Нора Робъртс
Честни илюзии (15)

14.

Той едва не се уби. Разпънат между злокобния спомен и обърканите си чувства, Люк откри, че е изгубил представата си за време и равновесието си. Имаше правила, строги правила в изкуството да се освободиш от веригите. Те съвсем точно определяха границата между живота и смъртта.

Но изборът да играе по правилата означаваше да пренебрегне гордостта си. И Люк се впусна в номера с освобождаването, като позволи да му поставят усмирителна риза, да го оковат във вериги и пранги и да го закрепят на платформата в центъра на сцената.

Вътре беше горещо, тъмно и нямаше въздух. Като гробница, като подземие. Като килер. Обзе го паника — както винаги в началото. Хванат в капан.

„Няма излизане, момче — казваше гласът на Коб. — Няма излизане, докато аз не те пусна. И не го забравяй.“

Този стар страх, който го правеше безпомощен, отново пролази в него. Сякаш захилени бандити с маски се спотайваха в тъмнината, готови всеки момент да го нападнат. Люк бавно вдишваше, за да успокои нервите си, докато освобождаваше ръцете си.

Успя да излезе. Многократно беше доказвал, че вече никой не може да го държи заключен. Съсредоточавайки се все повече, той зави по ъгъла.

Коб го чакаше.

„Взех ключа, малък негоднико, и ти ще стоиш вътре. Време е да запомниш кой е господарят тук.“

Споменът за килера се върна отново. Малкото момче плачеше и удряше по вратата със завързани ръце. Дъхът на Люк спираше, а сърцето биеше до пръсване в гърдите му и отекваше в замаяната му глава. Отново му се доповръща, усети в стомаха си кипене, сякаш беше море от киселина. Страхът се върна и пролази като безброй мравки по изпотената му кожа.

Изсъска от болка, когато железата се забиха в китките му. Пребори се с тях подобно на човек, който се мъчи да се освободи от оковите си по пътя към бесилката. И помириса собствената си кръв.

Дишаше учестено. Обезсилен от безпомощния свирещ звук на собствените си дробове, борещи се за кислород, си каза: успокой се, по дяволите, успокой се.

Изви тяло — това отработено движение помогна. Рамото му се издигна в невъзможно положение, позволявайки му да се измъкне от усмирителната риза.

Слепоочията му пулсираха и той прокле снощното уиски. Беше принуден отново да спре, да се съсредоточи, да превъзмогне болката.

Главата му беше олекнала — усещане, което му напомни миналата вечер и Роксана. Опита се да се концентрира, за да освободи ръцете си, но вълните отново го заляха. Кожата й, тази бяла гладка кожа, и ръцете му върху нея. Тялото й се огъваше и му се подчиняваше.

О, Господи, Исусе Христе! Дали я беше прелъстил, дали тревогата и пиянството не му бяха послужили като оправдание да се поддаде на желанието и въображението, които го преследваха от години?

Потта се стичаше от Люк на тънки горещи струйки. Беше изгубил представа за времето — огромна грешка. Ако беше му останал дъх, щеше да се напсува. Докато се измъкваше от усмирителната риза, мускулите и ставите му вече скърцаха. Оставаше му само да се справи с капака, както беше се справил и с вратата на килера. Главата му се изви назад, удряйки се силно в страничната стена. Гореща болка го опари и пред затворените му очи затанцуваха видения.

Коб разпространяваше отвратителните си лъжи.

Мога да се справя с него, обещаваше си Люк, докато се измъкваше от гроба. Трябваха само пари.

Роксана. Кадрите от лентата, която беше измъкнал от Джералд, го хвърляха в ужас. Чуваше звука от раздирането на блузата, задъханите й молби да я пусне. Виждаше избликването на кръвта, почти я подушваше, когато тя се освобождаваше.

И как изглеждаше, Господи, окървавена, как изглеждаше! Със свити юмруци, заела поза на амазонка, излъчваща смелост, с пламнали от страх и гняв очи.

Да можеше тогава да бъде до нея, да изтрие тревогата й с милувки. Да смаже на пихтия вече набития и издран Джералд.

Беше се разгневил, но сега се срамуваше. Дали, заслепен от пиянство и страст, не беше й причинил онова, което Джералд не успя?

Не. Когато се събуди, му беше лошо, всичко го болеше, но беше напълно облечен. И обут. Вкусът в устата му не беше на Роксана, а убийствената воня на изпитото уиски.

Желание и изнудване. Е, нито едното, нито другото си заслужаваше да умре. Повдигна несигурната си ръка и силно се удари — веднъж, втори път, та шокът от болката да проясни замъгленото му съзнание.

Зае се да освободи краката си от прангите, поемайки внимателно вече съвсем изтънелия слой въздух.

— Много продължи. — Роксана чу паниката в собствения си глас, когато сграбчи ръкава на баща си. — Татко, Люк закъснява с цели две минути.

— Знам. — Макс стисна ръката на дъщеря си. Беше студена като лед. — Все още има време. Нямаше защо да й казва, че в гримьорната беше видял бледото му лице и хлътналите очи и го беше помолил тази вечер да не изпълнява номера си.

Също както не беше необходимо да й казва, че Люк вече го е надминал. Момчето беше станало мъж и силата изтичаше към него.

— Нещо не е в ред. — Тя си го представяше в безсъзнание, без въздух, как безпомощно се задушава. — По дяволите. — Искаше да изтича зад кулисите и да вземе ключовете от Мауз. Но преди да направи и една стъпка, капакът изтрещя и се отвори.

Силно впечатлена, публиката избухна в аплодисменти. Потънал в пот, Люк направи поклони и напълни дробовете си с въздух. Макс го видя да се олюлява, направи знак на Роксана и моментално излезе на сцената да отвлече вниманието със своите ловки пръсти.

— Идиот! Фукльо! Малоумник! — Тя сипеше обиди между стиснатите зъби и чаровната усмивка към публиката, хванала ръката му, за да го изведе от сцената. — Какво, по дяволите, искаше да направиш?

Лили го очакваше с кърпа и чаша вода. Люк я изгълта до последната капка. Не беше на себе си и това страшно го измъчваше.

— Трябва да изляза. — Изтри потта си. Олюля се и Роксана го задържа с две ръце. Сърцето й силно биеше в ушите, когато продължи да го навиква.

— Мястото ти тази вечер не беше тук, след като снощи се бори с бутилката.

— Моята работа е тук — напомни й той. Толкова добре му беше да го държи така. Но се измъкна и тръгна към гримьорната си. Роксана хукна след него като сърдит териер.

— Да си актьор в шоубизнеса, не означава, че трябва да се убиеш. И ако ти… — Тя спря рязко на вратата. — О, Люк, тече ти кръв!

Той погледна надолу и видя, че китките и глезените му са разранени.

— Имах малко затруднения с освобождаването от прангите. — Вдигна ръка, за да й попречи да влезе след него. — Искам да се преоблека.

— Това трябва да се почисти. Остави ме да…

— Казах ти, че трябва да се преоблека. — Леденият поглед я спря. — Ще се погрижа сам.

Тя стисна устни, за да не затреперят. Нима не знаеше, че едно хладно отпращане я нараняваше много повече от грубата дума? Вирна брадичка. Разбира се, че знаеше. Кой можеше да го знае по-добре?

— Защо се отнасяш така с мен, Люк? След миналата вечер…

— Бях пиян — отговори остро, но тя поклати глава.

— Преди това не беше пиян. Преди, когато ме целуна.

Пламъчета се заизвиваха в стомаха му. Един мъж би трябвало да е сляп, за да не види какво му предлагат очите й. Почувства се болен, изтощен до мозъка на костите.

— Беше изплашена — успя да отбележи съвсем спокойно. — Аз също. Опитах се да ти помогна да се почувстваш по-добре, това е всичко.

Гордостта й се разпали.

— Лъжец! Ти ме желаеше!

Усмихна й се така, че да не я обиди. Дотолкова все още можеше да се контролира.

— Бейби, ако през последните десет години съм научил нещо, то е да вземам това, което искам. — От напрежение стисна ръцете си в юмруци, но запази в погледа си весела нотка. — Остави фантазиите си за твоите изтупани колежани. Сега трябва да свърша някои неща преди следващото представление.

Внимателно затвори вратата пред лицето й, после се облегна от вътрешната страна.

Това е зов, Калахан, помисли си със затворени очи. Болеше го и трябваше да се погрижи за раните, затова се изправи и потърси аспирин. Трябваше да се срещне с Коб с ясна глава и въоръжен с две хиляди долара.

Никой не знаеше по-добре от Максимилиан Нувел цената на умението да разчиташ времето си. Той търпеливо изчака второто представление, без да коментира, без да критикува. Твърдо пренебрегна съпротивата на Лили и Роксана, когато Люк се спусна в стъклената камера за късното вечерно представление. Макс знаеше, че ако един мъж не се изправи лице в лице със собствените си демони, те напълно ще го завладеят.

Вкъщи учтиво предложи на Люк по едно питие преди лягане и отиде да налее бренди, преди поканата му да бъде приета или отхвърлена.

— Май нямам настроение да пия. — Червата на Люк се обръщаха само при мисълта за алкохол.

Макс се настани в своя любим фотьойл, затопляйки дъното на чашата си.

— Така ли? Тогава можеш да ми правиш компания, докато изпия питието си.

— Имахме тежък ден — започна Люк, все още мотаейки се.

— Наистина. — Макс вдигна ръка и с дългите си пръсти посочи един от столовете. — Седни.

Беше все така властен, същата властност, която караше дванайсетгодишното момче да чака до тъмната сцена. Люк седна и извади пура. Затъркаля я между пръстите си, чакайки Макс да заговори.

— Има различни начини за самоубийство — гласът на мъжа беше мек, сякаш започваше да разказва приказка. — Но трябва да призная, че за мен всички те са проява на страхливост. Обаче… — Жестикулирайки с една ръка, той се усмихна благо. — Изборът в това отношение е много личен. Съгласен ли си?

Люк се почувства в безизходица. Отдавна се беше научил да мери думите си пред Макс и сега само сви рамене.

— Много красноречив отговор — саркастично го сряза той и Люк само присви очи.

— Ако отново размисляш по избора — продължи мъжът, като отпи глътка бренди и звучно одобри аромата му, — бих ти препоръчал по-бърз и по-чист метод като например пистолет, който се намира на най-горния рафт в моя гардероб. — Люк успя единствено да примигне от изненада, когато Макс се наведе все още с чашата в ръка и го хвана за яката. Когато лицата им се приближиха, заговори със сдържана ярост, а очите му пламтяха. — Никога вече не използвай моята сцена, нито илюзионизма, за да извършиш подобна страхопъзльовщина като тая да сложиш край на живота си.

— Макс, за Бога. — Силните като клещи пръсти около врата на Люк спираха думите му. После се отпуснаха.

— Никога не съм ти посегнал. — Контролът, който си беше наложил по време на второто представление и след това, започна да се пропуква и Макс трябваше да стане и да се обърне с гръб. — Вече десет години. И спазих това свое обещание. Но сега те предупреждавам, че що го наруша. Ако още веднъж направиш такова нещо, ще те бия здравата. — Той се обърна, измервайки Люк с тъмни, блеснали очи. — Естествено, ще се наложи Мауз да те държи на земята, но ти обещавам, че знам къде да удрям и много ще те заболи.

Първо избликна яростта. Люк скочи, гневните думи бяха на езика му. Но в светлината на лампата видя, че в очите на Макс блестяха сълзи, но не от гняв. И хиляди удари не биха го засрамили така.

— Не трябваше да изпълнявам номера тази вечер — каза той тихо. — Изгубих представа за времето. Не можах да избия проблемите от главата си. Трябваше, но не успях… Не съм се опитвал да те нараня, Макс, кълна ти се. Всичко беше от глупост и от гордост.

— Води до същото, нали? — Макс отпи нова глътка, за да нормализира надебелелия си глас. — Разстрои Лили. Това трудно мога да ти го простя.

За пръв път от години Люк изпита онзи хладен страх, че може да бъде изгонен. Да изгуби това, което му беше станало толкова скъпо.

— Не помислих. — Знаеше, че това е слабо извинение. Искаше му се да каже истината. Не, ако не можеше да направи нищо друго, поне беше длъжен да я спести на Макс. — Ще говоря с нея. Ще се опитам да й обясня.

— Надявам се. — Вече по-спокоен, мъжът посегна и сложи ръка на рамото на Люк. В този жест имаше и утеха, и разбиране, които не се нуждаеха от думи. — Жена ли има?

Люк помисли за Роксана — как ръцете му изгаряха от желание да я докоснат. Това също задръсти съзнанието му, но главното бяха Коб и многото уиски. Само сви рамене.

— Мога да ти кажа, че никоя жена не заслужава да пожертваш живота си или здравия си разсъдък. Но, разбира се, това ще бъде лъжа. — Устните на Макс се извиха в усмивка, пръстите му го стиснаха. — Има жени, които са благословия и проклятие за мъжа, който ги срещне. Имаш ли желание да говориш за това?

— Не — едва успя да каже Люк. Идваше му да крещи при мисълта да разисква тъмните си желания с бащата на Роксана. — Вече мога да се контролирам.

— Много добре. Може би искаш да чуеш за следващата ни работа?

— Да. Чудесно.

Макс седна отново и се облегна назад — беше доволен, че проблемите са разрешени.

— Льо Клерк е попаднал на интересна информация. Някакъв високопоставен политик поддържа любовница в едно от богатите предградия на Мериленд, близо до столицата. — Макс спря и отпи. Люк, заинтригуван, също посегна към чашата си. Стомахът му вече не беше минно поле. — Нашите държавници не могат да устояват на подкупи. Според мен твърде глупав начин за уреждане на живота, но е факт. Във всеки случай той е достатъчно умен и не използва тези доходи за промяна на стила си на живот, за да не предизвиква излишно любопитство. Вместо това спокойно инвестира в бижута и предмети на изкуството и ги държи при любовницата си.

— Тя трябва да е забележителна курва.

— Точно така. — Макс наклони глава и поглади с пръст мустака си. — Трудно е да си представи човек защо един мъж, който мами жена си и своите избиратели, има доверие в жена, която му помага да прикрива близо два милиона в дрънкулки. — Въздъхна, защото капризите на човешката природа винаги го озадачаваха и забавляваха. — Едва ли бих признал това пред приятните дами от нашата къща, но мъжът не се води за носа, а за члена.

Люк се захили.

— Мислех, че пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха му.

— О, да, мило ми момче, така е, доколкото стомахът е по пътя към чатала. Мъжът е животно с интелект, но все пак животно. Можем да се погребем в една жена. В буквалния смисъл. Колко от нас могат да устоят на илюзията за завръщане в утробата?

Люк повдигна вежда.

— Не мисля, че си представям точно това, когато лягам с жена.

Макс разклати питието си. Опитваше се по заобиколни пътища да разговори момчето — често ги предпочиташе.

— Искам да кажа, Люк, че в един момент интелектът изключва — слава Богу, че е само за малко, и животното взима връх. Ако нямаш проблеми с изпълнението, въобще не мислиш. Мисленето е преди това — в привличането, в преследването, в прелъстяването, в романтиката. Щом вземеш една жена, щом тя ти се подчини, умът ти изключва и губиш контрол. Затова мисля, че сексът е по-опасен от войната и много по-желан.

Люк можеше само да поклати глава.

— Не е чак толкова трудно да се насладиш на преживяването и да запазиш способността си за концентрация.

— Явно не си намерил истинската жена. Но още си млад — каза мило Макс. — А сега — той се наведе напред — за пътуването ни до Вашингтон.

 

 

Подготовката отне шест месеца. Детайлите трябваше да бъдат прецизирани до съвършенство — както в представлението, което Нувел щяха да дадат в Центъра „Кенеди“.

През април, когато черешите ухаеха и цъфтяха в цялата си прелест, Люк замина за Потомак в Мериленд. Дегизиран в раиран костюм, руса перука и подстригана брада, той направи обиколка с един добросъвестен агент по недвижими имоти. Имаше подчертан бостънски акцент и беше приел самоличността на Чарлз Б. Холдърмън, представител на богат индустриалец от Ню Йорк, който искаше да закупи дом в елегантните предградия на столицата.

Самото пътуване беше много приятно, освен това за кратко го отдалечаваше от Роксана. Беше му отмъстила по най-долния и най-болезнен начин — правеше се, че нищо не се е случило.

Не беше почивал вече месеци и гледаше на пътуването като на работна ваканция. Имаше на разположение апартамент в хотел в спокойния, изискан Медисън. Впусна се в разглеждане на туристически обекти; особено го привлече колекцията от скъпоценни камъни в музея на Смитсониън инститюшън, но най-доволен беше от факта, че е сам.

Обиколи къщите по списък с агента по недвижими имоти, хъка и мъка, мрънка заради разположението или сградата. Въпросите, които задаваше като представител на бъдещ купувач, попълваха познанията, необходими му като потенциален крадец.

Кой живее в съседство и какво прави? Има ли кучета, които лаят много силно? Полицейски патрул? Коя компания за инсталиране на алармена система биха препоръчали? И така нататък.

По-късно следобед Люк направо отиде при Миранда Лийсбърг. Мина по алеята, оградена с цветни лехи и постлана с плочки, и почука на входната врата от дъб и опушено стъкло.

Знаеше какво да очаква. Беше изучил снимките — гъвкава тридесет и няколко годишна блондинка с остри черти и тяло, което те убива на място, със сини като лед очи. С неудоволствие чу лая на две кучета. Знаеше, че има померанци, лошото бе, че много джафкат.

Тя отвори и Люк с изненада видя, че тънката руса коса е събрана и вързана небрежно на опашка, а съсредоточеното лице с остри черти е цялото в пот. Около врата й имаше пешкир. Останалата част от сочното, с щедро изваяни форми тяло беше натикано в пурпурно гимнастическо трико с дълбоко деколте.

Тя вдигна двете кученца, притисна ги до гърдите си да ги успокои и те застинаха като бели месечини над ръба на пазвата й.

На Люк му се прииска да оближе устни. Започна да разбира защо добрият стар сенатор държи това малко съкровище тук, настрана.

И на снимките беше хубава, но по един хладен и абстрактен начин. На живо изстрелваше сексуален зов, способен да заслепи един мъж от пръв поглед. И Люк беше близо до това състояние.

— Моля да ме извините — усмихна се той и заговори с акцента на Чарлз. — Моля да ме извините, че ви безпокоя. — Кучетата продължаваха да джафкат и трябваше да повиши гласа си. — Аз съм Холдърмън. Чарлз Холдърмън.

— Да? — Тя го разглеждаше от горе до долу, както би направила със скулптура в галерия. — Забелязах ви наоколо из квартала.

— Моят работодател иска да купи къща в тази част. — Люк се усмихна отново. Безупречната лилава вратовръзка на Холдърмън започна да го стяга.

— Съжалявам, но моята къща не се продава.

— Да, знам. Мисля си, не бихте ли ми отделили един миг? Може да поговорим и тук, ако за вас е удобно.

— Защо да ми е по-удобно навън? — Тя изви деликатно изваяната си вежда, измервайки го отново. Млад, добре сложен, сдържан. Наведе се, остави кучетата на полирания дървен под — това предизвика прелестно напрежение в пазвата й, потупа ги да им покаже пътя навътре и ги пусна. Любовникът й не беше в града — някакво почти двуседмично пътуване за набиране на средства, и на нея й беше скучно. Чарлз Б. Холдърмън изглеждаше интересно развлечение. — За какво искате да говорим?

— А, за парковото устройство. — Той успя да се въздържи да не плъзне поглед по гърдите й. — Моят работодател има много специални изисквания за парковите площи. Мисля, че си представя градина, подобна на вашата. Чудя се вие ли сте скицирали алпинеумите?

Тя се засмя, поставяйки пешкира над цепката между гърдите си.

— Скъпи, аз не мога да различа петуния от теменуга. Използвах специалисти.

— А! Тогава сигурно бихте могли да ми дадете името или телефонния номер на службата? — Много прилежният Холдърмън веднага извади елегантно тефтерче с кожена подвързия от джоба на сакото си. — Много ще ви бъда благодарен.

— Предполагам, че мога да ви помогна. — Тя потупа устната си с пръст. — Влезте вътре. Ще изровя визитката.

— Много мило от ваша страна. — Люк забрави тефтерчето и започна да запечатва в съзнанието си детайлите от фоайето, броя на стаите около него, предното стълбище. — Домът ви е много красив.

— Да. Преди няколко месеца го обзаведох наново.

Всичко беше в пастелни бои и цветя. Спокойно. Женствено. Сочното тяло, блестящо в пурпурночервено, добавяше оттенък на секс.

Люк спря, за да отклони мислите си, и се загледа в една картина на Коро.

— Великолепна — каза той, когато Миранда въпросително погледна през рамо.

— Вие обичате картини? — Обърна се към него да я разгледат заедно.

— Да. Аз съм голям почитател на изкуството. Коро с неговия мечтателен стил ми е слабост.

— Коро. Правилно. — Тя не даваше и пет пари за стила, но знаеше стойността на картината до последния цент. — Не мога да проумея защо рисуват дървета и храсти.

Люк се усмихна.

— Може би, за да се чудят хората какво има или кой се крие зад тях.

Това я разсмя.

— Добре казано, Чарлз, много добре. Държа визитките в кухнята. Защо не дойдете да изпием по нещо разхладително, докато намеря вашия градинар?

— Ще бъде удоволствие за мен.

Кухнята притежаваше мекия женствен чар на останалата част от къщата, която беше видял. Край прозорците на рафтовете с плочки в слонова кост бяха наредени саксийки с африкански виолетки. Мебелите бяха покрай стените, ненатрапващи се. Върху розовия килим в средата на кухнята имаше малка кръгла маса, покрита със стъкло, с четири стола в слонова кост. В дисхармония с всичко наоколо от тонколоните излизаха острите звуци на китарата на Еди ван Хейлън.

— Бях навън, когато почукахте. — Миранда отиде до хладилника за лимонада. — Обичам да поддържам формата си. — Постави шишето на масата и сложи ръце на хълбоците си. — Тази музика ме кара да се изпотявам.

Люк превъртя езика в устата си, за да му попречи да увисне, и отговори като един истински Холдърмън.

— Сигурен съм, че това е стимулиращо.

— Обзалагате ли се? — Тя се изсмя вътрешно, извади две чаши и наля. — Седнете, Чарлз. Ще ви намеря визитката.

Постави чашите на масата, чу се кратък звън, а после леко се отърка о стъклото, отивайки към едно чекмедже. Тежкият й парфюм го удари направо в слабините. Слабините, помисли си той. Не съм ги употребявал, откакто заспах върху Роксана благодарение на уискито.

Съвземи се, момче — каза си, затегна възела на вратовръзката и посегна към питието.

— Чудесен ден — реши да поддържа разговора, докато тя ровеше из чекмеджето. — Колко е хубаво, че можете да си бъдете у дома и да му се наслаждавате.

— О, аз почти изцяло разполагам с времето си. Притежавам малък бутик в Джорджтаун, държа го за черни дни, но имам управител, който върши всекидневната работа там.

Тя взе една визитна картичка и я постави на дланта си.

— Вие женен ли сте, Чарлз?

— Не, разведен съм.

— И аз. — Тя се усмихна доволна. — Открих, че ми харесва да разполагам сама с къщата и живота си. За колко време сте тук?

— О, страхувам се, че не повече от ден-два. Независимо дали моят работодател ще купи имот, или не, моята работа ще бъде приключена.

— Тогава значи се връщате в…

— Бостън.

— Хмм. — Това беше много добре. Всъщност идеално. Ако оставаше за по-дълго, щеше да го отпрати с адреса и толкоз. Но при това положение беше чудесно решение за двете отегчителни седмици без любовника й. Доста често й се искаше да смени партньора си и дискретно да се забавлява.

Миранда не го познаваше, нито пък сенаторът. Едно бързо, анонимно чукане щеше да допринесе много повече за равновесието й, отколкото цял час върху проклетия „Гладиатор“.

— Е… — Тя леко плъзна ръката си надолу по чатала му. — Така да се каже, можете да влезете и да излезете.

Люк остави чашата на масата, преди тя сама да се изплъзне от пръстите му.

— В известен смисъл…

— След като сега сте тук… — Наблюдавайки го, тя пъхна визитната картичка под ластика на бикините си. — Защо не си вземете това, което ви е нужно?

Люк мисли само колкото трае един удар на сърцето. Нещата не се подреждаха точно както си ги представяше, но както Макс обичаше да казва, една капка спонтанност струва повече от килограм планиране.

— Защо не? — Изправи се и много по-бързо, отколкото тя очакваше, бръкна с пръст под бикините. Беше гореща и влажна като гейзер.

Когато Миранда се изви на дъга и първият вик на сласт се откъсна от устните й, вече я беше съблякъл. С две бързи движения освободи и себе си от дрехите и брутално потъна в нея. Първият й оргазъм дойде изненадващо. Дявол да го вземе, просто човек да не очаква от него.

— О, Исусе! — Очите й бяха широко отворени от удоволствие. С изненадваща сила я хвана за ханша и я вдигна така, че краката й обгърнаха талията му. Тя издаде няколко гърлени звука и потъна в най-славното чукане на живота си.

Той я наблюдаваше. Кръвта му пулсираше сгорещена, тялото му се топеше в кадифеното удоволствие на секса. Но умът му беше достатъчно ясен, за да забележи леките бръчици около очите й, бързите движения на езика й. Кученцата се бяха вторачили, изненадани от странните звуци, които господарката им издаваше. Джафкаха, свити под кухненската маса.

Ван Хейлън продължаваше да вие от колоните. Люк нагласи ритъма си по неговия — нисък и възбуждащ. Можеше да преброи кулминациите й и видя, че когато я докара до третата, тя беше зашеметена и безволева. Достави му удоволствие да й даде още една, преди самият той да стигне своята. Но дори когато достигна върха на страстта, можеше да се контролира достатъчно, за да не удари главата й в дървената врата на шкафа отзад и да не я остави да го хване за косата и да свали перуката му.

— Сладки Боже! — Миранда щеше да се свлече като без кости на пода, ако силните ръце не я придържаха с лекота. — Кой би помислил, че имаш всичко това под костюма от „Брукс Брадърс“.

— Само шивачът ми. — С малко закъснение той притегли главата й за една целувка.

— Кога каза, че си заминаваш?

— Утре вечер, всъщност. Но днес имам още малко време. — Можеше да го използва и да прегледа къщата. — Имаш ли легло?

Миранда обгърна врата му с ръце.

— Имам четири. От кое да започнем?

 

 

— Изглеждаш доволен от себе си — отбеляза Льо Клерк, когато Люк остави куфарите във фоайето на къщата в Ню Орлеанс.

— Свърших работата. Защо да не изглеждам доволен? — Младежът отвори чантата и извади тефтер, пълен с бележки и чертежи. — План на къщата. Два сейфа — единият в голямата спалня, другият в дневната. Има един Коро в хола на първия етаж и божествен Моне над леглото й.

Льо Клерк изрева, преглеждайки бележките.

— А как откри сейфа и картината в спалнята, mon ami?

— Оставих я да ме побърка от чукане. — Усмихвайки се, Люк съблече коженото яке. — Чувствам се толкова гаден.

— Casse pas mon coeur^[1] — измърмори Льо Клерк, в очите му светеше удоволствие. — Следващия път ще се погрижа Макс да изпрати мен.

— Bonne chance, старче. Един час с тази дама и после ще се влачиш. Боже мой, тя прави движения, от които не би могъл… — млъкна, когато чу шум от горната част на стълбището. Там стоеше Роксана, уловила парапета с една ръка. Лицето й беше пребледняло, само по бузите й имаше червенина, която можеше да бъде от срам или от гняв. Без да каже нито дума, тя се обърна и изчезна. Люк чу как се тръшна вратата на нейната стая.

Почувства се страшно гаден и долен.

— Защо, по дяволите, не ми каза, че е тук?

— Не си ме питал — отговори просто Льо Клерк. — Allons. Макс е в кабинета. Очаква да чуе какво си направил.

Роксана лежеше просната на леглото и се бореше с връхлетялото я желание да изпочупи каквото й падне. Но нямаше да му достави това удоволствие. Той не й беше нужен. Не го искаше. Не я беше грижа. Ако е решил да прекарва времето си, чукайки наляво и надясно проститутки, негова си работа.

О, но дяволите да го вземат за това, че му харесва.

Имаше дузина — е, поне половин дузина мъже, които щяха да бъдат щастливи да я отърват от бремето на девствеността. Може би е време да си избере някого.

И тя щеше да се перчи като него. Да извършва сексуалните си подвизи под носа му, докато той се пръсне.

Не, проклета да е, ако вземе такова решение прибързано.

И да бъде двойно проклета, ако този път остане да чака зад кулисите, докато мъжете си правят удоволствието. Ще отиде с тях в къщата на Потомак.

Ако ще да настъпи ад или потоп.

 

 

— Аз съм напълно готова, татко. — Роксана премести грижливо сгънатата блуза от куфара си в едно чекмедже. Бяха в стаята й в хотел „Риц“ във Вашингтон. — Изпълних своята част от сделката. — Нареди внимателно бельото си на горния рафт. — Завърших първата година в „Тулейн“ с много добър успех. Имам твърдото намерение да продължа, когато през есента занятията започнат отново.

— Ценя това, Роксана. — Макс беше застанал до прозореца. Навън вашингтонското слънце напичаше тротоара и жегата се вдигаше на тежки вълни. — Но тази работа се планира от месеци. По-разумно е да направиш дебюта си с нещо по-малко.

— Предпочитам да започна от върха. — С присъщата й прецизност започна да окачва рокли и тоалети за коктейли в гардероба. — Не съм новак и ти го знаеш. Винаги съм била част от тази страна на живота ти, още от дете. Задкулисно, за съжаление. Мога да отварям ключалки често по-бързо и от самия Льо Клерк. — Внимателно оправи една гънка на копринена пола. — Благодарение на Мауз разбирам от техника и мотори. — Затвори вратите на гардероба и погледна към баща си дяволито. — Знам за компютрите повече от всички ви. Не отричаш, че това познание е безценно, нали?

— Оцених високо помощта ти в първия етап на подготовката. Въпреки това…

— Няма въпреки това, татко. Време е.

— Въпросът има и физическа страна, освен интелектуалната.

— Да не мислиш, че напразно съм работила по пет часа седмично през цялата година за добрата си форма? — Обърна се троснато назад. Бяха стигнали до кръстопът. Роксана избра своята посока. Сложи ръце на хълбоците си. — Да не би да ме спираш от бащински угризения, че ме повеждаш по лош път?

— Категорично не. — Макс изглеждаше шокиран. После наскърбен. — Мисля, че това, което правя, е древно и ценно изкуство. Кражбата е почитана през вековете професия, момичето ми. Не я бъркай с хулиганите, които грабят хората по улиците, или с кръвожадните гангстери, които обират банките. Ние подбираме. Ние сме романтици. — В гласа му прозвуча страст. — Ние сме артисти.

— Добре тогава. — Роксана прекоси стаята, за да го целуне по бузата. — Кога започваме?

Той се вторачи в усмихнатото й самоуверено лице и се засмя.

— Ти си чест за мен, Роксана.

— Знам, Макс. — Тя отново го целуна. — Знам.