Нора Робъртс
Честни илюзии (31)

30.

В къщата се вдигаше голяма врява, когато Роксана се прибра. Едва пристъпила прага, и бе въвлечена в данданията. Всички говореха едновременно. Тя вдигна Натаниъл и силно го целуна по издадените напред чакащи устички, за да го поздрави, а и като извинение, че не е била там да го изкъпе и да му облече пижамката с костенурките Нинджа.

— Дръж се. — Помогна на Нейт да се закрепи на хълбока й и вдигна ръка да въдвори някакъв ред.

Доволно от бъркотията, детето се друсаше и запя с пълен глас някаква песничка за пияни моряци.

Тя дочу отделни фрази от оживения разговор — за някакъв телефон, черен хайвер, Кларк Гейбъл, Сан Франциско и „Високите аса“. Умът й, размътен от прекарания с Люк следобед, се мъчеше да дешифрира всичко това.

— Какво? Кларк Гейбъл е телефонирал от Сан Франциско и е дошъл да прави тук номера с карти?

Алис се засмя и Найт реши, че това е голяма шега. Кикотейки се, той увисна на косите на майка си.

— Кой е Кларк Гейбъл, мамо? Кой е?

— Той е умрял, бейби, и това ще се случи след малко на няколко души тук, ако не млъкнат! — Гласът й възхитително се беше издигнал при последните две думи. Настъпи благодатна пълна тишина. Преди който и да е от тях да беше си поел дъх, за да се започне отново, тя посочи Алис. Знаеше, че ако не може да разчита на нея за спокойно, разумно обяснение, всичко е загубено.

— Наистина всичко тръгна от Сан Франциско — започна Алис. — От онзи филм, спомняш си го, с Кларк Гейбъл и Спенсър Трейси. Знаеш колко обича вечерната сестра да гледа стари филми в стаята на баща ти, нали?

— Да, да.

— Е, гледала филма, докато Лили помагала на Макс да вечеря…

Лили постави ръце на лицето си и се разхълца. Роксана започна да изпада в паника.

— Татко? — Тя притисна Нейт и щеше да се втурне нагоре по стълбите, ако Алис не беше я спряла.

— Не, Роксана, той е добре. Съвсем добре. — Ръката й беше твърде силна за дребна и крехка жена като нея. Дръпна Роксана и я задържа. — Чуй и останалото, преди да отидеш горе.

— Той започна да говори — каза Лили иззад дланите, покрили лицето й. — За… за Сан Франциско. О, Рокси, той си спомни за мен, позна ме. Спомни си всичко.

Нейт толкова се натъжи от сълзите й, че протегна ръце към нея. Лили го пое, притисна го и започна да го люлее, а той потупваше с ръчичка бузите й.

— Целуна ми ръка точно както правеше преди. И разказа за седмицата, която прекарахме в Сан Франциско, как стояхме на терасата на стаята в хотела с шампанско и черен хайвер и наблюдавахме как мъглата се вие на валма по брега на океана. И как… как се опитваше да ме учи на номера с карти.

— О! — Роксана притисна ръка до устните си. Знаеше, че Макс може да има мигове на просветление, но не можеше да се изкуши да повярва, че това ще бъде задълго. — Трябваше да бъда тук.

— Нямаше как да го знаеш. — Льо Клерк пое ръката й. Той мислеше само колко го боли за стария му приятел и колко утешително беше да поседи един момент с него. — Когато ти излезе, Алис тъкмо говореше по телефона с Люк.

— Качвам се горе. — Тя се наведе към рамото на Лили, където Нейт беше заровил главичката си. — Ще дойда да те целуна за лека нощ.

— А ще ми разкажеш ли приказка?

— Да.

— Ама много дълга, с много чудовища.

— Страшна, с ужасни чудовища. — Тя го целуна и видя как разцъфва усмивката му.

— Дядо каза, че ми е пораснал крак. А аз имам само два.

— Третият е невидим.

— А той как го вижда?

— Нали е фокусник. — Целуна върха на нослето му и се качи при баща си.

Макс беше облечен в копринен халат в кралско червено. Стоманеносивата му лъскава коса беше току-що сресана. Седеше зад бюрото си, както го беше сварвала много пъти, но сега пишеше с дълги, отривисти движения.

Роксана погледна към сестрата, която попълваше картона в долната част на леглото. Размениха по едно кимване, сестрата взе картона и излезе, за да ги остави сами.

Толкова много неща се надпреварваха в съзнанието на Макс. Блъскаха се и гърмяха в него като музика. Трябваше да бърза, за да смогне да запише нотите, преди да са му избягали.

Знаеше, че ще избледнеят и ще ги изгуби и това беше неговият ад. Бореше се с усилие да отпъди мъглата и да задържи писалката. Ръката му се свиваше от болка при всяко движение, но някакъв вътрешен пламък гореше в него и надмогваше физическата му немощ. Само с негова помощ можеше да си върне съзнанието. Дори да беше само за един час или за един ден, той нямаше да загуби и миг.

Роксана се приближи. Не смееше да заговори от страх да не би Макс да вдигне поглед и да разбере по очите му, че отново не я познава. Или дори по-лошо — като че ли е някаква сянка, някаква прозрачна илюзия, която за него е само зрителна измама.

Погледна я и тя се уплаши от вида му. Изглеждаше изтощен, блед, измъчен и ужасно слаб. Очите му бяха светли, може би прекалено светли, но в тях видя нещо повече от красотата им. Той я позна.

— Татко. — Препъвайки се, измина последните стъпки, коленичи пред него и зарови лице в слабите му гърди. Не знаеше, забраняваше си да мисли колко много се нуждаеше от тази прегръдка. Колко много й беше липсвало да я погали по косите.

Гърдите й се надигнаха да се преборят с напиращите хлипове. Не, няма да го поздрави със сълзи.

— Говори ми, говори ми, моля те, кажи ми как се чувстваш.

— Съжалявам. — Той се наведе, за да потърка бузата си в косите й. Неговото малко момиче. Беше трудно, прекалено трудно да се опита да си спомни всички години, които бяха минали, докато детето се превърне в жената, която прегръщаше сега. Бяха като мъгла, лабиринт и Макс прие Роксана просто като своето малко момиче.

— Така съжалявам, Рокси.

— Не. Не. — Очите й блестяха напрегнато, когато се отдръпна малко, за да го гледа. Стискаше ръцете му до болка, но това беше сладка болка. — Не искам да съжаляваш.

Тя е невероятно хубава, помисли си Макс. Неговото дете, неговата дъщеря с пламнало лице и сълзи в очите. Обичта, която тя излъчваше, беше невероятно силна, почти го покосяваше.

— И съм благодарен. — Мустаците помръднаха, когато устните му се извиха в лека усмивка. — За теб. За всички вас. — Целуна ръцете й и въздъхна. Не можеше да говори. А и толкова малко неща можеше да каже. Но можеше да слуша. — Кажи ми какви нови илюзии си усвоила?

Тя се сгуши в краката му, като остави пръстите си преплетени с неговите.

— Сега работя върху вариация на трика с индийското въже. Драматичен и изпълнен с много настроение. Върви добре. Правим видеофилм, така че мога да се наблюдавам. — Тя се засмя. — Самата аз се учудвам, като го гледам.

— Бих искал да го видя. — Той се помести да подпре брадичката си с една ръка, за да може да я гледа в очите.

— Лили ми каза, че разработваш и илюзията с метлата.

Напрегна цялата си воля, за да запази спокойствие.

— Тогава знаеш, че той се върна.

— Сънувах, че се е върнал… — Сън и действителност така се завъртяха, че Макс не беше сигурен. Просто не беше сигурен. — Седеше тук до мен…

— Той идва да те види почти всеки ден. — Искаше й се да закрачи из стаята, но не можеше и да помисли да се отдели от ръката на баща си. — Отново работим заедно. Временно. Задачата беше твърде интригуваща, за да я пренебрегне човек. Ще има разпродажба на търг във Вашингтон…

— Роксана — прекъсна я Макс. — Какво означава за теб завръщането на Люк?

— Не знам. Бих искала да не означава нищо.

— Нищото е твърде жалко, за да бъде желано — промърмори той и се усмихна. — Каза ли ти защо ни е напуснал?

— Не. Не му позволих. — Тя нервно се изправи, без да пристъпи. — Какво значение има това? Той ме изостави. Изостави всички нас. Щом свършим тази работа, ще замине отново. Този път това няма да има значение за мен, няма да го допусна.

— В книгите няма магически трик за предпазване на сърцето, Рокси. Сега между вас има дете. Моят внук. — Макс силно страдаше, че има само смътни спомени за него.

— Не съм му казала. — Баща й замълча и тя се замисли готова ли е да брани позицията си. — Ти не одобряваш ли?

Той въздъхна.

— Винаги си решавала сама. Верен или грешен, изборът ще бъде твой. Но каквото и да направиш, няма да се промени фактът, че Люк е баща на Натаниъл. — Макс вдигна ръка към нея. — И да искаш, нищо не е в състояние да промени това.

Свитите в стомаха й мускули се отпуснаха. Железните пръсти, които притискаха основата на врата й, изчезнаха. Магия, помисли тя и въздъхна. Кажи магическите думи.

— Не, нищо не мога да направя, за да променя факта. — О, как ми липсваш, татко! Не му го каза, за да не го нарани. — Толкова е трудно да бъдеш отговорен. Страшно трудно.

— Лесното е отегчително, Рокси. Кой иска да прекара живота си лесно?

— Е, поне за малко би могло.

Той отново се смееше, клатейки глава.

— Рокси, Рокси, не можеш да ме измамиш. Ти жадуваш да носиш отговорност, да ръководиш. Крушата не пада по-далеч, от дървото.

Тя се разсмя и отново се сгуши в краката му.

— Окей, може би. Но все пак не бих възразила от време на време някой да ми казва какво да правя.

— И пак ще направиш, каквото ти решиш.

— Разбира се. — Преливаща от обич, отново го прегърна. — Но някак си е по-сладко, ако някой първо се опита да ми каже какво да правя.

— Тогава ще ти кажа следното. Избери от двете злини по-малката. Да простиш, е трудно, но още по-страшно е да гониш карез на някой цял живот.

— Безплатен урок? — продума тя и с въздишка долепи бузата си до неговата.

Беше като замаяна, когато остави баща си заспал и слезе долу. Макс беше много изморен и тя забеляза, че мъглата отново пада над съзнанието му. Когато го завиваше в леглото, както завиваше сина си, той я нарече Лили.

Трябваше да се примири, че сутринта баща й може би нямаше да си спомня вече нищо. Беше благодарна и за този един час, който прекара с него.

Угрижена и разплакана, тя спря пред стълбището малко да се съвземе. Беше длъжна да бъде опора на семейството си, да бъде силна. Когато тръгна към кухнята, постави на лицето си задължителната усмивка.

— Цялата къща мирише на кафе… — Думите й секнаха, чувствата й се объркаха. Срещу нея стоеше Люк, заобиколен от семейството й, облегнат на кухненския бюфет и с ръце в джобовете.

И пак всички говореха едновременно. Роксана само поклати глава и отиде до печката да си налее кафе.

— Макс заспа. Измори се от дългите разговори.

— Може би вече ще бъде добре. — Лили въртеше пръстените на ръцете си. — Може би всичко ще премине. — Но когато срещна очите на Роксана, извърна поглед. Толкова тежко беше да погребеш надеждата си, после отново да я изровиш само за да видиш, че умира окончателно. — Беше толкова хубаво да си поговорим.

— Знам. — Роксана обхвана чашата с две ръце, но не отпи. — Можем да насрочим нови изследвания.

Лили издаде тих звук на отчаяние и започна нервно да върти купичката за сметана. Всички знаеха колко трудни и объркващи бяха за Макс изследванията. Колко мъчителни за всички, които го обичаха.

— Можем да се надяваме, че новото лекарство му помага — продължи Роксана. — Или да оставим нещата каквито са.

Льо Клерк постави изтънялата си ръка върху рамото й, за да намали напрежението.

— Какво искаш да направиш, chere?

— Нищо — каза тя полугласно. — Не искам да правя нищо. Но ми се струва, че трябва да се съгласим на изследванията, които лекарите препоръчват. — Пое дълбоко дъх, оглеждайки лицата на всички. — Какъвто и да е резултатът, ние имахме тази вечер. Трябва да сме благодарни.

— Мога ли да се кача да постоя при него? — Мауз гледаше върховете на обувките си. — Няма да го събудя.

— Разбира се. — Роксана изчака, докато той и Алис излязат, и се обърна към Люк.

— Защо си тук?

— А ти как мислиш?

— Договорихме се, че няма да се отбиваш току-така — започна тя, но яростта в очите му я спря.

— Това не е отбиване току-така. Ако искаш да го дискутираме, тук и сега, с удоволствие. — Люк забеляза, че тя все още можеше да се изчервява. Беше очарователно да наблюдава как руменината облива лицето й и спира високо на скулите, докато в очите й няма и помен от смущение. — А освен всичко друго, след като Лили телефонира, не можех да остана вкъщи и да се занимавам с карти.

— Сладка моя. — Лили посегна внимателно към нея. — Мисля, че Макс би искал Люк да е тук.

— Макс спи — тросна й се Роксана и отново се обърна към него. — А ти няма за какво да стоиш тук. Ако сутринта Макс отново е на себе си, можеш да бъдеш с него колкото искаш.

— Дяволски щедро от твоя страна, Роксана.

Само за миг тя показа слабост, притискайки слепоочието си с ръка.

— Трябва да мисля преди всичко за Макс. Независимо какво се случва между нас, трябва да знаеш, че няма да те държа настрана от него.

— А какво точно има между нас?

— Нямам намерение да дискутирам това сега.

Тихо подсвирквайки през зъби, Льо Клерк отиде да лъска печката. Знаеше, че трябва да излезе, да ги остави сами, но беше твърде интересно. Лили не се замисли дали да се оттегли. Стисна двете си ръце и внимателно ги наблюдаваше.

— Ти стана от леглото, където беше с мен, и си отиде. — Люк се дръпна от шкафа. — Държа да получа обяснение.

— Обяснение? — Иронията й беше толкова остра, че Роксана се учуди как не го насече на малки парчета. Но нищо, все пак ще го нареже. — Имаш наглостта да ми говориш за напускане на нещо… каквото и да е… и за обяснение? Ти, който една нощ излезе по работа и вече не се върна. Много хитра вариация на старото „отивам-да-купя-пакет-цигари“, Калахан. Но, по дяволите, това вече не ме засяга.

— Имах причини — скочи той срещу нея, а Лили местеше погледа си от единия на другия напрегнато като рефер на тенис мач от Уимбълдън.

— Не давам и пет пари за причините ти.

— Да, единствената ти грижа е аз да лазя. — Той се приближи и сериозно помисли да я удуши. — Е, няма да го направя.

— Не ми е притрябвало да лазиш. Освен ако си гол върху натрошени стъкла. Легнах с теб, окей. Е, това беше грешка, явна глупост, момент на слабост.

Той сграбчи в шепа блузата й.

— Може би беше глупаво и може би беше просто страст, бейби. Но не и грешка. — Люк вече крещеше и главата, която и без това я болеше, затрещя. — И ние ще уредим това веднъж завинаги, дори ако трябва да те завържа и да ти сложа белезници, за да слушаш.

— Само се опитай, Калахан, и тези ръце, с които толкова се гордееш, ще се превърнат в кървави чуканчета. Вземи си назад заканите и жалките си…

Но той вече не я слушаше. С ужас Роксана видя как кръвта изчезва от лицето му и то побелява като разтопен восък. Очите, които се взираха над рамото й, потъмняха до кобалтово.

— О, Господи! — беше всичко, което той каза и ръката, сграбчила блузата, увисна.

— Мамо.

Сърцето на Роксана спря, буквално спря, когато чу гласа на сина си. Обърна се бавно, като насън, със сигурност чу костите си да скърцат като ръждясала верига. Нейт стоеше на кухненската врата, търкаше сънливо очички и държеше скъсано сламено куче.

— Ти не дойде да ме целунеш за лека нощ.

— О, Нейт. — Наведе се да вдигне детето си. Внезапно беше замръзнала. — Извинявай. Тъкмо щях да се кача при теб.

— Не можах да чуя и края на приказката, която Алис ми чете — оплака се той, прозявайки се и сгушвайки главичка в познатото майчино рамо. — Заспах преди кучешкото парти.

— Късно е вече, детенце — измърмори тя.

— Може ли да ми дадеш малко сладолед?

Искаше да се засмее, но се получи някакво изхълцване.

— Невъзможно.

Люк можеше само да се взира в малкото момченце с потъмнели, пламтящи очи. Сърцето му сякаш беше паднало в коленете и туптеше там, оставило празна кухина в гърдите. Детето имаше неговото лице. Неговото лице. Като че ли виждаше себе си през обърнат бинокъл. В миналото. Миналото, което никога не му беше дадено.

Успя да помисли единствено: Мое! О, мили Боже! Мое!

След още една широка прозявка Нейт се огледа с любопитство и сънлива увереност.

— Кой е този? — попита той.

Във всички сценарии как да представи сина на неговия баща, които бяха минавали през ума на Роксана, нямаше ситуация, подобна на тази.

— Аааа… Той е… — Приятел, помисли тя.

— Това е Люк — обади се Лили, прокарвайки длан по ръката на Люк от горе до долу. — Той беше нещо като мое момче, когато беше малък.

— Окей — усмихна се Найт. Сладко, без лукавство. Срещу себе си виждаше един висок мъж с черни коси, прибрани на опашка, и с красиво лице като на принц от приказките. — Здрасти.

— Здравей. — Люк се учуди колко спокойно прозвуча гласът му, след като сърцето му беше изскочило от коленете и беше заседнало в гърлото като буца. Искаше да го докосне, а го беше страх, че ръката му може да премине през бузите на детето като в сънищата. — Ти май обичаш кучета — каза той и се почувства невероятно глупав.

— Това е Уалдо. — Винаги приятелски настроен, Нейт подаде на Люк натъпканата със слама играчка. Ръчичката му беше мека и топла, когато Люк се докосна до нея.

По-скоро хитро, отколкото срамежливо, Нейт зарови глава в рамото на майка си, лъчезарно усмихвайки се на Люк.

— Може би ти ще поискаш малко сладолед?

Роксана не издържаше повече. Нито мъката, нито учудването в очите на Люк, нито ужасяващото чувство за вина.

— Кухнята е затворена, господинчо. — Собственически притисна сина си още по-силно. Желанието да се обърне и да побегне с това, което е нейно, беше толкова недостойно, че се засрами. — Гасят светлините, Нейт. Трябва да си лягаш, преди да си се превърнал в жаба.

При тези думи той се закикоти и започна да квака.

— Ще го заведа горе. — Лили протегна ръце към детето, преди Роксана да успее да протестира.

Нейт заигра с една от къдриците на Лили, трепвайки от удоволствие.

— Ще ми прочетеш ли приказка? Най-много обичам ти да ми четеш.

— Наистина ли? Жан? — Лили повдигна вежди, гледайки как Льо Клерк усърдно търка вече отдавна лъсната печка. — Защо не дойдеш с мен?

— Като си свърша работата. — Той въздъхна, като видя Лили да присвива очи. Твърде често дискретността беше като горчив хап, който обаче трябваше да се погълне. — Ето, идвам веднага.

Нейт, никога не пропускайки възможност, започна преговори, докато вървяха по коридора.

— Може ли да ми прочетете две приказки? Едната ти, едната ти?

Гласчето му заглъхваше, а Роксана стоеше пред Люк и мълчеше.

— Аз мисля… — Тя прочисти гърлото си и опита отново. — Мисля, че имам нужда от нещо по-силно от кафе. — Понечи да се обърне, но ръката на Люк с бързината на змия сграбчи нейната. Почувства, че пръстите му се впиват до кокал.

— Той е мой. — Гласът му беше спаднал, смъртно опасен. — Мили Боже, Роксана, това момче е мой син. Мой. — Завладян от силното преживяване, той я разтърси. Главата й се изви, така че нямаше друг избор, освен да гледа бялото му като платно лице. — Ние имаме дете и ти скри това от мен. Проклета да си, как можа да не ми кажеш, че имам син?

— Ти не беше тук! — изкрещя тя, залитайки. Плесна го по гърдите и звукът вцепени и двамата. Изплашена, постави пръсти на устните си, после отпусна вдървената си ръка. — Ти не беше тук — повтори Роксана.

— Сега съм тук. — Отблъсна я, преди да направи нещо, за което никога нямаше да си прости. — Тук съм от две седмици. „Не идвай току-така у нас, Калахан“ — изръмжа той, в очите му имаше нещо повече от гняв. Имаше страдание. — Това не беше заради Макс. Ти ми постави ограничения, за да не видя нашия син. Искаше да го скриеш от мен.

— Щях да ти кажа. — Не можеше да си поеме дъх. Никога през живота си не беше се страхувала физически от него. Досега. Изглеждаше способен на всичко. Несъзнателно потърка с длан между гърдите си, като че ли да прокара въздуха навън и навътре. — Трябваше ми време.

— Време. — Той я сграбчи и я вдигна от земята с онази удивителна сила, която едновременно и плашеше, и възбуждаше. — Изгубих пет проклети години, а ти си се нуждаела от време?

— Ти си изгубил? Ти? Какво очакваше от мен, когато се върна отново в живота ми, Люк? А, здравей, приятно ми е да те видя отново. Между другото, ти стана баща. Да искаш една пура?

Той се взря в нея вцепенен. Обзе го жестоко мрачно желание да руши, да причинява болка, да крещи за отмъщение. Пусна я на земята. В очите й имаше страх, въпреки че не трепна. Грозно изпсува и отвори вратата.

Навън пое горещия тежък въздух. Ароматът на цветя замая главата му и като че ли полепна по кожата му. Той потърка лицето си с ръце. Болката беше остра и внезапна, беше шокиран и не можеше да повярва. Чувстваше се така, сякаш бяха източили кръвта му.

Негов син. Люк притисна очите си с длани и издаде див, изпълнен с ярост и мъка звук. Неговият син го погледна, усмихна му се и го помисли за чужд човек.

Роксана дойде при него. Странно, сега беше спокойна. Нямаше да се изненада, ако се обърнеше и я удареше. В очите му имаше заплаха. Беше готова да се отбранява, но страхът й беше преминал.

— Няма да ти се извиня, че го държах настрана от теб, Люк. Реших, че така е най-добре. Грешно или не, бих го направила отново.

Не се обърна да я погледне, а продължи да се взира към фонтана, който пееше своята тиха, плавна песен.

Направили сме това чудо заедно, помисли той. Тя е заченала момчето в любов, смях и страст. Дали затова е толкова красиво, толкова съвършено, толкова невероятно сладко?

— Знаеше ли, че си бременна, когато заминах?

— Не. — Тя се улови, че търка ръцете си една в друга и ги отпуска. — Макар че разбрах веднага след това. Беше ми лошо онзи следобед, спомняш ли си? Оказа се, че обичайните сутрешни неразположения мен ме спохождаха следобед.

— Сигурен съм, че при теб всичко е наопаки. — Люк стискаше ръце в джобовете си, мъчейки се да бъде спокоен, да бъде разумен. — Трудно ли беше?

— Кое?

— Бременността — процеди през зъби. Но все още не се обръщаше да я погледна. Не можеше. — Трудно ли ти беше? Непрекъснато ли ти се повдигаше?

Това беше последният въпрос, който бе очаквала.

— Не. — Извадена от равновесие, тя прокара ръка през косите си. — Повръщането продължи около два месеца, останалото мина леко. Може би никога през живота си не съм се чувствала по-добре.

Ръцете в джобовете му се свиха на юмруци.

— А как се роди той?

— Е, не беше разходка по плажа, но нямах и чувството, че минавам през долината на смъртта. Малко повече от осемнайсет часа и Натаниъл изскочи.

— Натаниъл — повтори Люк шепнешком.

— Не исках да го кръщавам на никого. Исках да има свое име.

— Здраво дете е. — Люк продължаваше да се взира във фонтана. Виждаше как капките се издигат, падат и пак се издигат. — Изглежда… здрав.

— Добре е. Никога се боледува.

— Като майка си. — Но има моето лице, помисли Люк. Той има моето лице. — Обича кучетата.

— Нейт обича всичко. Освен фасул. — Несигурно пое дъх и се възползва от момента. — Люк — измърмори, докосвайки рамото му. Той така бързо се извърна, че Роксана се дръпна назад. Но когато я сграбчи, не беше, за да й отмъщава.

Просто я обгърна и я притисна до себе си. В момента, в който я докосна, по тялото му премина тръпка. Тя не устоя и го погали по косите, отвръщайки на прегръдката му.

— Имаме син — прошепна Люк.

— Да. — Тя почувства как една сълза премина отвъд бариерата и въздъхна. — Имаме невероятен син.

— Не мога да ти позволя да го държиш настрана, Роксана. Независимо какво мислиш за мен, какво чувстваш към мен, не мога да позволя да ме оставиш настрана.

— Знам. Но не искам да го нараниш. — Тя се отдръпна. — Няма да допусна да се превърнеш в нещо толкова значимо за него, че да оставиш празнота, когато си отидеш.

— Искам сина си. Искам и теб. Искам обратно живота си. Господи, Роксана. Ще си взема това, което искам. Ти ще ме изслушаш.

— Не тази вечер. — Но Люк вече я водеше за ръка. Тя проклинаше, докато я мъкнеше през двора към работната зала. — Достатъчно изпитания за тази нощ. Остави ме да си отида.

— Пет години живях в изпитания. — За да опрости нещата, той я взе на ръце. — Просто ще трябва да издържиш още само час. — Блъскайки с крак вратата, Люк внесе боричкащата се Роксана.

— Как смееш? Как си позволяваш да се държиш така? — Почти изрева, когато тръсна дупето й на една от работните пейки. — Току-що откри, че имаш син, и вместо да седнеш спокойно и да разговаряш като улегнал възрастен човек, ме разнасяш насам-натам.

— Няма да водим разговор като възрастни — спокоен, улегнал или какъвто и да е. — Извади белезници и щракна едната на ръката й. — Разговор означава да говорят поне двама. — Тя го цапна с юмрук, но слабо. При втория удар му разкървави устата. — Сега ще ти кажа какво ще правиш — продължи той, като хвана двете й ръце отпред и ги заключи в белезниците. — Ще слушаш.

— Не си се променил. — Роксана би се търкулнала през масата въпреки явната опасност да си разбие носа на пода, но Люк я хвана и закрепи халките на белезниците към едно менгеме. — Ти си същият негодник и грубиян.

— А ти продължаваш да си опърничава всезнайка. Сега млъкни. — Доволен, че не й остави нищо друго, освен да седи и да слуша, той отстъпи назад. Роксана изсъска след него и после изпадна в дълбоко мълчание.

Щом иска да говори, добре, помисли си. Ще го изтърпя, докато езикът му окапе. Но това не означава да го слушам. Концентрира се изцяло да се освободи от белезниците. Не само той криеше трикове в ръкавите си.

— Аз те напуснах — започна той. — Не мога да отрека това. И няма да го отричам. Напуснах и теб, и Макс, и Лили, и всичко, което имаше значение в живота ми, и излетях за Мексико с петдесет и два долара в портфейла и с касоразбиваческите инструменти, които Макс ми беше подарил за двайсет и първия рожден ден.

Концентрация или не, но Роксана подуши лъжата.

Забравяш неколкостотинте хиляди в бижута.

— Никакви бижута. Никога не стигнах до сейфа. — Въпреки че обърна глава и опита да го ухапе, той я хвана за брадичката, за да срещне погледа й. — Беше скроена история. Слушаш ли ме? От самото начало е било скроена история. Господ знае какво би могло да се случи с теб, ако беше дошла. Колкото и да бях зле, винаги съм бил благодарен, че тогава не ти беше добре и си остана вкъщи.

— Скроена история? Виждаш ли ми задника? — Тя отново се изви и се прокле, че никога не е била и не би могла да бъде толкова добра в освобождаването от пранги, колкото него.

— Той знаеше. — Старият гняв се надигна отново. Застанал на разстояние, Люк избърса кръвта от устната си. — Той знаеше за акцията. Знаеше какво правим. — Отново се обърна с лице към Роксана. — Знаеше всичко за нас.

Нещо се сви в стомаха й.

— Какво искаш да кажеш? Искаш да ме накараш да повярвам, че Сам е знаел за плановете ни да го ограбим?

— Знаеше и искаше да го направим.

Устните й изтъняха и се извиха, но не за усмивка.

— За толкова глупава ли ме смяташ, Калахан? Той ми загатна, че знаел нещо, когато преди години попаднахме на него във Вашингтон. Но ако е знаел, щял е да го използва. Едва ли е искал да ограбим къщата и да задигнем бижутата на жена му.

— Никога не е имал предвид да задигнем бижутата им. И го използва много добре, Рокс. Използва го да ми плати, задето му пречех толкова години. Затова, че счупих проклетия му нос. За това, че го унизих. Използва го, за да нарани всички вас, че го приехте и се опитахте да му помогнете, а след това го отблъснахте.

Презрението й започна да се стопява. Усети студ.

— Ако е знаел, че сме крадци, защо не е размахал още преди това пръста си на важен политик?

— Искаш да ти обясня механизма на мисленето му? Не мога. — Борейки се да запази самообладание, за да говори спокойно, Люк се извърна. На масата имаше три чаши и цветни топки. Той подхвана старата игра и продължи: — Бих могъл да направя едно предположение. Предава ви на властите, вие не съумявате да отвърнете на удара и всичко, което получава като удовлетворение, е, че ви вижда в затвора. Заради репутацията и известността на Нувел щяхте да намерите широко място в пресата. — Тя изсумтя, но Люк дори не вдигна поглед. Ръцете му се движеха все по-бързо и по-бързо. — Това, което искаше той, беше да ви види нещастни. И най-вече мен. Знаел е много отдавна, от месеци.

— Как? Към нас не е имало и зрънце подозрение. Как е могъл да разбере това някакъв си политик?

— Чрез мен. — Ръцете на Люк трепереха. Отстъпи назад и отново разигра пръстите си. — Той ми изпрати Коб.

— Кого?

— Коб. Майка ми живееше с него, когато избягах. — Люк погледна към Роксана с безизразно лице. — Този, който ме биеше до припадък или ме заключваше в клозета, завързан за тръбите. Този, който ме продаде за двайсет долара на един пиян перверзен тип.

Лицето й побеля и се скова. Това, което Люк й казваше, беше достатъчно ужасно, но равният празен глас направо вледени кръвта й.

— Люк. — Опита се да протегне ръце, но само се чу издрънчаването на белезниците. — Люк, остави ме да си отида.

— Не, докато не чуеш. Докато не чуеш всичко. — Той отново взе една от чашите и се учуди на следите от пръстите си там, където я беше стискал. И разбра, че срамът е още жив. И ще остане завинаги, както и бледият отпечатък върху чашата. — Онази нощ, спомняш ли си онази нощ в дъжда, Рокс? Разказваше ми за очилатия студент, който беше се опитал да те изнасили? Аз полудях, защото знаех какво значи да те изнасилят. И не можех да понеса това да се случи с теб… който и да е да те нарани по този начин. Тогава те държах плътно до себе си. И те целунах. Не исках да го направя, но страшно те желаех. Исках те цялата. И само за един невероятен миг помислих, че може би всичко ще бъде добре.

— То беше — прошепна тя. Имаше чувството, че менгемето стяга сърцето й. — Беше чудесно.

— И тогава го видях. — Люк остави чашите. — Той мина точно до нас и ме видя. Знаех, че нещата не са на добре. Може би никога нямаше да бъдат. Тогава те изпратих да се прибереш и тръгнах след него.

— Какво… — Тя прехапа устни, спомняйки си колко пиян се върна Люк онази нощ. — Ти да не би…

— Да съм го убил? — Той отметна глава и усмивката му я смрази. — Щеше да е по-просто, ако го бях направил. Какво бях аз, момче на двайсет и две-три години? Исусе Христе, в онзи момент като че ли отново станах на дванайсет, така ме изплаши той. Поиска пари и му дадох.

Роксана почувства прилив на облекчение.

— Платил си му, но защо?

— За да не раздрънка каквото знае. За да не отиде в пресата и да им каже, че съм се продавал.

— Но ти не си…

— Какво значение имаше истината? Аз бях продаден. Бях използван. Носех срама. — Погледна я отново, но този път погледът му не беше безизразен и разтърси сърцето й. — И все още го нося.

— Не си направил нищо.

— Бях жертва. Понякога това е достатъчно. — Люк нервно сви рамене. — Затова му платих. Винаги, когато ми изпращаше картичка с написана на нея сума, аз му пращах парите. Когато се премести да живееш при мен, правех всичко възможно аз да взимам пощата.

Съжалението в очите й пресъхна.

— Чакай, чакай. Само минутка. Искаш да кажеш, че той продължи да те изнудва и след като вече бяхме заедно? През всичкото това време? И ти не ми каза? — Инстинктивно ритна по посока към него. — Не ми се довери и не сподели с мен?

— По дяволите! Срамувах се, срамувах се от това, което ми се беше случило, срамувах се, че не ми стискаше да му кажа да върви по дяволите. Бях ужасен, че ще се умори да ме шантажира и ще разкаже на пресата, че Макс ме е… — Люк не довърши и изпсува. Не беше имал предвид да стигне толкова далеч.

Срам и гняв стиснаха стомаха му, той чакаше.