Нора Робъртс
Честни илюзии (21)

20.

Както Роксана, така и Люк биха отхвърлили предположението, че са попаднали в шаблоните на любовен романс, типичен при пътешествие с параход. Морският бриз, разкошните залези и лунните нощи на палубата биха могли да повлияят на някой друг, но не и на тях. И двамата биха свили рамене при споменаването на меден месец, макар че, ако точното определение на този възхваляван период означаваше възможност да откриеш, да се съсредоточиш върху партньора си и да се насладиш на пламенен секс, то те бяха навлезли в третата седмица на своето медено морско пътешествие.

Открития бяха направени. За голямо свое облекчение Люк разбра, че не е просто глупав ревнивец. Всъщност изпитваше удоволствие, когато мъжете обръщаха глави при влизането на Роксана. Можеше да се усмихва, когато някой флиртуваше с нея. Беше въпрос на гордост и самоувереност плюс елемент на предизвикателство. Тя беше красива и беше негова.

Роксана откри зад жилавото неспокойно момче, което беше познавала през целия си живот, мъжа, в когото се беше влюбила — истински нежен и мил. Под тънкото покритие на лустрото и чара се криеше една дълбока страстност и заедно с това гореща преданост и желание да обича, не по-малко от нейното собствено.

Двамата можеха да се съсредоточат един върху друг даже в стая, претъпкана с хора. Не беше необходимо да се докосват или да си говорят. Достатъчно им беше да се погледнат.

През тази фантазия от дни и нещо и на двамата им липсваше само едно: трябваше да изберат някакъв по-съществен обект. Вярно, временно бяха укротили стръвта си, като отмъкнаха от някоя си мисис Касъл старинен марказит и рубинена огърлица. Старата вещица прекара седем дни на борда на „Янки принсес“, непрекъснато изисквайки и оплаквайки се и превърна в ад живота на Джек, ръководителя на екскурзионното пътуване. И трупата на Нувел реши, че е въпрос на чест да й причини нещо, за което наистина си заслужава да се оплаква.

Но тази работа беше съвсем елементарна. Роксана трябваше само да се вмъкне в каютата на мисис Касъл между два номера в програмата и да задигне заключената касетка от полуопакования багаж. Един поглед към механизма я накара да промени плана си. Вместо да се измъкне и да предаде касетката на Люк, тя използва една игла за коса на самата мисис Касъл и отвори ключалката. След като марказитът премина в джоба на сценичния й костюм, отново заключи касетата, постави я на мястото й и излезе.

Както беше планирано, в този момент Люк се зададе по стълбата.

— Някакъв проблем?

— Никакъв. — Усмихна му се и потупа джоба си. — Само трябваше да си взема нещо от каютата — каза тя, а Люк се усмихна. — Няма да си пропусна реда.

Той я притисна до себе си за една целувка. Ловките му пръсти потънаха в джоба й, за да оценят бижутата.

— Имаш три минути, Рокс.

Отне й два пъти по-малко време да пъхне придобивката на сигурно място във фалшивото дъно на чантата с гримовете. Успя да освежи грима, размазан от Люк, и пристигна точно навреме за своя номер.

Всички се съгласиха, че бижуто е елегантно, с изискана изработка и качествени камъни. Но липсата на предизвикателство отнемаше сладостта от извършеното.

Нувел, всички до един, жадуваха да действат.

— Да опитаме на някое от пристанищата — разсеяно предложи Роксана. С Лили стояха на палубата. Новите пътници от Монреал се разхождаха с безплатните си коктейли и заредени камери. Люк и Мауз бяха отишли да гледат мач между „Експос“ и „Доджърс“ на Олимпийския стадион.

— Мисля, че бихме могли. — Мислите на Лили бяха ангажирани с Макс. Преди разсъмване се събуди и го намери на тесния диван под люка с разхвърляни около него книги и бележки от изследванията му. Въртеше между пръстите си монета. Когато я изпусна на пода за втори път, видя болката на лицето му. Знаеше, че никога няма да успее да успокои тази болка.

— Мислех си за Нюпорт — продължи Роксана. — Там бъка от имения. Можем поне да пообиколим за някой следващ път.

— Толкова много приличаш на него. — Лили въздъхна и се извърна. — Ако в момента не действаш по някакъв проект, веднага мислиш за нов. Единствено така можеш да бъдеш щастлива.

— Животът е твърде кратък, за да не се наслаждава човек на работата си. — Усмихна се лукаво. — Господ ми е свидетел, аз обичам моята.

— Какво ще правиш, ако всичко това свърши? — Пръстите на Лили внезапно станаха нервни и тя заигра с нефритеното колие, което Макс й беше купил в Халифакс. — Ако не е възможно да го правиш повече? Фокусите или другото?

— Да се събудя някоя сутрин и да разбера, че всичко е свършило? Че ми остава само обикновеният живот? — Роксана нацупи устни и се засмя. На двайсет и една години е невъзможно да повярваш, че старостта ще те споходи. — Ще пъхна главата си в първата удобна пещ.

— Не казвай такова нещо. — Лили грабна ръката й и я стисна до болка. — Никога не го казвай.

— Мила моя, пошегувах се. — Роксана широко отвори очи от изненада. — Познаваш ме добре. Хората, запалени от тази страст, забравят, че всичко е до време. Всяко нещо, било то прекрасно или ужасно, след време се променя.

— Разбира се, че се променя. — Лили се почувства глупаво и отпусна ръката си, с която стискаше Роксана, но гласът й остана дрезгав. — Не ми обръщай внимание, сладка, мисля, че съм малко преуморена.

Когато момичето погледна Лили, когато я видя наистина, забеляза леките сенки под грима. Изненадата й премина в загриженост.

— Добре ли си? Наистина ли се чувстваш добре?

— Добре съм. — Беше живяла на сцена достатъчно дълго, така че знаеше как да покаже само това, което иска. — Просто съм малко уморена. Глупаво е, но мисля, че започвам да тъгувам по дома. От дни наред така ми се яде гамбото на Льо Клерк.

— Знам какво искаш да кажеш. — Роксана се отпусна и се засмя, защото тя самата се чувстваше така. — При тази изискана храна само след някоя и друга седмица започваш да мечтаеш за хамбургер с пържени картофи, а седем пъти по-силно — за един изцяло свободен ден, в който няма да си принуден да разговаряш с никого.

Лили разбра, че трябва да остане сама, за да не избъбри всичките си тревоги и страхове.

— Е, ще се чупя за малко. — Намигна и целуна Роксана по бузата. — Ще се скрия за един час в кабината да натопя малко краката си и да почета от любовния си роман.

— Казваш ми го само за да ме накараш да ти завидя.

— Знаеш ли какво? Покривай ме за един час, а после аз ще го направя за теб.

— Разбрахме се. Ако някой ме пита, ще кажа, че си оправяш нещо по сценичния костюм.

— Това звучи добре. — Побърза да се скрие по-скоро зад заключената врата, за да не избухне в плач.

Роксана остана сама и се огледа наоколо. Обичаше разнообразието, винаги го е обичала. Но сега искаше Люк да е с нея, вместо да смуче бира и да псува реферите на два езика. С него винаги беше по-забавно да изучава лицата на хората, имената им, произхода.

Преди да успее да си отговори как би се чувствал човек, ако трябва да бъде за десети или дванайсети път на такава екскурзия, реши, че един час с потопени във вода крака и любовен роман е добра идея.

Чу името си и се обърна с дежурната за екипажа на „Янки принсес“ усмивка. За миг усмивката й помръкна, но веднага я възстанови. Тя наистина беше професионалистка.

— Сам. Колко е малък светът.

— Нали? — Беше като току-що слязъл от страниците на моден журнал за мъжко облекло при морско пътешествие. Ръбът на бежовите панталони беше толкова остър, че човек можеше да се пореже, ако го докосне. Ризата му беше от кенар — от тези, които струваха невероятни пари, за да изглеждат обикновени. Беше без чорапи, обут с най-изисканите сандали „Доксайдърс“, а ръката му обгръщаше една гъвкава руса красавица. Тя беше с болезнено сини копринени панталони, които подхождаха на очите й, и меко падаща блуза в същите тонове. Това, което силно впечатли Роксана, беше нанизът от кремави перли със закопчалка от сапфир, голям колкото нокътя на палеца на Мауз.

— Джъстин, скъпа, бих искал да те запозная с една много стара приятелка. Роксана Нувел. Роксана, моята съпруга Джъстин Спринг Уайът.

— Колко мило. — Роксана им поднесе учтива усмивка, в която не участваха очите й, и бързо ръкостискане, престорено любезно.

Перфектната съпруга на един политик, помисли си тя.

— За мен е удоволствие.

Има и обици, забеляза Роксана. Два тъмновиолетови камъка във формата на капки, които се стичаха от разкошни перли.

— Бях очарован да те видя на палубата — започна Сам. — И двойно повече, като разбрах, че си от екипажа. — Погледът му се плъзна по табелката с името, закачена на гърдите й. — Отказа ли се вече от фокусничеството?

— Съвсем не. Даваме представления на кораба в продължение на няколко седмици.

— Фантастично. — Той знаеше това, разбира се. Беше се постарал да го научи. И не беше устоял на изкушението да прекара една седмица с Нувел. — Джъстин, Роксана е забележителен илюзионист.

— Колко необичайно. — Устните й се отвориха в усмивка, която разкри съвършени зъби. — Играете ли на детски тържества?

— Още не съм го правила. — Роксана взе един коктейл от таблата на минаващия келнер. — За пръв път ли пътувате на „Янки принсес“?

— Специално на този кораб — да. Иначе съм правила много подобни морски пътешествия, но в Карибско море, в Средиземно. — Тя вдигна тънката си бяла ръка да поиграе разсеяно със закопчалката. Диамантите около сапфира пламнаха в тънки отблясъци светлина, които възбудиха кръвта на Роксана така силно, както една дълга, бавна, влажна целувка.

— Колко хубаво. — Необходим й беше целият й запас от контрол, за да не оближе устни. — Надявам се и това пътуване да ви хареса.

— Сигурна съм. — Сапфирът намигна като прелъстително око. — Зарадвах се много, когато Сам предложи това да е част от медения ни месец.

— О, вие сте младоженци? — Знаейки, че този жест е типичен за жените, Роксана разгледа комплекта сватбени пръстени на Джъстин. О, да, прецени тя, десеткаратов диамант, шлифован със смарагд, върху годежния пръстен, а сватбената халка — платинена лента, в чиято вдлъбнатина са монтирани диаманти. Прииска й се лупата й да е в нея. — Колко хубаво. Моите поздравления, Сам.

— Благодаря. Ще ми е приятно да видя отново семейството ти. И Люк, разбира се.

Тя се усмихваше, когато се оттегли. Най-сетне цел, която си заслужаваше.

Люк се възползва от затишието, за да се поотпусне в една сауна на долната палуба. Спеше не повече от пет часа на нощ, откакто Роксана беше дошла в каютата му, въоръжена с коприната в слонова кост и с устрема на разгорещената си кръв.

Не че се оплакваше, но сауната нямаше да му навреди. Ако не друго, поне щеше да му даде възможност да се усамоти, за да проясни главата си и да премисли това, което Роксана му каза днес следобед.

Мистър и мисис Самюъл Уайът.

От всички кораби за пътешествия, този ли намериха, помисли си той с гримаса. Както и да е, по дяволите, но следващата седмица нямаше как да ги избегнат. Не беше сигурен обаче, че споделя ентусиазма на Роксана да освободят булката от лъскавите й дрънкулки.

Не, той искаше да го обмисли добре, без да бърза, да прецени всички възможни лоши страни.

Когато дървената врата на сауната скръцна и се отвори, Люк погледна с едно око. После отново го затвори и остана облегнат с небрежно преметнат около кръста пешкир.

— Чух, че си се довлякъл на кораба, Уайът.

— А ти все още вадиш зайци от задника си, за да си изкарваш хляба. — Сам се настани на долната пейка. Само с няколко дискретни въпроса разбра къде Люк прекарва свободния си час. — И играеш по гайдата на стария.

— Научи ли се все пак да правиш отсичането с една ръка?

— Отдавна съм се отказал от игрите.

Люк само се усмихна.

— Не мисля така. Винаги си бил схванат в ръцете, можеш само да притискаш момичетата тук и там.

— Имаш ми зъб. — Сам удобно отпусна ръце на пейката. Десетте години бяха му се отразили добре. Правеше редовни тренировки за поддържане на фигурата и цялото му тяло свидетелстваше за всекидневната работа с личния му треньор. Използваше положението си, а сега и парите на жена си, за да се посвети на фризьори, стилисти, маникюристи, минерални вани, които подобряваха състоянието на кожата. Беше се превъплътил изкусно в образа на преуспяващ, привлекателен млад мъж. Сега имаше и богатство, за да постави глазура на тортата.

— Странно — продължи той. — Роксана, изглежда, не ме помни с лошо. Беше съвсем приятелски настроена, като се срещнахме.

Преди Люк би изпитал гняв. Сега просто се забавляваше.

— Приятелче, тя ще те сдъвче и ще те изплюе.

— Така ли? — Ръцете на Сам се вкопчиха в горещото дърво. Имаше едно нещо, което положението и парите не можаха да му дадат. Самоиронията. — Мисля, че отговарям на нейния стил много повече, отколкото можеш да си представиш. Жена като Роксана би поставила един мъж с положение много по-високо от някой, който не е успял да изглади ръбестите места на миналото си. Ти все още си губещият, Калахан.

— Аз все още съм много други неща. — Люк отвори очи, извърна глава и се загледа в лицето на Сам. — Добре са ти оправили носа. Никой няма да познае, че е чупен. — Протегна се лениво. — Освен мен, разбира се. Ще се видим.

Сам стискаше и отпускаше дървената пейка, когато вратата се хлопна след Люк. Явно старият му приятел се нуждае от по-суров урок. Може би една телеграма до Коб, помисли Сам, насилвайки напрегнатите си мускули да се отпуснат.

Време беше да го притисне по-здраво.

Той отвори стиснатия си юмрук и заглади гладката длан, в която маникюрът се бе забил дълбоко.

Много по-здраво, реши той.

 

 

— Казвам ти, случаят е перфектен. — Роксана се беше начумерила. Събранието между двете представления в каютата на баща й не вървеше по плана й. — Всяка жена, която носи такива камъни посред бял ден, сигурно има купища. И всяка жена, която се омъжва за мошеник като Сам, заслужава да ги изгуби.

— Може би е така. — Пръстите на Макс отпочиваха, а той се мъчеше да се концентрира. — Рисковано е да крадеш от познат, особено при близостта, в която сме живели.

— Можем да го направим — настоя тя. — Льо Клерк, ако ти дам подробно описание на някои от по-добрите неща, колко време ще ти отнеме да се свържеш и да получиш копия?

— Седмица, може би две.

Тя изсумтя.

— А ако положиш малко повече усилия?

Той започна да пресмята.

— Ако се бръкнем по-дълбоко — четири-пет дни. Но, разбира се, без времето за предаване.

— Нали за това е Федералният експрес. Ще ги предадем. — Тя се обърна към баща си. — Последната нощ от пътешествието. Докато Джъстин се върне вкъщи и открие подмяната, ние ще сме на чисто. — Тя нетърпеливо очакваше отговор. — Татко?

— Какво? — Той се стресна и се дръпна назад. За миг изпадна в паника, търсейки нишката на разговора. — Няма достатъчно време да се планира добре.

Как би могъл да планира, когато едва успяваше да мисли? Студена пот запълзя по гърба му. Всички го гледаха вторачено. И се чудеха.

— Отговорът е не. — Думите му шибнаха като камшик, той скочи. Искаше всички да се махнат, всички до един. Не можеше да понася съжалението и любопитството им, вторачените погледи. — Това е последната ми дума.

— Но…

— Казах край — изкрещя той. Роксана замига, а Лили силно захапа долната си устна. — Все още аз решавам тук, млада лейди. Когато ми потрябват твоите предложения и съвети, ще ги поискам. Дотогава ще правиш, каквото ти се казва. Ясно ли е?

— Напълно. — Гордостта задържа главата й високо вдигната, но беше шокирана от обидата. Никога преди баща й не беше й викал. Никога. Бяха спорили, наистина, но винаги имаше обич и уважение. Сега в очите му виждаше само гняв. — Извинете ме, бих искала да се разходя преди представлението.

Люк се изправи бавно, след като вратата се тръшна зад гърба на Роксана.

— Трябва да се съобразя с мотивите за отказа ти, Макс, но не мислиш ли, че беше прекалено груб с нея?

Мъжът рязко се обърна към него, наежен до крайност.

— Не мисля, че се нуждая от мнението ти за това, как да се отнасям към собственото си дете. Ти можеш и да спиш с нея, но аз съм й баща. Моята щедрост към теб през всичките тези години не ти дава правото да се намесваш в семейните ми дела.

— Макс! — Лили скочи да хване ръката му, но Люк вече поклащаше глава.

— Няма нищо, Лили. Струва ми се, че аз също трябва да се поразходя.

 

 

Морето блестеше на звездната светлина. С ръце на перилата Роксана стоеше, загледана в него. Чувстваше ужасни болки в дъното на очите си в резултат на усилието да възпира сълзите си. Нямаше да хленчи като дете за това, че Макс й се беше скарал.

Чу зад гърба си стъпки и леко се извърна. Не беше Люк, както се надяваше. Беше Сам.

— Очарователно — каза той и улови края на разпилените й коси. — Една красива жена в звездната светлина и зад нея морето.

— Да не си изгубил съпругата си? — Тя нарочно надникна зад него и вдигна вежди. — Струва ми се, че не я виждам наоколо.

— Джъстин не обича да е пришита към панталона ми. — Той пристъпи и я огради с ръцете си, с които се хвана за перилото. Усети бърза тръпка на сласт. Красива и принадлежаща другиму. Беше достатъчно, за да поиска да я съблазни. — Тя е привлекателна, елегантна, богата и амбициозна. След няколко години ще бъде отлична домакиня на приеми за нюйоркското общество.

— Как ли си я омагьосал с всичките тези романтични комплименти.

— Някои жени предпочитат директния подход. — Той се наведе над нея и спря едва когато Роксана го блъсна в гърдите.

— Аз не съм съпругата ти, Сам, но също обичам директния подход. Какво ще кажеш за това? Мисля, че си отвратителен, патетичен и твърде прозрачен. Нещо като умрял пор край пътя. — Изрече това с най-приятния тон, с възможно най-приятната усмивка. — А сега защо не се оттеглиш, преди да съм ти казала нещо обидно.

— Ще съжаляваш за това. — И неговият глас беше мек заради няколкото души, които се разхождаха по палубата. Но очите му бяха станали ледени. — Много, твърде много.

Ядът му обаче надви над сдържаността, грабна ръката й и я блъсна назад. — Още не съм свършил с теб.

— Мисля, че… — Тя не довърши, блъсна Сам настрани и застана между него и Люк. — Недей. — Впи пръсти в ревера на Люк, говорейки през зъби.

— Влез вътре, Роксана. — Той гледаше над главата й и ако очите можеха да бъдат оръжие, Сам вече щеше да е жертва на мъчителна смърт.

— Не. — Тя видя в погледа му желанието да убива. Ако отстъпи, беше повече от сигурно, че Сам ще свърши зад борда. Това би й харесало, но не можеше да позволи Люк да понесе последствията. — След няколко минути започва представлението. Няма да си в състояние да използваш ръцете си, ако ги счупиш в лицето му. — Роксана хвърли яростен поглед през рамо. — Разкарай се, по дяволите, или, кълна се, ще го оставя да си свали сакото.

— Добре. Няма да правя сцени тук. Ще му дойде времето. — Той посочи към Люк. — На друго място.

Роксана продължи да държи Люк, докато Сам изчезна вътре.

— Дявол да те вземе — изсъска тя.

— Да ме вземе дяволът? Мене? — Гневът му все още бушуваше, но той само се взираше в нея. Повтори: — Да ме вземе дяволът? Така ли?

— Да. Имаш ли представа каква каша забърка? — Всичката ярост и обида, с които беше тръшнала вратата на кабината на баща си, сега избиха и се изляха върху Люк.

— Кажи ми как щяхме да обясним на Джак или на капитана защо си набил един пътник до безсъзнание и си изхвърлил тялото му през борда?

— Той те докосваше. Господ да го убие! Когато излязох на палубата, беше те притиснал до парапета. Мислиш ли, че бих могъл да стоя и спокойно да гледам някой да се отнася така с теб?

— Кой си ти, Калахан? Моят бял рицар? Нека да ти кажа нещо, приятелче. — Тя заби пръст в гърдите му. — Мога сама да убивам собствените си дракони. Не съм някаква слаба, хленчеща жена, която се нуждае да бъде спасявана. — Отново го притисна, почти забила нокти в плътта му. — Мога сама да се справям. Разбра ли?

— Да. Разбрах. — Наистина я беше разбрал. Притисна я до себе си и силно я целуна, а задавеният й протест затихна и ръцете й го обгърнаха.

— Съжалявам. — Роксана зарови лице в рамото му. — Това няма нищо общо с оня идиот. Нито пък с теб.

— Знам. — Целуна косите й. И той беше почувствал удари от камшика на Макс, чието плющене пареше безкрайно по-силно върху кожата му, от който и да е удар на каиша на Коб.

— Той ме нарани. — Гласът й едва се чуваше. Стисна устни и се опита да се овладее. Никога преди не ме е наранявал така. Това не беше заради работата, Люк. Това не беше…

— Знам — каза той отново. — Не мога да си го обясня, Рокс. Може би мислите му са заети с нещо друго, може би не се чувства добре или още хиляди неща. Никога преди не се е нахвърлял така върху теб. Недей да му се сърдиш.

— Прав си. — Тя въздъхна и се отдръпна. — Просто пресилвам нещата. — Нежно вдигна ръка към бузата му. — И си го изкарах на теб, когато се втурна да се биеш. Щеше ли да го пребиеш заради мен, бейби?

Люк се захили доволен, че тя се шегува — знак, че се е съвзела.

— Обзалагам се, щях да му смачкам физиономията. Щях да го кремирам.

Роксана потръпна и вдигна устните си.

— Ууух, как обичам да бъда целувана от силен мъж.

— Тогава ще получиш една добра доза.

 

 

Това беше един от най-трудните пътища, които Макс беше изминавал — тесният, покрит с килим коридор от собствената му каюта до каютата на Люк. Знаеше, че вътре е дъщеря му с човека, когото обичаше като свой син. Вдигна ръка да почука и отново я отпусна. Тази вечер силна болка пронизваше костите на пръстите му. Почука силно на вратата, сякаш да се самонакаже. Люк отвори. Почувства внезапно смущение, което изби в прекалена учтивост.

— Макс, имаш ли нужда от нещо?

— Искам да вляза за малко, ако нямаш нищо против.

Люк се поколеба. Беше благодарен, че поне и двамата с Роксана бяха още напълно облечени.

— Разбира се. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, нищо. Благодаря. — Стоеше изправен до вратата, нещастен, вперил очи в дъщеря си. — Роксана.

— Татко?

Останаха за миг като вкаменен триъгълник. Трима души, които бяха споделяли толкова общи радости. Макс установи, че всички предварително подготвени думи бяха изчезнали от главата му като дим.

— Съжалявам, Рокси — беше всичко, което успя да каже. — За мен няма извинение.

Скованите й рамене се отпуснаха.

— Всичко е окей. — Заради баща си можеше да пренебрегне дори гордостта си. Сега направи точно това. Протегна ръце и тръгна към него. — Мисля, че прекалих и те ядосах.

— Не. — Засрамен от прошката й, той пое и двете й ръце и ги целуна. — Ти просто изрази своята позиция, както винаги съм очаквал от теб. Не бях справедлив, нито любезен. — Усмивката му трепна, когато вдигна поглед към нея. — Единственото утешително нещо е, че за пръв път от двайсет години Лили ме нахока и ме нарече какъв ли не.

— О! И какво ти каза?

— Мисля, че мижитурка беше най-често използваната дума.

Роксана поклати глава.

— Ще трябва да я науча на някои по-подходящи. — Целуна го и отново му се усмихна. — Ще я успокоиш, нали?

— Мисля, че да. Но като начало трябва да оправя нещата с теб.

— Е, вече ги оправи.

— С двама ви — измърмори Макс и обърна глава към Люк.

— Разбирам. — Макар и да се колебаеше, Роксана усети как трябва да постъпи. — А аз ще отида да ти поразчистя пътя към Лили. — Минавайки край Люк, тя докосна ръката му и излезе.

— Чувствам нужда да ти кажа някои неща. — Макс направи крайно безпомощен жест с ръце. — Мисля все пак да приема питието, което ми предлагаше.

— Разбира се. — Люк отвори най-долната вратичка на шкафа и извади малка бутилка коняк. — Само че нямам подходящи чаши.

— Щом ти можеш, и аз ще пия в каквото и да е.

Кимвайки, Люк наля по три пръста коняк във водни чаши.

— Имаш да ми казваш някои неща за мен и Роксана, нали? — започна той. — Чудех се защо мълча досега.

— Трудно ми е да си призная, но не знаех как. Думите ми днес следобед…

— Беше излязъл от кожата си заради Рокс — прекъсна го Люк. — Не заради мен.

— Люк. — Макс положи ръка върху рамото му. Очите му бяха изпълнени с молба и разкаяние. — Не ми затваряй вратата. Бях разгневен, но гневът, въпреки че се смята обратното, невинаги изважда истината. Режех, за да нараня. Срамувам се от това.

— Забрави го. — Люк се почувства неудобно, остави питието си на масата и се изправи. — Просто момент на раздразнение. Това беше всичко.

— Можеш ли да допуснеш, че това, което казах в момент на раздразнение, е по-силно от чувствата ми към теб през всичките тези години?

Люк се обърна към него, очите му отново бяха на онова диво, дръзко момче.

— Ти ми даде всичко, което някога съм имал. Не ми дължиш нищо.

— Съжалявам хората, които не могат да осъзнаят силата на думите. Иначе биха се отнасяли към тях с повече уважение. На Роксана й е по-лесно да ми прости, защото никога не се е съмнявала в обичта ми. Надявах се, че и ти нямаш основание да се съмняваш. — Макс постави недокоснатата си чаша до тази на Люк. — Ти си синът, който с Лили не можахме да имаме. Разбираш ли какво означава това? Имало е дълги периоди, когато напълно съм забравял, че не съм те създал аз. А дори когато съм си спомнял, това е нямало значение.

За миг Люк замълча. Не можеше да каже нищо. Седна на ръба на леглото.

— Да. Защото имаше време, когато и аз самият го забравях.

— И понеже чувствата не бяха разграничени в сърцето ми, затова беше трудно, толкова трудно да приема това, което е между теб и дъщеря ми.

Люк почти се изсмя.

— Знам, това ми донесе доста тежки моменти, толкова тежки, че едва не я отблъснах. — Вдигна глава. — Не можех да я отблъсна, Макс, дори и заради теб.

— Тя не би си отишла. — Разбираше и двете си деца. Постави ръка на рамото на момчето и пръстите му сякаш изстенаха от болка, когато го стисна. — Безплатен урок — измърмори той, а Люк се усмихваше. — Любовта и илюзията имат много общи неща. Те обогатяват душата, радват сърцето. И двете изискват непрекъсната, всеотдайна практика.

— Ще го запомня.

— Опитай се да не го забравяш. — Макс тръгна към вратата, но една мисъл го спря. — Искам внуци — каза той и устната на Люк увисна. — Много искам.