в отчаян опит да я проясни, въпреки че тялото му вибрираше от смущение и желание. Тя била девствена, а той се втурна в нея като някакъв проклет тежък камион.

— Съжалявам, скъпа, съжалявам. — Безполезни думи, мислеше си, гледайки първите сълзи да потичат по бузите й. Смъкна надолу ръцете си с треперещи мускули, опитвайки се да излезе от нея колкото може по-нежно. — Няма, няма повече да ти причинявам болка.

Дъхът й затрепери. Все още силно я болеше, но имаше и друга болка, по-мека, по-дълбока. Двете носеха победата, която все още не беше постигнала. Когато го усети да излиза от нея, тя инстинктивно изви устни.

— Не мърдай. — Стомахът му се сви на възел, когато тя самата го върна вътре. — За Бога, недей… — Удоволствието от докосването го влуди.

— Ще спра.

Отвори очи и се вторачи в него.

— По дяволите, ако го направиш. — Подготвена за следващата поразяваща болка, тя грабна бедрата му. Мислеше, че го чува да псува. Но не беше сигурна. Защото нямаше никаква болка, само едно дълбоко, смазващо, невероятно удоволствие. Тя се впусна в него, почувства го да се извива и да трепти вътре в нея и не остана нищо друго, освен дивата наслада.

Люк не можа да се противопостави. Тялото му го предаде и той беше благодарен за това. Закри лице в косите й и я остави да го завладее.

Чувстваше тялото си като направено от стъкло. Не смееше да мръдне, за да не се разпадне на хиляди лъскави парченца. Значи това е нещото, за което поетите плачат, помисли тя. Устните й хитро се извиха. Наистина беше хубаво, макар да се съмняваше, че би написала сонет за случая. Но сега беше чудесно — да лежи така и да чува сърцето на любимия да бие до нейното. Би могла да остане така дни наред.

Но той се помести. Леглото се раздвижи и Роксана се наклони. Доста я болеше там, където Люк беше нахлул в нея. За да не изгуби топлото чувство от близостта му, тя се сгуши до него, когато той се обърна по гръб.

Няма достатъчно лоши думи, с които да се нарека, мислеше си Люк, загледан в тавана. Беше я обладал като животно, без загриженост, без финес. Затвори очи. Ако вината не го убиеше, Макс щеше да го направи.

Дотогава трябваше да възстанови това, което така невнимателно беше разрушил.

— Рокс.

— Хм.

— Аз съм отговорен.

Сънлива, тя настани главата си по-удобно на рамото му.

— Окей.

— Не искам да се безпокоиш или да се чувстваш виновна.

— За какво?

— За това. — Гласът му звучеше напрегнато. Как беше възможно да е така сънлива, толкова секси, така дяволски задоволена? — Това беше грешка, но тя не трябва да проваля нещата.

— Грешка? Искаш да кажеш, че това, което се случи току-що, е грешка?

— Разбира се. — Той се търкулна да стане от леглото и потърси панталоните си, преди тялото му да го подмами втори път. — По всякакъв начин.

Погледна назад към нея. Сега тя седеше, падащата на кичури коса се разсипваше върху раменете, прелъстително къдрейки се над гърдите й. Петното кръв на измачканата покривка пресече надигащото се желание.

— Така ли? — Хубавото мечтателно чувство беше изчезнало. Ако Люк не беше толкова зает да се проклина, щеше да забележи пламъчето ярост в очите й. — А защо не ми посочиш някой от тези начини?

— За Бога, та ти си ми почти сестра!

— Ааа! — Тя скръсти ръце на голите си гърди и се стегна. Позата й щеше да бъде респектираща, ако дупето й не беше голо. — Мисля, че важната дума в случая е почти. Между нас няма кръвна връзка, Калахан.

— Макс ме приюти. — За да се предпази от изкушения, Люк отвори едно чекмедже и измъкна от него риза. Хвърли я към Роксана. — Той ми даде дом, живот. А аз го измамих.

— Глупости. — Тя му хвърли обратно ризата. — Да, вярно е, че той те приюти и ти даде дом. Но това, което се случи тук, е само между нас двамата, единствено между нас. То няма нищо общо с Макс или с някаква измяна.

— Той ми вярваше. — Люк мрачно пристъпи и надяна ризата върху главата на Роксана. Тя отблъсна ръцете му и се изправи.

— Мислиш ли, че Макс ще се шокира и ще ни се разсърди, защото се желаем? — Разгневена, тя измъкна ризата от раменете си и я запокити нанякъде. — Ти не си ми брат, по дяволите, и ако стоиш там и ми говориш, че преди малко си мислил за мен като за сестра, си проклет лъжец.

— Не, не мислех за теб като за сестра. — Той сграбчи раменете й и я разтърси. — Изобщо не мислех. Там е проблемът. Исках те. Искам те от години. Това ме изяждаше вътрешно.

Роксана отметна глава назад. Жестът й беше предизвикателен, но в нея се разливаше мека топлина. От години. Той я е желаел от години.

— Значи, играеш ми игри на пламвам и угасвам, откакто бях на шестнайсет години. И само защото си ме желаел, си побърквал окаяния си мозък с мисълта, че ако го направиш, това ще бъде… Какво? Морално кръвосмешение?

Той отвори уста и пак я затвори. Защо изведнъж му прозвуча така смешно?

— Почти така.

Не знаеше какъв отговор очаква от нея, но положително не беше смях. Тя се разсмя до сълзи и седна на ръба на леглото.

— О, нещастнико!

Гордостта му беше поставена на изпитание. По дяволите, ако позволеше една гола жена, заливаща се от смях, отново да го възбуди.

— Не мисля, че нещата са за смях.

— Ти се занасяш. Това е безумие. — Тя отхвърли косите си от лицето и грейнала, отправи поглед към него. — И също ужасно мило. Ти пазеше моята чест, нали, Люк?

— Млъкни.

Роксана само се изкикоти и развеселена избърса сълзите от бузите си.

— Само помисли, Калахан. Наистина помисли за минута. Сега стоиш разкъсван от вина, че си правил любов с една жена, която използва всички възможни средства да те прелъсти, една жена, която познаваш от дете, жена, която не е, повтарям, не е по никакъв начин твоя роднина. И вече е на възраст, когато може сама да решава. Не мислиш ли, че това е смешно?

Той пъхна ръце в джобовете си и се намръщи.

— Не особено.

— Губиш чувството си за хумор. — Тя се изправи и го прегърна. Голите й гърди се отъркаха в него и със задоволство забеляза, че мускулите му се напрягат. Но той не отвърна на прегръдката.

— Струва ми се, че ако така приемаш нещата, ще трябва всеки път да те прелъстявам. Мисля, че съм готова за това. — Тя леко докосна устните му и се усмихна, когато погледна надолу. — А, струва ми се, и ти.

— Откажи се. — Но не беше убедителен. — Освен дето не се сдържахме и го направихме, има и други неща.

— О кей. — Роксана прокарваше пръсти надолу по гърба му и обсипваше врата му с леки целувки. — Нека ги чуем.

— По дяволите, ти беше девствена. — Той хвана ръцете й и я отблъсна, за да успее да избяга.

— И това те безпокои? — Тя за миг се нацупи, размисляйки. — Аз мислех, че мъжете винаги са считали това за привилегия. Нали знаеш, синдромът „Стар трек“.

— Какво?

— Смело да отидеш там, където още никой друг не е бил.

Той прикри усмивката си.

— Исусе Христе! — Искаше му се една бира, по дяволите, цял картон с шест леденостудени бири, но се задоволи с едно шише топла минерална вода. — Виж какво, Роксана, работата е там, че не го направих както трябва.

— Не си го направил? — Тя наклони главата си учудена. — Не знаех, че има толкова много начини да се прави това.

Той се задави, внимателно остави бутилката на място. Не само девствена, ами и дяволски, до невъзможност сексуално непросветена.

— По дяволите, какво им имаше на тези твои префърцунени колежани? Нима не знаеха какво да правят с теб?

— Предполагам, че са знаели, ако аз исках да направят каквото и да е. — Тя отново се усмихна, сигурна в силата си. Когато отново проговори, гласът й беше мек. — Исках ти да бъдеш първият. — Когато отново пристъпи към него, видя спонтанното чувство, озарило очите му. — Исках само теб.

Никога никой не беше го трогвал повече. Нежно докосна косите й.

— Аз те обидих. Ако останеш с мен, може би пак ще те обидя. Не ти казвах истината за чувствата си. Не знаеш някои неща. Ако ги знаеше…

— Знам — каза тя, прокарвайки пръсти по белезите на гърба му. — Знам го от много години, още когато каза на Макс. Чух ви и плаках за теб. Недей. — Роксана силно го прегърна, преди той да успее да се обърне. — Нима мислиш, че бих те уважавала по-малко заради това, което са правили с теб като дете?

— Мразя да ме съжаляват.

— Не те съжалявам. — В очите й горяха тъмни огньове, когато решително отметна глава назад. — Но знам, че само жената, която те е познавала и обичала през целия си живот, може да ти даде това, от което имаш нужда.

Изтощен, той опря челото си в нейното.

— Не знам какво да ти кажа.

— Не казвай нищо. Просто бъди с мен.

 

 

Нямаше време истински да се наслади на блаженството да се събуди в прегръдките на Люк и да полежи така в утрото. Само за миг се сгуши още по-близо до него, докато изслуша разпорежданията за слизане на пристанището, давани по вътрешната радиоуредба. Една дълга, сънлива целувка, няколко въздишки и вече беше станала. Нахлузи едни негови панталони и ризата, която беше захвърлила предната вечер. Придържайки панталоните към тънката си талия, открехна вратата на кабината и огледа положението в коридора. Хвърли поглед към Люк, който я наблюдаваше и се смееше.

Косите й бяха разрошени, лицето — поруменяло, а очите — натежали и сънливи. Целият й вид красноречиво издава, че е прекарала нощта с любовника си, помисли Люк. И той беше този любовник. Първият. Единственият.

— Всички на борда, Калахан. — Гласът й беше дрезгав рано сутринта. — Ще се видим след петнайсет минути. — Да, да.

Стискайки здраво панталоните, Роксана изтича до каютата си. Държеше педантично на точността — след петнайсет минути се яви готова на палуба „Лидо“. Пасажерите се бяха събрали в салоните, натрупали около себе си пътни чанти и пазарски торби, прозяваха се, разговаряха и чакаха реда си да напуснат кораба. Представляваха невероятно разнообразие от цветове: червено, синьо, бяло, жълто, червено на бели ивици, бяло на зелени. На няколко минути се повтаряше поканата на английски и на френски да се отправят към изхода. Роксана се ръкуваше за сбогом, получаваше целувки по бузите и сърдечни прегръдки, докато постепенно глъчката утихна.

До десет часа на борда останаха само екипажът и малкото пътници, които се връщаха в Ню Йорк. До един часа нямаше да се качват нови. Макс използва затишието, за да свика репетиция.

Хубаво е да видя отново Макс във форма, помисли Роксана. Малко по-бавен от обикновено, но без колебанията и засечките, които я бяха обезпокоили.

Струваше й се, че се справя много добре с триковете с карти, с въже и с по-големите илюзии, без да издава вълненията си. Контролираше спомените си от предишната нощ — как Люк я повали на леглото, пламенните моменти на наслада, от които изтръпваше. Беше доволна, че никой, освен нея и мъжът, с когото е била, не знае за драматичния обрат в живота й.

Но, разбира се, любовта е сляпа.

Лили се усмихваше всеки път, щом ги погледнеше. Романтичното й сърце плачеше от щастие. Устните на Льо Клерк се бяха извили в усмивка и даже Мауз, който, общо взето, беше в неведение относно деликатните интимни връзки между мъж и жена, се изчерви и се усмихна.

Единствено Макс не се досещаше.

— Не е ли чудесно? — въздъхна Лили отново, когато с Макс отморяваха на чаша бульон и билков чай на безлюдната палуба „Лидо“.

— Да, наистина. — Потупа ръката й, мислейки, че тя говори за спокойния момент, за разхлаждащия бриз и гледката на Монреал откъм пристанището.

— Това е като сбъдване на най-съкровена мечта. — Лили вдигна чашата с билков чай и трите пръстена на ръката й блеснаха. — Вече си мислех, че никога няма да се случи.

— Седмицата беше доста натоварена — съгласи се Макс. Не беше намерил и никакво време за изследванията върху философския камък. Може би, когато стигнат пристанището на Сидни, ще се опита да избяга от ролята на турист и ще остане няколко часа със своите книги и бележки. Чувстваше, че е близо до успеха.

— Чудя се дали за това не помогна и обстановката на кораба. Искам да кажа, че каютите им бяха толкова близко, почти една до друга, и просто не можеха да избегнат контактите помежду си.

— Естествено. — Макс примигна и се намръщи. — Кой?

— Роксана на Люк, глупчо. — Облягайки лакти на масата, тя замечтано въздъхна. — Обзалагам се, че в момента се разхождат из Монреал, хванати за ръка.

— Роксана и Люк? — Макс не успя да каже нищо повече. — Роксана и Люк?

— Ама, разбира се, мили. За какво мислиш, че ти говоря? — Тя се разсмя — една жена винаги превъзхожда мъжа по въпросите на любовта. — Не видя ли как се гледаха тази сутрин? Чудя се как салонът не пламна от искрите, които хвърчаха наоколо.

— Около тях винаги хвърчат искри. Непрекъснато само спорят.

— Сладък мой, това беше просто един вид ритуал на свързването им.

Той се задави с чая.

— Свързване? — каза с отслабнал глас. — Исусе Христе!

— Макс, скъпи! — Объркана и загрижена, Лили сграбчи двете му ръце. Те трепереха в нейните. — Това не те разстройва, нали? Нали наистина не те тревожи? Те са съвършена двойка и са така влюбени.

— Искаш да каже, че той… че те… — Макс не можеше да изрече думите.

— Не съм им светила, но ако съдя по наблюденията си тази сутрин, това се е случило. — Гласът й беше все така весел, но Макс продължаваше да гледа втренчено с каменно лице и тонът й се промени. — Макс, ама ти да не се сърдиш?

— Не, не. — Той поклати глава, почувства нужда да се изправи. Отиде до перилата на палубата като в транс. Неговото момиченце, помисли си и нещо в сърцето му се скъса. Неговото малко момиченце. И момчето, което беше отгледал като свой син. Бяха пораснали в неговите ръце. Сълзи бликнаха от очите му. — Трябваше да го забележа, предполагам — каза на Лили, когато тя плъзна ръката си под неговата. Отново поклати глава. Сълзите на слабост бяха изчезнали, когато я притегли към себе си.

— Мислиш ли, че ще имат това, което имаме ние?

Тя облегна глава на рамото му.

— Никой не би могъл, Макс.

 

 

Тази нощ той дойде при нея. Тя го очакваше. Непрекъснато си внушаваше, че това е глупаво, но сега беше по-нервна от миналата вечер. Може би е само въпрос на самоконтрол, мислеше си. Предишната нощ, първата нощ, сама начертала пътя си, беше убедена, че това е правилната посока.

Тази нощ той щеше да я води по-нататък.

Беше му благодарна, че не дойде в кабината й веднага след последното представление, така че спокойно свали сценичния грим и смени обсипания с пайети костюм с обикновен син пеньоар. Но времето работеше против нея — сърцето й биеше все по-учестено.

Следобедът беше хубав. Прекараха го точно така, както Лили си представяше. Разхождаха се по стръмните улици на Монреал, от магазините ги заливаше американска музика, поседяха сгушени един до друг на малка масичка в едно кафене.

Сега отново бяха сами. На тоалетката й ухаеше букетът, който Люк купи за нея от една цветарница. Леглото беше спретнато приготвено за лягане. Подът под нея се люшкаше, тъй като параходът беше поел курса си на юг.

— Тази вечер публиката беше добра — каза Роксана и си помисли: какви идиотщини говоря.

— Ентусиазирана. — Той изви китката си и в ръката му се появи една-единствена бяла роза. Роксана почувства, че сърцето й се стапя.

— Благодаря.

Ще бъде хубаво, каза си, вдъхвайки аромата на розата. Сега знаеше какво очаква и вече предчувстваше удоволствието да я държи в ръцете си, самозабравил се от страст. В края на краищата болката беше краткотрайна. Тези няколко неприятни мига бяха малка цена за удоволствието да лежи после сгушена в обятията му.

Той прочете нервното напрежение в очите й така ясно, както виждаше цвета им. Нямаше смисъл да се упреква повече за това, как безумно се нахвърли върху нея и отне девствеността й. Поне прояви достатъчно такт и я държа в обятията си през цялата нощ.

Докосна бузата й и видя как погледът й се вдигна от розата към лицето му. Благодари на Бога, че в него, освен страх има още нещо, много по-силно. Страхът трябваше да изчезне и това зависеше от него. Прокара ръка пред лицето й и тя се засмя, като видя една свещ между пръстите му.

— Умно.

— Още не си видяла нищо. — Прекоси каютата до тоалетната масичка и извади от джоба си кристален свещник, който беше задигнал от трапезарията. Внимателно постави свещта и щракна с пръсти. Фитилът улови искрата и пламна.

Вече малко по-спокойна, Роксана попита:

— Да ръкопляскам ли?

— Още не. — Той изгаси лампата и свали сакото си, гледайки я. — Можеш да почакаш, докато представлението свърши.

Несъзнателно тя вдигна ръка до шията си.

— Нима има още?

— Още много. — Люк се приближи. Може би трябваше да бъде набит с камшик заради грубостта си предната нощ, а не възнаграден. Но щеше да се реваншира. И заради нея, и заради себе си. Пое ръката, която все още стоеше разтворена пред гърлото й, обърна я и притисна пръстите си към дланта и крехката китка, където пулсът биеше силно. — Казах ти, че начинът не е само един, Роксана. — Все още здраво държейки ръката й, той последователно целуна всяко местенце по линията на брадичката й. — Но както и при фокуса, по-добре е да се покаже, отколкото да се говори. — Видя, че клепачите й отново трепнаха и изтегли розата от отмалелите й пръсти. — Повече няма да те наранявам.

Тя широко отвори очи. В тях се бореха съмнението и желанието.

— Няма нищо — промърмори момичето и подканващо вдигна устни към неговите.

— Довери ми се.

— Вярвам ти.

— Не, не ми вярваш. — Люк покри със своите нейните очакващи устни и изтръгваше целувка след целувка, докато тя премаля. — Но ще стане. — Взе я в обятията си.

Приготви се за заколението. Част от нея изгаряше от желание да почувства тези силни, груби ръце, тази нетърпелива, искаща уста. Но тази нощ устните му бяха меки, прелъстителни, даже успокояващи, шепнейки в ухото й. Задавеният объркан звук, който тя издаде от дълбочината на гърлото си, го накара да се усмихне.

— Знам къде да те заведа. — Езикът му потъна, играейки си с нейния. — На магически места.

Нямаше избор, освен да го следва там, където я водеше. Тялото й вече плуваше още преди края на тази първа великолепна целувка. Оставяйки искащите й устни, той предприе продължително пътуване — вкусваше кожата й, задържа се дълго в основата на шията, където пулсът тупкаше под езика му като сърце на затворено в клетка птиче.

Ръцете, които го бяха обгърнали, се отпуснаха и Люк разбра, че тя е негова.

— Искам да те погледам — прошепна нежно и смъкна пеньоара. — Остави ме да те погледам.

Сърцето му се сви, кръвта му кипна от красотата й. Но в трепкащата светлина на свещта той я докосваше само с върха на пръстите си, плъзгайки ги по извивките и вдлъбнатините, очарован от контраста между нейната и неговата плът, омагьосан от всеки трепет, който докосването му предизвикваше у нея.

— Бързахме предишния път. — Навеждайки глава, той много нежно погали с език болезнените зърна на гърдите й. — Сега ще оставим бързането за по-късно. — Изправи се да я погледне и леко затъркаля зърното на гърдата й между палеца и показалеца си, подръпваше го нежно, за да я доведе до замайващото състояние между болка и удоволствие. — Ще се насладим на времето си, Роксана. — Леко прокара пръст надолу по тялото й, приемайки с удоволствие всеки неин трепет, докато стигна до мекия окосмен триъгълник, за да погали тайното чувствително място под него.

Очите й блеснаха, дъхът й спря и Люк усети топлия прилив на върховна наслада. Почувства се замаян, но само се усмихна.

— Искам да направя някои неща. Трябва да ми позволиш.

Когато отново впи устните си в нейните за една дълга целувка, той погали копринената кожа на гърдите й с розата, дразнейки зърната с ароматните нежни листенца, проследи извивките на талията и бедрата й.

— Кажи ми какво ти харесва.

Дъхът й трепна под устните му. Виждаше го на светлината на свещта. Гърдите му бяха голи, макар че не можеше да си спомни кога е свалил ризата си. Почувства тежестта на възбудата му върху краката си и осъзна, че е напълно гол като нея.

— Не мога. — Вдигна ръка да го докосне и тя сякаш потъна във въздуха, сладък и гъст сироп. — Само не спирай.

— Това? — Той бавно се плъзна надолу и пое с език зърното на гърдата й, започна да си играе с него и леко го ухапа, преди да го засмуче, сякаш да я погълне цялата. Тя изпъшка дълго и дълбоко и това го разтърси от възбуда.

Беше едно от най-вълшебните терзания. Разкъсващо, болезнено удоволствие пропълзя по цялото й тяло и беше толкова силно, че й се струваше, че ще умре. Леглото изстена от движението му. Кожата й скърцаше под ръцете му, пееше под търпеливите му искащи устни. Когато езикът му тръгна нагоре по бедрото й, Роксана разбра, че той ще пожелае всяка част от тялото й и тя нищо няма да му откаже. Отвори се за него с въздишка на одобрение. Изведнъж меката топлина се взриви, като че ли бе избухнала комета и бе хвърлила огън във всяка клетка. Викът й заглъхна в дълбоко, гърлено изпъшкване.

Той все още беше търпелив, отчаяно търпелив, галейки я отново нагоре, по-високо, чакайки я отново да преживее кулминация.

Въздишки, стенания и прошепнати обещания. Трепкащата светлина на свещта и едва загатнатото присъствие на луна, ухание на цветя и страст тежаха във въздуха. Тя щеше да запомни това. Тялото й се разтърси от нов прилив на наслада.

О, той наистина изпълняваше обещаното. Изключителни, невъзможни, сладки неща.

Показа й какво означава да бъде желана, обожавана и едва накрая да бъде обладана бавно, както се плува надолу по спокойна река в мъглата.

Люк се плъзна в нея без болка, съвършено, а тя беше хлъзгава и пареща и повече от готова. Тялото й плавно и гладко го посрещна. Не предполагаше, че може да стане така лесно, че би могъл да изпита толкова сладка болка, когато тя се затвори около него. Изгради си ритъм, желанията му растяха неистово и отекваха като акорди в главата му.

— Роксана — дрезгаво прозвуча името й. Мъчеше се да държи юздите на страстта си, все едно, че се бореше с див звяр. — Гледай ме. Имам нужда да ме гледаш.

Гласът му сякаш идваше от дъното на дългия тъмен тунел, в който тялото й летеше. Тя вдигна натежалите си клепачи и видя очите му — сини като теменуги, като синьото в центъра на пламъка.

— Сега ти ми принадлежиш. — Той притисна устните си към нейните, когато оргазмът й избухна. Само на мен, помисли си той и я последва.

Роксана не беше сигурна, че ще успее да помръдне. Но когато го направи, беше, за да потърси устните му. Той й отвърна с неразбираемо мърморене и се търкулна да смени положението си.

— Така е по-добре — въздъхна тя. Вече можеше да си поеме дъх. Потърка буза в гърдите му и остана така. — Не знаех, че може да бъде толкова хубаво.

Нито пък той. Но Люк почувства, че ще прозвучи глупаво, ако го каже, и вместо това погали косите й.

— Не ти причиних болка, нали?

— Не. Чувствам се така… — Тя измърка от удоволствие като котка в сметана. — Като че ли се бях възнесла до луната. — Погали го по гърдите. Когато пръстите й докоснаха корема му, почувства мускулите му да трепват. Добре, добре, помисли си и се усмихна вътрешно. Не само той я владееше. Това в скоро време трябваше да се използва.

— И така… — тя вдигна глава и му се усмихна. — Колко точно са начините все пак?

Той повдигна вежда.

— Защо не ми дадеш две минути и ще ти покажа.

Опиянена от удоволствие, Роксана го възседна.

— Защо не ми покажеш сега? — предложи тя и запечата устните си върху неговите.