Нора Робъртс
Честни илюзии (10)

9.

Макс отказваше много малко неща на Роксана. И единствено заради нея взе Сам Уайът въпреки странното си нежелание да присъединява момчето към трупата. Нае го като общ работник — нещо, за което младежът знаеше, че е под неговото достойнство и възможности.

Но Сам притежаваше инстинкт, който му говореше, че с присъединяването към трупата на Нувел можеше да постигне много по-големи и по-хубави неща. Те бяха мухльовци, всичките до един. Той им се присмиваше и ги презираше, че го бяха прибрали като куче от улицата. Но за Сам далечната перспектива беше много по-важна от положението му в момента. Той умееше да бъде търпелив.

Прекарваше часове наред в товарене и разтоварване на съоръжения, лъскаше кутии и уреди, които Макс използваше в различните си номера. Беше се заклел един ден да си върне за унизителната работа, която му беше дал, но беше безупречно мил и внимателен с Роксана и срамежливо ласкателен с Лили. Отдавна беше разбрал, че истинската власт във всяка група хора се държи от жените.

Той не направи грешката да се състезава с Люк. Съмняваше се, че ще бъде разумно открито да се противопостави на този, когото Макс считаше за свой син, но враждебността му към момчето не го напускаше през скучните, изпълнени с работа дни. Фактът, че този антагонизъм беше взаимен, правеше нещата още по-добри. Никой не можеше да каже защо, но те се бяха намразили от пръв поглед. Единият оставяше чувствата му да бълбукат на повърхността, другият ги таеше и криеше, както скъперник крие златото си.

Сам очакваше деня, когато това злато щеше да му послужи.

Междувременно беше доволен, че е в тяхното обкръжение и му харесваше, че ще прекарат една седмица в Лос Анжелис.

Макс също беше доволен от предстоящото пътуване. Имаха възможността да изнесат представление в Замъка на магиите, да посетят вечеря, давана от Брент Тейлър, филмова звезда и фокусник аматьор, и Макс щеше да има удоволствието да покаже на семейството си блясъка на Холивуд.

Възнамеряваше също да си донесе вкъщи някои по-бляскави неща. Къщите в Бевърли хилс бяха пълни със съкровища, които щяха да допълнят вече доста богатата му колекция.

Беше си набелязал две къщи и щеше да се спре на едната, когато пристигнеха в Лос Анжелис. Първо трябваше да огледа района.

Наеха няколко стаи в хотел „Бевърли хилс“. Макс се забавляваше истински, наблюдавайки как Люк очарова портиера и камериерката с няколко трика. Момчето се научи, мислеше си той. И се научи добре.

Уреди изискан обяд в „Максимс“, където нахрани цялата фамилия и всички членове на трупата до последния пазач на задната врата. След това изпрати Лили и Роксана да пазаруват.

— Сега — Макс запали следобедната си пура — ние с Мауз имаме малко работа, но за останалите денят е свободен да правите каквото ви сърце иска. Утре в девет сутринта ви искам свежи за репетиция.

Когато другите излязоха, Люк размести столовете, за да седне до Макс.

— Трябва да говоря с теб.

— Разбира се. — Долавяйки едновременно напрежение и решителност, Макс повдигна едната си вежда. — Някакъв проблем ли?

— Не мисля, че е проблем. — Люк пое дълбоко дъх. — Искам да дойда с вас. — Поклати глава, преди Макс да успее да проговори. Дни наред подготвяше тази реч. — Познавам занаята, Макс. С Мауз отивате да поогледате някоя и друга къща. Вече имате повечето от необходимите ви неща — копие от списъка на застрахованите вещи, планове, схема на алармената система, представа за навиците в дома. Сега ще направите проверката, за да решите кога и къде да нападнете.

Макс поглади мустака си. Не беше сигурен дали е обезпокоен или впечатлен.

— Доста си навлязъл в нещата.

— Имах четири години да изучавам рутината, докато чаках да ме включиш.

Макс изтърси пепелта от пурата си, преди отново да всмукне дълбоко.

— Мило мое момче…

— Аз вече не съм момче. — Очите на Люк блеснаха, когато Макс се надвеси по-близо. — Ти или ми имаш доверие, или не. Трябва да знам.

Макс отново издиша дима и изчака, докато келнерът вдигна чиниите.

— Не е въпрос на доверие, Люк, а на навременност.

— Сигурно не възнамеряваш да ми кажеш, че се опитваш да ме предпазиш от престъпен живот?

— Категорично не. Никога не съм бил лицемер — егоцентричен съм като всеки баща, който се надява синът му да следва неговите стъпки. Но…

Люк постави ръката си върху китката на Макс.

— Но?

— Ти си още млад. Не съм сигурен, че си готов. За да бъдеш успяващ крадец, се изискват зрелост, опит.

— Изискват се топки — изтърси Люк и Макс отметна глава и дълго се смя.

— О, разбира се, че да. Но наред с това и известно количество умение, ловкост, финес, хладнокръвие. След някоя и друга година ти ще узрееш, но сега не…

— Колко е часът?

Разсеян, Макс примигна и погледна към часовника си. А къде ли беше той?

— Винаги съм казвал, че имаш ловки ръце — измърмори.

— Не знаеш колко е часът? — Люк обърна китката си. Слънцето блесна върху златото на ролекса на Макс. — Наближава три. Мисля, че е по-добре да плащаш сметката и да тръгваме.

Момчето даде знак на келнера. Замислен, Макс пресегна към вътрешния джоб на сакото си за портфейла. И извади ръката си празна.

— Малко си затруднен, а? — Люк се усмихна и измъкна портфейла от собствения си джоб. — Този път плащам аз. Така се случи, че напоследък получих малко пари.

Схванал всичко, Макс помисли и се усмихна към Мауз.

— Защо и ти не си вземеш свободен следобед? Люк ще кара колата.

— Разбира се, Макс. Мога да отида да видя онези следи в китайския квартал.

— Забавлявай се. — С въздишка Макс протегна ръка за портфейла си. — Готов ли си да тръгваме? — попита той Люк.

— Аз съм готов от години.

 

 

Бевърли хилс хареса на Люк. Не както Ню Орлеанс с неговите многолюдни улици и западащ блясък. Това беше мястото, което винаги щеше да счита за свой дом. Но широките булеварди с палми от двете страни и излъчващите великолепие къщи, построени на върха на хълмове, обгърнати в далечината с мъгла — всичко беше като на кино. Предполагаше, че затова именно толкова много филмови звезди предпочитаха да живеят в този квартал.

Караше бавно, следвайки указанията на Макс. Тук нямаше издраскани и прашни коли, плачещи за глоба. Всички блестяха от чистота на следобедното слънце.

Повечето имения бяха скътани зад високи стени и живи плетове. Докато обикаляха наоколо, два пъти срещнаха автобуси с туристи, тръгнали да разглеждат домовете на филмовите звезди. Люк се чудеше защо плащаха за тази обиколка, след като виждаха само каменните стени и върховете на дърветата.

— Защо — попита Макс, като отваряше чантата си — искаш да крадеш?

— Защото е забавно — отговори Люк, без да се замисля. — Освен това ме бива.

— Ммммм. — Единственото, с което Макс можеше да се съгласи, беше, че най-добре е да прекараш живота си, правейки това, което ти доставя удоволствие и за което си способен. — Портиерът, който качи багажа ни в стаите и толкова се забавляваше с твоите трикове, имаше часовник и портфейл. Ти взе ли му ги?

— Не. — Изненадан, Люк го погледна. — Защо трябваше да го правя?

— Защо не трябваше, е по-важното в случая. — Макс разхлаби вратовръзката си и я сгъна в чантата.

— По дяволите, това не е забавно, защото е много лесно. Освен това той е само един човек, който работи за прехраната си.

— Може да се възрази, че крадецът също е човек, който работи, за да изкара прехраната си.

— Ако това беше всичко, което исках, щях да изтръшкам някой магазин.

— А, значи ти напълно изключваш такава акция.

— Долнопробно е.

— Люк — въздъхна Макс, сгъвайки снежнобялата си риза и поставяйки я в чантата, — караш ме да се гордея с теб.

— То е като магия — каза Люк след малко. — Иска ти се да направиш най-доброто, на което си способен. Ако искаш да измамиш някого, трябва да го направиш с маниер. Така ли е?

— Точно така. — Макс облече една полиестерна тениска на ярки зелени и оранжеви квадрати.

— Какво правиш?

— Просто слагам подходящ костюм. — Прибави и една шапка на бейзболния отбор „Филис“ и огледални слънчеви очила. — Надявам се, че приличам на турист?

Люк спря пред един знак „Стоп“ и използва времето да огледа Макс.

— Приличаш на идиот.

— Почти. Погледни автобуса малко по-надолу. Спри близо зад него.

Подчинявайки се на заповедите, Люк паркира колата, но се намръщи на шапката, която Макс му подаде.

— Питсбърг. Знаеш ли, аз не съм привърженик на Националната лига.

— Ще я изтърпиш. — Макс надяна на врата си презрамките на бинокъл и фотоапарат. — Това тук е къщата на Елза Ленгтрий — каза той с плътен диалект от Средния запад, излизайки от колата. Дори подсвирна, присламчвайки се към другите туристи, за да надзърне през портата от ковано желязо. — О, Господи, ама си я бива, а?

Люк поде в същия тон и изви врат.

— По дяволите, татко, тя е стара. Отдавна трябва да е излязла в пенсия.

Това предизвика смях сред групата, преди гидът да започне обичайните си обяснения. Отстъпвайки, Макс заобиколи автобуса и се изкачи на покрива му, докато другите слушаха и щракаха с фотоапарати. Използва телескопните лещи на камерата си, за да снима стената, триетажната къща в колониален стил, пристройките, външното осветление.

— Хей, приятелю! — Шофьорът го гледаше изпод козирката на шапката си. — Слизай оттам, по дяволите, чу ли? Господи, във всяка група ще се намери по някой.

— Исках само да видя дали не мога да зърна Елза.

— Слизай, татко! За Бога, караш ме да се срамувам.

— Окей, окей. О, чакай! Мисля, че я видях. Елза! — извика той, използвайки суматохата, докато хората се втурнаха обратно към портата, за да заснеме последните си кадри.

Докато шофьорът псуваше и заплашваше, Макс слезе от покрива. Усмихна се глупаво и се извини:

— Аз съм неин почитател от двайсет години. Дори съм нарекъл папагалчето си на нейно име.

— Да, това страшно ще я развълнува.

С явно нежелание Макс се остави Люк да го замъкне в колата.

— Почакай само да разкажа на момчетата в Омаха, само почакай.

— Можа ли да снимаш всичко? — попита Люк.

— Мисля, че да. Ще погледнем още една къща. Домът на Лоурънс Трент не е включен в туристическите обиколки, но е известен с това, че има отлична колекция кутийки за емфие от деветнайсети век.

— А какво има Елза?

— Освен очевидния си женски чар ли? — Макс потърси по скалата на радиото и намери Шопен. — Смарагди, скъпи мой. Дамата страшно много обича смарагди. Отиват й на очите.

Макс също много обичаше смарагди. След като Льо Клерк уреди снимките да бъдат проявени, стана ясно, че имението на Трент е по-лесен обект. На Макс не му трябваше друго. Той щеше да отиде за скъпоценните камъни.

— Токове? Ти, Роксана?

Роксана стоеше гордо зад кулисите, повдигнала се с два-три сантиметра на новите си обувки с токчета.

— Аз вече съм девойка — заяви на баща си.

— Мисля, че ни остават още няколко месеца до това забележително събитие.

— Няма точно определено време за това. Пък и те допълват костюма. — Внимателно се завъртя в трикото, обшито със сини пайети. — И допълнителните два сантиметра подчертават сценичното ми присъствие. — Щом гърдите й нямаха още никакво намерение да растат, можеше поне да използва предимството на височината. — Важно е да направя добро впечатление тук, в Замъка на магиите, нали?

— И тя се засмя пленително.

— Естествено. — Имаха трийсет секунди за настройване.

— И сигурно не си донесла резервни обувки?

Тя се усмихна още по-широко и го целуна по бузата.

— Всички ще бъдат сразени.

Може би беше ефект от светлините или негово собствено внушение, но за един миг, когато завесата се вдигна, той я видя като жена, изящна и красива, блестящо уверена в себе си, а очите й криеха тайни, които само женското сърце можеше да разбере.

После отново стана неговото малко момиченце с обувки на дама, което смайваше публиката с копринените разноцветни шарфове. Миг след това шаловете лежаха в краката й и тя се обърна към баща си, готова да бъде доведена до транс в неговия нов номер — комбинация между стария номер с метлите и висящото във въздуха момиче.

Засвириха „Фюр Елизе“. Бавно, елегантно Макс махна с ръце пред лицето й. Главата й клюмна. Очите й се затвориха.

Той използваше метли с блестящи дръжки, защото търсеше красотата наред с драмата. Първата постави между плешките й, после, отстъпвайки вляво, протегна ръцете си и започна да жестикулира. Сякаш безтегловни, краката й започнаха да се издигат — прави и опънати, докато тялото й застана хоризонтално, успоредно на пода. Той използва друга метличка, за да помете над и под нея. Дългата грива от червеникави коси висеше надолу. Когато отстрани единствената подпора, подавайки и двете метлички на чакащата отстрани Лили, публиката вече аплодираше.

Под красивите звуци на Бетовен Роксана започна да се обръща. Светлините станаха златисти, когато тялото й се наклони и зае вертикална позиция на една стъпка над сцената. Той нежно и бавно я свали до долу, сантиметър по сантиметър, докато краката й докоснаха пода.

И я събуди.

Роксана отвори очи под взрив от аплодисменти — най-сладкия за нея звук.

— Казах ли ти, татко — промълви тя.

— Ти го направи, сладка моя.

Сам наблюдаваше иззад кулисите и поклати глава. Всичко това е измама, мислеше си той. Но най го беше яд, че никой не го въвежда в тайната на тази измама. Още нещо, за което семейство Нувел един ден щяха да си платят.

Малко му трябваше, за да се научи да прави същите трикове, ако искаше, разбира се. Впечатляваше го и импонираше на алчността му това, че хората щяха да плащат добри пари, за да гледат как някой се преструва, че прави нещо, което не може да се направи.

Трябва да намеря начин да припечелвам от това, реши той. Запали цигара и се загледа в Люк, който се появяваше на сцената. Голям праз, каза си. Тоя хлапак се мисли за Бог знае какво, като стои там, в светлината на прожектора, и печели аплодисментите и вниманието на публиката.

Ще дойде ден, помисли си Сам, когато цялото внимание ще бъде само за него. Защото това ти дава власт. А Сам я желаеше повече от всичко.

— Мистър Нувел! — Беше Брент Тейлър, актьорът с богат мазен баритон, идолът на сутрешните програми, който потърси Макс в гримьорните веднага след представлението. — Никога, никога не съм виждал нещо по-добро! — Тейлър ентусиазирано потупа Макс по ръката.

— Вие ме ласкаете, господин Тейлър.

— Брент, ако обичате.

— Добре, Брент, и вие ме наричайте Макс. Тук е малко тесничко, но за мен ще бъде чест, ако останете да изпием по едно бренди.

— С удоволствие. Трансформациите — продължи Тейлър, докато Макс наливаше бренди, — и левитацията са просто великолепни. С нетърпение очаквам вечерята у дома, за да имаме повече време да поговорим.

— Щастлив съм винаги, когато говоря за фокусничество. — Поднесе му чаша коняк „Наполеон“.

— Ще бъде ли възможно да разискваме фокуси на малкия екран? По телевизията — каза Тейлър, а Макс само леко се усмихна.

— Страхувам се, че аз нямам много време да гледам телевизия. Децата ми са специалисти по това.

— И те също са впечатляващи фокусници. Предполагам, че сигурно биха искали да опитат късмета си в една телевизионна програма.

Макс покани Тейлър да седне на малкото диванче, а самият той се настани на стола пред гримьорната си маса.

— Магията губи от силата си на филм.

— Да, може би, сигурно. Но с вашия усет за театралност би могло да бъде вълшебно. Ще бъда откровен, Макс. Една от телевизионните мрежи ми даде възможност да организирам серия предавания със специална програма. Имам голямо желание да направя един час с „Удивителните Нувел“.

— Макс! — Люк стоеше на вратата с ръка на дръжката. — Извинете, но има един репортер от „Лос Анжелис таймс“.

— Ще говоря с него след минутка. Брент Тейлър, Люк Калахан — представи ги той.

— Радвам се да се запознаем. — Тейлър се изправи да се ръкува с Люк. — Притежавате голям талант. Но това не е чудно, след като сте обучен от най-добрия.

— Благодаря ви. А аз харесвам вашите филми. — Люк прехвърли погледа си на Макс. — Ще го поканя да почака на бара.

— Добре.

— Удивително красиво момче — изкоментира Тейлър, когато Люк ги остави сами. — Ако реши да не следва вашите стъпки, още утре ще му намеря шест роли.

Макс се засмя, разглеждайки ноктите си.

— Страхувам се, че твърдо е решил да ги следва. А колкото до вашето предложение…

Люк изгаряше от нетърпение. Нямаше да може да разговаря с Макс чак до приключване на второто представление. В момента, в който Макс се прибра в гримьорната си, момчето се пъхна при него.

— Кога ще го направим?

— Да направим? — Макс седна на стола пред огледалото и потопи пръстите си в крема. — Какво да направим?

— Телевизионното шоу. — Трептящ от възбуда, той се взираше в образа на Макс в огледалото. — Специалната програма, която Тейлър иска да организира. Тук ли ще я правим, или в Лос Анжелис?

Нарочно търкайки силно, Макс сваляше грима си.

— Не.

— Можем да я направим и в Ню Орлеанс. — Люк вече виждаше светлините, камерите, славата.

Макс хвърли настрана използваните салфетки.

— Няма да я правим, Люк.

— Може би ще трябва да се откажем от някои близки ангажименти, но ще можем да я вместим… — Той забави думите си и ентусиазмът му премина в учудване. — Какво искаш да кажеш с това, че няма да я правим?

— Просто това. — Макс развърза папийонката си. — Отказах.

— Но защо? Щяхме да стигнем до милиони хора за една вечер.

— Магията губи от въздействието си на филм. — Макс закачи жакета си и започна да разкопчава ризата.

— Можем да не го правим на филм. Можем да го направим на живо. Толкова често имат публика в студиото.

— Във всички случаи нашата програма нямаше да ни позволи да го направим. — Макс постави копчетата в една златна кутийка. Когато отвори капачето й, се разнесе мелодия от „Лебедово езеро“.

— Това е глупост. — Гласът на Люк утихна, когато покрай объркването си се сети за нещо друго. Откакто влезе в стаята, Макс не беше го погледнал в очите нито веднъж. — Това е глупост. Да не би да го правиш заради мен?

Мъжът нарочно затвори шумно капачето на кутийката.

— Това е забележително глупава идея.

— Не, не е. Ти не искаш да се покажем на екрана заради мен. Затова отказа и представлението на Карсън миналата година. Не искаш да се появим по телевизията, защото мислиш, че този негодник може да ме види, той или майка ми, и да ни създадат неприятности. И отказваш нещо, което може да те издигне на върха.

Макс съблече ризата си и остана по долна фланелка. По навик закачи ризата на подплатената закачалка, прокара пръсти по плисетата й и каза:

— Аз правя избора си по свои съображения, Люк.

— Заради мен е — промърмори момчето. Болеше го, усещаше тежест в гърдите. — Не е справедливо.

— Заради мен е, Люк. — Макс протегна ръка да докосне рамото му, но момчето отскочи, като че ли се отбраняваше. Случваше се за пръв път през последните години. Това също болеше. — Не е нужно да го приемаш по този начин.

— А как би трябвало да го приема? — попита Люк. Искаше да смачка нещо, каквото и да е, но успя да задържи юмруците до тялото си. — Грешката е моя.

— Обвиненията тук нямат място. Но приоритетите — да. Може би все още не си достатъчно възрастен, за да разбереш това, но времето върви. След две години ставаш на осемнайсет. Ако реша да приема предложение за телевизионна програма, ще го направя тогава.

— Не искам да чакаш, не и заради мен. — Очите му искряха гневно. — Ако има неприятности, аз ще се справя с тях. Вече не съм дете. И доколкото знаем, тя е мъртва. Господи, надявам се да е умряла.

— Недей. — Гласът на Макс беше остър като сабя. — Каквото и да е направила или да не е направила, тя си остава твоята майка, която ти е дала живот. Не пожелавай смъртта, Люк. Тя и сама достатъчно често идва при нас.

— Очакваш от мен да не я мразя?

— Твоите чувства са си твоя отговорност. Както и моите решения са си мои. — Внезапно отпаднал, Макс улови лицето си с две ръце. Знаеше, че ще дойде време да говори. Винаги идва времето за това, от което най-много се страхуваш. — Тя не е умряла.

Тялото на Люк се изви като камшик.

— Откъде знаеш?

— Мислиш ли, че бих могъл да допусна риск по отношение на теб? — Вбесен, че трябва да говори, Макс грабна една чиста риза от закачалката. — Непрекъснато следях къде е тя, как е, какво прави. Ако беше направила само една стъпка към теб, щях да те отведа веднага там, където не би могла да те намери.

Целият гняв на Люк се изпари и той остана изтощен и нещастен.

— Не знам какво би трябвало да ти кажа.

— Не ми казвай нищо. Каквото съм направил, направил съм и ще продължавам да го правя, защото те обичам. Ако трябва да ти поискам нещо в замяна, то е да имаш търпение още две години.

С приведени рамене Люк разместваше бурканчетата по масата на Макс.

— Никога не ще мога да ти се отплатя.

— И не ме обиждай, като се опитваш да го направиш.

— Ти и Лили… — Той взе едно бурканче и пак го върна на мястото му. Чувствата му бяха прекалено силни, за да намери думи за тях. — Всичко бих направил за вас, абсолютно всичко.

— Тогава избий си го от главата засега. Върви и се преоблечи. Имам още работа тази вечер.

Люк отново вдигна поглед. Макс се учуди на промяната, която бе станала с момчето за краткото време на техния разговор. Сега го гледаше мъж с широки и изправени рамене, очите му вече не грееха, а бяха тъмни и прями.

— Ти отиваш тази вечер да свършиш работата у Ленгтрий. Искам да дойда с теб.

Макс въздъхна и седна да събува сценичните си обувки.

— Тази вечер би ме затруднил, Люк. Предишния път се съгласих, но има голяма разлика между проучването на една акция и нейното изпълнение.

— Идвам с теб, Макс. — Люк пристъпи крачка напред, така че Макс беше принуден да дръпне назад глава, за да може да го погледне в лицето. — Ти винаги говориш за правото на избор. Не е ли време вече да ме оставиш да правя своя избор сам?

На Макс му беше нужна дълга пауза, преди да проговори отново.

— Тръгваме след един час. Ще са ти нужни тъмни дрехи.

Макс беше благодарен, че Елза Ленгтрий няма колекция от малки кученца, което много актриси намираха за модерно. Ексцентричността й се проявяваше в колекционирането на мъже — все по-млади и по-яки с минаването на годините. Сега беше между седмия и осмия си съпруг, тъй като наскоро се беше развела с един професионален футболист и вече правеше сватбени планове с новата си любов — двайсет и осем годишен културист.

Елза беше на четирийсет и девет години и още се държеше.

Докато вкусът й към мъжете беше всепризнато лош, във всяко друго отношение беше безпогрешен. Един факт, който Макс изтъкна на Люк, когато прескочиха високия осем стъпки зид на имението й.

— Богатите често загубват реалната преценка за нещата — каза Макс тихо, докато пресичаха добре окосената ливада. — Но както ще видиш, къщата, която Елза е построила преди десет години, е направо хубава. Тя, разбира се, е наела декоратори. Бакстър и Фищ. От най-добрите. Но е наблюдавала и одобрявала лично всяка най-малка подробност.

— Как научи всичко това?

— Когато човек се подготвя да нападне една къща, е длъжен да научи всичко за нейните обитатели, както и плана с разположението на стаите. — Той спря в сянката на една мимоза. — Ето, както виждаш, това е един съвършен образец на колониална архитектура. Традиционни линии, леко плавни, женствени, напълно в стила на Елза.

— Голяма е — отбеляза Люк.

— Естествено, но не само на вид. Когато влезем, ще говориш само при крайна необходимост, стой плътно до мен и следвай инструкциите ми до последната буква и без колебания.

Люк кимна. Очакването бълбукаше в кръвта му.

— Готов съм.

Макс откри алармената система, прикрита със сандъчетата за цветя на прозорците към задния вътрешен двор. Следвайки инструкциите на Мауз, той развинти капака и клъцна жичките. Борейки се с нетърпението си, Люк изчака, докато Макс отново завинти капака и се придвижи към вратата на терасата.

— Шлифовано стъкло по дизайн на художник от Ню Хемпшир — прошепна Макс. — Престъпление е да го развалям. — Вместо да използва резача за стъкло, той се зае да отвори двете ключалки.

Това отне време. Минутите течаха, а Люк чуваше всеки звук във въздуха — слабото съскане на филтъра на басейна, пърхането на нощните птички в дърветата, тихото щракане на метала, когато Макс успя да отключи. После тихия сигнал за успех, когато плъзна отворената врата.

Сега за пръв път почувства това, което Макс винаги преживяваше — тази тръпнеща във въздуха възбуда от пристъпването в заключена къща, особеното удоволствие от съзнанието, че хората вътре спят, примамващата сила да навлезеш в тъмнината, за да получиш наградата си.

Вървяха мълчаливо един зад друг през обширната приемна. Лека миризма на силна бира, загатнат дамски парфюм. Макс се запъти през кухнята към вратата за сутерена. Планът на къщата му беше ясен.

— Защо…

Кимвайки с глава, Макс даде знак за мълчание и слезе надолу. Стените бяха облицовани с тъмен бор. По средата на стаята имаше билярдна маса, до едната от стените — бар от дъб.

— Игрална зала — каза Макс. — За да бъдат мъжете й щастливи.

— Тук ли държи бижутата си?

— Не. — Макс се разсмя от това предположение. — Но тук е шалтерът. Сейфът има много специална брава и е трудно да се счупи. Разбира се, ако токът е прекъснат…

— Сейфът ще се отвори.

— Бинго! — Макс влезе в килера. — Не е ли удобно? — каза той на Люк. — Всичко си носи надписа. Библиотека. — Изключи шалтера и се обърна към момчето усмихнат. — Хората много често крият сейфовете си между книгите. Това е интересен факт, не мислиш ли?

— Да. — Ръцете му в ръкавиците се потяха.

— Как се чувстваш?

— Както първия път с Анабела на задната седалка на колата — чу се да казва Люк и се изчерви.

Макс притисна сърцето си с ръка, но не успя да потисне кикотенето.

— О, да — смогна да каже, — много подходяща аналогия. — Обърна се и пое по стълбите нагоре.

Намериха сейфа в библиотеката зад една великолепна картина на О’Кийф. С изключен шалтер той се отвори лесно като детска играчка. Макс отстъпи назад и посочи Люк с ръка.

От баща на син, помисли с гордост, докато момчето изваждаше кутиите с бижутата и отваряше капака на всяка. Камъните проблясваха под тънката ивица светлина от фенерчето.

Красиви са. Това беше всичко, което Люк мислеше, захласнат по блясъка на камъните, великолепно монтирани върху злато и платина. Че в този първи миг не помисли за цената им, ужасно много би зарадвало Макс.

— Още не — пошушна Макс в ухото му. — Това, което блести, често е боклук. — Извади една лупа и подавайки фенерчето на Люк да осветява, започна да изследва смарагдите. — Великолепни — измърмори. — Просто великолепни. Както ти казах, Елза има изключителен вкус. — Затвори сейфа и намести картината върху него. — Направо е срамота да не вземем този ценен О’Кийф, но поне е честно.

Люк държеше в ръцете си хиляди долари в смарагди и се усмихваше.