Нора Робъртс
Честни илюзии (27)

26.

Лили разбухна косата си, провери грима в огледалото на обсипаната с кристали пудриера и постави на лицето си светла приятелска усмивка. Изпъна рамене и глътна корема си, който, мразеше да признава това, беше станал малък проблем за нея. Едва тогава видът й я задоволи и тя почука на вратата на апартамента на Люк.

Това не е нелоялност към Роксана, казваше си тя, докато нервно изчакваше. Щеше само да каже едно здрасти и може би да внуши на момчето някои неща, докато си говореха. Но това не означаваше нелоялност дори само заради факта, че сърцето й щеше да се пръсне от радост, че ще го види.

Освен това беше изчакала Роксана да слезе долу на пресконференцията.

Докато ключалката щракна, вече беше изяла половината си червило. Затаи дъх, нагласи усмивката си и глупаво зяпна към ниския чернокос мъж, който стоеше срещу нея от другата страна на прага. Той също се взря през очилата си със сребърни рамки, дебели колкото палеца й. Колкото и да беше се променил Люк, не би могъл да се смали с шест инча.

— Съжалявам. Изглежда, съм сгрешила стаята.

— Лили Бейтс! — Викът му огласи хотела. Той грабна ръката й и ентусиазирано започна да я потупва. — Бих ви познал навсякъде. Нав-ся-къ-де! Вие сте по-хубава дори, отколкото на сцената.

— Благодаря ви. — По навик примигна с изкуствените си мигли, въпреки че леко наклони тежестта си навън, за да не му позволи да я вмъкне през вратата. Една жена с фигура, която поразява, трябва да умее да поразява и инстинктите, които е предизвикала. — Страхувам се, че съм сбъркала номера на стаята.

Той продължаваше да държи ръката й, а с другата побутваше нагоре плъзгащите се по изпъкналия му нос очила.

— Аз съм Джейк. Джейк Файнстейн.

— Приятно ми е. — Продължаваха малката схватка. Лили с неудобство хвърляше погледи назад през рамо, чудейки се дали някой ще й дойде на помощ, ако извика. — Съжалявам, че ви обезпокоих, мистър Файнстейн.

— Джейк, Джейк. — Той се засмя и блеснаха бели зъби, така правилно наредени, като че ли бяха изработени под инструкциите на цял инженерен корпус. — Няма нужда от формалности между нас, Лили. Великолепно представление беше снощното. — Черните му очи, уголемени от дебелите лещи на очилата, я гледаха лъчезарно. — Чу-дес-но!

— Благодаря ви. — По-висока съм от него, помисли Лили. Със сигурност и по-тежка. Под ризата с къси ръкави се показваха хилави като клечки ръце и кокалести китки. Ако се стигнеше до най-лошото, тя можеше да го надвие.

— Не бих могла да разговарям сега. Бързам.

— О, сигурно имате време за чаша кафе? — Той замахна със свободната си ръка към приготвената маса с чаши, канички и покрити чинии. — И закуска. Обзалагам се, че тази сутрин още нищо не сте хапвали. Поръчах хубави кроасани. Ще ги опитате, ще изпиете чаша кафе, ще се отпуснете. Аз задължително хапвам нещо сутрин, иначе организмът ми страда през целия ден. Какво ще кажете за малко портокалов сок? — Придърпа я още някой и друг сантиметър. — Изстискват го пресен.

— Наистина не мога. Аз просто…

— Джейк, ще престанеш ли да си говориш сам! Подлудяваш ме.

С коса, от която все още капеше вода от взетия душ, Люк излезе от спалнята, закопчавайки ризата си. Спря като закован, изражението на лицето му издаваше истински шок.

— Кой си говори сам, когато при него има красива жена? — Усмивката на Джейк съучастнически се накъдри, когато пръстите на Лили стиснаха ръката му. — Наистина красива. Поговорихме си много приятно. Точно казвах на Лили, че трябва да седне да изпие едно кафе, а може би и да си хапне кроасан.

— Аз… аз може да изпия едно кафе — успя да каже Лили.

— Добре, добре. Ще ви налея. Искате ли сметана? Захар?

— Да, благодаря. — Джейк можеше да налее в чашата й и машинно масло, тя нямаше да забележи. Виждаше единствено Люк. — Изглеждаш чудесно. — Усети сълзите в гласа си и се изкашля, за да ги прикрие. — Съжалявам, че прекъсвам закуската ви.

— Няма нищо. Хубаво е, че те виждам. — Беше толкова ужасно, толкова отвратително учтиво. Искаше само да стои, да гледа и да я поглъща с поглед. Красивото, смешно, младо лице, глупавите емайлирани папагали, които висяха на ушите й, миризмата на „Шанел“, която вече изпълваше стаята.

— И така, седнете, седнете. — Джейк с широк жест посочи към масата. — Ще си поговорите. Ще хапнете.

Люк хвърли бърз поглед към сервираната закуска.

— Тръгвай, Джейк.

— Отивам, отивам. — Мъжът се суетеше с чаши и канички. — Да не мислиш, че ще остана тук да разваля голямата среща? Мисис Файнстейн не е отгледала глупаци. Ще си взема камерата и тръгвам да правя снимки из града като всеки турист. Мадам Лили! — Той грабна ръката й и отново я стисна. — За мен беше удоволствие. Истинско удоволствие.

— Благодаря ви.

Джейк отправи към Люк многозначителен поглед, после се запъти към втората спалня и дискретно затвори вратата след себе си. Какво лошо имаше, ако залепи ухо на цепнатината за някоя и друга минута.

— Той е… много… приятен човек.

— Истинско наказание. — Люк наподоби нещо като усмивка. — Но съм свикнал с него. — Пъхна ръце в джобовете си, беше нервен като момче на първата си среща. — И така, заповядай, седни. Ще поговорим, ще похапнем.

Устните на Лили трепнаха — той убийствено точно повтори думите на Джейк.

— Не искам да ти отнемам времето.

Предпочиташе да го прободат в сърцето.

— Лили, моля те.

— Може би само малко кафе. — Седна, запазвайки изкуствената си усмивка. Но когато взе чинийката, чашата в нея затрака. — Не знам какво да ти кажа. Май че искам да разбера дали си добре.

— Цял-целеничък. — Той също седна, но апетитът му напълно го напусна. Отпи само малко чисто кафе. — Как си ти? Роксана… е, снощи не беше много в настроение да ме уведоми за всеки поотделно.

— Аз съм малко по-стара — опита се Лили да внесе весела нотка.

— Не ти личи. — Разглеждаше лицето й и се бореше с чувствата, които заплашваха да го размекнат. — Сякаш не е минал и един ден.

— Винаги си знаел точно какво да кажеш на една жена. Може би ирландската ти жилка… — Тя пое дъх и разчупи един кроасан. — Льо Клерк е добре. По-опак от всякога. Не излиза много. Мауз се ожени. Разбра ли вече?

— Мауз? Женен? — Люк спонтанно се разсмя, а в очите на Лили бликнаха сълзи. — Ама не се ли шегуваш? Кога?

— Алис дойде… да работи за нас — каза внимателно. Не можеше да издаде, че Роксана я нае да гледа Натаниъл. — Тя е умна и много сладка. Хлътна силно по Мауз. Трябваха й две години да го убеди. Не знам колко часове наред му помагаше да си човърка моторите.

— Трябва да я видя. — Изведнъж надвисна тишина. — Макс?

— Няма да се подобри. — Лили отново вдигна чашата с кафето. — Вече е някъде, където никой от нас не може да го достигне. Не го… просто не можахме да го дадем в болница, устроихме го у дома. Не може да се обслужва. Това е най-страшното — да го гледаш така безпомощен. Много е тежко за Роксана.

— А за теб?

Лили стисна устни. Когато проговори, гласът й беше силен и твърд.

— Той си отиде. Гледам очите му и там вече го няма Макс. О, все още седя до тялото му, храня го, почиствам го, но всичко, което той беше, вече е умряло. Тялото му просто изчаква времето си. Така че за мен е по-лесно. Вече изживях скръбта си.

— Много искам да го видя, Лили. — Щеше му се да протегне ръка. Пръстите му бяха на сантиметри да я докоснат, но той ги сви, преди да го направи. — Знам, че Роксана може да е против, но аз трябва да го видя.

— Макс питаше за теб десетки пъти. — В гласа й имаше болка и упрек. Не можеше да му го спести. — Забравяше, че теб те няма, и питаше, търсеше те.

— Съжалявам. — Това беше жалък отговор.

— Как можа да го направиш, Люк? Изчезна без нито една дума и разби толкова много сърца. — Той само поклати глава и Лили погледна настрани. — Съжалявам — каза сковано. — Нямам никакво право да те разпитват. Винаги си бил свободен да дойдеш или да си отидеш, както на теб ти харесва.

— Директен удар — измърмори той. — Много по-точен от всичко, с което Роксана се нахвърли миналата вечер.

— Ти я съсипа. — Лили не знаеше, че е таила този гняв у себе си, докато не го изля. — Тя те обичаше от малко момиче. Вярваше ти. И всички ние. Помислихме, че ти се е случило нещо ужасно. Бяхме сигурни, докато Роксана не се върна от Мексико.

— Почакай! — Той здраво сграбчи ръката й. — Тя е ходила в Мексико?

— Намери следите ти дотам. Заедно с Мауз. Нямаш представа в какво състояние беше. Изплашена, бременна, с разбито сърце. — Лили измъкна ръката си и се изправи. Имаше мек характер, затова избухването й въздействаше още по-силно. — Беше те търсила, изплашена, че може да си мъртъв, болен или Бог знае какво. Тогава намерила твоя самолет и мъжа, на когото си го продал. И разбрала, че не искаш да те намери. Проклет да си, Люк, мисля, че тя никога не успя да се примири с това. — Блъсна стола към масата и порцеланът изтрака. — Кажи ми, че си имал амнезия. Кажи ми, че са те ударили по главата и си ни забравил, нас и всичко останало. Така ли беше?

— Не.

По лицето й се стичаха едри, тихи сълзи, а Люк я гледаше покрусен.

— Не мога да ти кажа това и не мога да те моля да ми простиш. Мога само да ти кажа, че направих това, което беше най-добро за всички ни. Нямах друг избор.

— Нямал си избор? Поне да ни съобщиш, че си жив?

— Не можех. — Той взе една салфетка от масата и се приближи да попие сълзите й. — Мислех за вас всеки ден. През първата година се събуждах и мислех, че съм си вкъщи. Но когато протегнех ръка, вместо Роксана улавях бутилката. Едва не умрях. Исках да мога да ви забравя, да престана да се нуждая от семейството си. — Той мачкаше салфетката на топка в ръцете си, гласът му беше надебелял. — Бях на дванайсет години, когато намерих майка си. Не искам да прекарам остатъка от живота си без нея. Кажи ми какво трябва да направя, за да те убедя да ми дадеш още един шанс.

За Лили любовта беше стихия. Независимо колко здрав беше бентът, тя винаги избликваше свободно. Направи единственото възможно за нея нещо — разтвори ръце и го прие в обятията си, люлееше го и го галеше, а той бе заровил лице в косите й.

— Сега си у дома — измърмори тя. — Това е важното.

И всичко беше същото, както преди да замине. Мекотата, сладостта, силата. Чувствата му избликнаха като преливаща река. Искаше само да чувства близостта й.

— Как ми липсваше, Боже, как ми липсваше.

— Знам. — Тя се смъкна на един стол и остави главата му в скута си. — Нямах намерение да те ругая, сладък мой.

— Мислех, че няма да искаш да ме видиш. — Той се надигна, за да я докосне с ръка по бузата, да почувства меката кожа. — Никога не съм те заслужавал.

— Глупости. Повечето хора биха казали, че сме си лика-прилика. — Засмя се с типично нейния кръшен смях и го притисна до гърдите си. — Ще ми разкажеш за това скоро, нали?

— Когато пожелаеш.

— По-късно. Исках само да те погледам малко. — Подсмърчайки, тя го отдръпна на една ръка разстояние и го заразглежда с вторачен майчински поглед. — Е, не изглеждаш зле. — Поглади с пръсти леките бръчици край очите му. — Може би си малко по-слаб, по-жилав. — Целуна го с въздишка по бузата, после с палец изтри следата от червилото. — Ти беше най-красивото малко момче, което бях виждала. — Люк намигна и тя се засмя. — Занимаваш ли се още с магия?

— Това ме поддържаше жив. — Пое ръцете й и ги притисна до устните си. Срамуваше се, но й беше благодарен. Опитвал се бе да се подготви за нейния гняв, за хладната й сдържаност, дори за пълното безразличие. Но постоянството на нейната обич го обезоръжи. — Беше красива снощи на сцената. Като ви гледах — теб и Рокси — струваше ми се, че тези години сякаш не са съществували.

— Но те съществуват.

— Да. — Изправи се, но задържа ръката й в своята. — Не знам заклинание, с което да ги накараме да изчезнат. Но знам какво мога да направя, за да бъде всичко наред.

— Ти все още я обичаш? — Люк само вдигна рамене, а Лили стана и обхвана лицето му с двете си ръце. — Ти все още я обичаш — повтори тя. — Но ще ги трябват повече от шепа трикове, за да я спечелиш отново. Тя няма да се предаде лесно като мен.

Люк направи гримаса.

— Мога да бъда упорит.

Лили поклати глава с въздишка.

— Колкото си по-настоятелен, толкова повече тя ще се отдръпва. Макс казваше: човек лови повече мухи с мед, отколкото като ги изтребва с навит вестник. Послушай ме, аз съм жена… Въпреки че е инат, тя обича да бъде ухажвана. — Люк само изсумтя, но Лили продължи да настоява. — Нямам предвид само цветя и музика, сладък. Това е въпрос на отношение. Роксана се нуждае от предизвикателства, но и тя обича да бъде ухажвана.

— Ако падна на колене пред нея, ще ме ритне в лицето.

Точно така е, помисли Лили, но сметна за по-дипломатично да не се съгласи.

— Не казвам, че ще бъде лесно. Но не се отказвай, Люк. Тя се нуждае от теб много повече, отколкото можеш да си представиш.

— Какво имаш предвид?

— Просто не се предавай.

Замислен, той отново притегли Лили към себе си.

— Не бих допуснал тази грешка за втори път. Ще направя всичко възможно, Лили. — Очите му потъмняха. Помисли си за нещо ужасно. — Имам да разчиствам стари сметки.

 

 

— И в парка имаше едно голямо куче. Златисто. То пишкаше до всяко дърво.

Роксана люлееше Нейт в скута си и се смееше на приключенията му тази сутрин.

— До всяко?

— Може би бяха сто. — Той я погледна нежно с очите на баща си. — Може ли да си взема куче? Ще го науча да казва здрасти и да се преструва на умряло.

— И да пишка по дърветата.

— Уха! — Нейт се засмя и се обърна да прегърне майка си. О, как знае да ме очарова, помисли си тя. Същински бащичко още от първата си беззъба усмивка. — Искам голямо мъжко куче. Ще се казва Майк.

— Щом вече има и име, мисля, че трябва да погледнем сериозно на въпроса. — Нави една от блестящите къдрици на Нейт около пръста си и си помисли: така и той ме върти на пръста си, вади ми душата с памук. — Колко сладолед изяде?

Очите му се разшириха.

— Откъде знаеш, че съм ял сладолед?

На ризката му имаше издайническо петно от шоколад и пръстите му подозрително лепнеха. Но Роксана владееше нещо повече от тривиалните доказателства.

— Защото майките знаят всичко и виждат всичко, особено ако са фокусници.

Нейт нацупи устнички.

— Защо никога не виждам очите, които са отзад на главата ти?

— Нейт, Нейт, Нейт — въздъхна Роксана. — Не съм ли ти казвала, че са невидими?

Дръпна го рязко и го привлече в прегръдката си, стиснала очи, за да не капнат сълзите. Не можеше да каже защо й се плаче, не можеше да назове причината. Истински притежаваше детето си, това единствено имаше значение.

— Най-добре върви да си измиеш ръцете, Нейт Велики. — Гласът й трепереше, беше заровила лице във вратлето му. — Аз трябва да тръгвам, имам среща.

— Каза ми, че ще ходим в зоопарка.

— И ще го направим. — Целуна го и го изправи на малките му яки крачета. — Ще се върна след един час и тогава ще отидем да видим колко маймунки приличат точно на теб.

Той заподскача, смеейки се. Роксана се наведе да събере миниатюрните колички, пластмасовите човечета и книжките с картинки, разпръснати по килима.

— Алис! Тръгвам. Ще се върна след час.

— Върши си работата спокойно — изчурулика Алис и това накара Роксана да се усмихне.

Непоклатимата Алис с приятния глас, на която може напълно да се разчита, помисли си. Господ е свидетел, нямаше да може да продължи работата си по никакъв начин, ако не беше добрата нежна Алис.

И като си помисли, че замалко не я отхвърли заради крехката фигура и шепнещия глас. И все пак от целия легион благонадеждни бавачки, с които Роксана разговаря, само Алис й вдъхна доверие, че Натаниъл ще бъде защитен и щастлив под нейните грижи.

Има нещо в очите й, помисли Роксана, излизайки от антрето. Бледосиви, почти прозрачни и спокойно миловидни. Практичната природа на Роксана би предпочела някоя по-примитивна и опитна бавачка, но Нейт се усмихна на Алис от креватчето си и това реши въпроса.

Още се чудеше кой кого е наел. Сега Алис беше част от семейството. Тази единствена усмивка на шестмесечното бебе прибави още една връзка към веригата Нувел.

Предпочете стълбите и слезе пеша един етаж. Липсващата брънка от веригата, помисли тя, когато почука на вратата.

— Точна както винаги — изкоментира Люк, когато отвори.

— Разполагам само с един час, затова да започваме. — Тя изплува покрай него и остави лека следа от аромат на диви цветя, за да тормози сетивата му.

— Сърдечна среща?

Тя помисли за сина си и се усмихна.

— Да, и не бих искала да ме чакат. — Избра един стол, седна и кръстоса крака. — Да чуем сценария, Калахан.

— Както кажеш, Нувел. — Забеляза, че устните й се извиват, но бързо преодоля усмивката. — Искаш ли малко вино преди обяда?

— Никакво вино, никакъв обяд. — Роксана категорично махна с ръка. — Ще говорим.

— Кажи как мина пресконференцията.

— Това, което касаеше теб? — Повдигайки вежда, тя се облегна назад. — Казах им, че ще въведа в своя номер един, който ще ги заслепи. Магьосник, обиколил света и научил тайните на маите, мистериите на ацтеките и магиите на друидите. — Тя леко се усмихна. — Надявам се, че си близо до свръх-свръх.

— Мога да се справя. — Люк взе от масата за кафе чифт стоманени белезници и заигра с тях. — Не би била много далеч от истината. Научих много неща.

— Например? — попита, когато й подаде да провери белезниците.

— Да минавам през стена, да карам слон да изчезва, да се изкачвам по стълб от дим. В Банкок се измъкнах от сандък, набоден с пирони. И излязох с рубин колкото нокътя на палеца ти. В Кайро сандъкът, който потопиха в Нил, беше от стъкло, а смарагдите — зелени почти като очите ти.

— Очарователно — каза тя и нарочно се прозя, връщайки му белезниците. Не беше открила уловка.

— Прекарах около година в Ирландия, в замъци, населени с духове, и опушени кръчми. Там намерих нещо, което не бях открил никъде другаде.

— Какво?

— Би могла да го наречеш моята душа. — Той я гледаше, докато щракна белезниците на собствените си ръце. — Открих Ирландия, нейните планини, градове, даже въздуха. Единствено Ню Орлеанс ме е привличал толкова. — Той изви китки така, че металът щракна и белезниците се отвориха. — Може би защото ти си била там. Ще те заведа в Ирландия, Рокс. — Гласът му беше омекнал, галеше като коприна. — Представих си те там, представих си как правя любов с теб на един от тези хладни, зелени поляни, а наоколо само издигащата се като дим на магьосница мъгла и звуците на арфа.

Не можеше да откъсне очи от неговите, завладя я картината, която той така изкусно създаде. Неговата магия беше толкова силна, че тя видя тях двамата, търкулнати на тревата, обвити в мъгла. Почувства ръцете му върху кожата си, стопляха я, разтапяха я, разгаряха дълго стаените й желания.

Силно заби нокти в дланта си и тогава успя да откъсне очите си от неговите.

— Добър номер, Калахан. Върви гладко. — Вече опомнена, отново го погледна. — Опитай с някоя, която не те познава.

— Ти си твърда жена, Рокси. — Вдигна белезниците за единия им край и ги пусна в скута й.

В усмивката й имаше леко задоволство.

— Не си изгубил умението си в тези неща. И все пак странно. Ако така успешно си практикувал професията, защо не чух за теб?

— Мисля, че си чула. — Той се изправи, защото на вратата се почука, и просто й каза през рамо: — Сигурно си чула за Фантом?

— Фан… — Тя прехапа езика си, докато келнерът вкара количката с ястията. Изчака обядът да бъде сервиран и Люк да подпише чека. Естествено, беше чула за Фантом — странният, избягващ публичност факир, който се появяваше във всички краища на света и отново изчезваше.

— Поръчах ти това, което си спомням, че обичаш.

— Казах ти, че нямам време за обяд. — Но любопитството й надделя. Пилешки крилца на барбекю. Макар сърцебиенето й да се усили, устните й изтъняха. Учуди се как е успял, след като знаеше много добре, че ги няма в менюто на хотела. — Вече изгубих вкус към тях — и щеше да им обърне гръб, но той грабна ръката й.

— Да бъдем цивилизовани, Рокс. — Улови от въздуха една роза и й я подаде.

Тя прие цветето, но отказа да бъде очарована.

— Ако откажеш да обядваме заедно, ще си помисля, че това е, защото менюто ти напомня за нас. И ще си помисля, че все още си влюбена в мен.

Тя се обърна, тръсна цветето на масата и без да си направи труда да седне, лапна парче от пилето.

— Доволен ли си?

— Това никога не е било проблем между нас. — Усмихвайки се, той й подаде салфетка. — Ще се изцапаш по-малко, ако седнеш. — Люк вдигна ръце. — Опусни се. Нямам нищо в ръкавите си.

Тя седна и започна да бърше соса от пръстите си.

— Значи ти си бил Фантом. Не бях сигурна, че съществува наистина.

— В това се състоеше красотата. — Люк се облегна, кръстосвайки крака. — Носех маска, правех сензация, взимах си и допълнително, ако нещо ме привличаше, и изчезвах.

— С други думи… — Сосът беше дяволски вкусен. Тя близна палеца си. — Минал си на улично изнудвачество.

В очите му пламна огън, в слабините — също, предположи тя. Отправи й поглед, който можеше да стопи стомана.

— Това не беше изнудвачество. — Макар в началото да беше припечелил някой и друг долар с трите карти, чашите и топките. — Това беше турне.

Тя издаде някакво сумтене, което не подхождаше много на една дама, и посегна към пилето.

— Правилно. И сега мислиш, че си готов да се върнеш към славните времена.

— Винаги съм бил готов за славните времена. — Единственият външен израз на раздразнението му беше потупването с пръсти по глезените. Но тя го познаваше твърде добре и беше доволна, че го е засегнала. — Не искаш да ме изслушаш къде съм бил и защо, затова нека кажем просто, че съм бил в академична ваканция, сабатикал^[1].

— Академична ваканция, голяма дума. Покрива толкова обширна област. Окей, Калахан. Твоята академична ваканция свърши. Каква е сделката?

— Трите удара заедно. — Той си наля от златистото вино и остави нейната чаша празна. — Представлението, разпродажбата с наддаването и обирът. Всичко в един ден.

Тя вдигна вежди. Реши да му демонстрира единствено тази реакция.

— Амбициозни сме, нали?

— Добре, че съм такъв, Рокс. — Усмивката му беше дръзка. Така би се захилил Луцифер, устремявайки се към небето. — Добър, както винаги, може би и повече.

— И самоизличаващ се от лицето на земята.

— Скромността е тактика. Тя е за прикритие. Представлението е с цел привличане на вниманието от разпродажбата. — Той показа празната си длан. После обърна ръка и между пръстите му затанцува една рубла. — Разпродажбата ще отвлече вниманието от задачата при Уайът. — Рублата изчезна. Щракна с пръсти и пусна три монети в чашата й.

— Стар трик, Калахан. — Поиска да го надиграе и изсипа монетите в ръката си. — Евтино като приказките ти. — С показен жест обърна дланта си и показа, че трите монети са се превърнали в малки сребърни топчета. — Това не впечатлява.

По дяволите, той нямаше представа, че и безразличието може да амбицира.

— Опитай това. Присъединяваш се към знаменитостите на разпродажбата след нашето представление. Ти си почетен гост, искаш да участваш в наддаването за някоя джунджурия.

— А ти?

— Ще имам малко работа в театъра, но ще се присъединя към теб. Въодушевено наддаваш срещу някакъв господин за един диамантен пръстен, но той предлага повече.

— А какво ще стане, ако някой друг успее да вземе пръстена?

— Каквато и да е сумата, ще даде отгоре. Той е французин и е богат и романтичен. Иска този пръстен за годеницата си. Mais alors. — Люк премина на френски така гладко, че Роксана примигна. — Когато огледа пръстена, както би направил всеки практичен французин, ще установи, че е фалшив.

— Фалшив?

— Както и много от другите предмети. — Люк сплете пръсти и опря брадичката си върху тях. Забавляваше се, в очите му блестеше старото въодушевление и Роксана почти се усмихна. — Защото, единствена моя любов, в ранните часове на утрото ние ще сме задигнали оригиналните бижута. И докато Вашингтон и неговите най-отбрани полицейски сили се суетят около дръзката кражба за няколко милиона, ние тихо ще се промъкнем в Мериленд и ще освободим мераклията за сенатор от философския камък.

Имаше още, още много важни неща, но постепенно щеше да й ги каже така внимателно, както беше изработил сценария.

— Интересно — каза тя с глас, подобен на прозявка, въпреки че беше очарована. — Има само един малък детайл, който не разбирам.

— Кой?

Роксана сви ръката си на фуния и изсипа неговите монети до чинията му.

— Как, по дяволите, ще пробием при страшната алармена система и охраната на галерията?

— По същия начин, по който влизаме в някоя къща в богаташките предградия, Рокси. С умение. Ще ни помогне моето, така наречено, секретно оръжие.

— Секретно оръжие?

— Строго секретно. — Пое ръката й и преди тя да успее да се отдръпне, я поднесе до устните си. — Винаги съм обичал вкуса на сос от барбекю по пръстите на красива жена. — Наблюдавайки я, облиза кокалчетата й. — Особено ако са твоите. Спомняш ли си деня на нашия пикник? Когато лежахме на килима и слушахме дъжда? Мисля, че започнах да играя с езика си с пръстите на крака ти и после тръгнах нагоре. — Обърна ръката й, за да я ухапе леко над китката. — Никога не бих могъл да ти се наситя.

— Не си спомням. — Сърцето й учестено биеше. — Била съм на много пикници.

— Тогава ще освежа спомените ти. Ядохме същото барбекю. — Стана и бавно я изправи на крака. — По прозорците плющеше дъжд, беше мрачно. Когато те докоснах, ти трепереше, също както трепериш сега.

— Не е вярно. — Но тя наистина трепереше.

— Целунах те. Тук. — Докосна с устни слепоочието й. — И тук. Надолу по бузата. — И тогава… — Проклятие, някой превъртя ключа в ключалката.

— Какъв град! — Джейк влезе, затрупан с пакети и торби. — Човек може да не се прибере цяла седмица!

— Да беше опитал още един час — промърмори Люк.

— Уух! Аз май ви прекъснах. — Усмихвайки се, той пусна пакетите на пода и прекоси стаята да поеме ръката на Роксана. — Много очаквах тази среща. Исках да надзърна в гардеробната ви снощи, но това щеше да ми коства живота. Аз съм Джек Файнстейн, партньорът на Люк.

— Партньор? — повтори Роксана.

— Роксана, това е нашето секретно оръжие. — Люк беше вбесен, седна и си наля още вино.

— Разбирам. — Но не разбираше. — А каква е вашата тайна, мистър Файнстейн?

— Джейк. — Той се протегна зад нея да си вземе едно пилешко крилце. — Люк още не ви е информирал? Може да се каже, че аз съм вундеркинд.

— Idiot savant^[2] — поправи го Люк и Джейк се разсмя от сърце с характерния си задавен смях.

— Ядосан е. Това е всичко. Мислеше, че веднага ще му паднете в ръцете. Момчето е твърде добър крадец, но не разбира нищо от жени.

Роксана искрено се засмя.

— Мисля, че приятелят ти ми харесва, Калахан.

— Не съм казал, че ми е приятел. По-скоро трън в задника, пясък в обувките.

— Муха в супата му. — Джейк намигна и бутна нагоре очилата си. — Предполагам, не ви е казал, че му спасих живота в Ница.

— Не е споменавал.

— Едва не ме уби — отбеляза Люк.

— Вие знаете как нещата се оплитат след години. — Винаги готов да си поприказва, Джейк наля вино в една чаша. — Както и да е, имаше малка свада в един бар.

— Беше отвратително сбиване. — Люк направи жест с чашата си. — Което ти започна.

— Това са подробности. Ставаше въпрос за привлекателна млада дама. Наистина твърде прив-ле-ка-тел-на. И един нахален господин.

— Един крадец и една курва — измърмори Люк.

— Но аз предложих по-висока цена от него, нали? Бизнесът си е бизнес, така ли е? Да не би да са подписали законен договор! — Въпреки че чувството му за свобода на сделките все още беше накърнено, Джейк въздъхна, сви рамене и продължи: — Както и да е, едното повлече другото и когато Люк се намеси…

— Просто исках да се спася от ръгване между ребрата.

— Както и да е. Настъпи обрат и аз цапнах негодника с шише уиски по главата, преди да ти пререже гърлото. И сега вместо благодарност — какво? Измъкнах го навън и си ударих пищяла в един стол и после дни наред не можех да ходя като хората. Ами цицината? — Махна с ръка. — Ух, беше голяма като бейзболна топка. — Начумери се от спомена, но после въздъхна. — Но сега се разхождам.

За да покаже, че не таи лоши чувства, Джейк потупа Люк по рамото.

— И изведнъж откривам, че Люк е факир, а той открива, че аз съм за компютрите това, което Джо ди Магие беше за бейзбола. Голям играч. Няма система, която да не мога да сразя. Това е дарба. — Наредените като войници зъби блеснаха и напомниха на Роксана за бобър с очила. — Един Господ знае откъде ми е. Баща ми имаше фурна за евреи в Бронкс и автоматичната му каса нещо се повреди. А на мен само ми дай клавиатура и съм на седмото небе. Така едно нещо води към друго и човек намира себе си.

— Джейк беше в Европа, бягаше от една афера за фалшификация.

— Малка грешка в пресмятането — каза Джейк уклончиво, но вратът му почервеня. — Компютрите са моята страст, мис Роксана, а фалшификацията е моето изкуство. За съжаление, прекалено бях прибързал.

— Случва се на всеки — увери го Роксана и спечели вечната му благодарност.

— Една жена, която те разбира, е по-ценна от рубини.

— Но твърде малко го прави по отношение на мен.

Роксана вдигна вежда, гледайки Люк.

— Калахан, виждаш, че Джейк ми харесва. Както разбирам, вашето изкуство ще ни преведе през охраната.

— Няма изобретена система, която да може да ме спре. Ще ви вкарам, мис Роксана, и ще ви изведа навън. Що се отнася до останалото…

— Да вървим стъпка по стъпка — прекъсна го Люк. — Имаме много работа с теб, Рокс. В състояние ли си?

— Мога да се справя със задачите си, Калахан. Винаги съм можела. — Тя се обърна с усмивка към Джейк. — Били ли сте някога в Ню Орлеанс?

— Това е удоволствието, което очаквам.

— Утре си заминаваме със самолета. Бих искала да дойдете у дома на вечеря, когато ви е удобно. — Хвърли бърз поглед към Люк. — Мисля, че можете да го вземете със себе си.

— Ще го държа под контрол.

— Сигурна съм в това. — Вземайки чашата на Люк, тя се чукна с Джейк и мънистените му очички блеснаха. — Мисля, че това е началото на едно хубаво приятелство. — Сръбна една глътка, преди да остави чашата на масата. — Ще трябва да ме извинете. Имам ангажимент. Очаквам да ми се обадите.

Когато Роксана затвори вратата след себе си, Джейк сложи ръка на сърцето си.

— Оиииий, каква жена!

— Само една стъпка в тази посока, приятелче, и ще ядеш яденето си през тръбичка.

— Мисля, че тя ме хареса. — Зад дебелите лещи бляскаха звездички. — Мисля, че категорично беше покорена.

— Провери си жлезите, Файнстейн, и върви да си вземеш инструментите. Искам да видя доколко се приближаваш до подписа на Уайът.

— Даже неговият посредник няма да открие разлика. Повярвай ми.

— Дано — измърмори Люк. — Това ми е проблемът.