Нора Робъртс
Честни илюзии (26)

25.

Беше се завърнал. Неговото петгодишно изчезване беше прекратено като с магия и като един истински артист-ветеран Люк се появи с голяма доза драматичност и показност. Публиката му от един-единствен човек беше грабната.

За миг.

Притиснатият до нея мъж, който нападаше с устните си нейните, не беше илюзия. Беше от плът и кръв. Всичко беше до болка познато — солидната му тежест, мирисът на кожата му, пулсът й, който се ускори, когато тези силни ръце обгърнаха лицето й.

Той беше истински.

Той си беше у дома.

Той беше най-нисшата форма на живот, която някога е изплувала от тинята.

Ръцете й, заровени в косите му, се напрегнаха и тя го удари така силно, че той изрева.

— За Бога, Роксана…

Точно това беше погрешният ход. Изви се, заби остро лакът в ребрата му, вдигна коляно да го ритне между краката. Той успя да спре коляното, но твърдият й лакът подпря брадичката му.

Привидяха му се звезди. Следващото, което разбра, беше, че лежи по гръб. Роксана го е яхнала и протяга хубавия си маникюр към лицето му.

Той я улови за китките и свали пръстите й, преди да одерат кожата му. Останаха така, обзети и двамата от чувствени спомени, дишаха тежко и се гледаха с неодобрение.

— Пусни ме, Калахан.

— Искам да запазя лицето си в състоянието, в което беше, когато влязох в стаята ти.

Тя се опита да се извие и да се освободи, но петте години, които беше прекарал Господ знае как, не бяха отслабили мускулите му. Все още беше силен като бик. Искаше й се да хапе, но беше унизително. Реши да отстъпи.

— Пази си лицето. То не ме интересува.

Въпреки че пусна ръцете й, остана нащрек, докато тя се изправи с грация и предизвикателност, с каквито една богиня би излязла от езеро.

Той бързо стана — с почти неестествена скорост и малко движения, които тя си спомняше много добре, и се изправи на пръсти. Роксана се обърна с гръб и без да продума, си наля чаша шампанско. Искрящата течност зашумя в устата й, без да усети вкуса и свежестта й. Но този момент й беше необходим, за да щракне и последната ключалка в сърцето си.

— Още ли си тук? — попита, обръщайки се назад.

— Имаме да си кажем много неща.

— Така ли? — Тя отново отпи. — На мен пък нищо не ми идва наум.

— Тогава ще говоря аз. — Той мина по разлятата вода и счупените рози, за да си налее една чаша. — Можеш да опиташ нещо ново. Да ме изслушаш. — Ловко улови китката й, преди тя да плисне шампанското в лицето му. — Искаш още да се боричкаме ли, Рокс? — Гласът му беше нисък и опасен. Господ да ми е на помощ, помисли тя и по гърба й полазиха тръпки на ужас. — Ще изгубиш. Помисли за преимуществата ми.

Тя нямаше да спечели. Идваше й да се нахвърли и да изхапе и издере лицето му от ярост, но накрая пак щеше да е повалена на пода. Но тя имаше и други оръжия. И щеше да ги използва, за да си върне за всичките години, в които беше изоставена.

— Няма да хабя хубавото вино заради теб. — Когато пръстите й се успокоиха, отново вдигна чашата до устните си. — А времето ми е още по-ценно. Имам среща, Люк. Трябва да ме извиниш.

— Свободна си до пресконференцията утре. — Той вдигна чашата си за наздравица. — Вече проучих при Мауз. Защо не отидем на една късна вечеря. Може да поставим малко ред в нещата.

Роксана едва не избухна. Внимателно се обърна и седна на тоалетната си маса.

— Не, благодаря. Няма значение. — Оставяйки чашата, започна да сваля с крем сценичния грим. — По-скоро бих вечеряла с някой смахнат негодник.

— Тогава ще поговорим тук.

— Люк, времето тече. — Хвърли настрана използваните салфетки. Той видя, че под блясъка, който си беше сложила за сцената, е още по-красива. Никоя от снимките, до които успя да се добере и да има през тези години, не се доближаваше до истинския й образ. Желанието, което го обзе, беше несравнимо по-силно от всичко, изстрадано досега. — И когато отминава — продължи тя, втривайки лосион в кожата си, — нещата стават или по-значими, или съвсем се смаляват. Може да се каже, че това, което имахме, толкова се е смалило, че е станало невидимо. Така че да не се опитваме да оправяме нещата, окей?

— Зная, че те нараних. — Всички намислени думи замръзнаха в гърлото му, когато очите й го стрелнаха в огледалото. Беше болезнено да се наблюдава страданието в този зелен облак.

— Нямаш представа какво ми причини. — Думите й, само шепот, го смазваха. — Никаква представа — повтори тя. — Обичах те с цялото си сърце, с цялото си същество, а ти ме съсипа. Съсипа ме. Не, недей. — Дъхът й секна и цялата се вцепени, когато той протегна ръка към косите й. — Никога вече не ме докосвай.

Ръката му спря във въздуха на сантиметър от косата й и после се отпусна надолу.

— Имаш пълното право да ме мразиш. Искам само да ми позволиш да ти обясня.

— Значи искаш твърде много. Мислиш ли, че това, което ще ми кажеш, каквото и да е, може да компенсира всичко, което изгубих? — Тя завъртя стола си и се изправи. Винаги е била силна, спомни си Люк, но сега е още по-силна и далечна като луната. — Мислиш ли, че съществува обяснение, което би ме накарало да те посрещна с отворени обятия и готово легло? — Млъкна, защото усети, че е на ръба да изкрещи и да изгуби и остатъка от достойнството си. — Имам право да те мразя — каза по-спокойно. — Бих могла да ти кажа, че разби сърцето ми и аз с много усилия и пот отново го сглобих. И ще бъде вярно. Мога да ти кажа една още по-точна истина. Сърцето ми изстина за теб. Ти си дим и огледала, Люк, а кой знае по-добре от мен колко измамни са те?

Той изчака, за да бъде сигурен, че гласът му ще прозвучи така безстрастно, както нейният.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че не чувстваш нищо?

— За мен има значение само това, в което вярвам.

Той се обърна. Учудваше се, че толкова дълго и силно е желал да бъде близо до нея, а сега се нуждаеше от дистанция. Тя беше права. Времето минаваше. Независимо че магията беше в него, не можеше просто да заличи изминалите години с един замах.

И все пак нямаше да позволи миналото да диктува бъдещето му. Искаше да усети хладния, сочен вкус на отмъщението. За всичко това се нуждаеше от нея.

— Ако казваш истината за своите чувства, значи няма никакъв проблем да работиш с мен.

— Занимавам се със свой собствен бизнес.

— И то много добре. — Променяйки тактиката, той извади пура и седна. — Казах ти вече, че имам едно предложение за теб. Едно делово предложение. Мисля, че силно ще те заинтригува.

Тя вдигна рамене и свали сребърните звезди от ушите си.

— Съмнявам се.

— Философският камък — бяха единствените му думи.

Обиците издрънчаха на гримьорната маса.

— Свириш на погрешна струна, Калахан.

— Знам кой го притежава. Знам къде е и имам идея как да го получа. — Той се усмихна. — Тази струна харесва ли ти?

— Откъде знаеш?

Може би беше от пламъка на запалката му, която поднесе към пурата си, но на Роксана й се стори, че видя как в очите му блесна искра.

— Да го кажем просто — постарах се да узная. Интересува ли те?

Тя отново вдигна рамене и бавно започна да тегли четката по косите си.

— Може би. Къде мислиш, че е?

Той не можеше да говори. Не и сега. Връхлетяха го спомените и всичките му горещи желания, които го измъчваха години наред. Роксана реши косите си сред облак от рози и смях. Толкова нежна, толкова хубава.

Очите им отново се срещнаха в огледалото. Шокът от спомена блесна като светкавица във въздуха. Ръката й трепна и тя остави четката.

— Попитах те къде мислиш, че е.

— Казах ти, че знам. — Той пое бавно и дълго въздух. — В библиотеката в подземието на една къща в Мериленд. Притежава го един стар наш приятел. — Люк вдъхна дим и го издуха на тънка синя струйка. — Сам Уайът.

Роксана присви очи. Люк познаваше този поглед и разбра. Имаше я.

— Искаш да кажеш, че Сам притежава философския камък? Камъка, за който Макс пропиля толкова години?

— Точно така. И, изглежда, е истински. Сам положително вярва, че е.

— И за какво му е на него?

— Защото Макс го искаше — отговори просто Люк. — И защото е убеден, че камъкът притежава сила. Не мисля, че вижда някаква мистика около него. — Сви рамене и кръстоса глезени. — За него по-скоро е символ на завоевание. Макс го искаше, а той го притежава. Има го от шест месеца.

Изглеждаше разумно да седне отново и да събере мислите си. Не вярваше истински в камъка. Имаше време, когато мразеше дори легендата за него, защото той все повече и повече откъсваше баща й от действителността, с която го свързваше и без друго съвсем изтъняла нишка. И все пак, ако той съществуваше…

— Откъде знаеш за него, за Сам?

Можеше да й отговори. Имаше толкова много неща, които би й разказал, протягайки се през петгодишната пропаст. Но ако споменеше едно, трябваше да каже всичко. А той също имаше гордост.

— Това е моя работа. Питам те имаш ли желание камъкът да е твой.

— Ако се интересувам, нищо няма да ме спре да си го намеря и сама.

— Аз ще те спра. — Люк не помръдна, запази удобната си поза на стола, но тя усети предизвикателството и бариерата. — Посветих много време и усилия в преследването на този камък, Роксана. Няма да ги позволя да ми го измъкнеш под носа. Но… — той обърна пурата си да провери върха й — предлагам ти един вид партньорство.

— Защо? Защо ми предлагаш и защо трябва да приема?

— Заради Макс. — Той я погледна. — Каквото и да се е случило между нас, аз също го обичам.

Това я нарани. Преглътна болката и заби ръце в скута си.

— И наистина показа привързаността си през последните пет години, нали?

— Предложих да ти обясня. — Люк сви рамене и посегна за шампанското. — Сега ще трябва да почакаш. Ако искаш, поработи с мен и ще получиш камъка, иначе ще го взема сам.

Тя се колебаеше. Умът й вече пресмяташе възможностите. Със сигурност нямаше да е трудно да разбере къде е къщата на Сам в Мериленд — той беше на първо място в предизборната борба за места в Сената. Охраната на дома му, по същата причина, щеше да е много засилена, но не беше невъзможно да се справи.

— Ще трябва да си помисля.

Той я познаваше твърде добре.

— Да или не, Рокс. Сега. Ще ти трябват месеци да събереш информацията, която аз вече имам. Дотогава ще съм взел камъка.

— Тогава защо съм ти нужна аз?

— Ще стигнем и до това. Да или не?

Взираше се в него, в лицето, което познаваше така добре. Някога, преди много време, със сигурност би разбрала какво мисли и какво чувства той. Но годините го бяха превърнали в чужд човек.

Така е по-добре, помисли си. Ако остане чужд, ще бъде по-лесно да работя с него.

— Да.

Вълната на облекчение беше като струя свеж въздух. Той отново можеше да диша. Показа го външно само с лека усмивка и кимване.

— Добре. Има някои условия.

Очите й станаха ледени.

— Не се и съмнявам.

— Мисля, че можеш да ги преживееш. Тази есен във Вашингтон ще има разпродажба на търг.

— Имението Клайдбърг, знам.

— Би трябвало да знаеш, че само бижутата надхвърлят шест милиона.

— Шест милиона и осемстотин хиляди, ако сме прецизни.

— Точно така — съгласи се той и изпи шампанското до дъно. — Искам да ги задигна.

За един миг тя не можа да проговори.

— Ти не си наред. — Но очите й издадоха възбудата. — Може също да се поразходиш из „Смитсониън“ и да се опиташ да свиеш Диаманта на надеждата.

— Стига да имам късмет. — Той знаеше, че я е спечелил, знаеше го. Изправи се и посегна към бутилката да налее шампанско и на двамата. — Доста съм напреднал в предварителното проучване. Трябва да се нагодят още няколко винтчета.

— С размер на атоми, предполагам.

— Работата си е работа — каза Люк, цитирайки Макс. — Колкото е по-сложна, толкова по-голяма е илюзията.

— Търгът е през октомври. Нямаме много време.

— Достатъчно е. Особено ако утре обявиш на пресконференцията, че отново работиш с партньор.

— Защо, по дяволите, да го правя?

— Защото ще бъдем такива, Рокси. На сцената и извън нея. — Той взе ръката й и въпреки съпротивата я изправи на крака. — Чист бизнес, бейби. Аз съм една завърнала се мистерия. Използвай го в номера, който ще изработим, и ще станем сензация. И спокойно ще отвлечем вниманието през октомври на нашето галапредставление преди аукциона.

— Ти вече си ни ангажирал?

Той реши да не обръща внимание на сарказма й, не и когато играеше, за да спечели.

— Остави това на мен. — Все още държеше ръката й.

Роксана можеше да се закълне, че чувства силата, която струи от пръстите му. Това я възбуждаше, но и плашеше.

— Не съм сигурна в теб.

— Трябва да бъдеш. — Закова поглед върху нея. — Винаги си била. Искам те обратно, Роксана. — Люк вдигна скованите й пръсти до устните си. — И имах много време да планирам как да получа това, което искам. Ако се страхуваш, оттегли се сега.

— Не се страхувам от нищо. — Тя отривисто измъкна ръката си и вирна брадичка. — Аз съм вътре, Калахан. Когато приключим работата, ще щракна с пръсти. — Тя го направи пред лицето му. — И ти ще си отидеш. Това е.

Той само се засмя, хвана я за раменете и я привлече към себе си за една кратка силна целувка.

— Господи, колко е хубаво, че отново съм тук. Рокси, накарай ги да паднат на пресконференцията. Кажи им, че работиш върху нещо ново. Подразни апетита им. След това ще дойда в апартамента ти. Можем да започнем да разработваме детайлите.

— Не. — С две ръце, подпрени на гърдите му, тя се опита да го отблъсне. — Ще се справя с пресата и тогава ще дойда при теб. С достатъчно много неща успя да ме заинтригуваш.

— Обещавам ти го. Аз съм в твоя хотел, един етаж по-долу.

Цветът на лицето й се промени.

— От колко време си там?

— Регистрирах се само час преди представлението. — Заинтригуван от реакцията й, той наклони глава. — Защо те безпокои това?

— Просто трябва по-добре да проверявам ключалките си, това е всичко.

Усмивката изчезна от очите му.

— Никаква ключалка не би могла да ме спре, ако реша да вляза, Рокс. Бих се спрял само ако ти кажеш не. Ела към обед — каза той и тръгна към вратата. — Ще ти поръчам обяд.

— Люк. — Тя не се приближи към него. Не искаше да направи този жест. — Срещна ли се вече с Лили? — Когато той поклати глава, сърцето й, уж добре барикадирано, се сви. — Мога да я извикам да се видите.

— Не сега. — През целия си живот беше обичал само две жени. Да се изправи и пред двете тази вечер, беше повече, отколкото можеше да понесе. — Утре.

Отиде си бързо, без нито дума повече. Роксана не беше сигурна колко дълго остана загледана към вратата, която бе затворил след себе си. Не разбираше напълно чувствата си. Животът й се обърна с главата надолу, когато той я напусна. Не мислеше, че се е оправил с неговото завръщане. Ако изобщо нещо се е случило, то той му придаде съвсем различен смисъл. Този път бе в нейна власт да контролира ъгъла и градусите на завоя.

Но тя беше уморена. Уморена до мозъка на костите. Дори за да смени сценичния си костюм с всекидневни дрехи, й трябваха повече сили, отколкото имаше. Пръстите й замръзнаха на ципа на джинсите, когато на вратата се почука.

Ако се е върнал, ще… но не, помисли си с усмивка, Люк не би си направил труда да чука.

— Да. Кой е?

— Аз съм, сладка. — Лили подаде глава на вратата, очите й светеха. Част от блясъка им угасна, когато огледа стаята и в нея видя само Роксана. — Мауз ми каза. Изчаках, колкото можах да издържа. — Влизайки, забеляза разлятата вода и смачканите цветя на пода. — Той е тук! — Усмивката й отново се появи лъчезарна. — Не можех да повярвам. Къде е бил? Добре ли е? Сега къде е?

— Не знам къде е бил. — Роксана взе чантата си и започна да проверява съдържанието й, колкото да заангажира с него ръцете си. — Изглежда добре и нямам представа къде е.

— Но… но… той не може да е заминал пак така.

— Не по начина, който ти си представяш. Отседнал е в града, в нашия хотел. Може би ще обсъждаме заедно някаква работа.

— Работа? — Засмяна, Лили прегърна силно Роксана. — Мисля, че това е последното нещо, за което трябва да разговаряте. Нямам търпение да го видя. Това е като някакво чудо.

— Като някаква чума — измърмори Роксана.

— Хайде, Рокси, сигурна съм, че ти е обяснил всичко.

— Не пожелах да го чуя. — Тя се отдръпна и борейки се със себе си, се противопостави на бързото примирение на Лили. — Не ме е грижа защо ни напусна, нито къде е бил. Тази част от живота ми е приключена.

— Рокси…

— Точно така мисля, Лили. Ако смяташ да му устройваш тържествено посрещане, моля. Само не се надявай да ме видиш на празненството. — Наведе се да събере и да изхвърли смачканите рози. — Може би ще работим заедно, временно. Но това е всичко. Между нас вече няма нищо. Аз искам да е така.

— Може да го казваш — отвърна спокойно Лили. — Може дори и да го чувстваш по този начин в момента. Но това не е така и не може да бъде. — Наведе се да сложи ръка на рамото на Роксана. — Не си му казала за Натаниъл?

— Не. — Хвърли една роза и се загледа в капката кръв на палеца си, където се беше набола. — Когато каза, че е в същия хотел, се уплаших, че може да знае. Но не знае.

— Скъпа, трябва да му кажеш.

— Защо? — Очите й искряха от гняв.

— Люк има правото…

— Неговите права свършиха преди пет години. Всички права сега са мои. Натаниъл е мой. По дяволите, Лили, не ме гледай така. — Тя скочи, за да не вижда мекия съжалителен поглед. — Какво трябваше да му кажа? А, между другото, Калахан, няколко месеца след като изчезна, аз ти родих син. Прилича на теб. Чудесно дете е. Защо да не те запозная някога с него? — Притисна устните си, за да спре хлипането.

— Рокси, недей.

— Няма да плача. — Тя поклати глава, когато Лили я прегърна. — Никога не съм плакала за него. Нито веднъж. Няма сега да започна. — Но се остави да бъде утешавана, като облегна глава на рамото на Лили. — Какво мога да кажа на Нейт, Лили? Това е баща ти, бях ти казала, че той трябваше да замине. Сега се е върнал, но не свиквай с него, за да не ти изиграе номера „сега го виждате, сега го няма“.

— Той няма да обърне гръб на сина си. Не би го направил.

— Няма да рискувам. — Пое дълбоко въздух и отстъпи назад, беше се посъвзела. — Ако някога реша да кажа на Люк за Натаниъл, ще бъде, когато и където аз пожелая.Имам това право. — Сграбчи раменете на Лили и здраво ги стисна. — Искам да ми обещаеш, че ще мълчиш.

— Няма да му кажа, ако ти пък обещаеш да постъпиш справедливо.

— Опитвам се. А сега да вървим, окей? Беше дълъг ден.

 

 

Часове по-късно Роксана стоеше на вратата на стаята, където спеше синът й. Сенките започваха да избледняват, настъпващото утро ги правеше перлени. Тя се заслуша в дишането на Натаниъл. Нейното дете, нейното чудо, нейната най-могъща магия. И мислеше за мъжа, който спеше в стаята долу, за мъжа, който й помогна да създаде един живот.

Спомни си колко уплашена беше, когато седна до баща си да му каже, че е бременна. Колко силно я беше притиснал до себе си Макс. Безрезервната им помощ: неговата, на Мауз и на Льо Клерк. Терличките, които Лили плетеше, тапетите в детската стая, с които Мауз я беше изненадал, млякото, което Льо Клерк я караше насила да пие.

Спомни си деня, в който бебето мръдна за пръв път. Тогава едва не се разплака, но сдържа сълзите си. Дрехите за бременна, подутите глезени. Бебето здравата я беше ритнало — това я събуди от дълбокия сън. Курсовете „Ламаз“ за подготовка на майката за раждане — посещаваше ги заедно с Лили, която я тренираше по правилата. И винаги зрънцето надежда, че Люк ще се върне, преди детето им да се роди.

Но той не го направи. Роксана прекара цели осемнайсет часа в родилни мъки, изпадайки ту в ужас, ту във възторг. Беше наблюдавала как синът й се бори да излезе на бял свят, беше чула първия му вик.

Обичаше го и всеки ден, щом го погледнеше, виждаше отразен в лицето му самия Люк.

Наблюдаваше как синът й расте и как болестта, с която никой не можеше да се пребори, все повече поглъща баща й. Беше сама. Въпреки цялата обич в дома й, нощем до нея нямаше никой. Нямаше ръце, които да я обгърнат и да я утешат, когато плачеше, защото баща й вече не я познаваше.

И сега, в настъпващото утро, никой, освен нея не наблюдаваше сина й.