Нора Робъртс
Честни илюзии (1)

Пролог

Дамата изчезва. Това е една стара илюзия, на която е придадена нова ловкост и която никога не е преставала да оставя аудиторията със зяпнали уста. Бляскавата публика в Радио сити беше също толкова готова да бъде измамена, колкото и тълпата недодялани селяци на най-долнопробно представление.

Още щом стъпи върху стъкления пиедестал, Роксана успя да усети тяхното очакване — неговия сребрист край, който представляваше смесица от надежда и съмнение, преливаща се в удивление. Леко накланяне напред по местата. Поддаваше му се всеки — от президента до последния слуга.

Магията правеше равни всички.

Макс казваше това, спомни си тя. Много, много пъти.

Сред въртележката от бели кълба пара и снопове светлини пиедесталът бавно се издигаше и величествено се завърташе под звуците на Гершуиновата „Рапсодия в синьо“. Бавното обръщане на триста и шейсет градуса показваше на публиката от всички страни ледено прозрачния пиедестал и елегантната жена на върха му и я отвличаше от изпълнявания трик.

В умението да представиш, често я бяха учили, е тънката разлика между един шарлатан и един артист.

В тон с музикалната тема Роксана беше с мантия в блестящо среднощно синьо, която се спускаше по тънката й като върба снага — така близо до формите й, че никой, който я наблюдаваше и изучаваше, не можеше да повярва, че под лъскавата коприна не е единствено собствената й плът. Косата й, водопад от пламъци, които се спускаха чак до талията, бляскаше в хиляди мънички многоцветни звезди.

Огън и лед. Не един мъж се беше учудвал как една жена може да бъде едновременно и двете.

Като в сън или в транс очите й бяха затворени — или изглеждаше, че са, и красивото й лице беше издигнато към обсипания със звезди таван на сцената.

Докато се издигаше нагоре, ръцете й плавно танцуваха в ритъм с музиката, после ги изпъна високо над главата си, за да ги покаже, а и заради практическата необходимост, която придружаваше всяка магия.

Беше красива илюзия, знаеше това. Воалът от мъгла, светлините, музиката, жената. Беше й приятно да изживее тази драма и не можеше да не се забавлява — векове наред старият символ на самотната красива жена, поставена на пиедестал, издигнат над грижите и труда на мъжа, беше омагьосвал.

Това беше и отвратително сложна професия, изискваща огромен физически контрол и точност до части от секундата. Но дори и тези, които имаха щастието да седят на първия ред, не можеха да доловят напрегнатата концентрация на сериозното й лице. Никой от тях не знаеше колко много скучни и уморителни часове беше вложила в подготовката си, усъвършенствайки всеки детайл от своите движения първо на хартия, после на практика. Безмилостни упражнения.

Бавно, все още под звуците на Гершуин, тялото й започна да се извива, да потъва, да се олюлява. Танц без партньор на близо пет метра височина върху пиедестала — обагрено в цветни светлини плавно движение. От аудиторията се дочу шепот. Отделни аплодисменти.

Те я виждаха, да, те можеха да я видят през синкавата мъгла и лъчите светлина. Искренето на тъмната мантия, разпилените огненочервени коси, блясъкът на алабастровата й кожа.

И изведнъж — един дъх, едно зяпване… вече не я виждаха. За миг, по-кратък от мигване с очи, тя беше изчезнала. На мястото й стоеше, изправен на задните си крака, загладен бенгалски тигър, махаше във въздуха с предните си лапи и ревеше.

Настъпи пауза, онази пауза, която беше мигът на удовлетворение за всеки изпълнител, когато задържа дъха си, преди да гръмнат аплодисментите — неспиращи, докато пиедесталът отново се спусна до пода. Огромното животно скочи с горда дебнеща походка се запъти вдясно от сцената. Спря пред една абаносова кутия и отново нададе рев, който накара една дама на първия ред нервно да се изсмее. Четирите стени на кутията едновременно паднаха надолу.

И там беше Роксана, облечена не в бляскаво синьо, а в сребрист тигров костюм. Тя изпълни своите поклони, както я бяха обучавали почти от самото й раждане. Цветуща.

Докато в ушите й продължаваха да ехтят одобрителните овации, възседна тигъра и яздейки го, напусна сцената.

— Добре се справи, Оскар. — С лека въздишка тя се наведе напред и почеса звяра между ушите.

— Ти наистина беше красива, Рокси. — Нейният едър, грубоват асистент щракна закопчалката на лъскавата каишка около врата на Оскар.

— Благодаря, Мауз. — Слизайки, тя отметна косите си назад. Зад кулисите вече имаше голямо оживление. Натоварените със задачата опазваха от чужди погледи нейното оборудване. Беше планирала да даде пресконференция на следващия ден и затова сега нямаше да се среща с никакви репортери. Роксана мечтаеше за бутилка студено шампанско и гореща баня в басейн с вълни.

Сама.

Разсеяно потърка ръце — стар навик, за който Мауз й казваше, че е усвоила от баща си.

— Нещо съм нервна — каза тя полуусмихната. — Цялата проклета вечер. Като че ли някой ми диша във врата.

— Ами, а… — Мауз продължаваше да стои на мястото си, оставил Оскар да се отърква в коленете му. Той не притежаваше способността да се изкаже гладко и при най-благоприятни обстоятелства и сега също се препъна в усилието си да намери най-добрия начин да съобщи новината. — Имаш компания в гримьорната.

— О? — Веждите й се сключиха, образувайки помежду си лека гънка на изненада. — Кой?

— Излез да се поклониш още веднъж, Роксана. — Лили, нейната задкулисна асистентка, която й беше като майка, се приближи и я улови за ръка. — Публиката ще събори стените заради тебе. — Лили попи с носна кърпичка очите си под изкуствените мигли, които носеше и извън сцената. — Макс би бил така горд.

Внезапното присвиване в стомаха почти предизвика сълзи и в очите на Роксана. Но те не се появиха. Не бе позволено да се появяват пред публика, никога. Тръгна напред, потъвайки във вълната от аплодисменти.

— Кой ме чака? — попита през рамо, но Мауз вече се беше обърнал да отведе огромния звяр.

Беше научен от своя господар, че дискретността прави по-пълно преживяването.

Десет минути по-късно с пламнало от успеха лице Роксана отвори вратата на гримьорната си. Първо я удари мирисът — рози и блажна боя. Тази смесица от аромати й беше така позната, че я вдишваше като свеж въздух. Но тук имаше и друг аромат — уханието на скъп тютюн. Елегантно, екзотично, френско. Ръката й още веднъж трепна върху топката на бравата, когато отвори напълно вратата.

Там стоеше мъжът, когото винаги щеше да свързва с това ухание. Един мъж, за когото знаеше, че обикновено пуши тънки френски пури.

Не каза нищо, когато го видя. Не можеше да продума, когато той стана от стола, в който се наслаждаваше на своята пура и на нейното шампанско. О, Господи, беше вълнуващо и ужасно да наблюдава как тази чудесна уста се извива в така познатата й усмивка, да срещне със своите тези невъзможно сини очи.

Косата му беше все още дълга — грива от абанос, която се развяваше назад. Още като дете той беше чаровник с екзотични цигански очи, които можеха да смразяват или да изгарят. Възрастта само беше засилила обаянието му, беше префинила това подчиняващо лице, издължените кости и засенчените вдлъбнатини, загатнатата дупчица на брадичката. Отвъд физическото около него като аура витаеше някаква драма.

Той беше мъж, от когото жените потръпваха и го желаеха.

И тя. О, и тя беше го желала.

Бяха изминали пет години, откакто за последен път беше видяла тези очи, беше прокарвала пръсти през гъстата коса и беше чувствала обгарящото притискане на тази красива уста. Пет години на тъга, сълзи и омраза.

Защо не беше умрял, учудваше се тя, напрягайки се да затвори вратата зад гърба си. Защо не бе имал достойнството да се предаде на някоя от страшните трагедии, които му беше намислила?

И какво, за Бога, щеше да прави с това ужасно влечение, което отново почувства само като го погледна?

— Роксана. — Практиката беше обучила Люк и гласът му остана твърд, когато произнесе името й. Беше я наблюдавал в течение на много години. Тази вечер бе изследвал всяко нейно движение от сянката на кулисите. Преценявайки, претегляйки. Желаейки. Но тук, сега, лице в лице, тя беше прекалено красива, за да може да го понесе. — Много добро представление. Финалът беше импозантен.

— Благодаря.

Ръката му не трепна, когато й наля чаша шампанско, нито нейната, която я пое. Те, в края на краищата, бяха артисти, излети по странен начин по един и същи калъп. Калъпът на Макс.

— Съжалявам за Макс.

Очите й останаха без израз.

— Наистина ли?

Люк чувстваше, че заслужава повече от плесницата сарказъм и само кимна с глава и забоде поглед в шумящото вино, спомняйки си. Устните му отново се извиха, когато погледна към нея.

— Тази история в Кале, рубините. Твоя работа ли беше?

Тя отпи, сребристата материя заискря на раменете й, които сви небрежно.

— Разбира се.

— Аха. — Той отново кимна доволен. Трябваше да бъде сигурен, че не е загубила ловкостта си както за фокуси, така и за кражби. — До мен достигнаха слухове, че едно първо издание на „Къщата на разпоредителя“ на По е било задигнато от трезор в Лондон.

— Слухът ти винаги е бил добър, Калахан.

Той продължи да се усмихва, учудвайки се кога се е научила да излъчва секс като дихание. Помнеше умното дете, буйната подрастваща, неудържимия разцвет на младата жена. Цветът беше разцъфнал сексапилен. И той беше почувствал притеглянето, съществувало винаги между тях. Щеше да го използва сега, за съжаление, щеше да го използва, за да постигне собствените си цели.

Целта оправдава всичко. Още една от максимите на Максимилиан Нувел.

— Имам предложение за теб, Рокс.

— Наистина ли? — тя отпи последна глътка, преди да остави чашата си настрана. Мехурчетата щипеха и горчаха на езика й.

— Бизнес — каза Люк небрежно, отрязвайки края на пурата. Пое ръката й и докосна пръстите й с устни. — И лично. Липсваше ми, Роксана. — Това бяха най-точните думи, които можеше да изрече. Проблясък на истинска честност след толкова години на измами, илюзии и преструвки. Обладан от собствените си чувства, той пропусна да забележи предупредителната искра в нейните очи.

— Така ли, Люк? Наистина ли?

— Повече, отколкото бих могъл да го изкажа. — Залят от спомени и желание, той я притегли към себе си и почувства как кръвта му закипя, когато тялото й се притисна в неговото. Винаги е била изключителна. Без значение колко пъти се беше отървавал и изчезвал, никога не бе успял да се освободи от капана, в който Роксана Нувел го беше хванала. — Ела в моя хотел. — Дъхът му шепнеше в лицето й, докато тя плавно потъваше в прегръдката му. — Ще вечеряме, ще говорим.

— Ще говорим ли? — Ръцете й гъвкаво го обгърнаха. Пръстените й блеснаха, когато зарови пръсти в косите му. Трикрилото огледало на гримьорната маса ги отразяваше тройно, като че ли им показваше минало, настояще и бъдеще. Когато проговори, гласът й наподобяваше мъглата, в която беше изчезнала. Тъмна, богата и мистериозна. — Това ли искаш да правиш с мене, Люк?

Той забрави колко е важно да се контролира, забрави всичко, освен факта, че устните й бяха на сантиметър от неговите. Още помнеше вкуса им, който някога поглъщаше с жажда.

— Не.

Люк наведе глава над нейната. Тогава за миг дъхът му като че ли експлодира, когато Роксана го ритна с коляно между краката. И докато се мъчеше да се съвземе, го прасна и с юмрук в брадата.

Ревът му на изненада и разпилените дъски от масата, която счупи при падането си, й доставиха огромно удовлетворение. Полетяха рози, водата се разплиска. Няколко нежни пъпки изпопадаха върху него, както се беше проснал на мокрия килим.

— Ти… — Мръщейки се, изтегли една роза от косата си. Винаги е била подличка, спомни си. — Ти си по-бърза от преди, Рокс.

С ръце на хълбоците, тя стоеше над него — един изящен сребрист воин, който никога не се беше научил да си отмъщава хладнокръвно.

— Аз съм много неща, които не бях преди. — Кокалчетата на ръката й пареха от болка, но тази болка потушаваше другата, по-дълбоката. — А сега, прострян ирландски негоднико, изпълзи обратно в дупката, която си издълба преди пет години. Ако още веднъж се приближиш до мен, заклевам се, ще те залича от света завинаги.

Доволна от заключителната си фраза, тя се завъртя на пети и нададе силен писък, когато той я хвана за глезена. Тупна тежко на задните си части и преди да успее да пусне нокти и зъби в борбата, Люк я беше приковал. Бе забравила колко силен и ловък е той.

Погрешно разчетено, би казал Макс. А погрешните разчети бяха основата на всеки провал.

— Окей, Рокс. Можем да говорим тук. — Макар че беше останал без дъх и изпитваше силна болка, Люк се усмихна. — Изборът е твой.

— Ще се видя с тебе в ада…

— Много вероятно. — Усмивката му изчезна. — По дяволите, Рокси, никога не съм могъл да ти устоя. — Притисна устните си до нейните и пренесе и двамата им назад в миналото.