Нора Робъртс
Честни илюзии (12)

11.

Париж, 1982

— Аз вече не съм дете. — Роксана беше раздразнена. А това се почувства и в гласа, и в погледа, когато се откъсна от гледката на пролетния Париж.

— Знам. — Нарочно, заради контраста, гласът на Макс беше мек. Изглеждаше абсолютно безучастен към гнева на дъщеря си, докато прибавяше лъжичка сметана към силното френско кафе. Годините бяха придали на косата му оловен блясък.

— Имам право да дойда с вас, да бъда част от това.

Макс обилно намаза кроасана с масло, отхапа и попи устните си с ленена салфетка.

— Не — усмихна се той и продължи да яде.

Тя можеше да изкрещи. Бог знаеше как й се искаше да пищи, да крещи и да вие. Но такова поведение едва ли би убедило баща й, че вече е зрял, възрастен човек, готов да заеме мястото си в неговия бизнес.

Холът на апартамента им в хотел „Риц“ беше красиво обзаведен с разточителен разкош. В ефирния копринен пеньоар на рисувани цветя, с дискретните смарагди на ушите и закачливата френска плитка, спускаща се по гърба й, тя сякаш принадлежеше на това място.

Но Роксана от сърце и душа жадуваше за тъмни алеи и хлъзгави покриви. Кръвта, която пулсираше във вените й под нежната като лилия кожа, беше кръв на крадец. Само трябваше да убеди баща си, че е време за дебюта й.

— Татко… — Тя доля чашата му с кафе и пленително му се усмихна още веднъж. — Разбирам, че искаш да ме предпазиш.

— Най-важната задача на един родител.

— И те обичам заради това. Но трябва да ми позволиш да порасна.

Погледна я. Въпреки че устните му останаха извити в усмивка, очите му бяха невероятно тъжни.

— Не бих могъл да те спра дори с всичките магии, които знам.

— Аз съм готова. — Възползва се от дългата му въздишка, хвана ръката му и се наведе напред. Очите й отново бяха ласкави, усмивката убедителна. — Отдавна съм готова. Добра съм колкото Люк във всяко едно отношение…

— Нямаш представа колко е добър Люк. — Макс потупа ръката й и се върна към закуската.

Често сме спорили за това, помисли си той, откакто на крехката четиринайсетгодишна възраст ми заяви, че е готова да се присъедини към представленията след падането на завесата. Дори нямаше представа, че Роксана знае какво прави той, след като светлините на сцената угаснат и публиката се разотиде.

Очите й отново станаха ледени. Макс едва не се изсмя. Това е магията на жените, помисли си.

— Колкото и да е добър — каза тя, — аз мога да бъда по-добра.

— Това не е състезание, любов моя.

Тук не беше прав. Роксана се изправи и закрачи из стаята. Забавляваше я мисълта, че това наистина беше съревнование, жестоко съревнование от години наред.

— Ако не бях жена, всичко щеше да е по-различно. — Във всяка нейна сричка звучеше горчивина.

— Нищо подобно. Смятам, че съм феминист и се гордея с това. — Макс отново въздъхна и бутна чинията си настрана. — Ти си много малка, Рокси.

Натиснал беше грешния бутон. Тя се вбеси и каза рязко:

— Аз съм почти на осемнайсет години. На колко беше той, когато го взе за пръв път?

— Години по-стар — измърмори Макс. — Като опит. Роксана, искам да постъпиш в колеж, да научиш нещата, които аз не мога да те науча. Трябва да намериш себе си.

— Знам коя съм. — Брадичката й се вдигна нагоре, раменете й се изправиха. Макс зърна за миг жената, в която щеше да се превърне. Гордостта й беше така възпламенена, че очите му плувнаха в сълзи. — Научил си ме на всичко, което трябва да знам.

— Не е напълно достатъчно — каза Макс кротко. — Може би Лили и аз те държахме прекалено близко до себе си, защото просто не можехме да понесем да бъде другояче. Искаме само да направиш стъпка навън сама. Ако се върнеш, ще бъда доволен, защото ще знам, че това е правилният път за теб.

— А има ли значение аз какво искам? Искам да бъда с теб, когато отвориш сейфа в Шоме. Искам да знам какво чувства човек, когато в тъмното държи в ръцете си диамантите на Азедин.

Макс я разбираше добре, твърде добре. Съжали, че й беше казал за бижутата: тяхната история, прелестната им красота и мистиката, скрита в бляскавите камъни. Но в неговия живот имаше малко място за съжаления.

— Твоят ден ще дойде, ако така е писано. Но не този път.

— По дяволите, искам…

— Желанията ти трябва да почакат. — Тонът му беше отсечен и категоричен. Само той си знаеше колко облекчен се почувства, когато почукването на вратата ги прекъсна. Направи знак на Роксана да отвори и се върна към кафето си.

Тя успя да преодолее яростта и отвори вратата с приятна усмивка, която изчезна моментално, щом видя Люк. Погледът й можеше да убие и змия.

— Май те отрязаха, а? — Младежът се захили, пъхна ръце в джобовете си и мина покрай нея, за да влезе. Възбуждащият аромат на парфюма й моментално разпали огъня в кръвта му. Беше свикнал с мисълта, че не може да му устои, но се беше научил да се владее, така че тя да не забележи реакцията му и да не му поиска сметка.

— Макс — бръкна в сребърната кошничка и си взе една паста. — Мисля, че би искал да знаеш, че останалото оборудване най-сетне пристигна.

— А, най-после. — Кимна на Люк да седне. — Налей си кафе. Ще отида да го проверя. Остани при Роксана да й правиш компания.

По дяволите, той ни най-малко не искаше да останат насаме. Достатъчно трудно му беше да я вижда всеки ден. А знаеше, дяволски добре знаеше, че е гола под този пеньоар.

— Идвам с теб.

Почти се беше изправил, но Макс стана и го бутна обратно.

— Няма нужда. Ние с Мауз ще проверим дали всичко е наред. А следобед трябва и да репетираме. — Отиде до огледалото, затегна вратовръзката и среса мустаците си.

Не усещат ли искрите, които прехвърчат между тях, чудеше се Макс. Един невинен наблюдател би могъл да изгори в пламъците им. Младост, помисли и въздъхна с усмивка. Виждаше ги в огледалото: напрегнати като котки върху ограда, застанали на максимално разстояние един от друг.

— Ако Лили се събуди скоро, кажете й да се възползва от свободната сутрин. Ще се срещнем в „Ла Палас“ в два часа. — Прекоси стаята, за да целуне дъщеря си. — Au revoir, ma belle.

— Не сме приключили разговора си.

— Два часа — каза Макс. — Дотогава вие двамата излезте и се разходете из слънчевия Париж.

В момента, в който вратата се затвори зад него, Роксана се обърна към Люк.

— Този път няма да позволя да ме оставите настрана.

— Не зависи от мен.

Тя прекрачи до масата, където седеше той, и удари с ръка така, че порцеланът звънна.

— А ако зависеше?

Погледна я право в очите. Идеше му да я удуши, задето бе станала толкова красива. И беше го направила бавно, незабелязано, през последните няколко години, издебвайки го като крадец, който дълго се е подготвял, за да те ограби с взлом.

— Бих постъпил като Макс.

Това я нарани. Дъхът й секна от острата болка от предателството.

— Защо?

— Защото още не си готова.

— Откъде знаеш? — Тя отметна глава назад. Слънчевата светлина проблесна в косите й и се превърна в пламък. Люк се изплаши, че е прочела страстта в погледа му. — Откъде знаеш за какво съм готова?

Това беше директно предизвикателство. Прекалено директно. Дланите му овлажняха.

— Бижутата на Хейстинг от вила „Трималда“ са нещо много по-различно от заблуждаването на туристи с чаши и топчета, Рокс. — Имаше нужда от някаква опора и вдигна чашата с кафе. Благодарение на дългогодишните тренировки ръката му не трепна. Най-добре беше да я ядоса. Докато е сърдита, можеше да държи ръцете си далеч от нея. Надяваше се, че може.

— Добра съм във всичко колкото теб, Калахан. Ти дори не умееше да разбъркаш колода карти, докато не те научих.

— Може би е трудно да приемеш, че си надмината.

Роксана пребледня, после я заля силна червенина, по-ярка от розите на масата между тях. Тя се изопна и за свой ужас Люк видя всяка извивка на тялото й под пеньоара.

— Ти, безмозъчен негоднико. Ти не би могъл да ме надскочиш, дори да стоиш на кокили.

Люк се усмихна.

— За кого писаха най-много в пресата последния път в Ню Йорк?

— Може да се предположи, че един идиот, който сам се оковава във вериги и в затворен сандък го хвърлят в Ийст Ривър, ще бъде обект на внимание. — Как се дразнеше тя от изключителния ефект, който постигаше Люк при освобождаването от веригите. Всеки път, когато се затвореше окован в поредния сандък, сякаш я разсичаха на две — едната й половина се възхищаваше от изкуството и дързостта му, а другата го ненавиждаше.

— Писаха за мен, защото успявам да изляза от сандъка — напомни Люк и извади една френска пура. Беше се пристрастил към тях. — Защото бях най-добър. — Щракна със запалката и всмукна дима. — Трябва да си доволна от твоите красиви илюзии, Рокс, от красивите си приятели… — тези, които той имаше желание да убие. — Остави опасната работа на нас, защото ние можем да се справим.

Тя беше бърза. Винаги й се беше възхищавал за това. Едва успя да я хване за китката, преди юмрукът й да се стовари върху носа му. Стискайки свитите й пръсти, той се изправи. Бяха лице в лице, телата им почти се докосваха.

По гърба й премина тръпка. Някакво желание пламна у нея — огън, който отдавна не можеше да овладее. Искаше й се да може да го мрази заради това.

— Внимавай какво правиш. — Предупреждението беше спокойно и говореше, че поне е успяла да разсее огъня на неговата страст, ако не друго.

— Ако мислиш, че ме е страх да не ме удариш…

Внезапно и за двамата той сграбчи брадичката й с напрегнатите си пръсти и приближи лицето си до нейното. Устните й се разтвориха от изненада, но и от желание. Вече не мислеше за нищо.

— Мога да направя и нещо по-лошо — продума Люк. — Думите дращеха като сдъвкани стъкла в гърлото му. — И тогава и двамата ще плащаме.

Отблъсна я, преди да е направил нещо, за което никога нямаше да си прости. Приближавайки вратата, подхвърли назад строгото си нареждане:

— Два часа. В трико. — И тръшна вратата зад гърба си.

Когато осъзна, че коленете й треперят, Роксана се свлече на един стол. В гърлото й заседна буца. Пое дълбоко въздух няколко пъти и разтри с ръка шията си. За секунда само Люк я беше погледнал като жена. Жена, която би могъл да пожелае. Жена, която желаеше.

В следващия миг разтърси глава. Това беше смешно. Винаги я беше приемал единствено като необходим дразнител. Но не й пукаше. Отдавна беше се примирила с това глупаво детинско унижение.

Във всеки случай Роксана не се интересуваше от мъже. Имаше по-големи планове.

По дяволите, не искаше да чака в колежа цели четири години. Стисна устни. По дяволите, не искаше да чака дори и седмица.

Беше време да осъществи идеята си, която отдавна зрееше. Усмихвайки се вътрешно, вдигна дългите си крака, кръстоса ги и посегна към незагасената пура на Люк. Облегна се, издухвайки кръгчета дим към тавана. Роксана кроеше плана си.

Люк можеше само да благодари на Бога, че съзнанието му беше толкова ангажирано. Подготвяше се за представлението в „Ла Палас“ и за акцията в Шоме и нямаше време да мисли за Роксана.

Но към три часа следобед се събуди облян в студена пот: беше я сънувал. Невъобразимо ясен, невъобразимо провокативен сън за това стройно бяло тяло, увито около неговото. За разкошните червени коси, разпилени върху обсипана с роса зелена трева на някаква самотна поляна. И омагьосващи очи, замъглени от страст.

Ако имаше ад, Люк беше сигурен, че ще гори в него дори само заради тези сънища. Бяха отгледани заедно, Боже мой, и беше за нея почти като брат. Предпазваше я единствено неговата фикс идея, че ако си позволи да я притежава, ще извърши духовно кръвосмешение.

А и беше сигурен, че ако й признае чувствата си, смехът й ще го прониже до мозъка на костите.

Дълго крачи из стаята и почувства необходимост да излезе — една разходка преди вечеря в здрача на Париж. Грабна черното си кожено сако и спря пред огледалото колкото да прокара пръсти през косите си.

Не беше се променил през последните години. Носеше тъмните си гъсти коси драматично дълги — къдриците стигаха до раменете му, можеха да се хванат и на опашка. Очите му бяха все така сини и дългите мигли бяха престанали да го притесняват. Свикнал беше романтичният му външен вид да очарова жените. Кожата му остана гладка и опъната. Като юноша си беше пуснал мустаци, но не му отиваха и сега устните му бяха без украшения.

Веднъж, при едно освобождаване от веригите, си счупи носа, но той зарасна правилно. Беше леко премеждие.

На двайсет и една години беше строен и висок над шест фута. Вече отдавна не беше дете и от очите му бе изчезнал ужасът на преследван човек. С годините Макс го беше научил на самоконтрол — физически, умствен и емоционален. Винаги щеше да му е благодарен за това.

И с времето, с повече воля, щеше да се освободи и от оковите, в които го бяха стегнали чувствата му към Роксана.

Извърна се от огледалото, излезе и тръгна към асансьорите по дългия, постлан с килими, коридор. Хвърли бегъл, поглед на красивата камериерка, която буташе количката си с инструменти и препарати за почистване.

Беше часът за смяна на пешкирите и за поставяне на торбички с мента под възглавниците. Като дете беше спал в канавките, а сега до такава степен беше свикнал с този лукс, че почти не го забелязваше.

— Bon soir — промърмори с обичайната си усмивка и я отмина.

— Bon soir, monsieur. — Момичето му отвърна с бърза хитра усмивка и почука на следващата врата.

Почти беше стигнал до асансьорите, когато замръзна на място. Този парфюм. Парфюмът на Роксана. По дяволите, толкова ли беше заслепен, че навсякъде му миришеше на нея? Помъчи се да се отърси, направи една крачка и пак спря. Обърна се, присви очи и разгледа момичето, което пъхаше своя универсален ключ в ключалката.

Тези крака. Зъбите му скръцнаха, когато плъзна поглед по дългите стройни крака под дискретната черна пола на униформата.

Краката на Роксана.

Затваряше вратата след себе си, когато той пъхна ръка и я спря.

— Какво, по дяволите, мислиш да правиш?

Тя примигна насреща му.

— Pardon?

— Не се преструвай, Роксана. Каква е историята?

— Млъкни — изсъска тя, грабна го за ръката и го изтегли вътре. Беше бясна, но това не беше най-важното. Първо искаше отговор. — Как разбра, че съм аз?

Едва ли можеше да й каже, че навсякъде би познал краката й. Затова излъга.

— Чакай малко. Кого мислиш, че можеш да измамиш в тази дегизировка?

Не можеше да се отрече, че беше съвършена. Късата къдрава перука неузнаваемо променяше вида на Роксана. Дори цветът на очите й беше друг. Връзката между цветовете, помисли си той. Смарагдите изглеждаха опушено кафяви. Умееше майсторски да се гримира и сполучливо бе променила тена и формата на лицето си. Беше сложила малко подплата на ханша си и — Люк беше сигурен в това — един от онези сутиени, които би трябвало да бъдат забранени. Гърдите й стърчаха и се поклащаха и пълнеха със слюнка устата на мъжа, а всъщност това беше само мираж.

— По дяволите! — Роксана все още шепнеше. — Прекарах половин час в стаята на Лили и тя не ме позна.

Защото не се е заглеждала в краката ти през последните две години, помисли Люк.

— Аз обаче те познах. — Не каза нищо повече. — А сега кажи, по дяволите, какво правиш тук?

— Ще крада бижутата на мисис Мелвил.

— Ти с всичкия си ли си?

Очите й пламнаха. Може да се приеме, че са кафяви, помисли Люк, но са си Роксанините.

— Остави ме на мира. Влязох тук и няма да изляза с празни ръце. Планирала съм го до последната подробност и няма да позволя да провалиш всичко.

— А какво ще правиш, когато мисис Мелвил пропищи на полицията?

— Ще изглеждам шокирана, възмутена и ядосана, разбира се. Както всеки друг гост в хотела. — Обръщайки се, тя отиде направо до шкафа. Извади от джоба си една ръкавица и я нахлузи, за да не оставя следи. Започна да отваря чекмеджетата.

Люк изсумтя. Забавляваше се, но му беше и неприятно.

— И мислиш, че тя държи нещата си просто така, в някое чекмедже? За тази цел „Риц“ има долу сейф.

Роксана му хвърли презрителен поглед.

— Не са долу. Чух я онази нощ да спори с мъжа си. Предпочита да ги държи тук, за да може да си избира за вечерния тоалет.

Това достави удоволствие на Люк. Добре, много добре. Потърси друг претекст.

— А какво ще правиш, ако някой от тях влезе, докато тършуваш?

— Не тършувам. — С бързи умели движения тя затвори едно чекмедже. — Тук съм, за да оправя леглата. А какво е твоето оправдание?

— Окей, Роксана. Достатъчно. — Той хвана ръката й. — Ние от месеци планираме акцията в Шоме. Няма да позволя една от твоите игрички да я провали.

— Едното няма нищо общо с другото. — Тя се отдръпна. — И не е игричка. Виждал ли си камъните, които тази жена носи?

— Може да са фалшиви.

— Това ще разбера аз. — Тя повдигна едната си вежда и извади от джоба си бижутерска лупа. — С Макс съм близо осемнайсет години. — Пусна лупата обратно. — Знам какво правя.

— Това, което правиш, ще ни навлече дяволска… — той млъкна, защото в ключалката щракна ключ. — О, Господи!

— Бих могла да се разпищя — каза тя весело. — И да се оплача, че си нахлул и си ме нападнал.

Нямаше време да й отговори. Погледна я смразяващо и направи единственото възможно нещо — пъхна се под леглото.

С език, пъхнат в бузата, Роксана започна да оправя леглото. Когато вратата се отвори, тя се изправи и леко се изчерви.

— О, мосю Мелвил — каза на английски със силен акцент. — Аз… ще дойда после.

— Не е нужно, сладурче. — Той беше грамаден мургав тексасец някъде над петдесетте и проклетата френска храна затрудняваше храносмилането му. — Продължавай си работата.

— Мерси. — Роксана опъваше чаршафите и разпухваше възглавниците, съзнавайки добре, че очите на Мелвил са вторачени в задните й части.

— Не си спомням да съм те виждал по-рано.

— Това не е… моят етаж. — Наведе се още повече. Дали да не дам нещо на стареца за парите му, помисли си и забавлявайки се с ролята си, се обърна и го погледна изпод дългите си мигли. — Дали бихте искали още пешкири, мосю? Мога да донеса.

— А сега! — Той се наведе и я погъделичка по брадичката. Имаше струйка бърбън в дъха му, но не беше съвсем неприятно. — Какво имаш наум, сладурче?

Тя се закикоти и отново запримигва.

— О, мосю, вие ме предизвиквате, нали?

На него със сигурност му се искаше. Да се затвори с това красиво парче, би било много по-забавно от операта, на която жена му щеше да го мъкне. Но нямаше време. Забравил лошото си храносмилане, той реши, че може да я поопипа.

— Не съм си и мечтал за такова френско сладкишче. — Мелвил потупа дупето й, а когато тя се обърна, леко стисна гърдата й. Под леглото Люк беше сигурен, че той се настройва.

Изчервена и задъхана, Роксана гледаше Мелвил с големи кафяви очи.

— О, мосю, вие, американците…

— Не съм просто американец, сладурче, а тексасец.

— А. — Тя го остави да се зарови във врата й, докато Люк лежеше безпомощен със свити юмруци. — Вярно ли е това, което говорят за тексасците, мосю? Че всичко им е… голямо?

Мелвил подсвирна и силно я целуна по устата.

— Дяволски директно, сладка. Защо да не ти дам възможност да провериш? — Той забрави и жена си, и стомаха си и започна да я бута към леглото. Люк беше готов да скочи.

— Но, мосю, аз съм на работа. — Роксана се измъкна, все още кикотейки се. — Ще ме уволнят.

Играейки докрай ролята на френска проститутка според представите на тексасеца, тя отново се изчерви и флиртувайки, захапа долната си устна.

— Може би ще е възможно да се срещнем около полунощ? — Миглите й трепкаха. — Наблизо има едно малко кафене, „Робъртс“.

— Добре. Мисля, че ще стане. — Той отново я привлече, за да притисне натъпкания й с подплънки ханш още веднъж. — Огледай се за мен. Как се казваш, мила?

— Моник. — Тя прекара пръсти по бузата му. — Очаквам нощта.

Отново я щипна и излизайки, намигна, размечтан за малко френски секс.

Роксана се хвърли на леглото, виейки от смях.

— Това е безобразие — промърмори Люк, измъквайки се. — Позволи му да те опипа цялата с мазната си лапа, да се качи върху теб и на всичкото отгоре се смееш. Трябва да те напляскам.

Роксана се засмя отново.

— О, я пораствай. — Но се сепна, когато Люк я хвана за ръката и я вдигна от леглото. Видя в очите му истински гняв и не протестира.

— Май доста си пораснала и за двама ни. Адски си добра в тая работа, а, Рокс? На колко от твоите префинени колежани, с които ходиш по срещи, си позволявала да те опипват с потните си ръце?

Този път тя истински се изчерви.

— Не е твоя работа.

— Дявол да го вземе. Аз съм… — Луд по тебе. Думите едва не се изплъзнаха от устата му, но ги преглътна. — Все някой трябва да внимава за теб.

— Мога и сама. — Ръгна го с лакти да го отблъсне, ужасена, че отново по гръбнака й пропълзяха тръпки. — А за твоя информация, глупчо, той въобще не ме е пипнал: Стискаше ме, където имам толкова подплънки, че можеш да напълниш цял юрган.

— Това няма нищо общо. — Посегна да хване ръката й, но тя го отблъсна. — Роксана, излизаме оттук веднага.

— Тръгвай. Аз ще взема това, за което съм дошла. — Готова за отбрана, тя отметна глава назад. — Сега го искам повече от всякога. Тоя измамен негодник ще купи на жена си цяла кошница нови бижута. Пада му се, щом е тръгнал на среща с френска проститутка в евтино кафене.

Люк не устоя и се засмя, прокарвайки пръсти през косите си.

— Ти си френската проститутка, Рокс.

— Аз съм и тази, която ще го накара да си плати за изневярата. — Погледът й стана по-остър. В него имаше достатъчно лукавство, за да предизвика възхищението на Люк, колкото и да искаше да го прикрие. — И какво би могъл да каже за мен? Как ме е сварил и ще ме опише, но не в големи подробности, защото ще се чувства гузен и уплашен. Дори стана по-добре, че ме видя. — Пристъпи към гардероба и оглеждайки най-горния шкаф, се засмя. — Et, voila.

Трябваше да се повдигне на пръсти, за да достигне тройната кутия за бижута.

— За Бога, Люк, сигурно тежи десет килограма. — Преди да успее да й помогне, тя я постави на пода и клекна до нея. — Мое е — изсъска заплашително и го плесна да си отдръпне ръката. Извади от джоба си комплект отвертки, избра една и започна да работи върху ключалката.

Отне й четирийсет и три секунди, премери Люк. Беше принуден да си признае, че беше добра, много по-добра, отколкото предполагаше.

— О, Господи! — Сърцето й прескочи, когато отвори капака. Блясък, багри, сияние, красота. Почувства се като Али Баба в пещерата. Не, не, помисли си, като един от четирийсетте разбойници. — Нали са страхотни? — Замаяна, тя зарови ръцете си в тях.

— Ако са истински. — Не беше възможно напълно да потисне познатия му трепет, но нарочно каза рязко: — Един професионалист не се захласва пред стоката.

— Аз не се захласвам. — Отново му отправи сияйна усмивка. — Може би малко. Люк, не е ли приказно?

— Ако… — Гласът му секна. Трябваше да прочисти гърлото си. — Ако са истински — повтори той.

Роксана само се усмихна на липсата на въображение у него и извади лупата. След като внимателно изследва една огърлица от сапфири и диаманти, тя се залюля на пети. — Истински са, Калахан. — С бързи движения продължи да изследва бижутата едно по едно, като внимателно ги завиваше в пешкири. — Не бих казала, че диамантите са от най-високо качество, но стават. Мисля, че ще излязат нето около сто и шейсет, стои и седемдесет хиляди.

И той ги беше оценил приблизително на толкова, но не искаше да й каже колко се доближаваха мислите им. Само й помогна да се изправи, избърса внимателно кутията, хвана я с един пешкир и я върна на мястото й.

— Да вървим.

— Хайде, Люк. — Тя запречи вратата, очите й се смееха. — Поне можеш да ми кажеш, че се справих добре.

— Късмет на начинаещ — отвърна с усмивка. — Късметът няма нищо общо с това. — Тя го ръгна с пръст в гърдите. — Харесва ли ти, или не, Калахан, но имаш нов партньор.