Нора Робъртс
Честни илюзии (7)

6.

През следващите дни Люк внимателно търсеше мястото си. Беше несигурен в Льо Клерк и знаеше само, че Каджун се грижи за къщата. Люк правеше всичко възможно да не му се пречка. Нито веднъж не направи грешката да разпилее трохи по пода.

Ходеше да пазарува с Лили, носеше кутиите и чантите нагоре-надолу по прашната улица. Търпеливо седеше в бутиците, докато тя си подбираше нови тоалети, стоеше до нея, когато охкаше и ахкаше по дрънкулките на витрините.

Любовта му към нея беше достатъчно силна, за да понесе тя да му избира дрехите. Толкова силна, че почти не мигна, когато му купи меки кашмирени ризи. Ако имаше свободно време, обикаляше квартала, харесваше му да разучава, да слуша уличните музиканти, да наблюдава как художниците рисуват на площад „Джексън“.

Но най-хубавото време за Люк беше, когато репетираха.

„Магическата врата“ беше малък задимен клуб, просмукан от миризмата на уиски и цигарен дим. През тези горещи следобеди сенниците бяха спуснати, за да пазят от слънцето и от погледите на туристите. Климатикът издаваше силен звук — твърде силен за работата, която вършеше — леко пуфкане на хладен въздух. Перката на тавана разхлаждаше малко по-ефикасно, но като запалеха светлините на сцената, клубът се превръщаше в пещ.

Стените бяха облепени с червен плюш и златно, а стената зад бара беше цялата в огледала, за да създава илюзия за пространство. Човек имаше чувството, че е буболечка в украсена кутия и детето, което я беше сложило там, е забравило да пробие дупки на капака.

Люк обикна това място.

Всеки следобед Лестър Фридмънт, управителят, сядаше на предната маса с чаша бира и запалена пура. Беше висок мъж и всички излишни килограми бяха натрупани на корема му. Винаги носеше бяла риза с къс ръкав и вратовръзка с подхождащи й тиранти. Черните му обувки бяха лъснати до блясък. Оредяващата му коса беше пригладена назад и блестеше на светлината на лампите. Гледаше света през опушените стъкла на очилата си с тежка черна рамка, кацнали на върха на ъгловатия му нос.

Една дебела котка, която той наричаше Фифи, се протягаше около краката му, отиваше да подуши чиниите под бара и после се връщаше.

Фридмънт държеше на масата си телефон. Имаше способността едновременно да наблюдава репетицията и да прави коментари, да се кара на чистача и да говори по телефона.

На Люк му трябваха няколко следобеда, за да разбере, че Фридмънт се занимаваше със събиране на залози за конни надбягвания.

Колкото и пъти да направеха сполучливо някой трик, Лестър поклащаше глава.

— Исусе Христе, това беше добро. Ще ми кажеш ли как го направи, Макс?

— Съжалявам, Лестър. Професионална тайна.

И така Лестър се връщаше към разговорите по залозите и към почесването на корема си.

Макс планираше програмата да започва с демонстриране на ловкост на ръцете и няколко трика с цветни кърпички, както правеше на панаирите. После искаше да покаже собствената си версия на плуващата във въздуха топка, преди да извади на сцената Роксана в новия й номер „Издигащото се момиче“. Беше прибавил нов момент в разрязването на жената, като използваше вертикална кутия и разрязваше в нея Лили на три части.

Той изпробваше Люк постепенно. Не се съмняваше в бързия ум и сръчните ръце на момчето. Сега изпитваше сърцето му.

— Наблюдавай — казваше на Люк, — учи се.

Застанал в центъра на сцената, Макс вадеше копринени кърпи от джоба си: един след друг се изливаха свежи цветове. Устните на Люк трепнаха. Той не разбираше, че всичко, което вижда, беше просто игра с времето. Колкото повече траеше номерът, толкова по-дълго публиката щеше да се смее и да бъде заблуждавана.

— Протегни ръце — разпореди се Макс, после безразборно разхвърли шарфовете върху тях. — С това ще върви музика, нали, Лили?

Тя се обърна към магнетофона.

— „На хубавия син Дунав“.

— Валсът е бавен, хубав — каза Макс. — Движенията следват неговия ритъм. — Ръцете му се понесоха над шарфовете, вдигаха се и се спускаха, докато обикаляше около Люк. — И, разбира се, ако една красива дама от публиката застане на твоето място, това ще подсили ефекта и красотата на илюзията. А нейната реакция ще зарази публиката. — С едно извиване на китката Макс вдигна края на един шал и останалите го последваха, добре вързани един за друг — червен за жълт, жълт за син, син за смарагдов.

Люк широко разтвори очи, преди да се засмее.

— Великолепно. — Макс събра шаловете и докато говореше, ги сви в цветна топка. — Виждаш, че дори в такъв малък трик има показност, сценично присъствие, за което всяко движение е така важно, както и сръчността. Никога не е достатъчно само да направиш един трик. Трябва да го изпълниш с елегантни жестове. — Той хвърли топката във въздуха. Шарфовете, вече развързани, полетяха надолу.

Застанала наблизо, Роксана се изсмя високо и изръкопляска.

— Това ми харесва, татко.

— Моята най-добра публика. — Той се наведе да събере кърпите. — Сега ми покажи ти.

Роксана потърка ръце и задъвка устната си.

— Още не мога с толкова много.

— Тогава с колкото можеш.

Обзета от нервност и гордост едновременно, тя избра шест шарфа. Обръщайки се към въображаемата публика, ги изтегли един по един измежду дланите си, развявайки ги във въздуха, и ги нахвърля върху ръцете на Люк. В жестовете й имаше неоспорима женственост, което накара Макс да се усмихне, наблюдавайки я как извива ръцете си над и под шаловете. Въпреки че се движеше в такт с музиката, изпълнявайки пируети около Люк, беше напълно концентрирана. В света на Роксана не съществуваше малък трик. Всички бяха забележителни.

Изправяйки се с лице към Люк, тя се усмихна, прокара ръце над шаловете още веднъж, както жена погалва котка, после хвана края на един и ги развя завързани над главата си. Триумфално се засмя и ги уви около раменете си.

— Добре направено. — Макс я вдигна на ръце да я целуне. — Много добре.

— Тя е удар, Макс — провикна се Лестър. — Трябва да я оставиш да опита пред публика.

— Какво ще кажеш, Роксана? — Макс погали косите й, сваляйки я долу. — Готова ли си да опиташ соло?

— Може ли? — Сърцето й подскочи. — Татко, моля те, кажи, наистина ли може?

— Ще опитаме на първото представление, а после ще видим.

Тя нададе възторжен вик и изтича при Лили.

— Може ли да бъда с обици? Истински? Може ли?

Лили се усмихна към Макс над главичката й.

— Ще си избереш, които най-много ти харесват.

— Онези на витрината в магазина по-горе по улицата. Сините.

— Давам ви двайсет минути, Лили. Една жена се нуждае поне от толкова, за да си избере аксесоари към костюма.

А Макс искаше един миг насаме с Люк.

— Така. — Когато Роксана замъкна Лили навън, взе колода карти и започна да ги сече с една ръка. — Учудваш се защо едно малко момиче може да прави неща, които ти не можеш.

Люк се изчерви, но брадичката му остана вдигната.

— Мога да се науча на всичко, което тя знае.

— Възможно е. — Макс развя картите като ветрило за свое удоволствие. — Искам да кажа, че е грешка да вземаш нея или когото и да е като мярка за себе си. Но ти няма да ме послушаш.

— Би могъл да ме научиш.

— Бих могъл — съгласи се Макс.

— Аз вече знам някои. Упражнявал съм ги.

— Наистина? — Вдигайки една вежда, мъжът му подаде колодата. — Покажи ми.

Люк размесваше картите със сковани от нервност пръсти.

— Няма да се получи добре, защото знаеш какво правя.

— А, тук грешиш. Най-добрата публика за един фокусник е друг фокусник. Защото им е ясна целта. А твоята?

— Да направя фокус — отговори Люк, концентрирайки се върху картите.

— Толкова просто? Седни — предложи му Макс.

След като седнаха на една от масите, той избра карта от пачката, която Люк държеше.

— Всеки може да се научи да прави фокус. Трябва само да разбереш как става и да имаш елементарно умение, което идва с практиката. Но магията — погледна картата, после я пъхна в колодата, — магията слива, макар и за кратко, реалното с нереалното. Тя кара някого, който не вярва, да примигва в захлас. Тя дава на хората това, което искат.

— Какво искат те? — попита Люк, разбърквайки картите. Тупна отгоре и извади картата на Макс. Сърцето му се сви, когато той кимна одобрително.

— Отлично. Направи го пак. — Облегна се назад, докато Люк сечеше картите. — Какво искат ли? Да бъдат измамени, излъгани, удивени. Да видят невъзможното да се случва под носа им. — Макс отвори ръката си и показа малка червена топка. — Пред самия им поглед. — Плесна топката върху масата с дясната си ръка и я извади с лявата изпод масата. Дясната му ръка беше празна.

Люк се засмя и нареди картите за „Високи аса“.

— Ти я прехвърли — каза той, — знам, но не видях.

— Защото те гледах в очите. Ти мен също. Винаги гледай в очите — невинно, самодоволно, както и да е. Но ги гледай в очите. Това прави илюзията честна.

— Трикът е измама, нали?

— Само ако не успееш да ги накараш да изпитат удоволствие от нея. — Отново кимна, когато Люк изтегли четирите аса от върха на размесените карти. — Техниката ти е добра, но къде е маниерът? Къде е драмата, която казва на публиката, че това не е само един добре трениран трик, а магия? Отново — каза той, бутвайки картите към момчето. — Омагьосай ме.

Макс наблюдаваше как Люк концентрира погледа си, чу две сподавени въздишки.

— Искам отново да направя първия.

— Добре, да чуя въведението ти.

Лицето на Люк поруменя, но той преглътна и се впусна. Беше се упражнявал седмици наред.

— Искам да ви покажа няколко фокуса с карти. — Направи хубаво руско смесване и бързо обръщане. — Малко са фокусниците, които казват предварително какво ще правят. Но аз съм само едно дете и така знам. — Той разпери на ветрило картите пред своята въображаема аудитория, за да се увери, че колодата е нормална. — Ще помоля този джентълмен да изтегли една карта, която и да е. — Люк разпиля обърнатите карти върху масата и почака, докато Макс избере една. — Тази ли? — Момчето изглеждаше малко смутено. — Сигурен ли сте, че искате точно нея?

Включвайки се в играта, Макс сведе глава и каза:

— Точно тази избирам.

— Сигурен ли сте, че вместо нея не бихте взели тази например? — Люк потупа крайната карта. — Не? — Той звучно преглътна, когато Макс остана непоколебим. — Окей, не забравяйте, че аз съм само едно дете. Бихте ли показали картата си на публиката? Внимавайте да не я видя — момчето изви врата си уж да я мерне. — Добре. — Гласът му прозвуча колебливо. — Мисля, че можете да я поставите обратно, където и да е между другите. Можете да ги разбъркате, освен ако не искате аз да го направя — попита с надежда, докато събираше картите.

— Не, аз ще го направя.

— Ужасно. — Момчето изпусна нова въздишка. — След като са разбъркани, аз сека и откривам картата, която този господин избра. — Бръкна в джоба си, извади въображаема носна кърпа и избърса челото си. — Мисля, че е достатъчно. Наистина, наистина е достатъчно.

Люк грабна пачката, постави я на масата, направи над нея жест с ръка и измърмори:

— Почти я открих. И… — Той сече картите и триумфално вдигна една. След като Макс леко поклати глава, изглеждаше сломен. — Не е тази? Бях сигурен, че е тя. Почакайте за миг.

Люк върна картите на масата, отново помърмори над тях и отново извади не тази, която трябваше.

— Нещо не е наред с колодата. Мисля, че вашата карта изобщо не е тук. Май ме изиграхте! — Люк се изправи възбуден и тръгна към публиката. — И някой тук ви помага! Вие там — той посочи с пръст Лестър, който беше зает да приема облози. — Елате, дайте я!

— Какво да дам, дете?

— Картата. Знам, че е у вас.

— Хей! — Лестър окачи слушалката на телефона на рамото си и вдигна и двете си ръце. — Не съм взимал никаква карта, момче.

— Така ли? — Люк се приближи и изпод стегнатия на корема на Фридмънт колан извади деветка каро. — Май че се канехте да отидете на покер?

Докато Лестър се тресеше от смях, Люк вдигна картата да убеди публиката, че е същата.

— Благодаря ви. Благодаря ви. Бива си ви — каза той на Фридмънт. — Защо не станете да се поклоните?

— Разбира се, дете, разбира се. — Лестър се изправи развеселен. — Намерил си смяна, Макс, със сигурност си намерил.

Комплиментът накара Люк да цъфне от радост. Но той не беше нищо в сравнение с това, че чу Макс да се смее.

— А сега — Макс се изправи и сложи ръка на рамото му, — това вече е представление. Да видим дали можем да го включим в програмата.

Устната на Люк увисна.

— Без майтап?

Макс разроши косата на момчето и остана доволен, че то не трепна от докосването.

— Без майтап.

 

 

Пътуването от Ню Орлеанс до Лафайет не беше дълго. С Мауз на кормилото на черната лимузина Макс можеше да седи отзад, да затвори очи и да се подготвя. Кражбата не беше нещо много по-различно от представлението. Поне за него. В началото, преди толкова години, той сля двете изкуства. Беше въпрос на оцеляване.

Сега вече по-възрастен, по-зрял, разграничаваше своите представления от кражбите. Това също беше въпрос на оцеляване. Колкото по-известно ставаше името му, толкова по-неразумно би било да краде от своята публика.

Макс не беше безразсъден.

Може би някой би казал, че не трябва повече да краде, защото не е принуден да си осигурява храна и покрив по този начин. Би се съгласил. Но също би добавил, че не само е трудно да се откажеш от толкова стар навик, особено когато така добре го умееш, но и че просто обича да краде.

В детството, когато бе лишен от обич, обиждан и изоставен, кражбата за него беше начин да се противопостави, да си извоюва независимост.

Сега беше въпрос на чест.

Накратко казано, Макс беше един от най-добрите. Смяташе се за достатъчно благороден, за да избира своите обекти грижливо и да взема само от онези, които можеха да си позволят да губят.

Рядко работеше толкова близко до дома си. Считаше го не само за рисковано, но и за нечисто. Но нали правилата се създаваха, за да бъдат нарушавани?

Затворил очи, той сякаш виждаше блясъка и красотата на огърлицата от аквамарини и диаманти. Леденосиньо и бяло. Предпочиташе топлите камъни. Рубини, сапфири — наситени, богати цветове, които излъчваха страст и величие. Но личният вкус често трябваше да бъде подчинен на практичността. Ако информацията му беше вярна, тези шлифовани със смарагди аквамарини щяха да му донесат солидна сума, само веднъж да бъдат измъкнати от огърлицата.

Льо Клерк вече имаше купувач.

Даже след като приспаднеше разходите си по операцията, Макс изчисли, че ще му остане доста прилична сума за фонда за обучението на Роксана в колеж, а също и за този, който наскоро откри за Люк.

Усмихна се вътрешно. Иронията рядко му убягваше. Беше крадец, загрижен за лихвени проценти и за фондове.

Твърде многото гладни години го бяха научили да цени вложенията. Децата му нямаше да бъдат бедни и щяха да имат възможност да избират кой път да поемат.

— Това е ъгълът, Макс.

Отвори очи и забеляза, че Мауз бе спрял колата преди завоя. Беше спокоен квартал с дървета по тротоарите и големи елегантни къщи, потънали в зеленина.

— Ах, да. Времето?

Мауз провери часовника си, Макс също.

— Два и десет.

— Добре.

— Алармената система е наистина основното. Просто клъцваш двете червени жички. Но ако не си сигурен, мога да дойда да го направя аз.

— Благодаря ти, Мауз. — Макс надяна тънки черни ръкавици. — Вярвам, че ще се справя. Ако сейфът отговаря на описанието на Льо Клерк, ще ми трябват седем-осем минути, за да го отворя. Чакай ме тук точно в два и половина. Ако закъснея повече от пет минути, тръгваш. — Мауз изръмжа, а Макс го потупа по рамото. — Би трябвало да мога да разчитам на теб за това.

— Ти ще се върнеш — каза Мауз и се сви на седалката.

— И ще бъдем по-богати с няколко хиляди долара. — Макс се измъкна от колата и потъна в сенките на улицата.

Малко по-нататък прескочи една ниска каменна ограда. В триетажната тухлена къща нямаше никаква светлина, но за по-сигурно я обиколи от всички страни, преди да намери алармената кутия. След като клъцна червените жички, вече не се колебаеше. Мауз никога не грешеше.

Извади от меката кожена чантичка, вързана на кръста му, ножа за рязане на стъкло и инструментите. Влачещите се под луната облаци правеха светлината променлива, но той не се нуждаеше от никаква. Дори да беше сляп, Макс можеше да се справи с всяка заключена врата.

Чу се леко щракване, когато се пресегна до вътрешната ключалка и отключи. Ослуша се, както винаги, и пристъпи вътре.

Никога на никого не би могъл да опише какво усещаше всеки път, когато пристъпваше в тъмна, тиха къща. Обземаше го чувството на превъзходство: да бъдеш там, където никой не предполага, и да останеш неразкрит.

Тих като сянка, той се промъкна през кухнята в столовата и оттам към коридора.

Сърцето му силно затуптя. Познато приятно чувство, което приличаше на очакването за сексуално преживяване.

Намери библиотеката точно където Льо Клерк му беше казал, и сейфа, скрит зад фалшива врата.

С миниатюрно фенерче, стиснато между зъбите, и стетоскоп, притиснат до ключалката, Макс започна работа.

Тя му доставяше удоволствие. Библиотеката леко миришеше на прецъфтели рози и черешов тютюн. Слаб вятър удряше клоните на един кестен до прозореца. Помисли си дали наблизо няма барче с бренди, за да пийне една-две глътки, преди да тръгне. Улучи третата от четирите запънки, спестявайки още осем минути. Тогава чу скимтенето.

Обърна се бавно, готов да бяга. Насочи фенерчето по посока на звука. Едно кученце, едва на няколко седмици, стоеше и го наблюдаваше. Изскимтя отново, приклекна и се изпишка на персийския килим.

— Малко е късно, ако искаш да те изведа — измърмори Макс. — Съжалявам, но нямам време да изчистя след теб. Просто ще си получиш заслуженото утре сутринта.

Продължи да работи по четвъртата запънка, а кученцето задуши обувките му. С въздишка на задоволство той отвори сейфа.

Имам късмет, каза си Макс, че не запланувах тази работа за след една година, когато щеше да бъдеш достатъчно голям да ме ухапеш така, че да ми отнесеш парче месо. Макар и да нося на задника си белег от едно кученце, не много по-голямо от теб.

Отмина ценните книжа и отвори една кутия, облечена в кадифе. Аквамарините блеснаха пред него. С фенерчето и с бижутерска лупа провери камъните и доволно въздъхна.

— Красиви са, нали? — Той изсипа огърлицата от кутийката в чантичката на кръста си.

Навеждайки се да погали кученцето за сбогом, чу шумоленето по стълбите.

— Фриски? — Беше глас на жена, изтънен до шепот. — Фриски, долу ли си?

— Фриски? — каза Макс с притаен дъх, приятелски потупвайки кученцето. Затвори сейфа и се скри в тъмното.

Жена на средна възраст с мрежа за спане на главата и блеснало от нощния крем лице влезе на пръсти в стаята. Кученцето изскимтя, тупна с опашка по килима и тръгна по посока на Макс.

— А, ето те! Маминото бебе. — Само на стъпка разстояние от Макс тя взе кученцето. — Какво правиш тук? Ти, непослушно кученце. — Тя звучно го целуваше, докато то се мъчеше да се изтръгне. — Гладно ли си? Гладно ли си ми, сладурче малко? Сега ще ти сипя купичка мляко.

Макс затвори очи. Беше изцяло на страната на кученцето, което се бореше за своята свобода. Но жената го притискаше здраво до гърдите си и отиде към кухнята.

А това означаваше, че Макс не можеше да се върне по същия път, затова отвори един прозорец. Ако имаше късмет, тя щеше да бъде толкова отдадена на грижата си за кученцето, че нямаше да забележи дупката в стъклото на кухненската врата.

Ако пък не, забавляваше се с мислите си Макс, прехвърляйки крак през прозореца, той вече непременно щеше да е офейкал.

Затвори прозореца след себе си и направи всичко възможно да не стъпче теменугите.

 

 

Люк не можеше да спи. Мисълта, че ще участва в представлението на следващата вечер, връзваше на възел нервите му. Беше трескав, изпълваше го ужас. Измъчваха го хиляди въпроси „ами ако“.

Ами ако изпорти нещо? Ами ако забрави трика? Ами ако публиката го възприеме само като едно глупаво хлапе?

Той можеше да бъде добър. Знаеше, че има качества да бъде наистина добър. Но дългите години, през които му се натякваше, че е глупав, че не струва пет пари, че не става за нищо, бяха оставили своя отпечатък.

За Люк имаше само един начин да се справи с безсънието. Трябваше да хапне. Все още вярваше, че най-доброто време за гощавка е, когато наоколо няма никой, който да ти каже да не го правиш.

Надяна едни отрязани панталони и тихо се придвижи към долния етаж. В главата му танцуваха представи за свинското печено и ореховия пай на Льо Клерк.

Гласът на самия Льо Клерк обаче го накара да спре и да изпсува. Никога не беше спокоен със стареца, но се приближи, когато чу и смеха на Макс.

— На твоята информация винаги може да се разчита, Жан. Плановете, сейфът, камъните. — Макс държеше бренди в едната си ръка и скъпоценностите в другата. — Не мога да се оплаквам само заради едно кученце.

— Те нямаха куче миналата седмица. Даже преди пет дни.

— Сега обаче имат. — Макс се засмя и отпи още бренди.

— Благодаря на Светата Дева, че не е залаяло. — Льо Клерк прибави бърбън към кафето си. — Не обичам изненадите.

— По това винаги сме се различавали. Аз много ги обичам. — И в очите на Макс блесна искрата на успеха, по-силна дори от блясъка на бижуто. — Иначе, работата ще се превърне в рутина. Мислиш ли, че до сутринта ще открият липсата? — Той вдигна ръка към лампата и камъните провиснаха между пръстите му. — Дали ще съобщят за изчезването им при положение, че с тях е платен дълг на хазарт?

— Докладвано или не, до нас не води следа. — Льо Клерк понечи да вдигне тост с чашата си с кафе, но спря. Очите му се присвиха и той я остави на масата. — Страхувам се, че тази нощ стените имат поне две уши.

Макс вдигна поглед и се съсредоточи, после въздъхна.

— Люк — каза той и посочи към тъмното. — Излез на светло. — Почака, преценявайки точно мястото на момчето, когато то влезе в кухнята. — Много е късно, а още си буден.

— Не можах да заспя. — Въпреки усилието си Люк не можа да устои и се захласна по огърлицата. Беше въпрос на доверие, чисто доверие, което му позволи да погледне отново към Макс и да продума: — Ти я открадна.

— Да.

— Защо?

Макс се облегна назад, сръбна бренди и се замисли.

— Защо не?

Беше добър отговор. Удовлетвори го много повече от дузина сърцераздирателни оправдания.

— Значи ти си крадец?

— Между другото. — Макс се наведе напред, но устоя да не сложи ръка върху ръката на момчето. — Разочаровам ли те?

Очите на Люк се изпълниха с обич, която не можеше да се изрази с думи.

— Невъзможно е. — Той категорично поклати глава. — Никога.

— Не бъди сигурен в това. — Макс докосна за миг ръката му, после вдигна високо огърлицата. — Вазата, която счупи онзи ден, беше една вещ. Това също. Нещата струват само толкова, много или малко, колкото хората вярват. — Той захлупи огърлицата с другата си ръка, притисна дланите, после ги разтвори празни. — Още една илюзия. Имам лични причини да вземам неща, които другите ценят. Някой ден мога да ги споделя с теб. Дотогава не искам да говориш за това.

— Няма да кажа на никого. — По-скоро би умрял. — Мога да ти помагам — добави, вбесен от подигравателното изсумтяване на Льо Клерк. — Аз мога да направя добри пари от джебчийство.

— Люк, лоши пари няма. Но предпочитам ти да не обираш джобове, освен като номер в програмата.

— Но защо…

— Ще ти кажа. — Той посочи на Люк да седне, огърлицата отново беше в ръката му. — Ако беше продължил така на панаира, можеше в един прекрасен миг да бъдеш заловен. Това щеше да е неприятно.

— Аз съм внимателен.

— Ти си млад — поправи го Макс. — Съмнявам се минавало ли ти е през ума дали хората, които обираш, могат да си позволят да загубят това, от което ги лишаваш. — Той поклати глава, преди Люк да успее да проговори. — А и тогава беше в голяма нужда. Сега не си.

— Но ти крадеш.

— Защото така съм избрал. Просто това ми доставя удоволствие. Сложни са причините, които ти… — Той прекъсна и се изсмя. — Щях да кажа — които няма да разбереш, но всъщност ти ще разбереш. — Погледът му потъмня. — Бях не по-голям от тебе, когато Льо Клерк ме намери. Обирах дребни пари с играта на чаши и топчета, с трикове с карти. Задигах и портмонета. Аз също бях избягал от един кошмар, какъвто никое дете не трябва да преживее. Устоях с фокусничество. И с кражби. Имах избор. Избрах да се усъвършенствам и в двете. Не се оправдавам, че съм крадец. Всеки път, когато крада, аз си връщам нещо, което е било откраднато от мен.

Той се засмя и сръбна от чашата си.

— О, какво ли би казал един психиатър за това. Не, не се оправдавам. Но няма и да играя ролята на използвач на по-малките. Ще ти дам магията, фокусничеството, Люк. А когато пораснеш, сам ще направиш избора си.

Люк премисляше.

— Роксана знае ли?

За пръв път по лицето на Макс премина сянка на съмнение.

— Не виждам защо трябва да знае.

Това беше добре. За Люк беше много важно да знае нещо, което Роксана не знаеше.

— Ще чакам. Ще се науча.

— Сигурен съм, че ще го направиш. И понеже говорим за това, трябва да помислим за образованието ти.

Ентусиазмът на Люк угасна.

— Образование? Няма да ходя на училище.

— О, ще ходиш. — Макс подаде огърлицата на Льо Клерк. — С документите ще бъде просто. Мисля, че той трябва да е син на моя братовчедка, наскоро осиротял.

— Ще ми отнеме около седмица — заяви Льо Клерк. — Може би две.

— Чудесно. Това означава, че ще сме готови за занимания през есента.

— Аз няма да ходя на училище — повтори Люк. — Не ми е нужно да уча. Не можете да ме накарате.

— Напротив — каза Макс съвсем мило. — Ти ще ходиш на училище. Наистина се нуждаеш от образование и със сигурност мога да те уверя, че ще те накарам да ходиш.

Люк беше готов да умре за него, щеше да се радва, ако имаше случай да го докаже. Но не беше готов да изстрадва няколко часа скука по пет дни седмично.

— Няма да ходя.

Макс само се усмихна.