Нора Робъртс
Честни илюзии (30)

29.

За първи път в своя живот Роксана изстрада неодобрението на семейството си. Не й казваха, че не е права. Не й четяха лекции, не й даваха натрапчиви съвети, усмихваха се, говореха.

Предпочиташе да е така, въпреки че чуваше мърморенето, преди да влезе в някоя стая, усещаше дългите съжалителни погледи зад гърба си. Те не я разбираха. Можеше да си го обясни и да им прости. Или почти. Никой от тях не бе изпитал нейната мъка — бременна, изоставена и сама. Е, може би не точно сама. Подпря брадичката си с ръка и се загледа как Натаниъл играе с количките на двора. Имаше семейство, дом и всеотдайна подкрепа.

Но никой не можеше да поправи стореното от Люк. Да бъде проклета, ако като за награда сподели с него чудесното си дете и рискува щастието на Нейт, за което бе положила толкова усилия.

Защо не можеха да видят това?

Погледна нагоре, защото кухненската врата се отвори, и се усмихна на Алис, която прекоси двора към тях. Един съюзник, помисли си Роксана. Алис не познаваше Люк, никакви чувства не я свързваха с него. Тя единствена от всички би се съгласила, че майката има право да закриля детето си. И себе си.

— Стана страшна катастрофа — каза Натаниъл на Алис.

Заинтригувана, тя се наведе, русите й коси се разпиляха, дългата памучна рокля почти избърса плочника.

— Изглежда тежка — съгласи се спокойно. — Най-добре е да се обадиш на девет-едно-едно.

— Девет-едно-едно! — прие Натаниъл с възторг и започна да издава звуци като сирена.

— Това е третата катастрофа за петнайсет минути. — Роксана се смести на желязната пейка, за да седне и Алис. — Нещастните случаи се увеличават.

— Тези пътища са предателски — усмихна се Алис с красивата си ефирна усмивка. — Опитвах се да го убедя в преимуществата на автомобилните състезания, но той предпочита уличните задръствания.

— Нейт обича катастрофите. Надявам се това да не изкриви съзнанието му.

— О, мисля, че можем да сме спокойни. — Алис вдъхна дълбоко аромата на рози и петунии и на току-що полята пръст. Дворът беше любимото й място — прохладен през летните месеци, чудесен за отдих и размисъл. Типично южняшко място. Като присадена тук янки, тя прегръщаше всичко от Юга така, както покръстен католик прегръща църквата. — Мислех да заведа Нейт до площад „Джексън“ след забавачницата. Да потича малко там.

— Как ми се иска да дойда с вас. Имам чувството, че не прекарвам достатъчно време с него, работата ме откъсва.

Алис бе приела всички страни на професията на Нувел философски. Според нея те раздаваха повече, отколкото крадяха.

— Ти си чудесна майка, Роксана. Никога заради работата си не си лишавала от нещо Нейт.

— Надявам се да е така. Най-важното нещо за мен е той да има всичко необходимо. — Разсмя се, когато синът й тресна две колички, издавайки разрушителни звуци. — Склонност към убийство?

— Здравословна агресивност.

— Алис, толкова е хубаво, че си до мен. — Роксана въздъхна и се облегна, но непрекъснато потриваше ръце — сигурен признак на нервност. — Всичко ми изглеждаше така балансирано, така на мястото си, така лесно. Обичам рутината, знаеш ли? Може би това идва от дисциплината във фокусничеството.

Алис разглеждаше Роксана със спокоен поглед.

— Не бих казала, че си жена, която не обича изненадите.

— Някои изненади. Не бих допуснала да се обърка живота на Нейт. Нито моят, ако се стигне до това. Знам кое е най-доброто за него. По дяволите, бих искала наистина да знам. Но със сигурност знам кое е най-доброто за мен.

Алис замълча за миг. Не беше от жените, които говорят, преди да помислят. Подреждаше мислите си така внимателно, така прецизно, както би брала диви цветя.

— Искаш да чуеш от мен, че ако скриеш Нейт от баща му, ще е правилно.

— Така е. — Роксана хвърли поглед към детето, предпазливо снишавайки глас. — Поне докато не усетя, че е дошло времето за това. Той няма никакво право над Нейт, Алис. Отказа се от всичко, когато ни напусна.

— Не е знаел, че сте били двама.

— Това няма нищо общо.

— Може да няма, а може и да е точно най-важното. Не съм в състояние да преценя.

— Така. — Устните на Роксана изтъняха. Ново предателство. — Ти подкрепяш останалите.

— Това не е футбол, Роксана — да избереш едната или другата страна. — Но приятелството им беше най-важното за Алис и тя постави ръка върху втвърдените й пръсти. — Каквото и да направиш или да не направиш, ние всички сме с теб. Независимо дали сме съгласни, или не.

— А ти не си.

Алис поклати глава с въздишка.

— Не знам какво бих направила на твое място. Единствено ти познаваш собствените си чувства. Мога само да ти кажа, че харесах Люк въпреки че го познавам само от една седмица. Харесвам неговата твърдост, безкомпромисност, целеустременост. Заради същото харесвам и теб.

— Значи мислиш, че трябва да го допусна до Нейт?

Толкова е трудно да се даде съвет, помисли Алис. Учуди се защо тъй много хора имат нужда да бъда съветвани.

— Трябва да направиш това, което чувстваш, че е правилно. Но каквото и да е то, фактът си е факт. Люк е баща на Натаниъл.

Люк, Люк, Люк. Роксана стоеше наострена и го наблюдаваше как прави с Лили рутинното упражнение за номера с жената в стъкления сандък. Мауз и Джейк седяха настрана, увлечени от електронния мишунг, който сверяваха с часовника.

Как стана така, че Люк се върна и изведнъж се превърна в слънцето, около което всички се завъртяха като планети. Мразеше този факт.

Всичко беше наопаки. Репетираха тук, в неговата огромна като плевня дневна с високи, красиви гипсови тавани. Внезапно се бяха озовали на негова почва и той дърпаше конците.

От уредбата звучеше рок. Той премерваше времето си по „Роден, за да бягам“ на Спрингстийн. А винаги сме работили с класическа музика, помисли си Роксана, пъхвайки ръце в джобовете на работния костюм. Винаги. Още повече се ядоса, че тази музика подхождаше и на него, и на илюзията.

Беше бърза, въодушевяваща, секси. Люк беше в пълен синхрон с нея. Роксана знаеше дяволски добре, че на публиката щеше да й хареса. От това настроението й стана още по-кисело.

— Добре. — Люк се обърна и целуна пламналата буза на Лили. — Времето, Джейк?

— Три минути и четирийсет. — Той вече беше щракнал хронометъра.

— Мисля, че можем да отрежем още десет секунди.

Въпреки климатичната инсталация се потеше. Но искаше да изпълни тази специална илюзия с бясна бързина и опитваше отново и отново. — Можем ли да го направим още веднъж, Лили?

— Разбира се.

Разбира се, каза си Роксана подигравателно. Всичко, което поискаш, Люк. Винаги когато кажеш, Люк. Отвратена, тя се обърна и се оттегли в далечния ъгъл на стаята. Щеше да упражнява номера с въртящия се кристал, който не беше успяла да усъвършенства преди последното представление. Там, до масивната каменна камина имаше дълга сгъваема маса с много уреди за различни номера.

Особено много харесваше кристала с форма на диамант, който проблясваше с цветовете на дъгата. Ръцете й чувстваха приятната му солидна тежест. Представи си музиката на Чайковски, затъмнената сцена, кръстосващите се снопове на прожекторите, омекотени в синьо, и самата себе си в ослепително бяло от глава до пети.

И изруга, когато началният крясък на Спрингстийн наруши концентрацията й.

Люк дочу ругатнята и се засмя.

— Мауз, какво ще кажеш да се подготвиш за левитацията. Мисля, че с този номер свършихме.

— Разбира се. — Мауз се размърда, за да се подчини.

— Дърпаш конците на всички, нали? — каза Роксана, когато Люк се приближи към нея.

— Нарича се синхрон.

— Знам друга дума. Пълзене. Подмазвачество.

— Това са две думи. — Сложи ръцете си върху нейните, които обгръщаха кристала. — Мисли за всичко по този начин, Рокси. Веднъж да свършим с това, и няма да пристъпиш на по-малко от десет крачки от мен. Освен ако самата не пожелаеш.

— Мисля за това… — Трябваше, защото усети как само от докосването на ръцете му кръвта й кипва. — Трябва да знам повече за историята с Уайът. Премълчаваш нещо и това не ми харесва.

— Ти също — каза той спокойно. — И на мен не ми харесва.

— Не знам за какво говориш. — Но отклони погледа си.

— Знаеш. Има нещо, което не ми казваш. Нещо, което преглъщате. Като станеш наясно, ще разчистим ситуацията.

— Да стана наясно? — Тя отново го погледна. Очите й горяха. — Нещо, което не ти казвам? Какво ли може да бъде? Да видим… може би, че те мразя?

— Не. — Той не й позволи да маневрира, прокарвайки ръцете си нагоре по нейните. — Вече цяла седмица се опитваш да ме накараш да повярвам на това. А ме мразиш само когато се насилиш да си го внушиш.

— Но то идва така естествено. — Усмивката й беше блага като на усойница.

— Само защото все още си луда по мен. — Люк целуна върха на носа й, когато тя изсъска насреща му. — Това е бизнес, нали?

— Да.

— Тогава да работим. — Усмивката му беше бавна и опасна. — И ще видим какво идва естествено.

— Искам повече информация.

— Ще я получиш. Както и камъка, когато всички свърши.

— Почакай. — Роксана сграбчи ръката му, когато той понечи да се обърне. С разтреперани ръце постави обратно кристала. — Какво каза?

— Че камъкът ще бъде твой, когато всичко приключи. Изцяло твой.

Взираше се в лицето му, търсейки истината, искаше да може да чете по него така ясно, както преди.

— Защо?

— Защото и аз обичам Макс.

Не можеше да каже нищо — това беше самата истина. Дъхът й секна, думите също.

— Искам да те мразя, Калахан — успя да произнесе. — Наистина искам да те мразя.

— Трудно е, нали? — Погали с пръст бузата й. — Знам, защото и аз исках да те забравя. Наистина исках да те забравя.

Роксана вдигна погледа си към него и Люк видя, че за пръв път, откакто се беше завърнал, тя се откри пред него. Добре си прокарах пътя към нея, няма що, помисли си с известно отвращение. Чрез обичта й към Макс. А той не би предпочел този начин.

— Защо? — Не беше го питала досега, защото се страхуваше от отговора.

— Защото да те обичам, да не забравям, че те обичам, ме убиваше.

Коленете й се разтрепериха.

— Няма да се добереш до мен, Калахан.

— Напротив. — Той пое ръката й, за да я заведе до средата на стаята. — Ще го направя.

— Почти съм готов — изсвири през зъби Мауз. Колко е хубаво, че отново са заедно, помисли си. Дори и да не се усмихват. Смущаваше се, защото усещаше искрите помежду им. Според него това беше нещо, което трябва да се случва между двама души само на тъмно и когато са сами. Беше неудобно да си свидетел на подобна интимност.

Роксана вдигна ръце, за да може Мауз да монтира върху тях жиците, но не сваляше очи от Люк. Не искаше да си признае, че тази илюзия й харесва — искряща и плавна, изпълнена с драма и поезия.

Освен това имаше удоволствието да се заяжда с него за всеки детайл.

— Ще имаме музика, нали? — попита тя.

— Да. По мой избор.

— Защо…

— Защото ти избра осветлението.

Роксана се намръщи, но беше трудно да го оспори.

— И каква е тя?

— „В очите ти влиза мъгла.“ — Люк се засмя, когато тя изцъкли своите. — Плетърсите, Рокс. Не е класика, но е класическо.

— Ако имаш въобще някаква представа как се гради тема, трябваше да знаеш, че последователността през цялата програма е най-важното нещо.

— А ако ти имаше представа за това, що е усет, щеше да знаеш, че смяната на ритъма засилва жизнеността и изяществото на стила.

— Изящество — присмя се тя, отмятайки назад косата си. — Да го направим.

— Чудесно. Следвай музиката.

Тя вдигна ръце и се залюля. Той също, но пръстите му се извиха в приканващ жест. Или заповед. Съпротивлявайки се, отказвайки, тя вдигна ръце към лицето си с длан към него и плавно се извърна настрани. Но не се оттегли. Някакво привличане. Фокусирал погледа си върху нея, единствено върху нея, той повтаряше движенията й стъпка по стъпка. Движеха се като свързани с невидими нишки. Пръстите им се докоснаха, забавиха се за миг, отдръпнаха се.

Роксана почувства силата да блика в нея като руйно вино. Не трябваше да си припомня целия сценарий, за да държи погледа си закован в него. Просто не беше в състояние да го отмести. Подчиняваше се на концентрацията му и не беше трудно да отпусне глава и да я обръща леко, замечтано. Може би щеше да спечели дуела. А може би, подчинявайки се, вече го бе направила.

Люк протегна ръце — драматично пожелаване, на което Роксана се противопостави, елегантно измъквайки се, но само за да спре смаяна, когато ръцете му се сведоха и я призоваха. Бавно, като в транс, тя се обърна към него.

Не помръдна, когато Люк се приближи. Прокара ръце пред лицето й. Клепачите й трепнаха и тя затвори очи. Телата им почти се докосваха — беше на милиметри, когато я обиколи в кръг. Жестовете му бяха бавни, подчертано показни. Стъпалата й леко се отделиха от пода, косите увиснаха, а тялото й се издигна.

Докато мелодията се изграждаше, той я потърси с ръце, все още на един дъх разстояние. Тялото й потръпна извън контрола на концентрацията. Наблюдаваше го между миглите си. Беше невъзможно да си помогне и със сигурност щеше да изкрещи от желание и страст, ако тези ръце продължаваха да я обикалят, без да я докоснат.

Люк имаше чувството, че чува ударите на сърцето й. Едва устоя на силното си желание да притисне ръка върху гърдите й, за да почувства там пулса на живота. Устните му бяха пресъхнали и знаеше, че диша прекалено бързо. Беше преминал отвъд илюзията.

Замислил беше този номер като романтичен, секси и знаеше, че ще нагази в дълбоки води. Но не знаете колко бързо ще се удави.

Наведе главата си над нейната, устните му бяха така близо, че почти я докосваха. Тихият звук, който тя издаде, борейки се да не изпъшка, заудря мозъка му.

Люк пое ръката й, прокара пръсти по дланта й и по обратната страна. Когато пръстите им се преплетоха, той също започна да се издига. Очите му бяха заковани върху лицето й, докато двамата лежаха във въздуха плътно един до друг. Когато музиката започна да затихва, той привлече с ръка главата й и устните им се сляха.

Вплетени едно в друго, телата им се въртяха, докато се изправиха вертикално. Когато стъпалата им докоснаха земята, неговите ръце още я обгръщаха и устните й бяха пленници на неговите.

Джейк щракна хронометъра и изчисти гърлото си с леко покашляне.

— Не мисля, че някой го е еня за времето — измърмори той и пъхна часовника в джобчето си. — Хайде, Мауз, да вървим на булеварда, тук няма нужда от нас.

— А?

— На булеварда, на булеварда. Трябва да потърсим онези части.

Мауз замаха объркан.

— Какви части?

— Онези части. — Джейк направи знак с очи и кимна към Роксана и Люк. Сега телата ми се бяха отделили, но сякаш единствено за да могат да останат загледани един в друг.

— О, и на мен ми трябват някои неща. — С просълзени очи Лили сграбчи Мауз и го помъкна към вратата. — Трябват ми много неща, да вървим.

— Но репетицията…

— Мисля, че свърши — каза захилен Джейк, докато изтикваше Мауз навън.

Тишината завладя замаяното съзнание на Роксана.

— Май… май, че продължи повече.

— Ти ли го казваш? — Беше готов да експлодира. Леко прокара ръце нагоре-надолу по гърба й, преди да я освободи от приспособленията за левитация. — Финалът ще бъде страхотен.

— Трябва да се работи.

— Не говоря за този финал. — Той освободи и себе си. — Говоря за теб и мен. — Наблюдавайки я, пъхна ръката си под тениската й и погали топлата гладка кожа на гърба. — И това. — Отново нежно я целуна.

Тя нямаше избор. Вкопчи се в раменете му, за да запази равновесие.

— Нали нямаш намерение да ме прелъстяваш?

Прокара устни по шията й — знаеше точно местата, които ще я накарат да потръпне.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Мога да си отида от теб по всяко време. — Но тялото й беше притиснато до него, а устните й обсипваха лицето му с целувки. — Нямам нужда от теб.

— Нито пък аз. — Той я грабна на ръце и тръгна към стълбата.

Ако успееше да овладее тръпнещото си тяло, сигурно би могла да се съвземе, но сега най-сигурното беше да се държи здраво за него.

Роксана знаеше какво прави. Божичко, надяваше се, че знае. Пред това ужасно, разкъсващо я желание всичко друго изглеждаше така дребно и жалко. Единствено то имаше значение. Въздъхна и притисна лице към врата му. Успя да каже само:

— Побързай.

Ако имаше начин, Люк би литнал по стълбите. Ритна да затвори вратата на спалнята и отново потърси устните й. Благодареше на неведомите сили, които го бяха накарали предвидливо да купи легло.

А то беше невероятно. Легнаха и балдахинът на четирите колони остана като облак над главите им. Люк спря и я погледна за миг, само за миг. Накара я да си спомни всичко, което бяха имали и което бяха един за друг отвъд бездната на петте години.

Прочете в очите й вътрешна съпротива и й се противопостави с жадна целувка. Не, сега не бива да се отдръпне от него, нямаше да го допусне. Улови я за китките и вдигна ръцете й високо над главата. Само ако го докоснеше, щеше да се възпламени като динамит. А той искаше да я направи щастлива.

Тя се изви в ръцете му, сърцето й тупкаше в гърлото като тъпан в хралупа. Той започна да обхожда с устни всички тайни места, които си спомняше.

Беше мечтал за това безброй пъти, в безброй стаи, на безброй места. Само действителността беше по-силна от фантазията. Ароматът й го възбуждаше, беше като богата гощавка след години пост. И това пиршество трябва да продължи вечно.

Роксана не се противопостави на заливащото я невероятно удоволствие. Не беше в състояние. Той отново й даваше всичко, което й бе отнел, дори повече. Почти беше забравила какво значи да копнееш и за първи път разбра истински какво означава напълно да те напусне волята. След дългото въздържание всичко беше толкова естествено, толкова на място. Всеки път, когато устните му намираха нейните, изпитваше шок от познатото и тръпка от неизвестното.

Кръвта му закипя, когато чу да произнася името му. Всяка въздишка, всеки звук удряха като чук под стомаха му. Желанието му стигаше до полуда, пусна ръцете й и бързо започна да сваля дрехите й. Изрева от удоволствие, когато тя остана гола под него.

— Побързай — каза тя отново, разкъсвайки ризата, за да усети плътта му. Огънят в нея се разгаряше шеметно. Желаеше го. Желаеше той да поеме този огън.

Люк искаше да вкуси всичко. Да погълне всичко. Поемайки дълбоко дъх, дръпна ципа на джинсите си. Ръцете й притискаха тялото му и устните й целуваха раменете и гърдите му.

Той потъна в нея. Избухна гейзер от някакво тъмно, неописуемо удоволствие. Тялото й се изви, вибриращо като струна на арфа. От гърдите й се откъсна вик, който беше едновременно и болка, и триумф.

Вкопчи се около него, краката й бяха меки като коприна, силни като стомана. Почти полудял, той отново и отново нахлуваше в нея, докато постигна собственото си освобождаване и, може би, спасение.

Люк продължаваше да лежи върху нея, бяха все още слети. Осъзнаваше, че тя мълчи вече твърде дълго. Ако нещата бяха като преди, досега щеше да въздъхне или да прошепне нещо, с което да го разсмее.

Но сега нямаше нищо, освен дългата празна тишина. Това го подразни, но и изплаши.

— Надявам се, не съжаляваш за това, което се случи. — Той собственически вмъкна ръка в косите й и я погледна. — Би могла да излъжеш себе си, но не и мен.

— Не съм казала, че съжалявам. — Колко трудно беше да се прави на спокойна, когато животът й току-що се бе преобърнал из основи. — Знаех, че ще се случи. Разбрах го още в мига, когато влязох в гримьорната и те видях отново. — Роксана успя да наподоби нещо като безразлично свиване на рамене. — Често правя грешки, за които не съжалявам.

Очите му блеснаха и той се търкулна встрани от нея.

— Знаеш точно къде да удариш, нали? Винаги си знаела.

— Това не е въпрос на отмъщение. — Искаше да погледне прагматично на всичко. Дори това да я убиеше. — Приятно ми беше да правя отново любов с теб. Винаги сме били добри в леглото.

Улови ръката й, която беше посегнала към дрехите.

— Ние бяхме добри навсякъде.

— Бяхме — съгласи се тя внимателно. — Ще бъда искрена, Калахан. Не съм отделяла много време за това в живота си, след като ти изчезна.

Той не можа да се овладее. Възпламени се така безпомощно, както балонът се надува от хелия.

— Нима?

Тя не можеше да разбере как един мъж може едновременно да ядоса, да възбуди и да забавлява една жена.

— Не бъди толкова самодоволен. Такъв беше моят избор. Бях много заета.

— Признай си. — Той лениво прокара пръст по гърдата й. — Аз те… разглезих и ти не успя да харесаш друг.

— Искам да кажа… — Тя плесна ръката му, преди докосването да унищожи малкото останала й гордост. — Свари ме в момент, когато… — не искаше да каже уязвима — … се възпламених лесно. Мисля, че всеки, който би поднесъл умело кибрита, щеше да ме запали.

— Ако беше така, досега щеше да си изгоряла напълно.

Винаги е бил бърз. Нямаше да се изненада, ако се озовеше отново по гръб, а ръцете му докажеха, че огън може да се разпали и от въглен.

— Това е само секс — успя да измърмори тя.

— Разбира се. — Той избърса влагата между гърдите й. — И секвоята е само дърво. — Захапа зърната на гърдите й и си игра с тях, докато ноктите й се забиха в гърба му от възбуда. — И диамантът е само камък.

Искаше й се да се изсмее. Да изкрещи.

— Млъкни, Калахан.

— С удоволствие. — Той вдигна бедрата й и победоносно влезе в нея.

Не мислеше, че е изгорена. По-скоро изтърбушена. Изглежда, в тялото й не беше останал и един нерв. Когато отново успя да отвори очи, светлината бе порозовяла от настъпващия здрач. Опита се да подреди мислите си и заразглежда стаята.

В нея нямаше нищо, освен огромното легло, на което се бяха излегнали, и един-единствен голям скрин от блестящо черешово дърво. И дрехи, разхвърляни по пода, закачени на дръжката на вратата, натрупани по ъглите.

Типично за Люк, помисли си Роксана. Също и това, че се беше обърнал така, че тя да се сгуши в него.

Колко много пъти бяха лежали точно така, нощ след нощ. Много често тя просто се унасяше в сън, спокойна, сигурна, удовлетворена.

Но сега бяха различни хора.

— Люк, това не променя нищо.

Той отвори едното си око.

— Бейби, ако искаш да ти докажа още веднъж моята гледна точка, ще бъда повече от щастлив. Само трябва да ми дадеш няколко минути.

— Единственото, което сме доказали, е, че двамата все още знаем как да почешем взаимно сърбежа си. — Гневът й беше изчезнал, оставяйки бездна от мъка. — Не е нужно да… По дяволите, какво е това? — Тя се изви, за да види по-добре гърба му.

— Татуировка. Не си ли виждала никога татуировка?

— Някоя и друга. — Нацупи устни, разглеждайки я в оскъдната светлина. Точно над мястото, където започваха белезите от камшик, беше изрисуван един озъбен вълк. Не знаеше дали да плаче, или да се смее, но май предпочиташе първото.

— Исусе Христе! Калахан, ти полудял ли си, или какво?

Това адски го притесни.

— Татуировки се правят.

— Е, да, и ти си г-н Филанкишията. Защо, по дяволите, допусна да те бележат така… — Тя избухна ужасена. — Съжалявам.

— Няма нищо. — Той сви рамене и махна косата от очите си, сядайки в леглото. — Бях изпаднал в ужасно състояние една нощ. Малко пиян и много опасен. Предпочетох да ми направят татуировка, вместо да търся подходяща глава, която да смажа. Освен това ми напомняше откъде произлизам.

Тя го разглеждаше — предизвикателно наклонена глава, въпреки настъпващия мрак виждаше твърдия блясък в очите му.

— Знаеш ли, почти съм в състояние да повярвам в теорията на Лили за амнезията.

— Кажи ми, когато си готова за истината. Ще ти разкажа абсолютно всичко.

Тя погледна настрани. За него беше лесно, твърде лесно да я въвлече.

— Няма никакво значение. Каквото и да кажеш, не можеш да заличиш петте години.

— Не може, ако не ми позволиш да го направя. — Улови лицето й и го откри, като плътно прибра косите назад. Предишната нежност, която беше забравил, а тя беше сигурна, че е прегоряла, се върна. На нея беше по-трудно да устои, отколкото на страстта. — Имам нужда да говоря с теб, Рокс. Трябва да ти кажа толкова много неща.

— Нещата не са каквито бяха, Люк. Не бих и могла да започна да ти разказвам колко много са се променили. — Не биваше да остава, защото щеше да каже повече, отколкото беше разумно, преди да го е премислила. — Не можем да върнем миналото. Трябва ми време да реша накъде да продължим оттук нататък.

— Можем да отидем, където пожелаем. Винаги сме можели.

— Свикнах да вървя сама по своя път. — Тя дълбоко въздъхна, преди да започне да се облича. — Става късно. Трябва да се прибирам.

— Остани тук. — Докосна косите й с върховете на пръстите си, което беше невероятно изкушение.

— Не мога.

Пръстите му навиваха косите й. Стягаха ги.

— Не искаш.

— Добре, не искам. — Тя оправи блузата си и стана. Беше по-лесно да е силна, когато стоеше на краката си. — Сега аз ръководя живота си. Можеш да останеш или да си отидеш, а аз ще се оправя с последствията и в двата случая. Ако ти дължа нещо, то е благодарност, че ме направи толкова твърда и мога да се справям с всичко, което ме сполети. — Тя наклони глава. Да беше и сърцето й така силно като думите. — Така че, благодаря ти, Калахан.

Как може да си тръгне толкова лесно, страдаше Люк.

— Няма защо.

— До утре. — Излезе от стаята и преди да стигне стълбата, вече тичаше.