Нора Робъртс
Честни илюзии (9)

8.

Когато Люк стана на шестнайсет години, Мауз го научи да кара кола. Направиха много обиколки по странични пътища, колата подскачаше и ръмжеше. Веднъж Люк едва не се намери в блатото, когато се опита да завие, едновременно натискайки спирачката и въртейки кормилото. Но Мауз имаше безкраен запас от търпение.

За Люк получаването на шофьорска книжка беше забележителен случай, гигантска стъпка към мъжествеността, за която отдавна мечтаеше. Но дори и това бледнееше пред друго страхотно събитие — срещата му с Анабела Уокър, която включваше возенето на влакчето с много завои и спускания, „Междузвездни войни“ и два огромни пакета пуканки. Вечерта завърши със секс на задната седалка на неговата „Нова“, която купи на старо със свои спестявания.

Нито за Анабела, нито за колата буги-вугито на задната седалка беше нещо ново. Но за Люк му беше за пръв път и тъмният път, музиката на щурците като контрапункт на всички охкания и пъшкания, чудното усещане от гърдите без сутиен в ръцете му — всичко това му изглеждаше романтично и величествено като Тадж Махал.

Можеха и да считат Анабела за лесна, но тя лягаше на задната седалка само с момче, което беше готино, отнасяше се добре с нея и умееше да целува.

Люк беше квалифициран във всичко това.

Когато му позволи да бръкне под тениската й да опипа тези щедри млечнобели кълба, той помисли, че е достигнал небето. Но когато тя смъкна ципа на неговите джинси „Левис“ и го докосна с ръка, Люк реши, че вратите на рая се отварят.

— О, Боже, Анабела. — Опитваше се да свали панталоните й, докато тя вече го докарваше до лудост с движенията на ръката си. Надяваше се, че ще му позволи да я докосне, но не допускаше, че с една шепа пуканки и една вечер, в която гледаха „Междузвездни войни“, ще я убеди да му позволи голямото нещо.

Люк не беше от тези, които пропускат предоставената им възможност. Макс го беше научил на това.

— Позволи ми… — Не знаеше точно какво да му позволи, но пъхна ръката си в нейните дантелени червени гащички.

Влажна, огнена, хлъзгава. Кръвта стремглаво се спусна от главата към чатала му, пулсирайки там с ударите на дивашки тъпан, който даваше ритъм на търсещите му пръсти. Анабела изразяваше насладата си с леко мъркане, което премина в бързи, жадни стенания, отчаяни задъхвания, леко скимтене от удоволствие. Щедрите й бедра се повдигаха и спускаха, пляскайки върху седалката. Прозорците, които Люк беше затворил, за да спре нахлуването на студа — зимата приближаваше, — се бяха замъглили, превръщайки колата в малка сауна, която миришеше на секс.

Той усещаше, наистина усещаше нейните мускули да се свиват около него, когато тя се изви нагоре и щастливо се отпусна в ръцете му.

Люк се задъхваше, наближавайки момента, за който само бе чувал в скришни разговори като за някаква тъмна мечта.

Лицето му беше забито между гърдите й, с едната си ръка я обработваше, а с другата се освободи от джинсите си. Чувството, че по този начин се намира вътре в една жена, беше достатъчно да го извади от контрол. И все пак една частица от него, едно малко ъгълче в съзнанието му остана хладнокръвно, странно неангажирано, дори се забавляваше.

И ето го Люк Калахан с гол задник в неговата „Нова ’72“, радиото изпълва колата с музиката на Би Джийс — защо ли пък те? — и Анабела разтваря крака под него в най-добрата си форма.

Чувстваше члена си като ракета, огромна и гореща, вибрираща на площадката за изстрелване. Надяваше се само излитането да не стане преждевременно.

Неумението му й даде повече от това, което получаваше от другите момчета. Беше само заради липсата на опит, смесена със здравословно любопитство, и любовта му към красивото. Почувства цялата тази жарка влага, почувства едно женско тяло да трепери и да му се отдава — това беше едно от най-красивите неща, които Люк някога беше изживявал.

— О, бейби! — Ветеран в тези забавления, Анабела се гърчеше, движеше се и стягаше краката си около тялото му. — Не мога да чакам. Просто не мога.

Нито пък той. Сляп инстинкт го накара да влезе в нея. Контролът, който беше колкото инстинкт, толкова и резултат на четиригодишно обучение, го накара да задържи нуждата от незабавно освобождаване. Той пренесе и двамата в истински делириум, преди да го направи. Последното, което чу, беше името си. Тя почти го изпя.

Благодарение на Анабела в понеделник той щеше да се върне в училище с такава репутация, с каквато едно пораснало момче можеше да се гордее.

Вкъщи беше тъмно, оставена бе само една лампа в кухнята, когато той се върна, целият вмирисан на пот и секс и на одеколона на Анабела „Чарли“.

Беше доволен, че никой не е буден да го посрещне. Беше благодарен и на това, че всеки следващ уикенд щеше да е свободен от програмата в клуба, за да може да си създаде нормален живот в обществото, както се беше изразил Макс.

Тази вечер наистина се чувстваше като човек с нормален живот.

Отвори хладилника и изпи половин литър портокалов сок направо от бутилката. Все още се усмихваше и тананикаше „Жени магьосници“, когато се обърна и видя Роксана на вратата.

— Това е отвратително. — Тя наклони глава към бутилката, която Люк държеше.

Беше израснала през последните години, както и той. Но докато Люк все още беше някъде под шест фута — една средна височина за възрастта му, Роксана беше най-високото момиче в класа си, всъщност по-висока и от повечето момчета. Бяха се издължили предимно краката й, както се виждаше сега под късата й нощничка. Тъй като косата й беше прилежно сресана, а тя правеше това всяка вечер преди лягане, Люк предположи, че е тръгнала да си ляга.

— Ще го изгълтам. — Той се усмихна и постави бутилката на бюфета.

— А може би и някой друг би искал да пие. — Макар въобще да не беше жадна, тя отиде до хладилника и започна да търси. Докато си избираше бутилка „Д-р Пепърс“, смръщи носа си към Люк. — Ти миришеш. — Душейки, между другото долови и одеколона на Анабела. — Пак си излизал с нея.

Роксана по принцип мразеше Анабела Уокър. А причината беше, че тя е миньонче, руса и красива и че Люк излиза с нея.

— На теб какво ти влиза в работата?

— Тя си изрусява косата и носи пристегнати дрехи.

— Носи секси дрехи — поправи я Люк, чувствайки се експерт по въпроса. — Ти просто ревнуваш, защото тя има цици, а ти нямаш.

— Аз ще имам. — На прага на тринадесетата си година Роксана ужасно страдаше от бавното — с бързината на охлюв, развитие на своята женственост. Повечето момичета от класа й имаха поне набъбнали гърди, а тя беше още плоска като дъската за рязане на хляб на Льо Клерк. — И когато имам, ще бъдат по-хубави от нейните.

— Правилно. — Мисълта за Роксана го развесели. В началото. После, мислейки за това, му стана неудобно топло. — Хайде, разкарай се.

— Ще пия. — За да го докаже, тя си наля „Д-р Пепърс“ в една чаша. — В събота вечер нямам определен час за лягане.

— Тогава аз си отивам. — Как може един мъж да се носи в облака на страстта с тази малка цивра до себе си, чудеше се той, докато изкачваше стълбите. Не желаейки да пропусне и миг от сладкия сън, който предчувстваше, Люк се съблече и се мушна гол в леглото. Беше свикнал с миризмата и усещането от чистите чаршафи, въпреки че още ги приемаше като паднали му от небето. Рядко му се случваше да си ляга гладен и отдавна беше забравил какво е истински страх.

През последните четири години беше пребродил повечето източни щати, участвал бе в представления на полето, в опушени клубове и на лъскави сцени. Предишното лято, след като Макс с известно съжаление продаде панаира, пътуваха из Европа, където репутацията на Макс като майстор на фокуса нарасна.

Можеше да говори малко френски, беше се научил как да накара картите да танцуват. Доколкото можеше да прецени, имаше всичко. Животът е съвършен, мислеше си Люк, потъвайки в сън.

Затова онемя от изненада, когато час по-късно се събуди облян от студена пот, със заседнал плач в гърлото.

Беше връщане в миналото, далеч назад, в онзи порутен двустаен апартамент, каишът на Ал шибаше като бръснач гърба му, не можеше да избяга, нито пък да се скрие.

Седнал в леглото, Люк поемаше есенния въздух на големи глътки и чакаше да спре да се тресе. От месеци не беше ми се случвало да го сънувам, помисли си, облягайки глава на коленете. Месеци и месеци подсъзнанието му не беше го връщало там. Смяташе, че го е преодолял. Минаваха седмици или месеци, преди кошмарът да се появи отново, и всеки път мислеше, че е за последно.

Но той отново се връщаше подобно на гном, който излиза от някакъв килер да го преследва и тормози.

Вече не съм дете, припомни си Люк и препъвайки се, стана от леглото. Вече не можеше да очаква, след като е сънувал кошмари и се е събудил разтърсен, Лили и Макс да дойдат и приласкавайки го, да ги пропъдят.

Ще го разкара, като се пораздвижи. Нахлузи панталоните си и реши да отиде до „Бърбън“ и обратно, за да се отърси от този лепкав, отвратителен кошмар.

Докато слизаше по стълбите, чу писък и приглушени гласове. Поглеждайки в дневната, видя Роксана седнала със скръстени крака на пода и с купичка пуканки в скута.

— Какво правиш?

Тя мръдна, но не отмести очи от екрана.

— Гледам филм на ужасите — „Замъкът на ходещите мъртъвци“. Този граф балсамира хора. Страхотно е.

— Голямо чудо. — Но привлече вниманието му поне дотолкова, че да седне на ръба на дивана и да си вземе шепа пуканки от купичката й. Все още беше разстроен, но преди Кристофър Лий да хване поредната си жертва, заспа.

Роксана почака, докато се увери, че е заспал, после, облягайки буза на възглавницата на дивана, се пресегна и погали косите му.

— Те порастват, Лили.

— Знам, скъпи. — Тя въздъхна, намествайки се в наскоро боядисаната хоризонтална кутия. Репетираха сами в клуба нов номер, който Макс наричаше „Разполовената жена“.

— Рокси става девойка. — Макс прибра къдриците й вътре, извършвайки стилно завъртане около кутията пред своята въображаема публика. — Докога момчетата ще са нещо странично?

Лили се усмихна и раздвижи ръцете и краката си, които се подаваха от дупки в кутията.

— Още много дълго. Не се безпокой, Макс, тя е твърде умна и няма да се задоволи с нещо по-малко от това, което иска.

— Надявам се, че си права.

— Тя е дъщеря на баща си. — Лили изпълни надлежните хленчения и пъшкания, докато Макс демонстрираше острието на инкрустирания със скъпоценни камъни ятаган.

— Искаш да кажеш, че е упорита, амбициозна и целенасочена.

Лили не проговори, докато Макс изпълни рутинното разрязване на кутията на две и свързването на частите после. Тогава попита:

— На теб не ти е мъчно, че децата порастват, нали, скъпи?

— Може би малко. Това ми напомня, че остарявам. Люк кара кола и преследва момичета.

— Не му се налага да ги преследва. — Лили набърчи чело с безпокойство. — Те му се хвърлят в ръцете. Както и да е — въздъхна тя, — добри деца са, Макс. Страхотна двойка.

Половината от тази страхотна двойка беше през две преки и разиграваше трика с трите карти. Градът беше наводнен от посетители и Роксана просто не можа да устои на изкушението.

Беше спретнато облечена в розови джинси и подходящ жакет, блуза на цветя и снежнобели маратонки. Косите й бяха прибрани назад на опашка, лицето й беше напълно изчистено, освен луничките.

Изглеждаше едно мило, във всяко отношение изрядно американско момиче. Точно това беше намерението й. Тя знаеше стойността на илюзията и въображението.

Вече беше спечелила над двеста долара, макар че полагаше големи усилия да не обира много клиентите си. Не го правеше за пари, въпреки че обичаше нещата, които се купуват с тях, точно толкова, колкото и баща й. Просто се забавляваше.

Още веднъж плесна три карти на малката сгъваема масичка. Взе пет доларовия залог от поредния си клиент — солиден мъж, облечен в скъпа риза, обърна картите с лицето надолу и започна да ги размесва, манипулирайки и тълпата около себе си.

— Следете с очи черната дама. Не мигайте. Не кихайте. Продължавайте да я следите. Продължавайте. — Малките й ръце с дълги пръсти се движеха със светкавична бързина. И, разбира се, дамата вече беше скрита.

Спечели още петдесет. Даде двайсет от тях, за да поддържа добри отношения с обществеността. Някъде наблизо на ъгъла един музикант надуваше тромпет. Роксана реши, че е време да си тръгва.

— Толкова за днес. Благодаря ви, дами и господа. Приятно прекарване в Ню Орлеанс. — Започна да прибира картите, когато една ръка хвана китката й.

— Още една игра. Аз не успях да опитам късмета си.

Беше момче на осемнайсет или деветнайсет години. Под износените му дънки и тениска от някакво благотворително общество имаше жилаво тяло, цялото в мускули. Златистите му коси бяха като ореол около тясното ъгловато лице. Очите му — дълбоки, кафяви, бяха втренчени в Роксана.

Напомняше й за Люк — не външно, а усещаше същата дива природа и подлостта, която всеки момент можеше да се прояви. Говорът му не беше нюорлиански. Не й звучеше познато.

— Много си закъснял — каза му тя.

Ръката му остана здраво сключена на китката й. Когато й се усмихна, показвайки съвършените си равни и бели зъби, нещо в нея трепна.

— Една игра — каза той. — Наблюдавах те.

Беше й почти невъзможно да се противопостави на това директно предизвикателство. Инстинктът й говореше да го направи, но гордостта й надделя.

— Имам време за една игра. Залогът е пет долара.

Кимайки, той извади от задния си джоб една банкнота и я сложи на масичката.

Роксана постави картите до нея. Две червени дами и една черна.

— Наблюдавай черната дама — започна тя, обръщайки картите. За частица от секундата реши да не скрива картата, а да играе честно. Размесваше с все по-бърз ритъм, като следеше момчето с очи. Не беше новак в играта. Опитната Роксана не можеше да не различи един познавач и заложи своето Аз срещу петте долара.

Макар да не бе погледнала към картите, още от началото прекрасно знаеше къде е черната дама.

— Къде е тя?

Момчето не се поколеба и чукна с пръст по картата вляво. Преди Рокси да я обърне, той отново улови китката й.

— Аз ще го направя.

Когато я обърна, беше дама купа.

— Май че ръката ми е по-бърза от очите ти?

Тя вдигна високо ръце, а той обърна другите карти. И примигна, като видя, че черната дама е точно там, където беше и в началото. По средата.

— Май да — измърмори. Присви очи, докато я наблюдаваше как пъхва петте долара и картите в чантата, поставена под масичката.

— По-добър късмет следващия път. — Тя сгъна масичката, взе я под мишница и закрачи към „Магическата врата“.

Той не се предаде така лесно.

— Хей, дете, как се казваш?

— Роксана. Защо?

— Просто искам да знам Аз съм Сам. Сам Уайът. Бива си те. Наистина си те бива.

— Знам.

Той се захили, но пресмяташе възможностите си. Ако успееше да я примами на по-малко оживено място, можеше да си вземе обратно петте долара, а и останалата й печалба.

— Доста леко го направи. На колко си? На дванайсет, тринайсет?

— Толкова ли ми даваш?

— Ей, това е комплимент, сладуранке.

Видя, че тя леко се понапери. Дали в отговор на комплимента, или защото едно момче на неговата възраст наричаше дванайсетгодишна хлапачка „сладуранке“, не беше сигурен. Но при всички положения му провървя.

— Бях в Ню Йорк преди няколко месеца. Там видях един, който печелеше по пет-шестстотин на ден. Не беше по-добър от теб. От кога си в занаята?

— Не се занимавам с това. — Мисълта, че може да я вземе за обикновен уличен разигравач, накара Роксана да се наежи. — Аз съм фокусник — информира го тя. — Да измамя тази тълпа, беше за мен нещо като репетиция. — Усмихна се вътрешно. — Платена репетиция.

— Фокусник? — Сам установи, че върволицата пешеходци изтънява на това място. Не виждаше наоколо никой, който би могъл да му създаде неприятности, когато грабне чантата на дечкото и избяга. — Защо не ми покажеш някой фокус? — Сложи ръка на рамото й и се приготви да я свали на земята.

— Роксана! — скара й се Люк, който пресичаше бързо улицата. — Какво правиш, по дяволите? Трябваше да си на репетиция.

— Отивам — сопна му се тя в отговор, ядосана, че се намеси точно когато се опитваше да флиртува. — Ти също не си там.

— Това е друга работа. — Беше забелязал масичката и чантата и се досещаше какво е наумила. Дяволски се ядоса, че не бе извикала и него. Но оставайки това настрана, измери Сам от глава до пети. Подобно на животно мъжкар козината му настръхна.

— Кой е този?

— Един приятел — реши Роксана на момента. — Сам, това е Люк.

Сам му хвърли една усмивка.

— Как е?

— Окей. Ти не си оттук.

— Дойдох едва преди два дни. Знаеш ли, аз пътувам.

— Правилно. — Люк не го хареса. Алчният поглед не подхождаше на щедрата му усмивка. — Закъсняваме, Рокси, хайде да вървим.

— Минутка само. — Дяволите да го вземат, ако смяташе да я третира като бебе. Тя щеше да му покаже, че е жена, и то самостоятелна. — Може би искаш да дойдеш, Сам. Да погледаш репетицията. Ние сме ето там, в „Магическата врата“.

Изглежда, че нямаше да може да й вземе чантата, но Сам не беше от тези, дето се отказват лесно. От срещата му с Роксана трябваше все пак да излезе нещо.

— Ще бъде чудесно. Щом смяташ, че може…

— Разбира се — хвана го тя за ръката и го заведе при баща си.

Сам знаеше как да очарова. Лустрото от вежливост, добри маниери и весели закачки беше също част от играта, както и белязаната колода. Седеше в „Магическата врата“ и аплодираше, учудваше се, не вярваше и се смееше точно там, където трябваше.

Когато Лили го покани на вечеря, той прие със скромна благодарност.

Льо Клерк му се стори стар и глупав, Мауз — бавен и глупав, но изневери на навиците си, за да направи добро впечатление и на двамата.

След това се спотаи за един ден, за да не помислят, че се натрапва. Когато се появи в „Магическата врата“ на представлението, топло беше приветстван. Направи така, че Лили да забележи как грижливо брои дребни пари за едно безалкохолно.

— Макс — Лили го дръпна за ръката, когато той излезе зад сцената, оставяйки Люк да разиграва своя петминутен номер с ловкост на ръцете. — Това момче е в беда.

— Люк?

— Не, не. Сам.

— Той едва ли е момче, Лили. Почти мъж е.

— Малко по-голям е от Люк. — Надзърна навън, видя Сам на бара и забеляза, че още върти в ръцете си празната чаша от кола. — Мисля, че нито има пари, нито има къде да живее.

— Не ми изглежда да търси работа. — Макс знаеше, че се отнася грубо, и не можеше да си отговори защо няма желание да подаде ръка на това момче.

— Скъпи, знаеш колко е трудно да се намери работа. Не можеш ли да измислиш нещо за него?

— Може би. Дай ми ден-два.

Един-два дни бяха всичко, от което Сам се нуждаеше. За да затвърди направеното впечатление, през нощта се сви в един ъгъл в двора на семейство Нувел, и то така, че на сутринта да бъде открит.

Съвсем буден, той наблюдаваше изпод мигли как Роксана излиза от кухнята. Изпъшка, раздвижи се и запримигва, когато тя го забеляза и нададе изплашен вик.

— Какво правиш тук?

— Нищо. — Той нави скъсаното одеяло и се изправи. — Нищо не съм направил.

Тя приближи, повдигайки вежди от изумление.

— Тук, навън ли спа?

Сам облиза устните си.

— Слушай, не е кой знае какво. Окей? Не казвай на никого.

— Нямаш ли стая?

— Загубих я. — Той сви рамене, стараейки се да изглежда едновременно храбър и безнадежден. — Нещата ще се променят. Просто не исках да прекарам нощта на улицата. Мислех, че тук няма да обезпокоя никого.

Тя имаше сърцето на баща си.

— Влез вътре — протегна му ръка. — Льо Клерк ни прави закуска.

— Не ми трябва подаяние.

Тъй като знаеше какво е гордост, тя стана още по-мила.

— Татко може да ти даде работа. Аз ще го помоля.

— Ще го направиш ли? — Той пъхна ръката си в нейната. — Господи, наистина ще съм ти задължен, Рокс. Ще ти бъда много задължен.