Нора Робъртс
Честни илюзии (17)

16.

Роксана неспокойно сновеше от обшития с мъниста абажур до рамката за картина, от кристалната пръчица до обсипаната с камъни кутийка в магазина на мадам Д’Амур. В избелелите си дънки и твърде широката тениска с образите на нюорлианските светци, тя приличаше точно на онова, което беше — току-що завършило колежа момиче, очакващо да започне истинският живот.

Мадам внимателно отброи рестото на клиента си. След трийсет години в търговията тя продължаваше да отбягва такива модерни нововъведения като автоматичната каса. Старата ръчно изрисувана кутия за пури под тезгяха й вършеше добра работа.

— Всичко хубаво — каза тя, кимвайки с глава, когато клиентът напусна магазина с препариран папагал в ръка. Туристите купуват какво ли не, помисли си.

— И така, pichonette^[1], сигурно идваш да ми покажеш дипломата си от колежа?

— Не, мисля, че Макс я е дал да я сложат в бронзова рамка. — Тя се засмя, обръщайки в ръцете си една порцеланова чаша с нащърбено златно ръбче. — Не мислиш ли, че можех да измисля лекарство против рака за четирите години, които изгубих в „Тулейн“?

— Да завършиш пета по успех в курса не е толкова дребна работа.

Роксана пренебрежително сви рамене. Беше неспокойна, о, толкова неспокойна и не можеше да си обясни защо е така.

— Имам добра памет за подробности. Трябваше само да я използвам.

— И това те тревожи?

— Не. — Роксана върна чашката на мястото й и пое дълбоко въздух. — Тревожа се за баща си. — Беше облекчение да го каже на глас. — Ръцете му вече не са същите.

Това беше нещо, за което не можеше да говори с никого, дори с Лили. Всички знаеха, че артритът постепенно побеждава Макс, подува кокалчетата му и сковава пъргавите пръсти. Лекари, лекарства, масажи. Роксана знаеше, че болката е нищо пред страха му, че постепенно загубва най-скъпото в живота си — магията.

— Дори Макс не може да избяга от времето.

— Знам. Разбирам. Просто не мога да го приема. Това го потиска, мадам. Изпада в мрачно настроение, прекарва твърде дълго сам в кабинета си над изследванията за философския камък. И се влоши, откакто Люк се премести миналата година.

В гласа й прозвуча горчивина и мадам вдигна едната си вежда.

— Когато момчето стане мъж, се нуждае от свой дом, Роксана.

— Просто искаше да си води жени.

Устните на мадам се извиха.

— Това е достатъчна причина. Но той е съвсем наблизо. В квартала. Нали продължава да работи с Макс?

— Да, да. — Роксана махна с ръка, за да смени темата. — Не исках да отклонявам въпроса. Баща ми, за него се тревожа. Откакто го облада този проклет камък, не мога да разговарям с него както преди.

— Камък? Какъв е този камък?

Роксана обиколи тезгяха. Взе картите за гадаене тарок, които мадам беше оставила там, и започна да ги размесва.

— Философският камък. Това е мит, мадам, илюзия. Според легендата този камък може да превърне всичко, до което се докосне, в злато. И… — тя погледна многозначително — връща младостта на възрастните. Здравето на болните.

— И ти не вярваш в тези неща? Ти, която винаги си живяла с магията?

— Знам механизма на илюзията. — Роксана сече картите и започна да нарежда Келтски кръст. — Пот и тренировки, прецизиране на времето и никаква грешка в движенията. Емоцията и драмата. Вярвам в изкуството на илюзията, мадам, но не и в магически камъни. Не в свръхестествени неща.

— Да, виждам. — Мадам отново повдигна вежда. — И все пак търсиш отговор на проблемите си тук. — Погледна към картите.

— Хм? — Хваната, че тълкува разположението им, Роксана се намръщи. После се изчерви. — Просто да ми минава времето. — Посегна да събере картите, но мадам задържа ръката й.

— Жалко ще е да развалиш гадаенето. — Наведе се напред. — Момичето е готово да стане жена. Предстои ти пътешествие не само в буквалния смисъл на думата.

Роксана се усмихна. Не успя да се сдържи.

— Ще пътуваме по море. На север. По морския път Сейнт Лорънс. Разбира се, ще даваме представления, Макс гледа на това като на работна ваканция.

— Подготви се за промени. — Мадам потупа Кръга на щастието. — Реализация на една мечта, ако си умна. И изгубването й. Някой от миналото. И мъка. Време за възстановяване.

— А картата на смъртта? — Роксана се учуди, че настръхна, когато погледна към захиления скелет.

— Смъртта преследва живота от първия дъх. — Жената леко почука картата. — Много си млада да чуеш шепота й в ухото си. Но тази смърт тук не означава смърт. Тръгвай на това пътешествие, pichonette, и се учи.

 

 

Люк беше напълно готов. Най-добре беше да се махне от града, не можеше да измисли нищо друго. Последният превод на пари за Коб, адресиран и запечатан, лежеше на масата за кафе.

През изминалите години исканията му за пари бяха редовни като изплащане на ипотека. Две хиляди тук, четири хиляди там, достигаха средно около петдесет хиляди на година.

За Люк парите нямаха значение. Имаше много. Но все още трябваше да се бори с отвратителното повдигане, което предизвикваше у него обикновената картичка, когато се появеше в пощенската му кутия.

На нея беше написано 2 Б. Или когато на Коб не му беше провървяло — 5 Б. И номерът на пощенската кутия. Нищо повече.

Люк имаше цели четири години да преоцени силата на Коб. Този мъж беше много по-хитър, отколкото си мислеше. Един глупак би се хвърлил на голяма сума и скоро би пресушил кладенеца. Но Коб, добрият стар бияч с каиш, знаеше предимствата на едно постоянно кранче.

Така че Люк беше абсолютно решен да се махне. От картичките, от нервното пролазване по врата му, като ги видеше, от тревогите за Макс, който беше все по-обсебен от фикс идеята за несъществуващия магически камък.

На парахода ще са достатъчно заангажирани с представления, с посещения на пристанищни градове и с хубавата задача, която бяха подготвили за Манхатън.

Люк си представяше как през свободното си време се изтяга край басейна със слушалки на ушите или как е забил нос в някоя хубава книга, докато младичка сервитьорка му носи студена бира.

Общо взето, животът беше хубав. Имаше малко повече от два милиона в швейцарски банки, още толкова в различни акции и ценни книжа на паричния пазар в Щатите, както и няколко скромни инвестиции в недвижими имоти. В гардероба му висяха костюми от „Севил Роу“ и „Армани“, въпреки че все още предпочиташе дока на „Левис“. Може би се чувстваше по-удобно в маратонки, но на рафтовете в шкафа му имаше обувки „Гучи“ и цял набор ботуши от „Джон Лоб“. Караше последен модел кола и пилотираше сам своята „Чесна“. Пушеше вносни пури, пиеше френско шампанско и имаше слабост към италианките.

Общо взето, смяташе той, гладуващото джебчийче се беше превърнало в забележителен космополит.

Какво му пречеше да поддържа този благоприятен статут? Едно изнудвачество и едно постоянно тормозещо го желание.

Роксана.

Но Макс го беше научил никога да не мисли за цената, освен ако тя не е гордостта.

Люк взе чашата с кафе и излезе на терасата да погледа движението по площад „Джексън“. Имаше момичета в хубави летни рокли, бебета в колички, мъже с камери. Забеляза три негърчета да танцуват степ. Краката им се движеха с бясна скорост. Дори от разстояние се чуваше веселото тракане на обувките им по цимента. Бяха привлекли тълпа и това му достави удоволствие.

Жената, която беше чул в първото утро след пристигането си в Ню Орлеанс, вече не пееше в квартала. Липсваше му гласът й. Беше му приятно, че картонените кутии на уличните изпълнители се пълнят с монети.

Без Макс, мислеше си той, без Макс и Лили би правил много по-лоши неща от това да танцува за дребни пари.

Лицето му помръкна. Знаеше защо Макс все по-често прехвърля номерата с ловкост на ръцете на него и на Роксана. Мислеше си, че дори разбира защо отделя толкова много време — а по-рано го посвещаваше на подготовката за представление, на този проклет философски камък. Разбираше и го болеше от това.

Макс остаряваше пред очите му.

Почука се и той с нежелание се обърна и откъсна поглед от уличната сцена.

— Лили! — Люк се наведе да я целуне и вдъхна познатия му до болка чудесен „Шанел“, преди да поеме от ръцете й многото торби и кутии.

— Пазарувах. — Тя се засмя и подреди бухналите си руси коси. — Личи си, нали. Но изпитах желание да се отбия. Надявам се, че всичко е окей?

— Винаги е окей. — Той натрупа покупките на един тапициран стол до масата. — Да не си решила да зарежеш Макс и да се преместиш при мен?

Тя отново се засмя с онзи бълбукащ като звук от шампанско смях, който Люк обичаше. Макар и надхвърлила четирийсетте, беше останала така свежа и красива, както я беше видял за пръв път на сцената. За да се поддържа тази илюзия, трябваше малко повече женска магия, но Лили я притежаваше в изобилие.

— Ако го направя, то ще е, за да попреча на твоите дамички, които имат навика да те навестяват.

— Ще се откажа от всички заради една истинска жена.

Този път Лили не се засмя, но в очите й просветна закачливо пламъче.

— О, сигурна съм, че ще го направиш, сладък. Остарях да чакам да направиш тази крачка. Но — продължи тя, преди Люк да успее да отговори, — не съм дошла да дискутирам любовните ти истории, колкото и да е интересно.

Той се засмя.

— Ще ме накараш да се изчервя.

— Подходящ случай. — Беше горда с него, толкова горда, че сърцето й преливаше. Висок, стегнат и изключително красив. И нещо по-важно — у него имаше доброта, възпитана от самата нея. — Минах да видя дали нямаш нужда от помощ за опаковането на багажа. Или ако ти трябва нещо, да ти го купя, докато пазарувам. Чорапи, бельо?

Той не можа да се сдържи. Остави кафето, пое лицето й с двете си ръце и я целуна отново.

— Обичам те, Лили.

Тя разцъфна от удоволствие.

— И аз те обичам. Знам колко мразят мъжете да си подреждат багажа. И да пазаруват разни необходими дреболии.

— Имам достатъчно.

— Имаш ли скъсани чорапи или разтеглени ластици?

Със сериозно изражение той вдигна ръка за клетва.

— Кълна се в Бога, че не съм сложил в багажа си нито един чифт, от който бих се срамувал при произшествие.

Тя изпуфка, но очите й останаха засмени.

— Будалкаш се с мен.

— Да. Какво ще кажеш за малко кафе.

— Бих предпочела нещо студено, ако имаш.

— Лимонов сок? — Той тръгна към кухнята. — Трябва да съм имал предчувствие, че ще дойдеш, когато сутринта изстисках проклетите лимони.

— Направил си прясна лимонада? Самичък? — Беше толкова горда с него, както ако беше получил Нобелова награда.

Люк извади светлозелена кана и стъклена чаша в същия цвят. Кухнята му беше малка и спретната, със старомодна газова печка и малък заоблен хладилник. За Лили най-сладкото в нея бяха различните билки, наредени в саксийки по перваза на прозореца.

— Знам, че се справяш. — Само малко я болеше, че можеше и без нея. — Винаги си се справял с всичко, което си наумиш. — Пое подадената чаша и разклати леда, връщайки се в дневната. — Имаш толкова добър вкус.

Той повдигна вежда, като я наблюдаваше как с удоволствие прокарва пръст по извивката на дивана, една антикварна вещ.

— Придобих го чрез осмоза.

— От Макс, знам. А аз имам ужасен вкус. Евтин.

— Всичко, което имам, дължа на вас двамата. — Поемайки ръката й, той я накара да седне до него на диванчето. — Лили, защо е всичко това?

— Как защо? Нали ти казах. Просто минавах и се отбих.

— В очите ти има безпокойство.

— В очите на коя жена няма? — Но избегна да срещне погледа му.

Люк потърка бузата й с кокалчетата на ръката си. Беше мека като на бебе.

— Позволи ми да ти помогна.

Това беше достатъчно да срине крехката стена, която беше успяла да изгради, преди да почука. Очите й се напълниха със сълзи. Той пое чашата от ръката й, остави я на масата и я прегърна.

— Знам, че съм глупава, глупава съм, но повече не мога.

— Всичко е наред. — Целуна я по косата, по челото и зачака.

— Мисля, че Макс вече не ме обича.

— Какво? — Имаше намерение да й съчувства, да я утеши, да я подкрепи. Но като чу това, се дръпна назад и се разсмя. — Ама че глупост! О, Господи! — Тя потъна в безпомощни хълцания. — Недей, Лили. Хайде, недей. — Женските сълзи винаги го правеха безпомощен. — Съжалявам, че се изсмях. Какво те кара да си мислиш такова нещо?

— Той… той… — изхлипа Лили на рамото му.

Смени тактиката, помисли си Люк и я погали по гърба.

— Окей, окей, бейби, не се тревожи. Отивам веднага и ще го набия.

Това я накара да се засмее през сълзи. Не се срамуваше от смеха си. Беше се научила да не се срамува от нищо, което я караше да се чувства добре.

— Просто толкова много го обичам, ти знаеш. Той е най-хубавото нещо в живота ми. Дори не знаеш какво беше, преди да го срещна.

— Не. — Той слушаше сериозно, бузата му беше опряна в косите й. — Не знам.

— Бяхме толкова бедни. Но всичко беше наред, защото имах майка. Дори след като татко умря, успяваше да се справи. Винаги оставяше по нещо настрана за кино или за сладолед. Тогава не знаех, научих го по-късно, че понякога е вземала пари от мъже. Но тя не беше проститутка. — Вдигна разплаканото си лице. — Било е само начин да изхрани децата си.

— Значи можеш да се гордееш с нея.

Никоя майка, зарадва се Лили, не е имала по-мъдър син.

— Аз бях омъжена преди. Само Макс знае, никой друг.

— И никой няма да научи, щом така искаш.

— Беше грешка, ужасна грешка. Бях само на седемнайсет години, а той изглеждаше така добре. — Тя се усмихна, знаеше колко глупаво звучи това. — Забременях, затова се оженихме. На него обаче не му хареса да бъде беден, нито пък да има жена, която сутрин повръща. И ме биеше.

Тя усети как Люк се напряга. Почувства срам и побърза да продължи.

— Не престана да се държи грубо и аз му казах, че го напускам, защото майка ми ме е отгледала за нещо по-добро, а не да бъда само инструмент за задоволяване на мъжките му страсти. Отговори ми, че майка ми е проститутка и аз също съм такава. Тогава ме би жестоко и изгубих бебето. — Тя потрепери от спомена. — Това ме увреди така, че повече не можех да имам дете.

— Съжалявам.

Безпомощен съм, помисли си Люк, напълно безпомощен.

— Казвам ти го, за да знаеш откъде идвам. По това време майка ми умря. Струва ми се, че мисълта за това, колко упорито бе работила, за да живея добре, ми даде сили. И въпреки че той се върна и каза, че съжалява и никога вече няма да ми посегне, аз го напуснах и започнах работа на един панаир. Работех в павилионите, предсказвах бъдещето. Така срещнах Макс. Беше вече фокусник. Той и Роксана. Обикнах ги и двамата така внезапно, че сърцето ми щеше да се пръсне. Беше изгубил съпругата си, а заедно с нея и част от себе си. Исках го и постъпих като всяка умна жена на мое място — прелъстих го.

Люк я държеше в прегръдките си.

— Предполагам, че той се е хвърлил да се отбранява?

Това отново я разсмя. После въздъхна.

— Можеше да си вземе това, което му дадох, и да ме остави. Но не го направи. Прибра ме. Отнасяше се с мен като с дама. Показа ми какви трябва да бъдат отношенията между мъж и жена. Направи ме част от семейството си. И преди всичко обичаше мен — самата мен, разбираш ме, нали?

— Да, разбирам те. Но мисля, че всичко това е било взаимно. Ти също си давала много от себе си.

— Винаги съм се опитвала, Люк. Обичам го почти от двайсет години. Просто не бих понесла да го загубя.

— Защо мислиш, че можеш да го загубиш? Той е луд по теб. Начинът, по който вие двамата се отнасяте един към друг, винаги ме е правил щастлив.

— Той се отдръпва. — Тя пое въздух, за да укрепне гласът й. — О, все още е мил с мен, когато се сети, че съм наоколо. Макс никога не би наранил съзнателно мен или когото и да е. Но часове наред прекарва сам, рови се из книги, записки и списания. Този проклет камък. — Тя смръкна и извади от джоба си дантелена кърпичка. — В началото ми се видя нещо интересно. Искам да кажа, представи си, че наистина има такъв камък? Но той е погълнат до такава степен, че едва ли има място за нещо друго. Започна и да забравя. — Долната й устна потрепери и тя преплете пръсти. — Дребни неща. Например срещи или часа за хранене. Миналата седмица едва не закъсняхме за представление, защото въобще беше забравил за него. Знам, тревожи се, че не може да работи достатъчно ловко с ръцете си, но това се отразява и на… — тя проточи думите, за да намери по-деликатна форма да се изрази. — Искам да кажа, че Макс винаги е бил силен сексуално. Но напоследък ние почти не… разбираш ли?

Люк разбираше, но от все сърце не му се искаше да разбира.

— Е, да, да…

— Нямам предвид единствено самия акт. А романтиката. През нощта вече не се обръща към мен да улови ръката ми, да ме погледне по онзи негов начин. — Нова сълза избликна и се търкулна по бузата й.

— Съзнанието му е твърде ангажирано, Лили. Това е всичко. Целият този товар да подготви специално предаване за телевизията, да напише нова книга, да пътува из Европа. И другите ни акции. Макс винаги поема върху себе си най-голямата част от планирането и осъществяването им.

Нямаше да й каже, че при последната им акция го намери пред отворения сейф като в транс. И че му трябваха пет минути, за да дойде на себе си и да си спомни къде се намира и какво прави.

— Знаеш ли какво мисля — продължи Люк, поемайки безполезната кърпичка от ръката на Лили и избърсвайки сълзите й. — Мисля, че и ти си в стрес, както и Макс — Рокси завърши колежа, подготовката за лятното пътешествие. И аз… Почакай! — Той грабна ръката й и я обърна с дланта нагоре. — Виждам едно дълго пътуване по море. — Лили се засмя гърлено. — Лунни нощи, солен морски въздух. Романтика. — Той й намигна. — И страхотен секс.

— Не можеш да гледаш на ръка.

— Ти ме научи, нали? — Люк целуна дланта й, после преплете пръсти с нейните. — Ти си най-красивата жена, която някога съм познавал. И Макс те обича почти толкова, колкото и аз. Ей, ей, не почвай пак да цивриш, моля те.

— Окей. — Тя замига, ядосана на сълзите си. — Окей.

— Искам да ми повярваш, че всичко ще бъде наред. Ще се откъснем за малко оттук, ще си отдъхнем, ще пием шампанско на палубата.

— Може би той просто има нужда от почивка. — Раменете й леко се повдигнаха от последната въздишка. — Нямах намерение да ти досаждам, Люк, наистина не исках. Но съм ужасно доволна, че беше тук.

— Аз също. И ми досаждай винаги, когато пожелаеш.

— Свърших. — Тя се изправи. — Наистина ли нямаш нужда от помощ за багажа?

— Вече е готов. Изгарям от нетърпение да тръгнем на това пътуване утре сутринта.

— И аз. — Тя вдигна чашата да сръбне от лимонадата и да намокри пресъхналото си гърло. — Но още не съм опаковала нищо. Роксана прибра и спретна всичко само в два куфара. Не знам как го прави.

— Хлапето е маниак в организацията още от осемгодишно.

— Хм. — Лили отново спря и се загледа в Люк. — Тя вече не е на осем. И почакай само да я видиш с вечерната рокля, която си купи за капитанския бал.

Люк само сви рамене и седна.

— А ти? Нещо секси в тези торби? — Люк знаеше колко много Лили обича да показва покупките си и продължи играта. — Ще ми покажеш ли?

— Може би. — Тя примигна с изкуствените си още влажни мигли и се обърна да върне чашата на масата. Погледът й се спря на писмото. И замръзна. — Коб. — Прозвуча нервна нотка. — Защо му пишеш?

— Не му пиша. — Проклинайки се вътрешно, той сграбчи плика и го пъхна в джоба си. — Няма нищо.

— Не ме лъжи. — Гласът й изведнъж стана остър като стъкло. — Никога недей да ме лъжеш.

— Не те лъжа. Казах ти — не му пиша.

— Тогава какво има в плика?

Той пребледня и се скова.

— Това не те засяга.

За миг тя остана безмълвна, но десетки чувства преминаха по лицето й.

— Всичко, свързано с теб, ме засяга — каза Лили спокойно и се изправи. — Или поне така мислех. Може би е по-добре да си вървя.

— Недей. — Той отново жестоко изпсува наум и сложи ръката си върху нейната. — По дяволите, Лили, не ме гледай така. Справям се с това по единствения възможен начин. Остави го на мен.

— Разбира се. — Тя умееше — както много малко жени — да се съгласи напълно и в същото време коленете на мъжа да се подкосят. — Ще бъдеш у нас в осем, нали? Не бих искала да изпуснем полета.

— По дяволите, аз му плащам, разбра ли? Пращам му от време на време пари и той ме оставя на мира. — Очите му бълваха гневни пламъци. — Оставя всички ни на мира.

Лили кимна и отново седна.

— Той те изнудва, нали?

— Това е много учтиво споразумение. Безкръвно. — Вбесен от себе си, Люк отиде до прозореца. — Мога да си позволя да бъда любезен.

— Защо?

Той само поклати глава. Не само с нея, с никой няма да говори за това. Нито за миналото, нито за кошмарите, в които изпадаше за ден-два, след като намереше в пощенската си кутия празната картичка.

— Докато продължаваш да му плащаш, никога няма да се махне. — Лили говореше спокойно, застанала точно зад него. Постави нежно ръка на гърба му. — Така никога няма да те остави на мира.

— Може би, но той знае нещо, от което толкова се срамувам, че съм готов да му плащам, за да мълчи. — Танцуващите негърчета се бяха преместили на ново място за нова публика. В парка прехвърчаха гълъби. — Способен е на инсинуации, може така да преплете истината и лъжата, че животът ми да стане ад. Този илюзорен мир всеки път ми струва няколко хиляди долара, но си струва все пак.

— Не знаеш ли, че той вече не може да те нарани?

— Не. — Тогава Люк се обърна. На лицето му беше изписано терзание. — Не знам. И дори по-лошо. Не знам и още кого би могъл да нарани. Няма да рискувам, Лили. Дори само заради теб.

— Не бих поискала това. Само ще те помоля да ми имаш доверие и да идваш при мен винаги когато пожелаеш. Винаги. — Изправи се на пръсти, за да го целуне по бузата. — Знам, че съм глупава, лекомислена…

— Стига.

Тя само се засмя.

— Сладък, знам точно каква съм. И не съжалявам, че съм такава. Една жена на средна възраст, която носи прекалено силен грим и ще умре, преди да позволи на първия бял косъм да се появи. Но винаги съм вярна на тези, които обичам. Обичам те от много години. Изпрати този чек, щом чувстваш, че е нужно. И ако той ти поиска повече, отколкото можеш да отделиш, ела при мен. Имам пари настрана.

— Благодаря ти. — Той прочисти гърлото си. — Не изстисква толкова много.

— Има още нещо, което бих искала да помниш. Не се срамувай от нищо, което си направил или което би направил. — Тя се обърна и започна да събира пакетите. — По-добре е да се прибирам. Опаковането ще ми отнеме половината нощ. Тя притисна бузите си с ръце. — Първо трябва да си оправя лицето. Не мога да изляза с размазан грим. — Лили се запъти към банята с тоалетна чантичка в ръка. — О, Люк, защо не дойдеш да спиш у дома в старата си стая. Може би така ще се приготвим по-лесно за път утре сутринта.

— Може — развесели се той и пъхна ръце в джобовете. Сигурно ще се почувства по-добре, ако се върне вкъщи, макар и само за една нощ. — Почакай да си взема чантите — извика през вратата. — Ще те закарам с колата, стилно.