Нора Робъртс
Честни илюзии (28)

27.

Беше може би най-трудната роля, която някога е играл. И със сигурност най-важната. Отклонявайки се по пътя от Вашингтон до Ню Орлеанс, той пристигна в имението на Уайът в Тенеси. Държеше шапката си в ръка, а таеше в сърцето си отмъщение.

Знаеше, че трябва да го изиграе — да се моли, да е смирен, уплашен. Това може би накърняваше гордостта му, но да запази семейство Нувел, беше много по-важно от всичко, свързано с неговото его. И така, той щеше да бъде с маска, но не в буквалния смисъл — беше носил истинска при един или друг случай през последните пет години, а такава, която да убеди Сам Уайът да приеме завръщането му. Поне временно.

Нуждаеше се само от няколко месеца и щеше да има всичко, което иска. Или нищо.

Почука и зачака. Когато униформената прислужница отвори, Люк си подаде главата и преглътна така, че да се чуе.

— Аз, ъъъ, мистър Уайът ме очаква. Аз съм Калахан. Люк Калахан.

Тя отривисто кимна и го поведе надолу по познатия коридор към кабинета, в който някога бе видял едно убийство и бе изстрадал собствената си малка смърт.

Както и преди пет години, Сам седеше зад бюрото си. Този път елегантната мебел беше засенчена от огромен предизборен плакат, поставен на триножник. Фотографираната усмивка излъчваше искреност и чар. С големи дебели букви пишеше:

САМ УАЙЪТ ЗА ТЕНЕСИ

САМ УАЙЪТ ЗА АМЕРИКА

В една купа в края на бюрото му имаше значки със същия лик и същото излъчване.

Колкото до самия кандидат, Сам леко се беше променил. Люк забеляза, че над слепоочието му блестяха малко бели коси и едва забележими бръчици се оформяха около очите му, когато се усмихваше. А той се усмихна широко. Много широко, помисли Люк, като паяк, който забелязва безнадеждно бореща се муха в мрежата си.

— Ето, ето, блудният син се завръща. Това е всичко — обърна се той към прислужницата и се облегна назад, все още засмян, докато тя затваряше вратата. — Калахан, изглеждаш забележително добре.

— А ти изглеждаш… преуспяващ.

— Да. — По стар навик Сам извърна китката си да се порадва на блясъка на златните копчета за ръкавели. — Трябва да ти кажа, че вчерашното ти обаждане много ме изненада. Не мислех, че ще се осмелиш да…

Люк стегна рамене, знаейки, че това ще се изтълкува като жалък опит за перчене.

— Искам да ти направя едно предложение.

— О! Целият съм в слух. — Кикотейки се, Сам се изправи. — Предполагам, че трябва да ти предложа питие. — Нарочно отиде сам до шкафа и намигна, обръщайки се назад. — За доброто старо време.

Люк се бе втренчил в предложената му чаша и реагира внезапно и високо.

— Аз наистина не…

— Какво се е случило, Калахан? Да не си загубил вкус към коняка? Не се безпокой. — Сам опита, после отпи дълга глътка. — Не ми трябва да тровя питието ти, за да получа това, за което си ми нужен. — Това беше заповед на господар към куче. Кръвта на Люк кипна, но той смирено се подчини. — Е… — Сам се облегна на ръба на бюрото. — Защо според теб ти позволих да се върнеш?

— Помислих… — Люк отпи като за кураж. — Надявах се, че може би е достатъчно.

— О, не. — Сам поклати глава, демонстрираше силата си. — Между теб и мен никога не е достатъчно дълго. Може би не съм бил достатъчно ясен преди… колко беше, преди пет години. В тази същата стая, нали? Не е ли интересно?

Той се придвижи до мястото, където Коб се бе проснал, облян в кръв. Килимът беше нов. Италианска антика, която беше поръчал с парите на жена си.

— Не мога да допусна, че си забравил какво се случи тук.

— Не. — Люк стисна устни и извърна поглед. — Не, не съм забравил.

— Вярвам, че помниш точно. Казах ти какво ще направя, ако се върнеш. Какво ще се случи с теб и с фамилията Нувел. — Като че ли в момента му хрумна нещо и той потупа устните си с пръст. — Или може би след толкова дълга раздяла срещата с Нувел не ви очарова взаимно? Може би не те е грижа, че ще изпратя стареца в затвора, а и всички тях, ако се стигне дотам. Включително и жената, която някога обичаше.

— Не искам нищо да им се случи. Не е нужно да си го изкарваш на тях. — Като че ли за да овладее разтреперания си глас, Люк отпи още една глътка. Беше дяволски хубав коняк, достави му удоволствие. Жалко, че не можеше да се отпусне и да му се наслади. — Дай ми възможност да се върна за малко у дома. Само за малко — прибави бързо той. — Сам, Макс наистина е болен. Няма да живее още дълго. Моля те да ми разрешиш да прекарам при него месец или нещо такова.

— Колко трогателно. — Сам отиде отново зад бюрото си. Отвори едно чекмедже и извади цигара. Позволяваше си само по пет на ден и ги пушеше задължително сам. В днешния политически климат пушенето беше неприемливо. Той се котираше много добре и нямаше да проиграе шансовете на изградения си образ. — Така значи, искаш да му посветиш малко време и да бъдеш със стареца, докато той умира. — Сам запали цигарата и дръпна дълбоко и с удоволствие. — Защо трябва мен да ме е грижа за това?

— Знам… Не очаквам това да те трогне. Надявах се само че… щом ще е за толкова кратко… някой и друг месец… — Люк отново погледна умолително. — Не виждам какво ще ти попречи това.

— Грешиш. Всичко, свързано с теб и Нувел, винаги ще ми пречи. И знаеш ли защо? — Усмивката му стана свирепа. — Вие, никой от вас не откри какво има в мен, кой съм аз. Приехте ме от съжаление и ме изхвърлихте с отвращение. И се имахте за по-добри от мен. Не бяхте нищо друго, освен обикновени крадци, а мислехте, че сте по-добри от мен.

Старият гняв се надигна, почти го задуши. Въпреки омразата обаче гласът му остана ясен.

— Но не бяхте, нали? — продължи той. — Ти остана без дом, дори без родина, а на врата на фамилия Нувел тежи един старец, който не си помни дори името. А ето ме мен, Калахан. Богат, преуспяващ, печелещ адмирации по своя път към върха.

Люк трябваше да си спомни за плана, за дълго замисляния план и да се успокои, защото беше изчислил и детайлите на ухапването. Иначе би скочил да извие на място врата на Сам. Защото част от това, което Сам каза, беше истина. Люк нямаше дом, а Макс бе изгубил разсъдъка си.

— Ти имаш всичко, което искаш. — Люк продължаваше да седи с отпуснати рамене. — Моля те само за няколко седмици.

— Мислиш, че само толкова му остава? — Сам въздъхна и леко бутна коняка си. — Всъщност, надявах се той да живее още дълго, много дълго, умът му да вегетира, тялото му да се смалява и цялата тази ситуация да разбие напълно сърцата на фамилията.

Той изведнъж се засмя, лъскавата усмивка на политика, която подмамваше хората.

— Знам всичко за Алцхаймеровата история. Повече, отколкото би могъл да си представиш. Бях вдъхновен от тежкото положение на Макс и отделих внимание в платформата си на семействата, които се грижат и хранят свои любими членове с глави като ряпа. А! — изсмя се на внезапния пламък в очите на Люк. — Това те обижда. Засяга твоята чувствителност. Е, добре, нека ти кажа нещо, Калахан. Не давам и пет пари нито за Максимилиан Нувел, нито за който и да е с неговите проблеми. Репите не гласуват. Но не се безпокой, след като спечеля, ние ще продължим… илюзията. — Той изпита удоволствие от избраната дума. — Ще продължим да даваме обещания, даже ще изпълним някои — за научни изследвания и държавно субсидиране, защото знам как се планира за дълъг срок напред. — Сам се облегна на стола и разкри истинския си лик пред единствения човек, за когото беше сигурен, че не може да му навреди. — Сенаторското място е първата крачка… следващата ще бъде Белият дом. След десет години ще съм спечелил всичко. Веднъж да имам контрол, пълен контрол, и нещата ще тръгнат по моя воля. Кървящите сърца ще бъдат изцедени докрай и всички тези проблемни групи могат да потънат в пълна забрава. През следващото столетие американците ще разберат, че имат лидер, който разбира от контрол и власт. Лидер, който знае как да използва и двете и не се страхува да жертва нещо, когато се наложи.

Гласът му се беше извисил като на евангелист, тръгнал да спасява души. Люк мълчаливо наблюдаваше изпадналия в транс мъж. Рано или късно той ще откачи, забавляваше се в мислите си. Но Господ да е на помощ, ако тогава Уайът има бутони под пръстите си. Сам отново дръпна от цигарата си и отново фокусира поглед върху Люк.

— Но мисля, че теб не те интересуват нито политиката, нито съдбата на нацията. Твоите интереси са по-лични.

— Спечелих малко пари през последните няколко години. — Люк нарочно облиза устни, за да изглежда притеснен. — Ще ти платя, ще ти дам колкото поискаш за няколко седмици с Макс и семейство Нувел.

— Пари? — Доволен, Сам отхвърли глава назад и се засмя. — Приличам ли ти на човек, който има нужда от твоите пари? Имаш ли въобще някаква представа колко събирам месечно от контрибуции за компанията ми? Много повече от това, което имам от хубавата си жена.

— Но ако имаш още повече, би могъл да засилиш телевизионната си кампания или каквото друго е необходимо, за да си сигурен, че нещата вървят в твоя полза.

— Те са в моя полза. — Сам откачи. Очите му светнаха разширени. — Искаш ли да видиш проклетите цифри? Хората от този щат искат мен, Калахан. Те искат Сам Уайът. Ще се справя с Къртис Ганнър, този кучкар, и те няма да го искат. Аз печеля. — Той плесна с ръце по бюрото, разпилявайки пепел. — Аз печеля.

— Един милион долара — изломоти Люк. — Със сигурност би могъл да употребиш един милион, за да се застраховаш. В замяна искам само малко време. След това отново ще изчезна. Дори и да исках да остана, опитах вече. Роксана няма да го допусне. — Той наведе глава. Един победен мъж. — Тя ясно ми го показа.

— Направи ли го? — Сам започна да трака с пръсти по масата. Отново беше спокоен. Знаеше, че е важно да запази спокойствие. Също както да извлече всяка възможна полза, която му се предоставеше. — Значи си я виждал?

— Във Вашингтон. Отидох на представлението й. — Когато погледна нагоре, очите му излъчваха страх. — Само за миг. Не можах да се въздържа.

— И твоят курс на вярна любов удари на камък? — Нищо не можеше да го зарадва повече. Но се учудваше, защото знаеше доста неща за Роксана и за едно малко момченце на име Натаниъл. — И запозна ли те с важните неща, които се случиха в живота й по време на твоето отсъствие?

— Тя почти не разговаря с мен — прошепна Люк. — Аз я нараних и след като не мога да обясня защо, няма да ми прости.

Страхотно, помисли Сам. Той не знае за детето. Колко ли още ще страда Роксана, преди да му каже, ако въобще го направи. А ако се реши, колко ли ще е голяма раната в сърцето на Люк, при положение че отново ще трябва да си отиде.

Всичко това той съобрази само за миг. Помисли си, че завръщането на Люк ще се окаже по-задоволително за него дори от изгнанието му извън страната. В края на краищата по-забавно беше да наблюдаваш как хората страдат, отколкото да си го представяш. А, както изглежда, щеше и да получи пари за това, че ще се забавлява.

— Един милион долара? И как успя да събереш толкова много?

— Аз… — с разтреперана ръка Люк побутна коняка настрани. — Давах представления.

— Значи не си изгубил вкуса към магията? Предполагам, че си продължил и да крадеш? — Кимна, доволен от виновното стряскане на Люк. — Да, така си и мислех. Един милион долара — повтори той. — Ще трябва да си помисля, Калахан. В наши дни парите за предизборни кампании се оглеждат много внимателно. Не бихме искали моят престиж да бъде накърнен от какъвто и да е намек за мръсни пари, особено когато Ганнър проповядва колко безупречно чист е. Бих искал да… — Той провлачи думите си, защото го озари нова идея. Беше съвършено, съдбата сякаш му връчваше ново оръжие.

— Мисля, че можем да сключим сделка.

Целият в слух и очакване, Люк се приведе леко напред.

— Парите ще имам след седмица. Мога да ги донеса, когато поискаш.

— Парите ще почакат до след изборите. Искам моят счетоводител да намери за тях приличен, чист канал. Междувременно имам за теб работа. Ще ти продам времето, което толкова ти трябва.

Завой, който Люк не беше очаквал. Мислеше, че Сам просто ще прояви алчност.

— Каквото поискаш.

— Сигурно си спомняш един малък инцидент, наречен Уотъргейт. Взломаджиите там бяха много долнокачествени. Ти трябва да бъдеш много умен, много ловък.

Люк смени скоростите и кимна.

— Искаш да крада документи?

— Няма как да разбера дали има документи, които да си заслужават това. Но човек с твоите контакти би трябвало да е способен да изработи документи, фотографии, такива неща. Който може да краде, може също да вкарва там, където трябва.

Кръстосвайки ръце, Сам се наведе няколко сантиметра. Беше наистина съвършено. С новото си оръжие щеше не само да спечели изборите, а да разбие напълно своя опонент — и политически, и лично.

— Къртис Ганнър е щастливо женен, баща на две деца. Досието му в Държавния сенат е чисто като бистра вода. Искам ти да промениш това.

— Да го променя? Как?

— С магия. — Подпирайки брада на сключените си ръце, той се захили. — В това си най-добър, нали? Искам снимки на Ганнър с други жени, с проститутки. И с мъже, да, с мъже. — Дълбок смях го разтърси. — Това ще бъде дори още по-интересно. Искам писма, документи за негово участие в незаконен бизнес, които да показват как е изсмуквал пари за собствена облага. Един ритник в либералния му задник. Искам да го изработиш добре, така че въобще да не могат да бъдат поставени под съмнение.

— Не знам как…

— Тогава ще намериш начин. — Очите на Сам блестяха. Властта беше в ръцете му, цялата. Този път дори не трябва да я търси. — Искаш да предприемеш своето сантиментално пътуване, Калахан. Трябва да платиш за него. Трябва да комбинираш фалшивите снимки, книжа, разписки, кореспонденция. Давам ти срок, да кажем, до десет дни преди изборите. Да, десет дни — промърмори на себе си. — Искам да бъде прясно в ума на избирателите, когато отиват зад завесата да пуснат гласа си. — Чувствайки се щедър, той наклони глава. — Срещу това имаш същото време да прекараш при Нувел.

— Ще направя, каквото мога.

— Ще направиш точно каквото ти казвам, иначе, когато му дойде времето, ще си платиш. Те всички ще си платят.

— Не разбирам какво имаш предвид.

С усмивка, играеща по устните му, Сам вдигна за дръжката от слонова кост ножа за рязане на писма, изпробвайки върха му с палец.

— Трябва да остана доволен от работата, която ти възлагам. Напълно. Или всичко, с което те заплаших преди пет години, ще се случи.

— Каза ми, че ако напусна, няма да се случи нищо.

Сам злобно заби върха на ножа в подплатения ъгъл на папката си.

— Но ти промени правилата със завръщането си. Ти отново хвърли зара, Калахан. Какво ще се случи на Нувел, зависи само от това, как играеш ти. Разбра ли?

— Да, да, разбрах.

Ще играя, помисли си Люк. Този път ще спечеля.

 

 

— Така значи? — Джейк танцуваше от напрежение, докато следваше Люк до самолета.

— Нещата ми на борда ли са?

— Да, да. Какво стана при Уайът? Аз, аз съм само една пионка, разбира се. Един редник от тила, само един…

— Задник — довърши Люк. Той се качи в пилотската кабина и започна да проверява уредите. — Мина добре — каза, когато Джейк обидено замълча. — Ако не броиш факта, че трябваше да се унижа до ролята на молещ бърборко, когато ми се искаше да му изтръгна сърцето.

— Според това, което чувам, този денди въобще няма сърце. — Джейк закопча колана и побутна очилата си нагоре. Явно Люк беше в опасно настроение, което означаваше, че краткият полет до Ню Орлеанс щеше да е забележителен. Като предпазна мярка Джейк погълна драмамин и валиум с остатъка от стопляща се вече сода с портокал. — Все пак получи времето, което ти беше необходимо?

— Получих го. — Люк млъкна, за да се свърже с кулата и да получи разрешение за излитане. Запалвайки мотора, той погледна към пребледнелия Джейк, който вече беше изцъклил очи, а кокалчетата на ръцете му белееха. — Получих и друга работа.

— О, добре. Това е велико. — За самозащита Джейк затвори очи, когато носът на самолета се вдигна. Както многократно беше казвал на Люк, мразеше да лети. Винаги му го казваше. И точно заради това, знаеше го със сигурност, ставаше така, че Люк го натикваше в пилотската си кабина поне веднъж седмично.

— Сделката с Уайът включва творческо окалване. — Когато самолетът набра още височина, Люк усети как напрежението го напуска. Обичаше да лети, винаги беше обичал и винаги щеше да обича. — Това е точно в твоята област.

— Да хвърлям кал? — Джейк внимателно отвори едното си око. — Какво разбирам от това?

— Той иска подправени снимки, документи, бизнес кореспонденция, за да злепостави Къртис Ганнър. Свидетелства за незаконност, неетичност, аморалност — такива, заради които се губят избори, развалят се семейства, разрушава се живот.

— Глупости, Люк, ние с теб нямаме нищо против този Ганнър, нали така? Знам, че трябваше да танцуваш с дявола, и получи времето, което ти е необходимо, за да разчистиш сметките си с Уайът. Но, по дяволите, това не изглежда хубаво.

След като регулира полета, Люк извади пура.

— Животът поглъща, Файнстейн, ако си забелязал. Ти ще свършиш тази работа и ще я направиш добре. С едно малко доуточнение.

Джейк въздъхна.

— Казах ти, че съм вътре в сделката и оставам. Ще получиш материала и той ще бъде достатъчно горещ, за да изпепелява.

— Разчитам на това.

— А какво е уточнението?

Люк стисна пурата си между зъбите и се усмихна.

— Ще го направиш не за Ганнър, а за Уайът.

— За Уайът…? Но ти каза… — Пребледнялото лице на Джейк просветна в замечтана усмивка. Валиумът вече действаше. — Сега вече разбирам, сега разбирам, двойна игра.

— Исусе Христе, ти си загрявал бързо, Файнстейн. — Усмивката на Люк беше още по-ведра, когато приземи самолета и се запъти към дома.