Нора Робъртс
Честни илюзии (11)

10.

Това се отнасяше до Сам, неговият трик се състоеше в това да открива слабото място на всяка ситуация. Беше отскоро с трупата на Нувел, но винаги успяваше усърдно да поставя усмивка на лицето си и да има готово ласкателство на езика си. Слушаше със съчувствие, когато Лили му разказваше миналото на Люк, и спечели сърцето й, изфабрикувайки история за своята умряла майка и баща грубиян — нещо, което твърде много би учудило родителите му, живеещи в скромен дом в Блумсфийлд, Ню Джърси. През всичките шестнайсет години, през които той бе живял под техния покрив, те не бяха вдигнали ръка срещу него.

Мразеше покрайнините, в които живееха, и за безкрайно учудване на тези тихи, много трудолюбиви хора мразеше и тях, стила им на живот и скромните им амбиции.

През юношеството си многократно ги беше разстройвал със своето недоволство и роптане. За пръв път открадна семейната кола, когато беше на четиринайсет години, и тръгна за Манхатън. И сигурно щеше да стигне, ако си беше направил труда да плати таксата за тунела. Полицаите го върнаха в Блумсфийлд мрачен и без да се разкайва.

Започна да краде от магазините часовници, бижута, гримове. Пъхаше задигнатите неща в един откраднат куфар и след това ги продаваше с намаление.

Два пъти прониква тайно и вандалства в училище заради удоволствието да чупи прозорци и да разбива водопроводни тръби. Беше достатъчно умен да не се хвали с подвизите си и толкова чаровен, че учителите му никога не поглеждаха към него, търсейки виновника.

Превърнал се бе в кошмар за майка си и редовно я докарваше до сълзи. Родителите му знаеха, че краде от тях — ту ще липсват двайсет долара от някое портмоне, ту ще изчезне някое украшение или бижу. Не разбираха защо го прави, след като има всичко необходимо. Не можеха да проумеят, че синът им обича не толкова самата кражба, колкото, и то много повече, да наранява хората.

Отказваше да отиде на психиатър и когато го водеха насила, не продумваше нито дума. Когато стана на шестнайсет години и майка му не му даде колата, той я удари по лицето и разцепи устната и насини окото й. След това спокойно си взе ключовете и напусна дома.

Никога не мислеше за родителите си. Нямаше спомени за коледни или рождени дни, за пътувания до брега. За Сам те не значеха нищо и следователно не съществуваха.

Семейство Нувел го снабдяваше с известна сума джобни пари — едно чудесно натрупване за следващия му скок. Той ги използваше и ги презираше така, както беше презирал мъжа и жената, дали му живот.

По причини, които не разбираше или не се опитваше да разбере, най-много от всички мразеше Люк. Беше усетил, че у Роксана се развива детинска слабост към момчето и започва да отвлича вниманието й с ухажване.

Откри също така, че тя е най-слабото място.

Посвещаваше й време и внимание, изслушваше идеите й, правеше й комплименти за фокусническата сръчност. С ласкателството си я убеди да му разкрие някои от триковете си и постепенно спечели доверието и обичта й.

Вече беше напълно сигурен в лоялността на Роксана и в края на втория месец в Ню Орлеанс реши да се възползва от нея.

Често отиваше да я посрещне от училище, заради което и Макс, и Лили много го обикнаха. Беше студена, влажна зима и хората бързаха да се приберат в уютните си домове. Лесно беше да открие Роксана, която вървеше бавно по тротоара, криеше се от ситния дъжд под балконите и разглеждаше витрините. Повечето от продавачите я познаваха и с удоволствие я оставяха да погледа. Към всичко, което докосваше, тя се отнасяше с уважение и възхищение, често задаваше въпроси и трупаше знания.

Беше все още на два блока разстояние, когато Сам я мерна. Пламтящите й коси и тъмносиньото яке светеха в мрачната сивота. Той вече беше набелязал обекта си и я пресрещна в чудесно настроение.

— Хей, Рокс, как беше в училище?

— Окей. — Тя му се усмихна. Вече беше достатъчно голяма и достатъчно жена, за да бъде поласкана от вниманието на един деветнайсетгодишен мъж. Сърцето й под упорито отказващите да пораснат гърди затупка силно.

Един от магазините на улица „Роял“ беше натъпкан по-скоро с дрънкулки, отколкото със съкровища. Имаше някои интересни неща, повечето сравнително евтини. Жената, която държеше магазина, взимаше стока на консигнация и допълваше доходите си, като гледаше на карти и на ръка. Сам беше избрал точно него, защото продавачката беше сама и защото Роксана често спираше при нея да й погадае.

— Искаш ли да ти гледа на карти? — усмихна й се той. — Може пък да разбереш как си изкарала изпита.

— Никога не питам за такива глупости.

— Можеш да я попиташ за някое гадже. — Погледна я така, че тя изтръпна, и й отвори вратата, преди да има възможност да отмине. — Може би ще ти каже кога ще се омъжиш?

Роксана загледа в обувките си.

— Ти не вярваш на картите.

— Да видим какво ще ти каже. Може пък и да повярвам.

Мадам Д’Амур седеше зад тезгяха. Тя имаше ъгловато набраздено лице с тъмнокафяви очи. Днес носеше един от многобройните си тюрбани — розов, от който се подаваха само няколко къдрици от безмилостно боядисаната й в махагонов цвят коса. Беше прибавила тежки обици от кристал, които висяха почти до раменете й, и бе облечена в розов халат. Около врата й имаше няколко сребърни вериги. Гривни дрънчаха и на двете й китки.

Беше някъде около шейсетте и твърдеше, че има цигански произход. Може и да беше вярно, но въпреки потеклото й Роксана беше захласната по нея.

Когато камбанките на вратата дръннаха, жената вдигана глава и се усмихна. На тезгяха пред нея имаше пъстри карти, наредени в келтски кръст.

— Знаех си, че моята малка приятелка днес ще ме посети.

Роксана се приближи, за да разгледа картите. В магазина беше прекалено топло, но тя не обърна внимание. Винаги миришеше много приятно от уханните пръчици, които мадам редовно палеше, и от обилно използвания парфюм.

— Да пазаруваш ли дойде — попита тя Роксана, — или да ти погледам?

— Имате ли време да ми гледате?

— За теб, любов моя, винаги. Бихме могли да изпием по един шоколад, oui? — Тя погледна към Сам и усмивката й помръкна. Имаше нещо в това момче, което не й харесваше въпреки широката усмивка и красивите очи. — А вие? Имате ли въпрос към картите?

— Не, нямам. — Той извади една мазна усмивка. — Мисля, че малко ме плашат. Ти върви, Роксана, остани спокойно. Аз трябва да отида до аптеката за някои неща. Ще се видим вкъщи.

— Окей. — Когато мадам събра картите си и се изправи, Роксана мина зад завесата в задната стая. — Кажи на татко, че идвам.

— Разбира се. До скоро.

Той тръгна към вратата и спря, щом чу, че завесата се дръпна. Усмивката му вече не беше приятелска, когато нарочно отвори вратата, за да звъннат звънчетата, и после я затвори, без да излезе. Бързо заобиколи масите, отрупани с разни дрънкулки, и се запъти към тезгяха. Под него имаше боядисана кутия за цигари, в която мадам държеше печалбата от деня. Не беше много, защото търговията не вървеше особено в тези студени, дъждовни зимни дни. Сам прибра всичко до последното пени. Натъпка банкнотите и монетите в джоба си и се огледа наоколо дали има още нещо, заслужаващо вниманието му. Би предпочел да изпотроши стъклените и порцелановите предмети, но вместо това напълни джобовете на якето си с по-малки джунджурийки. Внимателно придържайки камбанките, за да не издрънчат, той бавно излезе от магазина и тихо затвори вратата след себе си.

 

 

През следващата седмица Сам ограби още четири магазина в квартала. Когато това увеличаваше шанса му, включваше Роксана, като обикаляше с нея магазините и я чакаше, докато тя, понеже я познаваха, ангажира вниманието на продавачите.

Тъпчеше джобовете си, с каквото му попадне — независимо дали ценна кутийка, или евтин сувенирен пепелник. Веднъж щастието му се усмихна и както първия път успя да изпразни чекмеджето с парите, докато показваха на Роксана в задната стая една порцеланова кукла, току-що донесена от Париж.

За Сам нямаше значение на каква стойност е плячката. Най-голямо удоволствие му доставяше мисълта, че доверяващата му се Роксана с големите очи е негов съучастник, макар и несъзнателно. Никой не би обвинил малката дъщеричка на Максимилиан Нувел, че задига дрънкулки. Щом беше с нея, можеше да пълни джобовете си до насита.

Но най-хубавото нещо през тази зима в Ню Орлеанс беше прелъстяването и отнемането на Анабела от лудо влюбения Люк.

Беше лесно, така лесно, както долните му кражби. Всичко, което трябваше да направи, бе само да наблюдава, да слуша и да се възползва от предоставилите му се възможности.

Като повечето влюбени, и Люк, и Анабела понякога се караха. Главно по повод ограниченото време, с което Люк разполагаше, за да я забавлява, и заради нарастващото й желание да е с него всеки миг. Тя го караше да бяга от репетиции, да се освобождава от представления, за да може да я води на партита, на танци или на разходка с колата. Вероятно му действаха хормоните, но Люк беше вече професионален артист и твърде всеотдаен крадец, за да отмени представление или акция даже и заради Анабела.

— Слушай, не мога. — Люк изпусна една въздишка на нетърпение и премести телефона на другото си ухо. — Анабела, обясних ти това още преди няколко дни.

— Ти просто си упорит. — От слушалката се долавяше плачът в гласа й и го караше да се чувства виновен. — Ти знаеш, че мистър Нувел ще ни разбере.

— Не, не мисля така — отговори той, защото не беше търсил от Макс разбиране, нито имаше намерение да го прави. — Това не ми е свободен уикенд. Имам ангажимент.

— Партито на Люси ще бъде най-голямото за тази година. Всички ще бъдат там. Баща й е наел оркестър. Ще умра, ако не отида.

— Тогава върви — каза Люк през зъби. — Казах ти, че приемам това, окей? Не очаквам да седиш вкъщи сама.

— О, разбира се. — Към сълзите й се прибави и подигравка. — Да отида на най-голямото парти без приятеля си. — Тя заподсмърча и вложи целия чар в гласа си. — О, сладък, моля те, не би ли могъл да се измъкнеш поне от първото представление? Нека да отидем заедно, а после ти ще си тръгнеш.

— Съжалявам, Анабела, не мога.

— Не искаш. — Единствената дума беше като лед.

— Слушай — започна той, но чу как слушалката се тресна. — Исусе — промърмори и затвори телефона.

— Жените са беля, а? — Сам излезе от кухнята с ябълка в ръка, като че ли случайно се мотаеше. Всъщност беше подслушал целия разговор и вече кроеше планове.

— Не разбират нищо. — Обикновено Люк не се доверяваше на Сам, но сега беше ядосан и готов да излее душата си пред всяко проявило желание да го слуша ухо. — Как, по дяволите, бих могъл да зарежа цялата си работа, защото Люси Харбекър давала някакво си парти?

Сам кимна съчувствено и захапа ябълката.

— Ще й мине. — Приятелски ръгна Люк в ребрата. — А ако не й мине, момичета колкото щеш. — Той намигна и тръгна нагоре по стълбите.

Сам трябваше да отиде на партито и щеше да е по-добре да се освободи тази вечер от представлението.

Измислената температура и главоболието бяха всичко, от което се нуждаеше. Докато Люк се подготвяше да загрява публиката в „Магическата врата“, Сам почука на вратата на Анабела. Отвори му тя с подпухнали от плач и яд очи.

— О, здравей, Сам. — Момичето подсмръкна и приглади косата си. — Какво правиш тук?

— Люк ме изпрати. — С извинителна усмивка той извади ръката си иззад гърба и й поднесе букетче маргарити.

— О! — Тя пое цветята и ги помириса. Бяха хубави, но не можеха да компенсират това, че пропуска най-голямата вечер на годината. — Мисля, че се опитва да заглади нещата.

— Наистина съжалява, Анабела. Съвестно му е, че изпускаш партито.

— Аз също съжалявам. — Погледът й стана твърд. После въздъхна и сви рамене. Родителите й бяха излезли, вечерта за нея беше провалена и срещу всичко това имаше букет глупави цветя. — Е, благодаря ти, че ми ги донесе.

— Удоволствието е мое. Не е чак такъв товар да донесеш цветя на една красива жена. — Възхищение, примесено с малко похот, проблесна в очите му, преди бързо да ги отмести. — Май ще трябва да си тръгвам. Сигурно си имаш работа.

— Не, всъщност нямам. — Беше поласкана от отправения й поглед и трогната от факта, че той се опита да го скрие. При положение че й предстоеше една дълга скучна вечер, беше глупаво да затвори вратата на този привлекателен мъж. — Може би ще влезеш за чаша кола? Освен ако нямаш други планове.

— С удоволствие, ако си сигурна, че вашите няма да възразят.

— О, тях ги няма и няма да се върнат още няколко часа. — Хвърли му многозначителен поглед. — Наистина ще ми е приятно да имам компания.

— И на мен. — Той затвори вратата зад себе си.

Отначало се правеше на срамежлив — седна на дивана далеч от нея, пиеха кола и слушаха музика. Постепенно се превърна в съчувстващ й доверен приятел и само внимаваше да не критикува Люк, знаейки колко лесно тя може да се нахвърли върху него самия. Преструвайки се, че го прави, за да компенсира липсващото й парти, с лека доза престорено неудобство я покани да танцуват.

Тя беше очарована от неговото срамежливо възхищение и сгуши глава на рамото му. Когато ръката му започна ритмично да се движи нагоре-надолу по гръбнака й, само въздъхна.

— Толкова се радвам, че дойде — измърмори тя. — Чувствам се толкова добре.

— Беше ми противно да мисля, че си сама и си разстроена. Люк е щастлив, че има момиче като теб. — Той нарочно преглътна звучно. Когато отново заговори, гласът му трепереше. — Аз, аз мисля постоянно за теб, Анабела. Знам, че не трябва, но не мога.

— Наистина ли? — Очите й блестяха, когато вдигна глава да го погледне. — Какво мислиш за мен?

— Колко си красива. — Прилепи устни до нейните и усети как тя потръпва. Стана му весело при мисълта колко лесни са жените. Само им кажи, че са красиви, и ще ти вярват за всичко. — Когато идваш у дома или в клуба, не мога да сваля очи от теб. — Докосна устните й съвсем леко като шепот, а после, сякаш опомняйки се, се отдръпна. — Съжалявам. — Прокара разтреперани пръсти през косите си и продължи: — Трябва да си вървя.

Но не помръдна, а стоеше, втренчен в нея. В следващия момент тя беше тази, която, както го беше планирал, пристъпи към него и обви врата му с ръце.

— Не си отивай, Сам.

Беше опитен и мил към нея и целуваше добре. Напълно отговаряше на изискванията на Анабела.

Когато я повали на дивана и я облада, тялото му се разтресе при кулминацията. Но повече от удоволствието, че е отнел нещо, което принадлежи на Люк.

 

 

Докато Анабела пъшкаше под Сам на дивана с дамаска на увехнали рози, мадам Д’Амур се изкачи зад кулисите на сцената на „Магическата врата“. Беше й неприятно, че носи лоши новини, но го правеше не толкова заради другите търговци от квартала, не дори и заради себе си, колкото за Роксана.

— Monsieur Нувел?

Макс вдигна поглед от скиците, които правеше, и видя мадам в рамката на вратата на своята гримьорна. Очите му светнаха от истинско удоволствие, когато се изправи да й целуне ръка.

— А, мадам, bonsoir, bienvenne. Приятно ми е да ви видя тук.

— Бих искала да можех да ви кажа, че съм дошла да гледам представлението, mon ami, но не е така. — Тя видя, че усмивката му помръкна и премина в тревога.

— Някакъв проблем ли има?

— Oui, такъв, с който, за жалост, трябва да натоваря вас. Може ли да поговорим?

— Разбира се. — Той затвори вратата и я настани на един стол.

— В началото на седмицата моят магазин беше ограбен.

Може би беше парадоксално, че го обзе такъв гняв, след като и той беше крадец. Но Макс не преценяваше нещата така. Мадам беше приятел, и то приятел, който мъчно можеше да понесе щетите от една кражба.

— Какво загубихте?

— Около сто долара и няколко дрънкулки. Това е по-скоро неприятност, monsieur, а не трагедия. Съобщих в полицията и, разбира се, нищо не се разкри. Когато човек е в бизнеса, се научава да приема и загубите. Навярно нямаше много да се замисля върху това, но ден-два по-късно чух, че още два магазина — бутикът „Ню Орлеанс“ на улица „Бърбън“ и „Рандеву“ на „Конти“ — също са били ограбени. И пак дребни суми. След още един ден магазинът до мен също пострада, и то не с малко. Бяха задигнати няколко ценни порцеланови фигури, както и неколкостотин долара от касата.

— Някой забелязал ли е крадците? — Макс потърка с пръст мустака си.

— Може би. — Мадам си играеше с един амулет, който висеше над червеното копринено елече на кафтана й. — А може би не. Когато ние, търговците, се събрахме да обсъдим неприятностите си, се оказа, че някой, когото всички познаваме, е бил в магазините по време на всички кражби. Може би е съвпадение.

— Съвпадение? — Макс повдигна вежда. — Малко вероятно, смея да ви кажа. А защо идвате при мен с тази вест, мадам?

— Защото посетителят във всеки от тези магазини е била Роксана.

Мадам стисна устни, когато видя как се промени лицето на Макс. Загрижеността бе отлетяла, беше се стопила, както и интересът, явното желание да помогне. На тяхно място имаше опасен гняв, готов всеки миг да избликне.

— Мадам — каза той с глас, не по-висок от шепот и заплашителен като меч. — Как се осмелявате?

— Осмелявам се, monsieur, защото обичам детето.

— И все пак я обвинявате, че се е промъкнала в магазините ви и е крала от тези, които я обичат и й вярват.

Борейки се с гнева си, Макс отиде да налее по едно бренди за двамата. Не каза нищо, докато не подаде чашата на жената и не отпи една глътка.

— Сама ли беше тя?

— Със Самюъл Уайът.

Макс смля информацията и кимна. Как му се искаше да може да каже, че е изненадан. Искаше му се да не се сблъска с неизбежното. Прибра момчето, направи възможно най-доброто за него, но усещаше, някак знаеше, че няма да получи добра отплата.

— Ще ме извините ли за момент? — Отиде до вратата и поиска да извикат Роксана. Все още по трико, тя дойде в гримьорната на баща си. Лицето й разцъфна в усмивка, когато съзря мадам Д’Амур.

— Вие сте тук! — Момичето се хвърли да я целуне по бузата. — Толкова се радвам. Ще видите новата ни илюзия. Двамата с Люк я изпълнихме за пръв път тази вечер на първото представление. Добре я направихме, нали, татко?

— Да. — Той затвори вратата, след това се приведе, за да постави ръцете си на раменете й. — Трябва да те питам нещо, Роксана. Нещо важно. И ти трябва да ми кажеш истината, независимо каква е тя.

Усмивката изчезна от очите й, те станаха тържествени и малко изплашени.

— Никога не бих те излъгала, татко. Никога.

— В началото на тази седмица си била в магазина на мадам.

— В понеделник след училище. Мадам ми гледа на карти.

— Сама ли беше?

— Да, докато тя ми гледа, искам да кажа. Сам влезе с мен, но после си отиде.

— Ти взе ли нещо от магазина?

— Не. Мислех да купя малкото синьо шишенце, онова с пауна — погледна към мадам за потвърждение, — за рождения ден на Лили, но не си носех парите.

— Не да купиш, Роксана. Да си взела нещо.

— Аз… — Устните на Роксана останаха отворени и потрепериха, когато проумя за какво става въпрос. — Аз никога не бих взела нищо от мадам, татко. Как бих могла, тя ми е приятелка.

— Видя ли Сам да взема нещо? От мадам или в някой от магазините, които посети през седмицата заедно с теб?

— О, татко, не. — Подозрението предизвика сълзи в очите й. — Той не би могъл.

— Ще видим. — Макс я целуна по бузата. — Съжалявам, Роксана. Сега забрави това до края на представлението и бъди готова да приемеш истината, каквато и да е.

— Той ми е приятел.

— Надявам се.

 

 

Минаваше един часа, когато Макс отвори стаята на Сам. Видя свитото под завивките тяло и се приближи към кревата. Напълно буден, Сам се размърда и сънливо запримигва. Върху лицето му падаше сноп лунна светлина.

— Чувстваш ли се по-добре? — попита го Макс.

— Мисля, че да. — Сам поднесе една лека усмивка. — Съжалявам, че тази вечер ви оставих.

— Дребна работа. — Макс запали лампата, като отмина изненаданото възклицание на младежа. — Предварително искам извинение за това нахлуване, но се налага. Напълно. — Приближи се до шкафа му.

— Какво става?

— На това може да се гледа по два начина. — Макс бутна настрана висящите дрехи. — Или защитавам собствения си дом, или върша нещо, което силно те уличава. Искрено се надявам, че е последното.

— Нямате никакво право да ровите в личните ми неща. — Сам скочи от леглото по бельо и сграбчи ръката на Макс.

— Правейки това, мога да спася репутацията ти.

— Хайде, Сам. — С притеснение, видно от червенината по бузите му, Мауз прекрачи в стаята и избута младежа настрана.

— Ти, проклето влечуго, махни си ръцете от мен. — Сам се дърпаше и се опитваше да се изтръгне, но Мауз държеше здраво. Яростта, която винаги къкреше под повърхността на поведението на Сам, избликна, когато Макс посегна към една кутия на рафта в гардероба. — Проклет негоднико, ще те убия заради това.

Макс спокойно отвори капака на кутията и разгледа съдържанието й. Парите бяха грижливо сортирани и завързани с ластичета. Някои от дребните предмети от списъка, който мадам му беше дала, също бяха там. Другите вероятно са продадени, предположи Макс. С натежало сърце той се обърна към Сам.

— Аз те приех в дома си — каза бавно. — Не очаквам от теб благодарност за това, защото ти работиш за храната и квартирата си. Но ти се доверих за детето си и тя ти вярваше като на приятел. Ти я използва и така ограби част от нейното детство наред с тези неща. Ако обичах насилието, щях да те убия само заради това.

— Тя знаеше какво правя — извика Сам. — И тя участваше. Тя…

Млъкна, когато Макс силно го удари по лицето.

— Може би все пак съм човек на насилието. — Приближи се така, че очите му да бъдат близко до очите на Сам. — Прибираш си дрехите и напускаш още тази нощ. Ще ти платя, каквото ти дължим за работата. И напускаш не само къщата, но и квартала. Разбра ме, нали? Познавам всяко кътче от Вийо Каре. Ако все още си тук до разсъмване, аз ще знам. И ще те намеря.

Обърна се, взе кутията и тръгна към вратата.

— Пусни го да си върви, Мауз. Гледай го, докато си опакова нещата, само неговите.

— Ще ми платиш, негоднико. — Сам избърса кръвта от устната си. — Кълна се, че ще ми платиш.

— Аз вече го направих — каза Макс през рамо. — Като те приех в семейството си.

Сам грабна чифт дънки, метнати на облегалката на един стол. Докато ги нахлузваше, изсъска към Мауз:

— Махай си от мен зъркелите, не ме гледай, като се обличам, свиня такава.

Мауз леко почервеня, но не каза нищо.

— При всяко положение съм готов да се махна оттук. — Той надяна една риза. — Последните два месеца ми се вкисна душата от скука.

— Тогава се махай. — Люк беше застанал в рамката на вратата. Очите му святкаха. — Това ще ни даде възможност да проветрим от вонята на едно влечуго, което използва малко дете да прикрива мръсотиите му.

— Да не мислиш, че не й харесваше да бъде използвана? — Хилейки се предизвикателно, Сам натъпка останалите си дрехи в един плик за пране. — Това е, което жените обичат най-много, задник такъв. Само попитай Анабела и тя ще ти каже.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Ами добре. — Сам намъкна жакета, който Лили му беше купила. Щеше да му топли през зимата. — Щом питаш, може би ще ти е интересно да знаеш, че докато тази вечер ти беше прилежен участник в трупата, аз бях зает да чукам момичето ти, докато свитки й излязат от очите. — Той видя гнева и недоверието на лицето на Люк и гадно се захили. — Направо върху онзи отвратителен диван на цветя в гостната. — Усмивката на Сам беше твърда и студена като лед. — Смъкнах й червените дантелени гащи само след пет минути. Тя най-много обича да бъде отгоре, нали? Така можеш да й влезеш най-дълбоко. Бенката под лявата й цица е секси, нали?

Той се наежи, готов за бой, когато Люк скочи отгоре му, но Мауз бързо го сграбчи и го изтика през вратата.

— Не си заслужава, Люк — говореше Мауз. — Хайде, Люк, остави го да се маха. Не си заслужава. — Смехът на Сам проеча, докато Мауз мъкнеше Люк към стълбището. — Излез и се поразхлади.

Добре, мислеше си Люк, ще изляза. Добре. Но ще изчакам Сам.

Стремглаво се спусна по стълбите, оттам в двора. Кръвта му, ирландска, вреше в жилите му. Юмруците му бяха стиснати и готови. Планираше да изчака на улицата, да остави Сам да отмине един-два блока и тогава да го пребие от бой.

Но я чу да плаче. Беше се обърнал към улицата наежен, готов за насилие. Тя плачеше, като че ли сърцето й се късаше, свита на една каменна пейка до заспалите азалии.

Може би, ако тя се разплакваше за щяло и нещяло, Люк щеше да я подмине и да продължи по своята работа. Но през всичките тези години със семейство Нувел не беше чул Роксана нито веднъж да плаче, освен когато беше болна от шарка. Само като я чу, сърцето му се сви.

— Хайде, Рокси. — Беше му неловко и бе развълнуван. Приближи се и я погали по главата. — Недей, недей така.

Беше заровила лицето си в коленете и хълцаше.

— Господи! — Колкото и да не искаше да го прави, Люк се озова на пейката и я привлече до себе си. — Хайде, бебче, не го оставяй да те разплаква така. Той е негодник, недостойно влечуго. — Въздъхна, люлеейки я в прегръдката си, и постепенно се успокои. — Не го заслужава — каза по-скоро на себе си, разбирайки, че в случая думите на Мауз бяха правилни.

— Той ме е използвал — изхлипа Роксана на гърдите му. Вече се владееше и почти събра сили да спре сълзите си. — Преструваше се, че ми е приятел, но никога не е бил. Използвал ме е, за да краде от хората, които аз уважавам. Чух го какво каза на татко. Той като че ли винаги ни е мразил.

— Може би. Но какво ни пука?

— Аз го доведох у дома. — Тя стисна устни. Не беше сигурна ще може ли да си го прости. — Той… той наистина ли е направил това на Анабела?

Люк въздъхна и допря бузата си до косите на Роксана.

— Предполагам, че го е направил.

— Съжалявам.

— Ако тя му е позволила просто така, значи не е била наистина моя.

— Искал е да те нарани. — Тя утешително погали с пръст ръката на Люк. — Искал е да нарани всеки от нас, предполагам. Затова е крал. Не е същото като това, което татко прави.

— Уух! — каза Люк разсеяно, после замръзна. — Какво?

— Ти знаеш, да краде. Татко никога не би откраднал от приятел или от някой, който ще пострада от загубата. — Тя се прозя. Дългият плач я беше изтощил. — Той взима бижута и други подобни. Те винаги са застраховани.

— Исусе Христе! — Отблъсна я от скута си така, че тя тежко тупна на дупето си върху каменната пейка. — Откога знаеш всичко това? Откога знаеш какво правим ние?

Роксана се усмихна доволно и подутите й от плач очи блеснаха на лунната светлина.

— Отдавна — каза просто. — Винаги съм знаела.

 

 

Сам напусна къщата, но не и квартала. Имаше да урежда сметки. Само по един начин беше възможно да го разкрият тотално. Роксана го е издала.

Беше му лесно да си внуши, че от самото начало е знаела какво прави той. Танцуваше напред-назад из магазините, а после се обърна против него и направи така, че да го изгонят от топлото легло унизен. Ще си плати за това.

Причакваше я. Знаеше откъде минава за училище. Дори няколко пъти я беше водил, опитвайки се да любезничи с нея. Стараех се да бъда мил, помисли си със стиснати юмруци. Сега тя ще ми плати.

Прекара няколко часа на студа, свит в една алея, пазейки се от студения вятър. Така мразеше да му е студено.

Още едно нещо, за което тя ще си плати.

Забеляза я и леко се отдръпна назад. Не бяха нужни предпазни мерки. Тя вървеше, тътрейки крака, с чанта на гърба и поглед, сведен надолу. Изчака и когато беше достатъчно близко, се хвърли отгоре й.

Роксана дори не нададе вик, когато беше сграбчена и натикана в алеята. Вдигна юмруци — беше войнствена по природа, но когато видя Сам, ги отпусна.

Очите й все още бяха подути. Това й беше неприятно. Неприятно й беше, че бе я довел до сълзи. Но той беше използвал всички тях. Тя вдигна главичката си и със сухи очи го изгледа.

— Какво искаш?

— Един мил, малък разговор. Само ти и аз.

В лицето му имаше нещо, което я караше да избяга, нещо, което не беше виждала у него преди. Имаше омраза, да, но и някаква гадост. Подобно на ръждясал бръснач, който не само ще те пореже, но и ще те инфектира.

— Татко ти каза да се махаш.

— Мислиш, че тоя старец ме плаши? — Той я блъсна и повече я изненада, отколкото нарани, като я притисна до стената. — Правя каквото си пожелая, а това, което искам точно сега, е да се разплатя с теб. Ти си ми длъжник, Рокс.

— Длъжник? — Забравяйки изненадата и болката в рамото от удара в стената, Роксана се отдръпна. — Доведох те у дома. Аз поисках от татко да ти даде работа. Помогнах ти, а ти отиде да крадеш от моите приятели. Не ти дължа нищо.

— Къде си тръгнала? — Блъсна я отново до стената, когато тя се опита да си тръгне. — На училище? Аз пък не мисля така. Мисля, че трябва да прекараш малко време с мен. — Хвана я за врата. Би изкрещяла силно, пронизително и дълго, но не й достигаше въздух. — Ти ме предаде, Рокс.

— Не съм го направила — успя да прошепне. — Но щях да го направя, ако знаех.

— То е същото, нали? — Отново я блъсна така, че главата й се удари в стената.

Заплахата я накара да измъкне ръцете си и започна да го дере с нокти по лицето. Сам изохка и силата на притискащата я ръка отслабна. Роксана се отскубна и почти беше стигнала края на алеята, когато той я настигна.

— Ти, малка курво. — Дишаше тежко, когато я просна на земята. У него имаше гняв, имаше болка, но и възбуда. Можеше да направи с нея каквото си поиска, всичко, и никой не можеше да го спре.

Виеше й се свят. Видя го как се навежда и успя да скочи на ръце и колене. Той щеше да направи най-лошото с нея, знаеше го, и щеше да бъде наистина ужасно. Цели се ниско, каза си тя, и удряй силно.

Не се наложи. Беше готова за атака, когато Люк нахлу в алеята. Скочи върху Сам с вълчи рев — така прозвуча той на Роксана.

И тогава заваляха юмруци. Тя успя да се изправи, макар че се препъваше. Първо се огледа за оръжие — някаква дъска, камък, парче метал. Накрая се примири с капака на една кофа за боклук и вдигайки го, се запъти към мястото на битката.

Трябваше й само миг, за да разбере, че Люк не се нуждае от помощта й. Той беше проснал Сам на земята и методично, безмилостно налагаше лицето му с юмруци.

— Достатъчно. — Тя захвърли капака, за да използва двете си ръце да спре Люк. — Престани. Ще ни докараш неприятности, ако го убиеш. — Трябваше да клекне до него, за да може разяреният поглед на Люк да срещне очите й. — Люк, татко не би искал да нараниш ръцете си.

Нещо в хладнокръвния логичен тон го накара да погледне кокалчетата на пръстите си — бяха издраскани и кървяха. Засмя се.

— Правилно. — Докосна лицето й с кървящата си ръка. Беше се вбесил, когато разбра за Анабела, но това беше нищо, нищо в сравнение с чувствата, които изпита, когато видя Роксана просната на земята и Сам върху нея. — Ти окей ли си?

— Да. Тъкмо се канех да го ръгна в топките. Благодаря ти, че го наби вместо мен.

— Няма проблем. Достави ми удоволствие. Иди си вземи чантата и ме чакай на тротоара.

— Няма да го удряш повече, нали? — Тя погледна без съчувствие смазаното лице на Сам. Ако преценяваше правилно, носът му беше счупен и липсваха няколко зъба.

— Не. — Люк й посочи с глава изхода на алеята. — Върви, Рокс. И ме чакай.

Тя хвърли последен поглед на Сам, обърна се и тръгна.

— Можех да те убия за това, че се опита да я докоснеш. — Люк се наведе ниско над него. — Ако още веднъж се доближиш до нея или до когото и да е от моето семейство, ще те убия.

Когато Люк се изправи, Сам направи усилие да се вдигне на лакти. Лицето му пламтеше, тялото му беше като премазано от камион. Никой, никой досега не беше го наранявал така.

— Ще си платиш за това. — Гласът му прозвуча като крякане и Люк подигравателно вдигна вежди.

— Опитай се. Безплатни уроци. Уайът, изчезвай, докато все още можеш да ходиш. Следващия път няма да ти се размине само със счупен нос.

Когато Люк го остави, Сам се сви на топка, опитвайки се да спре болката. Но тя го глождеше, примесена с омраза. Един ден, обеща си той, плачейки и опитвайки се да се изправи, един ден всички те ще му платят за това, че го нараниха.