Нора Робъртс
Честни илюзии (6)

5.

Първото впечатление на Люк от Ню Орлеанс беше един объркан вихър от шумове и миризми. Докато Макс, Лили и Роксана си спяха в караваната, той се бе свил в кабината на камиона, уморен от накъсания сън поради непрестанното тананикане на Мауз. От Шрийвпорт насам спореха за радиото, но Мауз остана непреклонен. Той не допускаше наоколо да има какъвто и да е шум, който би попречил на удоволствието му да слуша своя мотор.

Сега други звуци проникваха в задръстения мозък на Люк. Кресливи гласове и висок смях, звуците на саксофон, барабан и тромпет. Когато се събуди, помисли, че отново са на панаира. Подушваше храна, миризми на подправки, вонята на разваления от горещината боклук.

Прозявайки се, отвори очи и надзърна през отворения прозорец до него.

Хора, маса народ минаваше край тях по улиците. Видя един жонгльор, приличащ на Исус, да подхвърля ярки оранжеви топки, които блестяха в тъмното. Огромна дебела жена играеше соло буги под звуците на диксиленд, които се изливаха от един отворен вход. Подуши миризмата на хотдог.

В града има цирк, помисли си той, мъчейки се да се изправи на седалката.

И видя, че бяха изоставили панаирите, за да се присъединят към още по-голям, постоянен панаир.

— Къде сме?

Мауз прекарваше камиона и караваната през тесни улици.

— У дома — каза той просто, минавайки покрай улица „Бурбон“ към „Шартрьоз“.

Люк не можеше да си обясни от къде на къде му се прииска да се захили.

Още чуваше музиката, но по-слабо. Сега улиците бяха по-тихи и имаше по-малко хора. Някои отиваха към оживената част, други се връщаха. В трепкащата светлина на уличните лампи се мяркаха стари тухлени сгради с балкони, обсипани с цветя, бързаха натоварени таксита, сгушени хора спяха пред входовете.

Чудеше се как може да се спи на тая музика, при тия миризми и невероятна горещина. Собствената му умора изчезна — замени я нервност, предизвикана от бавното шофиране на Мауз.

Люк искаше да пристигнат там, закъдето бяха тръгнали. Където и да беше.

— За Бога, Мауз, ти караш все по-бавно, закъсняваме.

— За нищо не бързаме — каза Мауз, после втрещи Люк, като спря изведнъж по средата на улицата и слезе от камиона.

— Какво правиш, по дяволите? — Люк също слезе и видя, че Мауз стои пред една желязна порта. — Не можеш да оставиш това нещо по средата на пътя. Така ще домъкнеш полицаите.

— Просто искам да си освежа спомена. — Мауз стоеше, потърквайки брадичката си. — Трябва да я вкарам на заден ход.

— Какво на заден ход? — Очите на Люк се разшириха. Невярващ, той премести погледа си от портата към караваната. — Това чудо да го вкараш тук на заден ход? — Внимателно огледа разстоянието между двете тухлени стени, после прецени с поглед ширината на камиона. — Няма начин, дявол да го вземе.

Мауз се усмихна, очите му заблестяха като на грешник, току-що открил вярата.

— Ти само стой тук, в случай че ми потрябваш. — Завлече се обратно към камиона.

— Няма да стане — извика Люк след него.

Мауз отново затананика, когато започна да маневрира по тясната улица.

— Ще го удариш, Мауз, за Бога! — Люк се стегна, очаквайки звука на остърган метал, и зяпна, когато огромната черна каравана се плъзна леко през отвора на портата като ръка в ръкавица. Когато и камионът влезе след нея, Мауз погледна към Люк и му намигна.

Беше чудесно изпълнено. Кой знае защо, Люк изживя паркирането на камиона и караваната като радостно събитие, примерно като Коледа или откриването на нов бейзболен сезон. Започна да се смее и се залюля на пети, застанал пред фаровете на камиона.

— Човече, ама ти си номер едно — извика момчето на Мауз, когато той слезе от камиона. После отстъпи назад като боксьор преди атака, когато в къщата до тях светна лампа. — Кой е този? — попита той Мауз, когато забеляза една фигура, застанала на входа.

— Льо Клерк. — Пъхайки ключовете в джоба си, Мауз се запъти към железния портал да го затвори.

— И така, значи се завърнахте. — Льо Клерк слезе по стъпалата и на светлината Люк видя един дребен човечец с побелели коси и брада. Беше облечен в снежнобяла тениска и вехти сиви панталони, завързани с въже вместо с колан. В гласа му се чувстваше лек акцент — не плавното провлачване на Макс, а нещо по-остро, сякаш удължаваше думите с по една сричка. — И сигурно сте гладни, а?

— Не сме престанали да ядем — подвикна Мауз.

— Това е добре. — Льо Клерк се приближи. Походката му беше вдървена и неравна. Люк видя, че той е стар, по-възрастен от Макс някъде с десет и повече години. Впечатлението му беше като за старческо лице, подобно на изпокъсана кожена карта, нарязана от дълбоки коловози. Кафявите му очи бяха леко раздалечени и гледаха изпитателно под щръкналите вежди.

Льо Клерк видя едно слабо момче с красиво лице, в което се запомняха бдителните очи. Момче, готово всеки миг да избяга или да се бие.

— А това пък кой е?

— Това е Люк — каза Макс, който се появи на вратата на караваната с още дремещата Роксана на ръце. — Сега той е с нас.

Двамата мъже си казаха нещо с очи, нещо така интимно, че не се нуждаеше от думи.

— Още един, а? — Устните на Льо Клерк за кратко се изкривиха в усмивка около лулата, която непрекъснато стърчеше между зъбите му. — Ще видим. А как е моето бебе?

С натежали клепачи Роксана протегна ръце и беше предадена на Льо Клерк. Тя се сгуши в кокалестата му прегръдка като в любима възглавница.

— Можеш ли да ми направиш банички с плодове?

— Ще направя специално за теб, разбира се. — Льо Клерк извади лулата от устата си и я целуна по бузата. — Ти си по-добре, oui?

— Тази шарка нямаше край. Аз вече никога, никога няма да се разболявам.

— Ще ти приготвя моя специалитет за добро здраве.

Той я подпря удобно на хълбока си, когато Лили се появи. Тежката чанта с гримовете висеше на едната й ръка.

— А, мадмоазел Лили! — Льо Клерк успя да се поклони въпреки детето на хълбока му. — По-красива от всякога.

Тя се изсмя и му протегна ръка да я целуне, което той направи с апломб.

— Хубаво е човек да се върне вкъщи, Жан.

— Влизайте, влизайте. Да се насладите на среднощната вечеря, която съм ви приготвил.

При споменаването на вечеря Макс слезе от караваната и поздрави Льо Клерк, който ги поведе през двора, където рози, лилии и бегонии цъфтяха в изобилие. Изкачиха се по няколко стъпала и влязоха в кухнята. Светлината от лампата блестеше върху излъсканата повърхност на белите плочки и тъмното дърво.

Имаше малко тухлено огнище, опушено и сменило червения си цвят в уютен розово-сив. Над него стоеше фосфоресцираща пластмасова фигура на Светата Дева и някаква индийска хлопка, цялата покрита с мъниста и пера.

Макар че вътре беше доста хладно, за да си помисли, че пещта е горяла, Люк можеше да се закълне, че усеща примамливия мирис на прясно опечен хляб.

От тавана висяха изсушени букетчета подправки и билки наред с плитки от лук и чесън. Над печката на железни куки бяха закачени лъскави медни съдове. От една тенджера на задното колело на печката се издигаше пара. Каквото и да къкреше вътре, то ухаеше на рая.

Дългата маса като тезгях на касапин беше вече наредена с купи, чинии и ярки карирани салфетки. Все още с Роксана на ръце, Льо Клерк посегна към един от шкафовете за още един прибор.

— Супа от бамя. — Прегръщайки Люк през раменете, Лили въздъхна. Тя страшно много искаше да го приветства с добре дошъл в новия му дом. — Никой не готви като Жан, скъпи. Само почакай да опиташ. Ако не спазвам диета, само за седмица ще прелея от трикото си.

— Тази вечер няма да се притесняваш, само яж. — Льо Клерк постави Роксана на един стол и после с две дебели кърпи вдигна тенджерата от печката.

Люк гледаше замаян как от кокалестата му китка до кокалестото рамо татуировката на ръката му се гърчеше и танцуваше. Това са змии, осъзна той. Гнездо от змии в избеляло синьо и червено се огъваха и увиваха по изпечената му кожа. Само дето не изсъскаха.

— Харесва ли ти? — Льо Клерк го гледаше весело и го изучаваше. — Змии. Те са бързи и умни. Носят ми късмет. — Той изсъска, протягайки ръката си към Люк. — Не ти действат на тебе змиите, момче. — Той се захили, сипвайки гъстото, с много подправки ястие. — Довел си ми един млад вълк, Макс. Той ще захапе пръв.

— Един вълк се нуждае от глутница. — Без никакво смущение Макс взе от масата едно панерче и като повдигна кърпата, се показа златисто изпечен хляб. Подаде го на Лили.

— Аз какво съм, Льо Клерк? — Вече съвсем разсънена, Роксана нагъваше своето гамбо.

— Ти — сухото, нарязано от бръчки лице на Льо Клерк омекна, когато голямата му възлеста ръка погали косите й, — ти си моето малко котенце.

— Само котенце?

— Да, но котенцата са умни, храбри и мъдри и някои от тях стават тигри, като пораснат.

Погледът й светна. Тя присви очи към Люк.

— Тигрите могат да изядат вълците.

Когато луната превали небосклона и даже далечното ехо от глъчката на Бърбън стрийт беше утихнало, Льо Клерк седна на една мраморна пейка сред цветята, които обичаше.

Къщата беше на Макс, но Льо Клерк я превърна в дом.

Спомняше си — беше много отдавна — колибата на блатистия бряг и екзотичните цветя, които майка му отглеждаше в пластмасови саксии, миризмите на сушени розови листа и подправки, на боядисано платно и полирано дърво. Беше съчетал всичко това с необходимата на Макс елегантност и изисканост.

Льо Клерк би бил щастлив да се завърне отново при блатото, но нямаше щастие без Макс и семейството, което той му даде.

Пушеше лулата си, заслушан в нощта. Съвсем лек бриз — като обещание за целувка от любеща жена — разклащаше листата на магнолията и раздвижваше жегата. Влагата, която постепенно разяждаше тухлите и камъните във Френския квартал, висеше като мараня във въздуха.

Не видя как Макс се приближава, нито го чу, въпреки че слухът му беше изострен. Просто го усети.

— Така значи. — Пуфна лулата си и се загледа в звездите. — Какво ще правиш с момчето?

— Ще му дам шанс — каза Макс. — Както ти на мен преди много години.

— Готов е с очи да погълне всичко, което види. Такъв апетит може да се окаже труден.

— Ще го храня според апетита му. — Имаше някаква нотка на нетърпение в гласа на Макс. — Ти искаш да го махна ли?

— Вече е твърде късно, спечелил ти е сърцето.

— Лили се привърза — започна Макс, но дрезгавият смях на Льо Клерк го прекъсна.

— Само Лили ли, mon ami?

На Макс му трябваше малко време. Запали пура и вдъхна дима.

— Аз харесвам момчето.

— Ти обичаш момчето — поправи го Льо Клерк. — И как би могло да бъде другояче — когато го погледнеш, ти виждаш себе си. Той те връща в спомените.

Беше трудно да си го признае. Макс знаеше, че когато човек обича, може да нарани и да бъде наранен.

— Той ме кара да си спомням и да не забравям. Ако човек забрави цялата болка и самотата, и отчаянието, забравя да бъде благодарен, че вече ги няма. Ти ме научи на това, Жан.

— Това е добре. Моят ученик е сега учител. Удовлетворен съм. — Льо Клерк обърна глава и черните му очи блеснаха в тъмнината. — Ще бъдеш ли доволен, когато той те надмине?

— Не знам. — Макс погледна надолу към ръцете си — бяха ловки, бързи и можещи. Страхуваше се от момента, когато те ще започнат да отказват. — Уча го на фокуси. Още не съм решил дали да го науча и на останалото.

— Няма дълго да опазиш тайни от тези очи. Какво правеше той, когато го намери?

Макс се усмихна.

— Обираше джобовете.

— А! — Льо Клерк се изкикоти над лулата си. — Значи вече е един от нас. Добър ли е, колкото беше ти?

— Във всяко отношение — призна Макс. — Може би по-добър от мен на тази възраст. По-малко се страхува от наказание, по-безскрупулен е. Но скокът от задигане на портмонета до обиране на каси в големи банки и грандхотели е много голям.

— Един скок, който трябва да се направи грациозно. Съжаляваш ли, mon ami?

— Никак — Макс отново се усмихна. — Какво не ми е наред?

— Ти беше роден, за да крадеш — каза Льо Клерк, свивайки рамене. — Също както и за да вадиш зайци от цилиндър. А явно и за да се скиташ. Хубаво е да те видя у дома.

— Да. И аз се радвам.

За миг останаха в мълчание, любувайки се на нощта. После Льо Клерк заговори по работа.

— Диамантите, които изпрати от Бостън, бяха изключителни.

— Предпочитах перлите от Чарлстън.

— А, да. — Льо Клерк изпуфка дим. — Те наистина бяха елегантни, но диамантите — в тях сякаш грееше огън. Заболя ме да ги дам за пари.

— И получи?…

— Десет хиляди и само пет за перлите въпреки тяхната елегантност.

— По-голямо удоволствие е да ги задържиш, отколкото да ги продадеш. — Макс си спомни с приятно чувство как стояха на кожата на Лили само една великолепна вечер. — А картината?

— Двайсет и две хиляди. Намирах я малко особена. Тези английски художници, няма страст в тях — той сви рамене с пренебрежение към една творба на Търнър. — Китайската ваза задържах малко по-дълго. Донесе ли колекцията от монети?

— Не, не я взех. Когато Роксана се разболя, отмених този ангажимент.

— По-добре — кимна Льо Клерк и пое дим. — Тревогите щяха да те разсеят.

— Едва ли щях да съм във форма. И така, докато вазата се пласира, това прави всичко… трийсет и седем хиляди. — Един поглед към намръщеното лице на Льо Клерк накара Макс да се усмихне. — Не си струва да негодуваш толкова много.

— До края на годината ще си хвърлил на вятъра поне петнайсет хиляди. Прибави към тях десетте процента, които всяка година даваш, за да успокоиш съвестта си…

— Това е благотворителност — прекъсна го Макс, забавлявайки се. — Не го правя, за да успокоя съвестта си, а за да умиротворя душата си. Аз съм крадец, Жан, един чудесен крадец, който въобще не мисли за хората, от които краде, но много мисли за онези, които нямат нищо ценно, което да им откраднеш. — Той се загледа във върха на пурата си. — Може би не мога да живея с морала на другите, но трябва да живея със собствения си морал.

— Черквите, на които правиш дарения, биха те тикнали в ада.

— Аз съм избягал от по-лоши места, отколкото е адът, който свещениците ни предричат.

— Това не е шега.

Макс прикри една усмивка, изправяйки се. Той знаеше, че религията на Льо Клерк обзема цялата гама от католицизъм до магьосничество плюс всички възможни суеверия.

— Тогава мисли за това като осигуровка. Може би моята глупава щедрост ще ни осигури по-прохладно място отвъд. Хайде да поспим малко. — Сложи ръка на рамото на Льо Клерк. — Утре ще ти кажа какви са плановете ми за близките месеци.

* * *

Люк беше на седмото небе. За този ден нямаше списък от задачи, така че беше свободен да обикаля из къщата, което и направи, нагъвайки банички с плодове, които си беше взел от кухнята. Следите от пудра захар минаваха по първия етаж, по стълбите до един от покритите с цветя балкони и обратно.

Не можеше да повярва на късмета си.

Дадоха му собствена стая и почти през цялата нощ разглежда и опипва различните неща в нея. Високата табла над главата му, цялата в дърворезба, го беше очаровала, както и елегантните тапети и шарките на килима. Имаше голям шкаф, който Макс беше нарекъл гардероб. Люк си мислеше, че той може да побере повече дрехи, отколкото са нужни някому за цял живот.

И имаше цветя. В една висока синя ваза. Никога преди не беше имал цветя и макар да ги възприемаше като излишен разкош, уханието им му достави някаква дълбока, тайна наслада.

Люк се движеше из къщата безшумно като дим. Още не беше сигурен в Льо Клерк и гледаше да го избягва, докато правеше разследването си.

Обстановката му помогна да усети по-пълно своя покровител. Всичко говореше за изискания вкус на Макс, въпреки че момчето не можеше да различи френските от английските антики. Това, което видя, бяха изящни блестящи маси, извити дивани, красиви порцеланови лампи и спокойни пейзажи.

Колкото и да харесваше къщата, любимо място за Люк стана балконът пред стаята му. Там можеше да усети горещия мирис на цветята и дъха на улицата. Можеше да види как хората щракат с фотоапарати и търсят сувенири.

Не можеше да не забележи колко небрежни са те по отношение на своите портфейли. Жените развяваха чанти през рамо, мъжете бяха натъпкали парите си в задните джобове на издутите си като камбана задници. Просто рай за джебчии. Маями не важи, реши Люк, тук можеше чудесно да допълва заплатата си на магьоснически чирак.

— Разпилял си захар из цялата къща — каза Роксана зад него.

Люк се стресна. Погледна ръцете си и видя, че доказателството е там, по всичките му пръсти. Набързо ги избърса в джинсите.

— Така ли?

— Льо Клерк ще побеснее. Захарта прилича на буболечки.

Той отново избърса ръцете си, защото бяха овлажнели.

— Ще почистя всичко.

Тя се облегна до него на перваза на балкона. Изглеждаше хубава и наконтена в ансамбъла си с жълти шорти.

— Какво правиш?

— Просто гледам.

— Татко каза, че днес целият ни ден е свободен. От утре трябва да започнем да репетираме новата кабаре-програма за клуба.

— Какъв клуб?

— „Магическата врата“. Ние работим там. — Тя започна да си играе с цветята, които се увиваха около перваза. — Там можем да правим по-големи илюзионистки номера от тези по панаирите. Понякога татко отива и през деня и изпълнява по нещо на закрито за отделни клиенти.

Това, че Льо Клерк ще се разсърди, и евентуалното наказание минаха някъде назад в съзнанието на Люк. Той не знаеше какво ще бъде мястото му в едно кабаре-програма, но искаше непременно да си го осигури.

— Колко представления на вечер?

— Две. — Като откъсна един цвят от клематис, тя се опита да го втъкне зад ухото си. — В осем и в единайсет. Ние сме основният номер. С нас рекламират. — Сбърчи носле. — Аз трябва да спя всеки ден след училище. Като малко бебе.

Проблемите на Роксана въобще не го засягаха.

— Изпълнява ли се трикът с картите?

Тя донагласи цветето, влизайки обратно в спалнята на Люк, за да се огледа.

— О, той ще измисли нови.

Люк кимна и започна да крои планове. Беше станал много добър в триковете, които подмами Роксана да го научи. И поне един час на ден упражняваше фокуса с чашките и топчетата. Само трябваше да покаже на Макс. Мисълта, че може да го премахнат от програмата, беше непоносима.

— Татко ми даде пари за сладолед. — Тя подаде глава през френския прозорец. — Искаш ли да отидем да си купим?

— Не. — Люк беше твърде зает, за да се разсейва с някакво си черпене в компанията на осемгодишна хлапачка. — Хайде, върви. Трябва да помисля.

— Тъкмо ще има повече за мен. — Роксана рязко се обърна, едва прикривайки яда си.

В момента, в който остана сам, Люк извади картите си и започна да се упражнява. Едва беше започнал да нарежда „Високите аса“, когато вниманието му отново бе отвлечено.

Беше гласът. Никога не бе чувал нещо подобно. Опита се да го отстрани от съзнанието си, но той се връщаше отново. Богат, сърцераздирателен алт, който като че ли пееше специално за него. Беше невъзможно да му устои и отново излезе на балкона.

Видя я веднага. Една жена в лека рокля на цветя, с червен тюрбан, кожата й блестеше като абанос. Стоеше на ъгъла, в краката й имаше картонена кутия и пееше църковна музика с Библия в ръце.

Не можеше да се откъсне. Мелодията го хипнотизираше.

Това беше истинската красота. Тя бе проникнала в дълбините на неговата същност, дълбини, за които не предполагаше, че съществуват.

Гласът се извисяваше над квартала. Тя не спря, не се поколеба, когато около нея се събра малка тълпа. Нито веднъж не погледна надолу, когато монетите звънваха в кутията.

Кожата му настръхна, изпита болка в гърлото.

Импулсивно се втурна вътре и изрови торбичката си, която беше скрил под възглавницата. Извади един смачкан долар. Сърцето му все още се вълнуваше от музиката, когато изтича надолу по стълбите.

Видя Роксана в коридора да мете разсипаната пудра захар, а Льо Клерк стоеше зад нея и й четеше лекция.

— Ще ядеш в кухнята, не из цялата къща. Сигурна ли си, че си събрала всички трохи, а?

— Събирам ги. — Тя вдигна глава, за да се изплези на Люк.

Сърцето му беше така изпълнено с музиката, а главата му така замаяна от мисълта, че Роксана е поела върху себе си неговата вина, че пропусна последното стъпало. Със заглушен вик той протегна ръка, за да се предпази.

Всичко премина като в забавен кадър. Вазата от гравиран кристал, блеснала на слънчевата светлина, кървавочервените рози в нея. С ужас видя собствената си ръка да се плъзга натам, видя я как се поколеба, когато се опита да балансира.

Пръстите му я пометоха. Почувства с кожата си хладното стъкло и издаде отчаян вик, когато тя се плъзна.

Вазата тресна като пистолетен изстрел. Люк стоеше вкаменен, в краката му — блестящите парченца, въздухът тежеше от силната миризма на розите.

Льо Клерк псуваше. Не беше нужно Люк да знае френски, за да разбере, че ругатните бяха силни и гневни. Не мръдна, не си направи труда да избяга. Беше готов да понесе удара, беше изтръгнал от себе си чувството на болка и обида. Това, което стоеше там, беше една мълчалива черупка, отказваща да се вълнува.

— Търчиш из къщата ми като див индианец. Счупи Уотърфорд, съсипа розите и целият под е потънал във вода. Imbecile^[1]! Погледни какво направи с моите красавици.

— Жан — каза Макс отново, — достатъчно. Погледни лицето му.

Държейки розите, от които капеше вода, Льо Клерк погледна нагоре. Момчето беше пребледняло като призрак, очите му бяха потъмнели, блестяха и излъчваха нещо много по-дълбоко, за да бъде наречено просто страх. Люк вдигна глава и въздъхна.

— Ще купя нова ваза — каза той спокойно и се отдръпна.

— Татко — разтърсена, Роксана хвана ръката на баща си. — Защо той изглежда така?

— Няма нищо, Рокси. Върви.

— Но, татко…

— Върви — повтори той и я побутна.

Роксана влезе в гостната, но не се отдалечи. По изключение баща й беше твърде напрегнат и ангажиран, за да забележи това.

— Ти ме разочароваш, Люк — каза Макс спокойно.

Нещо прободе стомаха на Люк. Една псувня, един удар не биха го засегнали, но обикновената тъга в гласа на Макс го проряза дълбоко.

— Съжалявам. — Думите пареха гърлото му като киселина. — Аз мога да я платя. Имам пари.

Не ме гони, молеше сърцето му. Господи, моля те, не ме гони.

— За какво съжаляваш?

— Не гледах къде стъпвам. Аз съм недодялан. Глупав. — И всичко останало, в което е бил обвиняван през неговите кратки дванайсет години. — Съжалявам — каза отново, още по-отчаян, очаквайки удара. Или по-лошото, много по-лошото, един ритник през вратата навън. — Бързах, защото се страхувах, че тя ще си отиде.

— Кой?

— Жената. Която пее на ъгъла. Исках да… — Осъзнавайки абсурдността на всичко това, Люк отчаяно погледна смачкания долар в ръката си.

— Разбирам. — И понеже наистина разбираше, сърцето му напълно се съкруши. — Тя често пее там. Пак ще можеш да я чуеш.

Нов ужас се изписа в очите на момчето, когато отново погледна Макс. Още по-страшно беше да се надява.

— Аз мога ли… мога ли да остана?

С дълбока въздишка Макс се наведе и вдигна парче счупен кристал.

— Какво виждаш тук?

— Счупено е. Аз го счупих. Никога не мисля за другите, само за себе си, аз…

— Спри.

Строгата заповед накара Люк отривисто да вдигне глава. Започна да трепери вътрешно, осъзнавайки неизбежността на това, което ще се случи. Ако Макс го удареше, това нямаше да бъде само физическа болка, това щеше да унищожи неговите надежди окончателно, както той беше разбил вазата.

— Тя е счупена — каза Макс, опитвайки се да се овладее. — И съвсем вярно е, че ти я счупи. Искаше ли да го направиш?

— Не. Но аз…

— Погледни това. — Той показа на Люк парчето счупен кристал. — Това е вещ. Предмет. Нещо, което всеки може да има, ако го плати. Мислиш ли, че означаваш за мен по-малко от това нещо? — Когато Макс захвърли късчето настрана, Люк повече не можа да сдържи треперенето си. — Толкова ли лошо мнение имаш за мен, че очакваш да те ударя за това, че си счупил едно стъкло?

— Не, нямам… — Дъхът на Люк секна, когато насъбраната в душата му болка го заля като огън. Вече не можеше да спре омразните горещи сълзи да бликнат от очите му. — Моля те, не ме гони.

— Мое скъпо дете, възможно ли е през всичките тези седмици да не си разбрал, че съм различен от тях. Те ли оставиха тези страшни белези по теб?

За Люк беше невъзможно да проговори, само кимна с глава.

— Бил съм там, където си бил и ти — каза Макс, приближи се една стъпка и привлече Люк до себе си. Момчето инстинктивно се стегна — страхът беше се загнездил дълбоко у него. После дори и той се стопи, когато Макс го придърпа да седнат на стъпалата и гушна главата му до гърдите си. — Никой не може да те върне там. Тук ти си в безопасност.

Знаеше, че е унизително да плаче върху ризата на Макс като малко бебе. Но ръцете, които го прегръщаха, бяха силни и истински.

Що за момче е това, чудеше се Макс, което може така да се развълнува от една песен, че да се раздели с един от своите скъпоценни долари? Колко ли дълбоко е наранявано това дете, колко ли жестокост е изтърпяло за невинни простъпки, без да има избор?

— Можеш ли да ми кажеш какво правеха с теб?

Обзе го срам и нуждата — о, нуждата от някой, който да го разбере.

— Не можех да направя нищо, не можех с нищо да ги спра.

— Знам.

Старата натрупана злоба се надигна, даже и когато сълзите течаха.

— Те ме биеха непрекъснато. И с причина, и без причина. И пияни, и трезви. — Юмруците му се свиха на гърдите на Макс като две малки железни топки. — Понякога ме заключваха в килера и колкото и да удрях по вратата и да ги молех, не ме пускаха. Не можех да изляза. Никога не можех да изляза.

Беше ужасно да си спомни истеричния си плач в тъмнината на килера — без надежда, без помощ, без възможност за избавление.

— Идваха социални работници и ако не кажех, че всичко с мен е наред, той ме подгонваше с каиша си. Последния път, този последен път, преди да избягам, мислех, че ще ме убие. Той го искаше. Знам, че го искаше, то се виждаше в очите му. Не знаех защо. Наистина не знам защо.

— Не е било по твоя вина. Вината никога не е била твоя. — Макс погали главата на детето и пропъди собствените си демони, които го преследваха. — Хората казват на децата си, че на света няма чудовища. Казват им го, или защото го вярват, или защото искат детето им да се чувства сигурно. Но има чудовища, Люк, и то още по-страшни, защото са в човешки образ. — Той отдръпна момчето от себе си, за да разгледа мокрото му страдащо лице. — Сега ти си освободен от тях.

— Аз го мразя.

— И има защо.

Но имаше още. Не беше сигурен дали ще посмее да говори за това. Срамът беше черен и мазен. Но пред спокойните загрижени очи на Макс Люк със заекване продължи:

— Той… той доведе един мъж една нощ. Беше късно и двамата бяха пияни. Ал излезе и заключи вратата. И мъжът… той се опита…

— Добре, добре. — Макс се опита да го привлече отново до себе си, но ужасът накара момчето да се отдръпне назад.

— Сложи върху мен дебелите си ръце и устата си. — Люк обърса устни с опакото на дланта си. — Каза, че е платил на Ал и аз трябва да му правя някои неща и той на мен. А аз бях глупав и не знаех какво иска да каже.

Вече нямаше сълзи, а суха пареща ярост.

— Не знаех, докато той не се качи върху мен. Мислех, че иска да ме удуши, докато… — Ужасът на преживяното се върна като бумеранг. Потната кожа, вонята на джин и стисналите го жадни ръце.

— После разбрах, да, разбрах. — Ръцете му се свиха в юмруци и се отпускаха, оставяйки дълбоки следи по дланта му. — Аз го удрях, и още, и още, но той не спираше. Тогава започнах да го хапя и да дера. Ръцете ми се изпоцапаха с неговата кръв, той се хвана за лицето и запищя. Тогава Ал влезе и дълго ме би. И аз не помня… не знам дали… — Това беше най-лошото, че не знаеше. Това беше срам, за който не можеше да говори на глас. — Това е нощта, когато искаше да ме убие. Тази нощ избягах.

Макс дълго време мълча, толкова дълго, че Люк започна да се страхува дали не е казал твърде много, за да му бъде простено.

— Направил си това, което е трябвало. — Гласът на Макс тежеше от болка, която накара сълзите на Люк отново да избликнат. — Мога да ти обещая нещо. Никой никога вече няма да те докосне така, докато си с мен. И ще те науча как да се измъкваш от заключени килери. — Очите на мъжа отново се върнаха върху Люк. — Може да се случи да те заключат, но никога няма да успеят да те задържат.

Люк се опита да говори, но думите засядаха на гърлото му. Накара ги да излязат. Животът му зависеше от отговора.

— Мога ли да остана?

— Докато ти решиш да си отидеш.

Благодарността така изпълваше сърцето му, че имаше чувството, че ще се взриви в светлина. В любов.

— Аз ще платя вазата — успя да каже той. — Обещавам.

— Ти вече я плати. А сега върви си измий лицето. И по-добре веднага да разчистим тук, преди Льо Клерк да е получил друг изблик на гняв.

Макс остана да седи на стълбите, докато Люк изтича нагоре. От своето скрито ъгълче в гостната Роксана чу баща си да въздиша. И заплака.