Нора Робъртс
Честни илюзии (3)

2.

Люк се събуждаше на етапи. Най-напред чу птичките навън да чуруликат, после почувства топлото слънце върху лицето си. Представяше си го златно и течно със сладък вкус на мед. Долови мириса на кафе наблизо и се учуди къде ли се намира.

Тогава отвори очи, видя момичето и си спомни.

Тя беше застанала между малката кръгла масичка и дивана, където той се беше изтегнал, и с нацупени устни и наклонена главичка го наблюдаваше. Очите й бяха светли и любопитни — любопитството не беше напълно приятелско.

Забеляза, че по нослето й имаше прашец от лунички, които не беше видял нито когато тя беше на сцената, нито при светлината на свещите.

Също толкова любопитен, той се взираше в нея и бавно прокара езика си по зъбите. Четката му беше в дочения сак, който бе откраднал от някой си К. Март и бе скрил в един храсталак наоколо. Беше направо маниак по отношение на миенето на зъбите, един навик, насаден у него от парализиращия страх от зъболекар. Специално от този, при когото майка му го беше замъкнала преди три години. Неговият дъх вонеше на джин и кокалчетата на ръцете му бяха обрасли с косми.

Имаше желание да измие зъбите си, да глътне малко от горещото кафе и да бъде сам.

— Какво, по дяволите, зяпаш?

— Теб. — Тя беше намислила да го ръгне и беше малко разочарована, че той се събуди, преди да й се удаде шанс да го направи. — Ти си кльощав. Лили каза, че имаш красиво лице, но на мен ми изглежда подло.

Той почувства вълна на отвращение и смущение, че е наречен красив от гъвкавата Лили. По отношение на Роксана чувствата му не бяха така объркани. Тя беше това, което неговият втори баща наричаше първокласна курва. Разбира се, Люк не си спомняше нито една жена, която Ал Коб да не класираше като някакъв вид курва.

— Ти си кльощава и грозна. А сега се махай!

— Аз живея тук — изтъкна тя величествено. — И ако не те харесвам, мога да накарам татко да те изпрати да си вървиш.

— Голям праз.

— Това е лош език. — Тя направи гримаса на пренебрежение. Поне мислеше, че я прави.

— Не. — Може би ако шокираше ангелските й ушички, щеше да я принуди да се разкара. — Голямо ебане е лош език.

— Така ли? — Заинтригувана, тя се наведе по-близо. — Какво означава ебане?

— За Бога. — Той потърка очите си с длани и седна в леглото. — Ще се махнеш ли от очите ми?

— Аз знам как да бъда учтива. — И ако бъда, помисли си Роксана, може би ще го накарам да ми каже какво означава новата дума. — Понеже съм домакинята, сега ще ти донеса едно кафе. Вече го направих.

— Ти? — Той се обезпокои от факта, че не беше я чул да трополи наоколо.

— Това е мое задължение. — Тя важно затопурка към печката. — Защото татко в Лили спят до късно сутрин, а аз не обичам. Въобще едва ли някога съм се нуждаела от сън. Дори и когато съм била бебе. Това е метаболизъм — каза му тя, доволна от думата, на която баща й я беше научил.

— Да, правилно. — Той я наблюдаваше как налива кафе в порцеланова чаша. Сигурно има вкус на кал, помисли си Люк и вече се канеше да й го каже.

— Сметана и захар? — Тя изчурулика думите като любезна стюардеса в самолет.

— По много и от двете.

Тя направи каквото той искаше и с прехапан език донесе до масата препълнената до ръба чаша.

— Можеш да получиш и портокалов сок със закуска. — Макар да не го харесваше много, на Роксана й допадаше да играе ролята на щедра домакиня, представяше си се облечена в един от дългите копринени пеньоари на Лили как леко пристъпва на високи токчета. — Ще ти направя моята специална закуска.

— Страхотно. — Люк се приготви да примижи при вкусването на кафето и се учуди, че то гладко се плъзна надолу. Беше малко прекалено сладко, дори и за неговия вкус, но никога не го пиеше горчиво. — Доста добро е — измърмори той и Роксана го дари с бърза усмивка, напълно женствена.

— Моето докосване до кафето е магическо. Всеки го казва. — Ентусиазирана, тя пусна филийки хляб в тостера и отвори хладилника. — А ти защо не живееш с майка си и баща си?

— Защото не искам.

— Но така трябва — отбеляза тя, — дори да не искаш.

— По дяволите, ако го направя. Освен това аз нямам баща.

— О! — Тя стисна устни. Макар да беше само на осем години, знаеше, че такива неща се случват. Тя самата беше загубила майка си, която дори не си спомняше. След като Лили така удачно бе запълнила празнотата, това не беше загуба, която я разстройваше. Но мисълта да бъдеш без баща, винаги я натъжаваше и плашеше. — Той разболя ли се, или преживя злополука?

— Не знам и не ме интересува. Остави това.

При всякакви други обстоятелства острият тон би отприщил яда й. Но сега той разпали симпатията й.

— Кое от представлението ти хареса най-много?

— Не знам. Триковете с картите бяха направени доста хладнокръвно.

— Аз знам един. Мога да ти го покажа. — Внимателно наля сок в кристални чаши. — След закуска. Можеш да използваш тоалетната там, отзад, и да се измиеш, защото закуската е почти готова.

Най-много от всичко искаше да изпразни напрягащия го пълен мехур и следвайки посоката на ръката й, намери зад червената завеса банята. Миришеше на жена — не тежкия лепкав мирис, който често заобикаляше майка му, а ухание на сладка луксозна женственост.

Имаше прострени чорапи върху тръбата на завесата за душа и зад тоалетната върху плетена покривчица една изрисувана с цветя кутия с антисептична пудра и голямо розово пухче. В ъгъла имаше лавица, покрита от край до край с шишенца, туби и бурканчета.

Инструменти на курва, би ги нарекъл Коб, но на Люк му се сториха много приятни, както бяха наредени — като градина със свободно преплетени треви и цветя. Беше виждал такива, докато пътуваше.

Макар и претрупано, помещението много старателно беше поддържано чисто. Докато плискаше с топла вода лицето си, изплува някакъв далечен спомен за мръсната тоалетна чиния в мръсния апартамент, от който беше избягал.

Не успя да се сдържи и надникна в аптечката. Там имаше мъжки принадлежности — самобръсначка, крем за бръснене, афтършейв. Имаше и резервна четка за зъби още в оригиналната си опаковка. Ужасът от развалените зъби надделя над всякакво чувство за вина, което би могъл да изпита от това, че ще я използва.

Върна се и тъкмо се чудеше дали да се възползва от случая да поогледа наоколо, когато се сети за обувките си.

Като стрела се втурна във всекидневната и зарови под масата да провери състоянието си.

Спокойна като кралица на трона си, Роксана седеше на една копринена възглавница и отпиваше от сока.

— Защо държиш парите в обувките си, като имаш джобове?

— Защото там е по-сигурно. — И наистина беше, отбеляза той с облекчение. Налице беше всичко, до последния долар. Промъкна се на мястото си и погледна чинията пред себе си. В нея имаше препечена филия хляб, внимателно срязана на две триъгълничета, с дебел слой фъстъчено масло, полята с нещо, което приличаше на мед, и поръсена с канела и захар.

— Много е хубаво — увери го Роксана, изискано отхапвайки от своята филийка.

Люк лапна едното триъгълниче на две хапки и беше принуден да се съгласи. Тя се усмихна отново, когато той беше изгълтал и последната троха.

— Ще направя още.

Един час по-късно, когато се появи иззад завесата, Макс ги видя седнали плътно един до друг на дивана. До лакътя на момиченцето имаше малка купчинка банкноти и тя майсторски плесна три карти на масата.

— Окей, къде е кралицата?

Люк беше изцъклил очи и с втренчен поглед се колебаеше, после тупна средната карта.

— Този път вече знам, че е там, дявол да го вземе.

Самодоволна, Роксана обърна картата и се изкикоти, когато той отново изпсува.

— Рокси — каза Макс, като пресече стаята и отиде до тях. — Много е невъзпитано да обираш парите на един гост.

— Татко, аз му казах, че „Три Кард Манти“ е игра, в която човек жертва много. — Самата невинност, тя погледна баща си, сияейки. — Но той не ме послуша.

Баща й се засмя и я щипна по брадичката.

— Малката ми изнудвачка. Ти как спа, Люк?

— Окей. — Беше изгубил пет долара от малката мошеничка. Беше убийствено.

— Както виждам, вече си се и нахранил. Ако си решил да останеш, след малко ще те предам на Мауз. Той ще ти даде работа.

— Добре. — Но Люк знаеше, че не трябва да прозвучи много ентусиазирано. Защото в такъв случай могат да ти изтеглят килима изпод краката. — Но само за някой и друг ден.

— Великолепно. Сега един безплатен урок, преди да започнем. — Макс спря, за да си сипе кафе, помириса го с одобрение и после сръбна. — Никога не залагай на играта в една къща, освен ако загубата не ти е от полза. Нуждаеш ли се от дрехи?

Макар да не виждаше как загубата би могла някога да ти бъде от полза, Люк не коментира.

— Имам някои неща.

— Добре тогава. Върви ги донеси. След това ще започнем.

 

 

Едно от преимуществата на момчета като Люк бе, че той нищо не очакваше. Някой друг би очаквал поне докосване до романтика или авантюра, може би малко другарство във веселия живот на тези хора. Но според философията на Люк обикновено хората получават от добрите неща по-малко от това, което са заплатили, а от лошите — повече, отколкото могат да понесат. Така че, когато беше прикрепен на работа към мълчаливия Мауз — да вдига, да тегли, да чисти, да боядисва или сглобява, той следваше разпорежданията, без да се оплаква или да разговаря. Тъй като Мауз нямаше кой знае какво да каже за себе си, Люк също имаше възможността да не говори много, а да наблюдава.

Животът в това място за увеселения не е много бляскав, забеляза той. Беше мръсен и потен. Въздухът тежеше от миризма на пържена храна, евтини одеколони и немити тела. Цветовете, които изглеждаха толкова ярки нощем, избеляваха и блясъкът изчезваше на дневна светлина. И различните въртележки, които бяха толкова бързи и страховити под звездното небе, изглеждаха уморени и доста несигурни под силното лятно слънце.

Колкото до авантюра, нямаше нищо възбуждащо в това да почистваш дългата черна каравана или да помагаш на Мауз да смени свещите на пикапа, който я теглеше. Сега Мауз беше мушнал главата и раменете си под вдигнатия капак и малките му очички почти се затваряха, докато слушаше пуснатия на празен ход мотор. От време на време си тананикаше леко или изсумтяваше и донагласяваше нещо.

Люк се местеше от крак на крак. Горещината беше ужасяваща. Потта започна да прониква под лентата, която беше вързал на челото си. Не разбираше нищичко от коли и не виждаше защо му трябва, след като още години наред нямаше да може да кара кола. Тананикането на Мауз започна да му действа на нервите.

— На мен ми звучи окей.

Мауз мигна и отвори очи. Ръцете му бяха изцапани с масло, то беше размазано и по лицето му, приличащо на месечина, и по развлечената бяла тениска.

— Нещо прескача — коригира го той и отново затвори очи. Направи незначителни донагласявания така нежно, както един влюбен мъж посяга към девственица. Моторът измърка в отговор.

— Сладка бейби — каза той, задържал дъха си.

В света на Мауз нямаше нищо по-завладяващо, по-прелъстително от добре смазания мотор.

— Исусе Христе, но това е просто един глупав мотор.

Мауз отново отвори очи и този път в тях се виждаше усмивка. Беше едва на двайсет години, но заради размерите и спънатите му маниери другите деца в заведението, където беше израснал, го мислеха за ненормален. Той нито обичаше, нито вярваше на повечето хора, но към Люк вече беше си изработил толерантна привързаност.

Имаше нещо в усмивката му — беше бавна и чиста като на дете, което накара и Люк да му отвърне с усмивка.

— Направи ли го вече, или какво?

— Направих го. — За да докаже, Мауз пусна капака и заобиколи, за да свали ключовете от таблото и да ги пъхне в джоба си. Той никога нямаше да забрави обладалата го гордост, когато Макс за първи път му повери ключовете. — Ще върви идеално тази вечер, когато поемем към Манчестър.

— Колко време ще сме там?

— Три дни. — Мауз извади един пакет „Пал Мал“ от навития си ръкав, разтърси го и захапа със зъби една цигара, предложи и на Люк. Момчето я взе, стараейки се да си даде вид, че е нещо обичайно. — Тежка работа ни чака тая вечер. Ще товарим.

Люк остави цигарата да виси на устните му, чакайки Мауз да запали кибрит.

— Как така човек като мистър Нувел участва в такъв евтин панаир?

Кибритената клечка пламна и Мауз я доближи до края на своята цигара.

— Има си съображения. — Той поднесе клечката към цигарата на Люк и се облегна на камиона, замечтан за предстоящото дълго и спокойно пътуване.

Люк дръпна веднъж, за да опита, задави се и направи грешката да поеме дима навътре. Толкова силно се разкашля, че от очите му потекоха сълзи, но когато Мауз го погледна, се опита да запази достойнство.

— Не съм свикнал много с тази марка. — Гласът му изтъняло квичеше, но той решително дръпна още веднъж. Този път глътна пушека и целият се изпоти в усилието си да не повърне току-що изядения обяд. Имаше чувството, че очите му се завъртат назад в главата му и се срещат със стомаха.

— Хей, хей, момче. — Загрижен от позеленялото му лице, Мауз беше го цапнал така силно отзад по гърба, че го бе повалил на колене. Когато Люк повърна, той го потупа по главата с изцапаната си с машинно масло ръка.

— Боже мой, ти болен ли си, или какво?

— Някакъв проблем ли има тук? — Макс се приближи към тях. Лили се откъсна от него и коленичи до момчето.

— О, милото, бедното ми дете — напевно каза тя и започна да разтрива гърба му с движения нагоре-надолу. — Лежи така, сладък, докато ти мине. — Тя съзря пушещата цигара, която беше паднала от пръстите на Люк, и зацъка с език. — Какво, за Бога, е правило това дете с това ужасно нещо?

— Грешката е моя. — Мауз гледаше нещастен в краката си. — Макс, аз хич и не помислих, когато му дадох цигара. Моя е грешката.

— Той не е трябвало да я взима. — Макс поклати глава, докато Люк се опитваше да се изправи на ръце и колене, борейки се с напиращата нужда да повърне. — И истински си плаща за това. Още един безплатен урок. Не взимай това, което не можеш да задържиш.

— О, остави детето на мира. — Малко прекаленият майчин инстинкт накара Лили да притисне главата на момчето до гърдите си, където той вдъхна смесица от „Шанел“ и пот. Притискайки Люк, тя погледна към Макс. — Това, че никога през живота си не ти се е повръщало, не е причина да не го съжалиш.

— Съвсем правилно — съгласи се Макс и скри една усмивка. — Ние с Мауз ще го оставим на твоите нежни грижи.

— Ще се оправим — измърмори тя на момчето. — Само ела с Лили, сладък. Идвай, хайде, облегни се на мен.

— Аз съм окей. — Но докато тя го влачеше до себе си, главата му отново се завъртя по посока към стомаха. Гаденето така умело завладяваше цялото му тяло, че нямаше никакво място за неудобство, докато Лили почти го пренасяше до караваната.

— Не се безпокой за нищо, гълъбче. Трябва само да полежиш малко, това е всичко.

— Да, мадам. — Той искаше да легне. Така щеше да му бъде по-лесно да умре.

— Не е нужно да ме „мадамосваш“, скъпи. Наричай ме просто Лили, както всички. — Беше го сгушила под едната си ръка, когато отвори вратата на караваната. — Легни тук на дивана, а аз ще ти донеса една приятно студена кърпа.

Пъшкайки, той се стовари с лицето надолу на дивана и с цялото си същество се молеше — нещо, което за пръв път му се случваше, да не повръща повече.

— Ето, бебчо. — Въоръжена с влажна кърпа и един леген — за всеки случай — Лили коленичи до него. След като измъкна изпотената лента от главата му, положи влажната студена кърпа на челото му. — Скоро ще се почувстваш по-добре, обещавам ти. Аз имах брат, който се разболя така първия път, когато запали цигара. — Говореше тихо като в болнична стая — пренагласа, която някои жени така лесно постигат. — Но бързо го преодоля.

Най-доброто, което Люк успя да направи, беше да изпъшка. Лили продължи да говори, обръщайки кърпата от другата страна, след което разтри с нея лицето и врата му. — Ти само си почивай. — Устните й се извиха в лека усмивка, когато усети, че детето се унася. — Това е начинът, сладуранче, трябва да преспиш.

Цялата отдадена на грижата, тя прокара пръсти през косата му. Беше дълга и гъста, гладка като коприна. Ако тя и Макс биха могли да си направят дете, то може би щеше да има коса като тази, помисли си замечтана. Но колкото пълно беше сърцето й с любов към цяла сюрия деца, толкова безплодна беше утробата й.

Момчето наистина има красиво лице, наслаждаваше му се тя. Кожата — позлатена от слънцето и гладка като на момиче. Под нея хубави здрави кости. И тези мигли. Изпусна още една въздишка. И все пак, колкото и привлекателно да беше момчето и колкото и душата й да болееше за деца, които да запълнят живота й, не беше съвсем сигурна, че Макс е постъпил правилно, като го е взел при тях.

Той не беше сирак като Мауз. Момчето все пак имаше майка. Колкото и труден да беше собственият й живот, не можеше да си представи, че една майка не би направила всичко по силите си да защити, приюти, да обича детето си.

— Обзалагам се, че е обезумяла от скръб по тебе, кукличко — прошепна Лили и зацъка. — Ти си само кожа и кости. И погледни, ризата ти е вир-вода от пот. Добре, сега ще я свалим и изперем.

Леко го повдигна и дръпна ризата нагоре. Пръстите й се сковаха върху влажния плат. Внезапното й възклицание го накара да изпъшка в съня си. Тя се разплака от мъка и ярост и пусна ризата обратно.

 

 

Макс стоеше пред огледалото на сцената и правеше рутинните си упражнения за ловкост на ръцете. Наблюдаваше какво вижда публиката, когато монетите се плъзгаха между пръстите му и изчезваха. Беше изпълнявал своята версия „Милостивите монети“ безброй пъти, обогатявайки я, усъвършенствайки я, както правеше с всеки фокус или илюзия, които беше научил или изобретил, откакто за първи път застана на ъгъла на „Бурбон“ и „Сент Луис“ в Ню Орлеанс със сгъваемата масичка, картонената кутия с монети и чашките и топките.

Сега не мислеше често за онези първи дни, вече не — беше преуспяващ мъж, минал четирийсетте. Но детето с горчива, отчаяна съдба, което беше някога, се промъкваше у него като призрак. Сега то беше превъплътено в Люк Калахан.

Момчето има потенциал, мислеше си със задоволство Макс, докато правеше от една монета две, после три.

С време, грижа и напътствия Люк ще направи нещо от себе си. Какво щеше да бъде то, Макс оставяше на боговете. Ако момчето останеше с тях, докато стигнеха в Ню Орлеанс, щяха да видят. Вдигна ръце, събра ги и всички монети, освен тази, с която беше започнал, изчезнаха.

— В ръкавите ми няма нищо — промърмори той и се учуди как хората винаги му вярваха.

— Макс! — Леко запъхтяна от бързането през панаира, Лили идваше към сцената.

За Макс винаги беше удоволствие да я види. В плътно прилепнали шорти и тениска, с лакирани нокти на краката и обута в прашни сандали, тя беше чудесна гледка. Но когато я улови за ръката, за да й помогне да се качи на сцената, и видя лицето й, усмивката му изчезна.

— Какво се е случило? Роксана?

— Не, не. — Разстроена, тя разпери ръце и се притисна в прегръдката му. — Роксана е добре. Уговори един от онези на въртележките да я повози малко. Но момчето, Макс, бедното малко момче.

Тогава той се усмихна и обичливо я притисна към себе си.

— Лили, любов моя, той ще бъде неразположен известно време и ужасно нещастен от срама, който още дълго ще изживява, но всичко ще мине.

— Не, не става въпрос за това. — Сълзите й вече бяха потекли, тя притисна лице към врата му. — Сложих го да легне на дивана и когато заспа, се опитах да сваля ризата му. Беше цялата мокра от пот и исках да му е по-удобно. — Тя замълча и пое дълбоко въздух да се успокои. — Гърбът му, Макс, бедното му малко гръбче. Стари белези и нови, едва заздравели ивици от камшик или колан, или Бог знае какво. — Изтри очите си с длани. — Някой трябва жестоко да е бил това дете.

— Неговият втори баща. — Гласът на Макс се беше втвърдил. Само абсолютният контрол можеше да овладее нахлулите чувства. Спомените, колкото и да бяха страшни, можеше да отхвърли. Но гневът заради стореното с момчето го надвиваше. — Страхувам се, че не му повярвах, че е толкова сериозно. Мислиш ли, че трябва да повикаме лекар?

— Не. — Със стиснати устни Лили поклати глава. — Повечето са само белези, ужасни белези. Не мога да разбера как някой може да причини това на едно дете. — Тя подсмърчаше и прие носната кърпичка, която Макс й подаде. — Не бях уверена, че си постъпил правилно, като го вземаш при себе си. Мислех, че майка му отчаяно очаква вест за него. — Мекият й поглед се втвърди като стъкло. — Неговата майка — избухна тя, — бих искала да мога да я докопам тази развратница. Дори самата тя да не е използвала каиша, позволила е това да се случи на собственото й момченце. О, тя трябва да бъде бита. Аз самата бих го направила, ако имах тази възможност.

— Толкова ожесточена? — Макс нежно улови лицето й в двете си длани и я целуна. — Господи, обичам те, Лили. Заради толкова много неща. А сега иди и си оправи вида, направи си чай и ще се успокоиш. Никой вече няма да нарани момчето.

— Да, никой вече няма да го нарани. — Тя обви с пръсти китката на Макс. Очите й горяха от страст, а гласът й беше учудващо сигурен. — Той сега е наш.

 

 

Гаденето беше почти преминало, но смущението надделя, когато Люк се събуди и видя Лили да седи до него и да пие чай. Опита се някак да се извини, но тя надвика с веселия си говор неговите заеквания и му направи супа.

Продължи да говори, докато той ядеше — ведър, слънчев разговор, който почти го убеди, че никой не беше забелязал как се е изложил.

Тогава дотърча Роксана.

Тя беше цялата — от главата до петите — покрита с прах, косите й, които Лили така спретнато беше сплела сутринта, бяха в абсолютен безпорядък. На коляното й имаше драскотина и шортите й бяха раздрани. С нея в караваната нахлу миризма на животно. Току-що беше приключила играта си с триото териери от кучешкото шоу.

Лили предано се усмихна на изпоцапаното момиченце. След гледката на дете, което се храни, тя най-много обичаше да вижда децата изпоцапани, което означаваше, че са играли здравата и добре.

— Това да не е моята Рокси?

Роксана се усмихна и отвори хладилника за нещо разхладително.

— Возих се до насита на въртележката, а Биг Джим ми даде да хвърлям ринговете колкото си искам. — Тя нагълта гроздовия сок, оставяйки червен мустак върху прашното си лице. — После играх с кучетата. — Обърна поглед към Люк. — Ти наистина ли си запалил цигара и целият си се изповръщал?

Люк стисна зъби и не проговори.

— И за какво го направи? — продължи тя, свежа като сврака. — Децата не трябва да пушат.

— Рокси! — С весел глас Лили скочи и поведе момичето към завесата. — Трябва да се измиеш.

— Аз само искам да знам…

— Побързай сега. Ще стане време за първото представление, преди да разбереш.

— Само се учудвах…

— Ти много се учудваш. А сега офейквай!

Смутена от това, че я изгониха, Роксана хвърли неодобрителен поглед към Люк. И срещна също такъв. Правейки първото нещо, което й хрумна, тя му се изплези, преди да спусне завесата.

Раздвоена между смях и съжаление, Лили се обърна.

— Е, добре. — Ядът и унижението ясно се четяха на лицето на Люк. — Мисля, че е по-добре да се заловим за работа. — Тя беше достатъчно умна да не го попита дали е в състояние да свърши вечерните си задължения. — Защо не изтичаш да вземеш листовки от някое от момчетата и да ги раздаваш на хората, когато започнат да се трупат.

Той сви одобрително рамене, после се отдръпна назад, когато ръката на Лили се протегна към него. Беше помислил, че ще го удари. Тя успя да прозре това в тъмния му твърд поглед. Също както видя този поглед да се превръща в смущение и объркване, когато с обич разроши косата му.

Никой не го беше докосвал така. Гледаше вцепенен нагоре към нея, в гърлото му заседна буца и не можа да проговори.

— Не трябва да се страхуваш — каза тя спокойно, като че ли споделяше тайна само между тях двамата. — Аз няма да те нараня. — Плъзна ръката си надолу и погали бузата му. — Нито сега, нито когато и да е. — Искаше й се да го задържи, но реши, че е твърде рано. Той не знаеше, че сега е неин син. А това, което принадлежеше на Лили Бейтс, тя го закриляше. — Ако се нуждаеш от нещо, ще дойдеш при мен. Разбрано?

Той успя само да кимне, изправяйки се на крака. Нещо притискаше гърдите му, изсушаваше устните. Съзнавайки, че е на ръба да се разплаче, бързо излезе навън.

Беше научил три неща през този ден. Макс би ги нарекъл три безплатни урока и той никога нямаше да ги забрави. Първо, никога вече нямаше да пуши цигара без филтър. Второ, ненавиждаше малката Роксана с вирнатия нос. И трето, най-важното, беше се влюбил в Лили Бейтс.