Нора Робъртс
Честни илюзии (32)

31.

Роксана пое дъх дълбоко и спокойно. Страхуваше се, много се страхуваше, че знае какво ще чуе. Но трябваше да го знае.

— Че Макс какво, Люк?

Е, добре, ще й каже всичко. Доверието вече няма да е проблем.

— Че Макс ме е използвал сексуално.

Пламналият гняв постепенно изчезна и лицето й стана прозрачно като стъкло. Но очите й святкаха, тъмни и опасни като буря.

— Той щеше да каже това? Щеше да каже тази лъжа за теб и за татко?

— Не знам. Но не можех да поема риска и плащах. И така се насадих още по-лошо.

Тя затвори очи.

— Какво би могло да бъде по-лошо?

— Казах ти, че Уайът беше изработил изнудването с Коб и той е определял сумите. Не знаех това, макар че би трябвало да се сетя, че Коб не е достатъчно умен, за да измисли такава сложна схема. Колкото и да растяха цифрите, аз плащах. Без въпроси. Това усъмнило Уайът и той поровил малко по-дълбоко да разбере как мога да давам повече от сто хиляди на година, без да се разоря.

— Сто… — Само мисълта за това я задави.

— Бих платил и два пъти повече, за да те запазя. — Тя го погледна и Люк разбра, че й е отговорил само наполовина. — И да не допусна да разбереш, че съм страхливец. Че някой е щракнал около мен верига, от която не мога да се освободя. — Извърна се и заговори бавно: — Аз бях използван. Никога не разбрах дали клиентът на Коб си получи това, за което беше платил, но така или иначе бях използван.

— Знаех. Казах ти, че винаги съм знаела.

— Но не си знаела какво ми причини това. — Люк сви рамене и се обърна с гръб. — Белезите по гърба. По дяволите, те са като татуировка, Рокс. Само едно напомняне откъде съм дошъл. Но не исках да видиш отвъд тях. Исках да се чувствам силен и ти да мислиш същото. Това беше гордост и, Бога ми, платих за нея.

Сега Роксана седеше спокойно. Белезниците на ръцете й бяха нещо временно, лесно за отключване. Но гордостта на Люк го беше оковала в много по-страшни вериги.

— Вярваш ли наистина, че това би променило чувствата ми към теб?

— Аз самият промених собствените си чувства към себе си. Уайът разбра това и го използва. И понеже следеше всяка моя стъпка, видя нещата. Трябваха му месеци, за да изработи сценария. Предполагам, затова всичко беше така проклето гладко.

Тя вече не се бореше, не се гневеше. Беше просто онемяла.

— Той е знаел, че ще отидеш онази нощ?

— Знаеше. И ме чакаше в кабинета си. Държеше пистолет. Помислих, че ще ме убие и ще се свърши. Сам обаче не искаше да свършва. Предложи ми коняк. Хладнокръвният негодник ми предложи питие и ми разказа какво знае. Нарисува ми някои картини, като например какво би станало, ако ти и баща ти влезете в затвора. Знаеше, че състоянието на Макс не е стабилно, и ми се подигра за много неща. — Устните му се изкривиха в гримаса. — Доповръща ми се. Мислех, че е от напрежение, а то било от коняка.

— Той те е упоил? Господи!

— Докато седях там, опитвайки се да преценя злината, влезе Коб. Тогава разбрах комбинацията им. Рокс, той каза на Коб да си налее питие. И тогава… тогава го уби. Насочи оръжието, натисна спусъка и го уби.

— Той… — Роксана отново затвори очи, но вече ясно виждаше всичко. Започваше да проглежда. — Искал е да хвърли върху теб вината за убийството.

— Беше съвършено изработено. Припаднах и когато дойдох на себе си, Сам държеше друг пистолет. — По-уверен, отколкото очакваше, че може да бъде, Люк седна на пейката до нея, запали пура и й разказа останалото.

— И така, аз напуснах. Изчезнах — заключи той. — Прекарах пет години, опитвайки се да те забравя, но жестоко не успях. Обиколих целия свят, Рокси. Азия, Южна Америка, Ирландия. Опитах да се напивам до смърт, но не обичам последиците от алкохола. Опитах работа. Опитах жени. — Погледна я изпод вежди. — Те помагаха мъничко повече от бутилката.

— Обзалагам се.

Хладното раздразнение в гласа й го зарадва.

— Преди шест месеца се случиха някои неща. Научих за състоянието на Макс. Ти доста добре се беше постарала да не се разчуе.

— Личният ми живот е само мой. Не го разисквам с пресата.

Люк разглеждаше върха на пурата си.

— Това сигурно е причината да не науча за Нейт.

— Не деля детето си с обществеността.

— Нашето дете — коригира я той, поглеждайки я отново в очите. — Другото нещо, което научих, беше, че Уайът кандидатства за място в сената в предстоящите избори. Може би прекалено много се изтерзах през последните пет години, Рокс. Може би просто поумнях, но започнах да размишлявам. И да планирам. Попаднах на Джейк и това беше добре дошло. Дотогава живеех с припечеленото като Фантом. Не можех да докосна швейцарските си сметки, защото нямах кода и нямаше как да го получа. — Люк се засмя. — Докато не срещнах Джейк. Той започна да работи по въпроса и животът ми стана по-лесен. Парите правят пътя по-гладък, Рокси. И ще ми дадат това, което искам.

— Какво е то?

Той изтърси пурата си.

— Да го наречем справедливост. Нашият стар приятел ще си плати.

— Не говориш само за камъка, нали?

— Не. Него го искам заради Макс, но това не е достатъчно. Изработил съм начин да хвана Сам натясно. Отне ми много време да го измисля и се нуждая от теб, за да го осъществя. Все още ли си с мен?

— Този човек ми отне пет години. Отне бащата на детето ми. И ти ме питаш?

Люк се засмя, навеждайки се да я целуне, но тя се дръпна.

— Искам да те питам нещо, Калахан, затова се отдръпнах.

Той се премести на сантиметър-два.

— Достатъчно ли е?

— Затова ли си тук? Защото съм ти необходима за твоя план?

— Роксана, необходима си ми ти. — Люк се смъкна от пейката и плъзна ръце нагоре по бедрата й. И понеже главата й все още беше извърната настрани, се задоволи да я целуне по ухото. — Казах ти, че имаше и други жени.

— Това едва ли ме изненадва. — Гласът й беше сух като пустинен пясък.

— Но не ти казах, че те бяха бедни, бледи илюзии. Дим и огледало, Рокс. Нямаше ден, в който да не те пожелах. — Премести ръцете си на талията й и обърна лицето й към себе си, целувайки всяко местенце по него. — Обичал съм те винаги, откакто се помня. — Почувства как тя омеква, как се разпалва, когато пъхна ръце под блузата, за да обгърне тялото й. — Тръгнах си заради теб. Завърнах се заради теб. Каквото и да кажеш или да направиш, няма да е в състояние да ме накара отново да те напусна.

Палците му заиграха по зърната на гърдите й.

— Ще те убия, ако го направиш още веднъж, Калахан. — Отчаяна, обърна устни към неговите. — Заклевам се. Няма да ти позволя още веднъж да ме любиш, ако не съм сигурна, че оставаш.

— Никога не си преставала да ме обичаш. — Възбудата растеше непоносимо. Той улови в длани двете й гърди и продължаваше с палци да си играе със зърната. — Кажи го.

— Исках го. — Изпъшка и отметна назад глава, а Люк жадно я целуна по врата. — Исках да спра да те обичам.

— Кажи магическите думи отново — поиска той.

— Обичам те. — Щеше да се разплаче. — Дявол да те вземе, винаги съм те обичала. Никога не съм преставала да те обичам. А сега отключи тези глупави белезници.

— Може би. — Улови косата й в шепа и я държеше така, докато тя отново отвори очи. Изразът на лицето му издаваше такава възбуда, че по гърба й полазиха тръпки. — Може би по-късно.

Устните му отново поеха нейните, заглушавайки всякакъв протест.

Първия път всичко беше станало толкова бързо — плът, пламък и необходимост. Този път искаше да й достави нещо повече от наслада. Искаше да я обладае стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър, до границата на истинската лудост. Искаше да я зашемети, да я очарова така, че никога да не забрави този миг.

Прокара езика си по дългата линия на шията й, а ръцете му лениво, собственически играеха по тялото й.

— Ако не ти харесва, ще спра — измърмори той, докосвайки устните й. — Да спра ли?

— Не знам. — Как можеше да очаква от нея да мисли разумно, когато главата й се въртеше? — Колко време ми даваш, за да реша?

— Давам ти много време.

А истината беше, че бе останала без разум, без воля.

Ако ставаше въпрос за власт, той я владееше напълно. И тържествуваше. Роксана никога не беше вярвала, че безпомощността може да е еротична. Усещането, че тялото й му принадлежи напълно, разпалваше в кръвта й искри, които я горяха като опиат. Искаше да бъде обладана, използвана за удоволствие на двамата и в този малък, само техен момент, да бъде победена.

Дълъг гърлен стон се изтръгна от нея, когато той скъса блузата й. Искаше, жадуваше за върховно настървение, но ръцете и устните му бяха мъчително нежни.

Сетивата й се разтърсиха от емоция, която нарастваше все по-застрашително и търсеше своя освобождаващ край. Всеки път, когато се устремеше към този финал, този бездиханен връх, той я връщаше, довеждайки я почти до полуда.

Беше изумително да я наблюдава, да вижда отразено на лицето й всичко, което чувства, всяка тръпка, която разтърсва тялото й, да чува отново и отново как шепне името му, докато удоволствието расте.

Силата й беше още по-голяма поради факта, че бе твърде замаяна, за да я разбере. Нейното подчинение го подчини напълно — съвършена хармония и никакъв страх. Тя се стопяваше под него и Люк се почувства силен като бог и смирен като просяк.

Бавно смъкна леките й панталони, разглеждайки всеки сантиметър от откриващото се тяло и дарявайки й удоволствие със зъби, език и опитни пръсти, докато тя силно се разтресе от първата кулминация.

— Обичам те, Роксана. — Притисна гърба й към пейката. — Винаги теб — мърмореше той, докато ръцете, които беше освободил, го прегръщаха. — Само теб.

Той влезе. Тя го обгърна. И се отдадоха един на друг.

 

 

Безпокоеше го това, че Роксана не искаше да прекарват нощите си заедно. Нуждаеше се от нещо повече от интимността на секса. Искаше да може нощем да се обръща към нея, да я наблюдава как се събужда сутрин.

Но тя оставаше непреклонна и премълчаваше причините.

Вече не поставяше никакви ограничения за посещенията му в дома на „Шартрьоз“. За това също имаше съображения. Всички страдаха, защото Макс отново бе потънал в забравата си, и всеки ден, в който отиваше на изследвания, им се струваше непоносимо дълъг. Знаеше, че присъствието на Люк повдига духа на всички, включително и нейния. А искаше да даде и на Нейт възможност да го опознае като човек, преди да го приеме като свой баща.

Разумно или не, всяко решение, което Роксана взимаше, докато отново допускаше Люк в живота си, беше свързано с нейния син. С техния син.

Работеха заедно. През втората седмица номерът, който изпълняваха, вече доби плътност и съвършенство. Също така безупречно свършиха и работата си по време на разпродажбата на бижутата. Роксана трябваше да признае, че Люк бе отработил подробностите до съвършенство. Впечатли се силно и от първите имитации, които пристигнаха по негова поръчка от Богота.

— Хубава работа — каза му тя, нарочно премълчавайки липсата на прецизност в изработката на диаманта и рубинената огърлица. Сложи ги на врата си пред огледалото в неговата спалня.

— Малко натруфено за моя вкус, но съвсем добро. Колко ни струва?

Беше гола, той също. Изтягаше се на леглото с ръце под главата и я наблюдаваше на светлината на залязващото слънце.

— Пет хиляди.

— Пет! — Веждата й се вдигна. Беше шокирана от сумата. — Доста нанагорно.

— Човекът е художник. — Люк се усмихна, когато пръстите й заиграха с фалшивите камъни. — Истинските струват над сто и петдесет хиляди, Рокс. Ще покрием добре разходите си.

— Предполагам. — Трябваше да признае, пред себе си поне, че без инструментите за проверка можеше да бъде заблудена. Не само камъните изглеждаха истински, но и изработката добре имитираше старинната. — Кога ще получим останалите?

— Навреме.

 

 

Навреме, мислеше тя сега, докато внасяше две торби с продукти в кухнята. Започваше да я човърка фактът, че Люк продължаваше да бъде неясен. Изпитва ме, предположи и тръсна торбите на бюфета. Няма значение.

— Носиш ли яйца? — попита раздразнено Льо Клерк.

Тя примигна, доволна, че е с гръб към него, после вдигна рамене.

— Ами направи омлет.

— Направи омлет, направи омлет. Винаги празни приказки. Върви… Излез от кухнята ми. — Той й махна с ръка. — Имам да готвя вечеря за цяла армия.

Което означаваше само едно нещо.

— Люк тук ли е?

— Изненадана ли си? — Той изсумтя и започна да вади продуктите. — Всеки винаги е тук. Ти на това зрял пъпеш ли му викаш? — Преизпълнен с обвинения до последната си клетка, Льо Клерк извади един пъпеш.

— Как, по дяволите, да разбера дали е узрял? — Пазаруването никога не я изпълваше със слънчево настроение. — Всички изглеждат еднакви.

— Колко пъти съм ти казвал: помириши, почукай го. — Той потупа пъпеша близо до ухото си. — Зелен е.

Роксана сложи ръце на хълбоците си.

— Защо винаги изпращаш мен за плодове и зеленчуци, а после се оплакваш?

— Трябва да се научиш, нали?

Тя помисли за момент.

— Не. — Завъртайки се на пети, излезе, мърморейки. Този човек никога не беше доволен. Отиде да пазарува направо от репетиция, а той дори не й каза благодаря.

И освен това не обичаше пъпеш.

Щеше да се качи направо горе, но дочу гласове от салона. Гласът на Люк. Гърленият смях на Нейт. Приближи се тихо до вратата и се загледа.

Бяха на пода — две тъмнокоси глави, наведени една до друга, коленете им се допираха. По килима бяха разхвърляни играчки, което показваше какво са правили нейните мъже, докато тя мъкнеше пъпеши. Сега Люк търпеливо обясняваше някакъв дребен трик. „Изчезващата писалка“, ако не грешеше. Развеселена, тя се облегна на вратата и загледа как баща учи сина си.

— Под носа ти, Нейт. — За да илюстрира, Люк пипна нослето му и го накара отново да се разкикоти. — Пред твоите собствени очи. Ето, дай сега да го опитаме. Можеш ли да пишеш името си?

— Разбира се, че мога. Н-Е-Й-Т. — Детето взе листа и писалката, които Люк му подаде, личицето му се сви от силното съсредоточаване. — Сега се уча да пиша Натаниъл. После Нувел, защото това ми е второто име.

— Да. — В очите на Люк премина сянка. — Мисля, че е така. — Той изчака, докато Натаниъл изпише последната дълга буква — Окей. Сега наблюдавай внимателно. — Със забавени движения Люк зави писалката в хартията и подви двата края. — Сега си избери една магическа дума.

— Ъмммм…

— Не, ъмммм не е много добра — каза Люк и Нейт отново избухна в смях.

— Рокер! — реши детето, доволно, че използва дума, която беше научило от едно приятелче в забавачницата.

— Отвратителна, но може да свърши работа. — Люк скъса хартията на две и имаше удоволствието да види как очите на Нейт се разшириха.

— Изчезна! Писалката я няма!

— Напълно. — Стана му толкова приятно, че не устоя, вдигна и двете си ръце и ги завъртя. Синеоката вяра, която струеше от очите на сина му, го накара да се почувства като цар. — Искаш ли да се научиш как се прави?

— Ама може ди?

— Може, но трябва да положиш клетвата на илюзиониста.

— Вече съм го правил — каза Найт твърдо. — Когато мама ми показа как карето минава през масата.

— Тя учи ли те на фокуси? — Люк лакомо поглъщаше всичко, което можеше да научи, за мислите на сина си, за неговите чувства и желания.

— Разбира се, но трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого, дори и на най-добрите си приятели, защото това е тайна.

— Точно така. Ти ще станеш илюзионист един ден.

— Да. — Не можейки да стои мирен дълго време, Найт тупна дупе на килима. — Аз ще стана илюзионист и състезател със спортни коли, и полицай.

Ченге, помисли си Люк развеселен. Боже, Боже, къде ли сме сбъркали?

— Всичко едновременно? Хайде сега първо да видим дали можеш да научиш този трик, преди да си спечелил „Индианаполис 500“ и наградата за най-добър преследвач на престъпници.

Стана му приятно, че Найт не се разочарова, а се заинтригува още повече, когато научи как се прави трикът. Люк сякаш надникна в съзнанието на детето, което разучаваше и опитваше всички възможности.

Има добри ръце, помисли си, когато постави неговите до своите. Бърз ум. И усмивка, която направо разби сърцето на баща му.

— Това е ловко.

— Удивително — каза Люк тържествуващо и усмивката на Нейт премина в страхотно хилене. — Удивително ловко.

Не успя да се сдържи. Наведе се и целуна широката усмивка.

— Опитай отново, плавно. Сега да видим можеш ли да го правиш, като едновременно отвличаш вниманието на публиката. Понякога има и такива, които се заяждат.

— Какви?

— Ами такива, които подвикват закачки или говорят твърде високо и пречат. Или… те гъделичкат.

Нейт изпищя от удоволствие, когато Люк го хвана. След кратка ожесточена борба мъжът се остави да бъде прикован на пода. Той пресилено охкаше, а Нейт седна на корема му.

— Много си силен за мен, дете. Чичо.

— Кой чичо?

— Просто чичо. — Хилейки се, Люк разроши черните коси на сина си. — Това означава предавам се.

— Можеш ли да ми покажеш още някой фокус?

— Може би. А какво ще получа за това?

Нейт знаеше какво винаги действа при майка му. Наведе се и сладко го целуна право в устата. Обхванат от неудържимо чувство, Люк вдигна разтрепераната си ръка и погали косичката на детето.

— Искаш ли една прегръдка?

— Разбира се. — Разтвори ръце и изпита неописуемото удоволствие да гушне сина си. Със затворени очи потърка бузата си в бузата на Нейт. — Тежиш цял тон.

— Аз съм ходещ апетит. — Нейт отново се наведе към Люк да му се захили. — Мама казва така. Ям всичко, което не е заковано.

— Освен боб — измърмори Люк, спомняйки си.

— Иййяп. Иска ми се да направя така, че всичкият боб на света да изчезне.

— Ще поработим върху това.

— Пишка ми се — съобщи Нейт с безгрижието, с което децата обявяват биологичните си нужди.

— Няма да го направиш тук, нали?

Момчето се изкикоти, оставайки още миг с Люк. Харесваше му да е с него, харесваше мириса му, различен от този на всеки друг от семейството. Въпреки че никога не беше оставал без мъжка компания, в този мъж имаше нещо различно. Може би това беше магията.

— Ти имаш ли пишка?

Люк едва сдържа усмивката си пред въпросителния израз на детското лице.

— Ами сигурно имам.

— И аз имам. Момичетата нямат. И мама няма.

Люк внимателно пъхна език в бузата си.

— Мисля, че тук си прав.

— Харесва ми да имам пишка, защото пишкам прав.

— Това има своите преимущества.

— Отивааам. — Нейт се изправи, подскачайки от крак на крак. — А ти ще отидеш ли да поискаш от Льо Клерк малко сладки?

Момчето се обърна и видя майка си, но мехурът му застрашително напираше.

— Здрасти, пишка ми сееее.

Той изтича от стаята с ръка на чатала.

— Интересен разговор — успя да каже Роксана, след како чу как се тръшна вратата на тоалетната.

— Мъжки разговор. — Засмян, Люк се приготви да седне. — Той е толкова… — Прекъсна, когато видя Роксана да запушва устата си с ръка. — Какво има? — Изплашен се втурна към нея, смачквайки един пластмасов камион.

— Нищо. — Този път нямаше да може да издържи. Просто не можеше. — Няма нищо. — Обърна се и изтича нагоре по стълбите. Щеше да се заключи в стаята си, ако Люк вече не беше на вратата, когато понечи да я затвори. Ядосана на себе си, се спусна към балконската врата и я отвори.

— Какво ти става, по дяволите? — попита той.

— Нищо не ми става. — Болката й беше толкова силна, че не можеше да не отговори остро. — Отивай си. Уморена съм. Искам да остана сама.

— Поредното ти избухване, така ли, Рокс? — Неговите собствени нерви бяха изопнати до скъсване, когато обърна лицето й към себе си. От квартала долиташе музика — нажежаващ ритмичен джаз. Подхождаше за момента. — Видя ме с Нейт и това те ядоса, така ли?

— Не. Да. — Тя се отдръпна, за да прокара ръка през косата си. О, Господи! О, Господи, губеше.

Колкото повече се разстройваше, толкова по-спокоен ставаше Люк.

— Ще го виждам, Роксана. Ще бъда част от неговия живот. Трябва да го направя, и за Бога, имам право на това.

— Не ми говори за права — обърна се тя, засрамена от разтреперания си глас.

— Той е и мой. Колкото и да искаш да елиминираш този факт, той съществува и аз се опитвам да разбера защо не искаш да му кажеш, че съм негов баща. Опитвам се да не ти противореча, но няма да остана настрана, защото ти искаш Нейт само за себе си.

— Не е така, по дяволите, не е така. — Тя го блъсна с юмрук в гърдите. — Знаеш ли какво ми е, като ви наблюдавам, когато сте заедно? Като виждам как ти го гледаш? — От очите й избликнаха сълзи, но тя успя да не изхлипа.

— Съжалявам, че това те наранява — каза Люк сухо. — И може би не трябва да те обвинявам много, че ме наказваш, като не ми позволяваш да бъда негов баща.

— Не се опитвам да те накажа. — Отчаяно искаше да обясни всичко и отново стисна устни. — Може и да искам, не съм сигурна, и това е най-трудното. Опитвам се да разбера какво трябва да направя, кое е най-доброто и после да ви видя заедно. А знам колко много време е изгубено. Да, боли ме, като те гледам с него, но ти не разбираш защо. Така боли, когато гледаш изгрева или слушаш музика. Той държи главичката си точно като теб. — Горчиво се разплака. — Винаги го е правил и това ми е късало сърцето. Има твоята усмивка, твоите очи и твоите ръце. Много по-малки, но твоите. Дълго съм ги гледала, докато той спи. Броях пръстчетата, разглеждах ги. И страдах за теб.

— Рокс. — Люк мислеше, надяваше се, че са минали през най-страшното в нощта, когато й разказа всичко. — Съжалявам. — Посегна към нея, но тя се отдръпна.

— Никога не съм плакала за теб. Нито веднъж през всичките пет години не си позволих да пролея и една сълза. Беше от гордост. — Тя притисна устни с дланта си и се олюля. — Това ми помогна да мина през най-тежкото. Не плаках, когато се върна. А когато ми каза какво се е случило, страдах за теб и се опитах да разбера какво си чувствал. Дявол да те вземе, не си бил прав, не си бил прав. — Отново се обърна да притисне с ръка гърдите си, като че ли да облекчи силната болка. — Трябваше да се върнеш вкъщи. Трябваше да си дойдеш и да ми кажеш всичко. Щях да дойда с теб. Щях да тръгна с теб независимо къде.

— Знам. — Сега не можеше да я докосне, въпреки че толкова силно желаеше. Внезапно му се стори така крехка, че едно докосване би я счупило. Можеше само да остане на мястото си и да чака края на бурята. — Тогава толкова ми се искаше да се прибера вкъщи. Можех да те отведа, да те разделя с баща ти, със семейството. Може би не трябваше да се безпокоя, че той е болен, че му дължа признателност, както и на всички вас, за всичкото добро, което бях получил в живота си. Можех да рискувам да бъда хванат от ченгетата, които Уайът щеше да пусне подире ми, и да бъда осъден за убийство. Но аз не го направих. Не можех.

— Нуждаех се от теб. — Сълзите я заслепиха, тя похлупи лице в ръцете си и ги остави да се леят на воля. — О, колко необходим ми беше.

Болеше. Сега, когато мъката й се отприщи, болеше почти по същия начин, както когато трябваше да я потиска. Плачът изтерзаваше тялото, изгаряше гърлото, разбиваше сърцето. Тя потъна в изблика на мъка, тръгна като обезумяла, когато той я пое в прегръдката си, вдигна я и я занесе на леглото, където продължи да я държи в ръцете си като малко дете. Роксана преживяваше страданието, продължило пет години, и Люк можеше единствено да я държи в ръце. Нямаше думи, нямаше утеха. Познаваше я вече почти двайсет години, а беше плакала пред него не повече от пет пъти.

И никога както сега, помисли си. Никога както сега.

Не можеше да спре да плаче. Страхуваше се, че никога няма да спре. Не чу, че вратата се отвори и Лили надзърна. Не усети как Люк се обърна и безмълвно й направи знак с глава да не влиза.

Постепенно разтърсващите я хълцания преминаха в сухи ридания, а жестоките конвулсии — в откъслечни трепкания. Пръстите й, стегнати на гърба му, се отпуснаха.

— Трябва да остана сама — пошепна тя с глас, изсъхнал като прах.

— Не. Никога вече. Никога вече, Роксана.

Беше много слаба, за да спори. Въздъхна дълбоко и отпусна глава на рамото му.

— Мразя се в такива моменти.

— Знам. — Той притисна устни към парещото, разкъсвано от болки слепоочие. — Помниш ли деня, когато откри, че Сам ме е използвал? Тогава много плака и аз не знаех как да ти помогна.

— Ти ме прегърна. — Тя подсмръкна. — И после му счупи носа.

— Да. Този път ще направя повече. — Погледът му стана остър като бръснач. — Обещавам ти.

Не можеше да мисли за това сега. Чувстваше се пресъхнала и странно освободена.

— Беше ми по-лесно да ти дам тялото си, отколкото това. — Затвори подпухналите си очи и го остави да я утешава, милвайки косите й. — Оправдавах се със страстта и дори и да имаше любов, можех да я контролирам. Но се страхувах да допусна да станеш отново мой приятел. Остави ме да стана и да се измия. Остави ме за малко сама.

— Рокс…

— Не, моля те. — Тя се отдръпна. Това беше доверие, изключително голямо доверие — беше си позволила да избухне в плач пред него. — Трябва да направя едно нещо. Разходи се, Калахан. Дай ми половин час.

Целуна го нежно, преди той да се сети за някакъв аргумент.

— Ще се върна.

Този път тя се усмихна.

— Разчитам на това.

 

 

Донесе й цветя. Беше осъзнал, не без чувство на вина, че не беше ухажвал Роксана истински, както Лили го разбираше. Първия път беше зашеметен, обладан от нея, втория — прекалено напрегнат.

Може би беше малко късно за нещо толкова обичайно между двама влюбени като поднасянето на цветя, след като вече бяха любовници, партньори, имаха дете, но, както казваше Макс, по-добре късно, отколкото прекалено рано.

Дори отиде до парадния вход, вместо да влезе през кухнята. Люк беше ухажор, който идва на среща. Вдигна леко косата си и звънна.

— Калахан! — Роксана отвори вратата с глух смях. — Какво правиш тук?

— Идвам да поканя една красива дама на вечеря. — Поднесе й розите и после с плавен жест и поклон връчи букет книжни цветя, които изскочиха от ръкавела му.

— О… — Тя направо щеше да падне от чаровната усмивка, официалния поздрав, огромния букет ухаещи рози и глупавия трик. Тази нова практика внезапно породи у нея съмнение. — Какво си намислил?

— Казах. Каня те на среща.

— Ти… — Смехът излезе почти през носа й. — Правилно. Цели двайсет години никога не си ме канил на среща. Какво искаш?

Не беше лесно да ухажваш жена със зачервени клепачи и подпухнали очи.

— Да те изведа на вечеря — процеди той през зъби. — А може би след това на разходка с кола и можем да спрем някъде край пътя и да се гушкаме.

— Да не се е спукала газова тръба у вас, или какво?

— Дявол да те вземе, Рокс, ще излезеш ли с мен?

— Всъщност не мога. Имам ангажименти. — Тя се наведе, за да вдъхне аромата на розите. Преди да им се наслади истински, отново отметна глава назад. — Не ми ги носиш, защото плаках, нали?

Исусе Христе, това се нарича костелив орех.

— Искаш да кажеш, че никога досега не съм ти подарявал цветя?

— Не, не, носил си ми. — Тя преглътна усмивката си, макар че вече започваше да се забавлява от ситуацията. — Два пъти. Веднъж, когато закъсня с два часа за вечеря — вечеря, която си направих труда да сготвя сама.

— И ти хвърли по мен…

— Разбира се. И за втори път… А, да, когато счупи малката порцеланова кутийка, която Лили ми беше подарила за Коледа. И така, Калахан, какво си направил този път?

— Нищо, просто се опитвам да бъда мил към една вбесяваща ме жена.

— Е, няма да ги хвърля по теб, все пак. — Усмихна се и го хвана за ръка. — Влизай, ще вечеряме тук.

— Рокс, искам да бъда само с теб, а не с цяла къща хора.

— Цялата къща е навън тази вечер. И Господ да ти е на помощ, Калахан, аз ще готвя.

— О… — Обичаше я толкова силно и доказателство за това бяха усмивката, която успя да извади, и възклицанието: — Страхотно!

— Да, обзалагам се, че ще бъде. Да влезем в салона. Имам нещо за теб.

За малко не попита дали не е доза сода бикарбонат, но се въздържа.

— Ако не искаш да се главоболиш с готвене, бейби, можем да си поръчаме отвън. — Влезе в гостната и видя момченцето да седи на ръба на дивана. — Хей, готин!

— Здравей. — Нейт го изгледа продължително с поглед, от който Люк не знаеше къде да се дене. — Защо не живееш тук, след като си моят баща?

— Аз… — Дълбоко потресен, можеше само да стои като втрещен.

— Мама каза, че трябвало дълго да отсъстваш, защото някакъв лош човек те преследвал. Ти застреля ли го?

— Не. — Искаше да преглътне, но не можеше. Синът му и жената, която обичаше, чакаха търпеливо. — Помислих си, че вместо това мога да му скроя номер. Не искам да убивам никого. — Отчаяно изваден от релсите, той погледна към Роксана. — Рокс. — Въпреки че очите му молеха за помощ, тя поклати глава.

— Понякога е най-добре да караш направо — промърмори. — Без репетиция, Калахан. Без сценарий и проби.

— Окей. — С размекнати крака той пристъпи към дивана и коленичи пред сина си. За миг спомените му го върнаха към дебюта му на сцената в задушната панаирна палатка. По гръбнака му потече пот. — Съжалявам, че не бях тук с теб и майка ти, Нейт.

Погледът на момчето се отмести. Не му беше добре на стомаха от момента, в който майка му го сложи да седне и му каза, че има баща. Не знаеше дали това е много весело — почувства се така, както когато Мауз го въртеше в кръг или като на празника на Вси Светии, когато преяждаше от многото сладкиши и му ставаше лошо.

— Сигурно не си можел — измърмори Нейт и задърпа конците от дупката на панталончето си.

— Независимо дали съм можел, или не, съжалявам. Вече си пораснал, голям си, може би не съм ти много необходим сега. Ъъъъ, ние с теб се разбираме, нали?

— Разбира се. — Нейт нацупи долната си устничка. — Предполагам.

Люк се развесели, като си помисли, че смята Роксана за костелив орех.

— Можем да бъдем приятели, ако това те устройва. Не е нужно да мислиш за мен като за свой баща.

Когато погледна отново към Нейт, в очите на детето имаше сълзи.

— Ти не ме ли искаш?

— Разбира се, че те искам. — Гърлото го болеше, но сърцето му беше излекувано. — Разбира се. И то много. Искам да кажа, е, ти си малък и грозен, но мисля, че в теб има потенциал.

— Какво е потенциал?

— Възможности, Натаниъл. — Нежно Люк пое в ръцете си личицето на своя син. — Много, много възможности.

— Потенциал — повтори Нейт и запомни думата, както правеше майка му в детството си. Усмихна се широко и сладко. — Бащата на Боби му построи къща на дървото. Ама голяяяма.

— Охооо! — Учуден и приятно изненадан, Люк се обърна към Роксана, която все още държеше цветята. — Детето бързо наваксва.

— Това е хитрата му ирландска кръв. Един Нувел е твърде горд, за да си издрънква нещо.

— Издрънква! По дяволите, той е умно момче, което знае кога да използва преимуществата си. Нали така, Нейт?

— Така е. — Изкрещя от удоволствие, когато Люк го вдигна във въздуха. Решен да стигне до съкровището, той се наведе и прошепна в ухото на баща си: — Можеш ли да кажеш на мама, че трябва да имам куче. Едно наистина голямо куче.

Люк повдигна брадичката му и двамата се захилиха с еднакви усмивки.

— Ще поработя върху това. А какво ще кажеш за една прегръдка?

— Окей. — Нейт обви с ръчичка врата на баща си. Стомахът му все още се бунтуваше по същия смешен начин и това усещане бе преминало и в гърдите му. Но си помисли, че все пак му е приятно. С въздишка постави глава на рамото на Люк и прие новото в живота си.