Нора Робъртс
Честни илюзии (35)

34.

Вестниците са пълни. — Роксана отхапа един кроасан, преглеждайки заглавията. — Това е най-забележителното нещо, което се е случвало във Вашингтон от Оли Норт насам.

— По-голямо — възрази Люк, доливайки кафе. — Хората са свикнали с правителствените увъртания и лъжи. А това е обир на бижута. Един чудесен обир, ако мога така да се изразя, което е равно на романтика и магия. И алчност.

— Властите са объркани — прочете Роксана и се засмя. — Проверяват всеки камък, повикали са един от най-известните специалисти по минерали. Разбира се, когато галерията е закупила колекцията, са били направени всички основни тестове: поларископия, дихроскопия, метиленов йодид и бензинова баня, рентген.

— Как се перчиш само!

— Е, четири години това учих.

Оставяйки вестника настрана, тя протегна ръце нагоре. Беше още по пеньоар, отдолу съвсем гола. Чувстваше се чудесно така отпусната на този малък остров на спокойствието преди следващия вълнуващ акт.

Над ръба на чашата си Люк наблюдаваше как робата й се движи, разтваря се и разкрива кожа като слонова кост.

— Защо не довършим закуската си в леглото?

С още вдигнати нагоре ръце Роксана се усмихна.

— Мамо! — От съседната стая Нейт изскочи като ракета. — Направих го! Завързах си обувката! — Придържайки се към ръба на масата, той вдигна едното си краче заедно с маратонката в скута на майка си. — Сам го направих!

— Невероятно! Това момче е гений. — Тя разгледа хлабавата дъга, която вече се развързваше. — Това е направо забележителен ден.

— Я чакай да видя. — Люк прихвана Нейт в кръста и го вдигна на коленете си. — Окей. Хайде сега да изясним. Кой ти помогна?

— Никой. — С широко разтворени очи детето гледаше баща си в лицето. Докато се разсейваше по този начин, Люк незабелязано затегна възела, за да не се разваля. — Кълна се в Бога.

— Мисля, че тогава напълно си пораснал. Да ти сипя малко кафе?

Нейт изкриви личице.

— Неее. То горчи.

— Да видим какво друго тогава? — Докато размишляваше, залюля момчето на коляното си. — Знаеш ли какво, Рокс, мисля, че всяко момче, което може само да си връзва обувките, е в състояние да се грижи за куче.

— Калахан — измърмори Роксана под възторжения вик на Нейт.

— Ще го храниш, нали, хитрушко?

— Разбира се, че ще го храня! — С тържествуващ поглед и блеснали очи момчето кимна утвърдително. — Всеки, всеки ден. И ще го науча да седи и да си подава лапата. И… — Вдъхновението го заля. — Да ти носи чехлите, мамо.

— След като ги е сдъвкал, естествено. — Тя не беше достатъчно твърда, за да устои на двата чифта смеещи се сини очи и на двете хитри усмивки. — Няма да живея в една къща с някакво джафкащо малко паленце от чистокръвна порода.

— Ние искаме голям грозен помияр, нали, Нейт?

— Да. Голям грозен помияр. — Той прегърна врата на Люк и умолително загледа майка си. Това беше неговият номер, а да играе, беше в кръвта му. — Тати казва, че в приюта за животни има много бездомни кучета. А то е все едно, че живеят в затвор.

— Подло е, Калахан, наистина е подло — измърмори Роксана под носа си. — Не искаш да кажеш, че трябва да отидем да задигнем едно, нали?

— Но това е хуманно дело, Рокс. Нали, Нейт?

— Да.

— Мисля, че можем да погледнем — започна тя, но Нейт вече беше скочил от коленете на Люк и поривисто се хвърли в прегръдките й. — Вие двамата заговорничите против мен. — Отправи лека усмивка към Люк над главичката на детето. — Мисля, че ще трябва да свикна с това.

— Отивам да кажа на Алис! — момчето се спусна като стрела, но изведнъж се спря. — Благодаря, тати. — Засмя се през рамо. — Много ти благодаря.

Люк не се въздържа и цялото му лице засия, но се направи, че е много ангажиран със закуската си.

— Ще го разглезиш.

Той вдигна рамене.

— Човек само веднъж е на четири години. Освен това ми е много приятно.

Тя се изправи, отиде до него и се сгуши на коленете му.

— Да, наистина. Много е приятно. — Мъркайки от удоволствие, се притисна до него. — Май трябва да се обличаме. Имаме работа.

— Така ми се иска да прекараме деня с Нейт. Само тримата.

— Ще има и други дни. Много дни, след като всичко това свърши. — Тя се усмихна и, обвила врата му с ръце, се отдръпна. — Бих искала да знам какво прави Таненбаум в този момент.

— Той е ветеран. — Люк я целуна по носа. — След един час ще ни позвънят по телефона.

— Яд ме е, че пропускам неговото шоу. Такова нещо се случва веднъж в живота.

 

 

Харви Таненбаум наистина беше ветеран. Повече от две трети от шейсет и осем годишния си живот беше укривал крадени вещи, боравейки само с каймака на тази реколта. За Харви Максимилиан Нувел беше каймакът на каймака.

Предложението на Роксана да прекрати четиригодишното си оттегляне от професията и да изиграе само още една кардинална роля в голямата афера отначало го извади от равновесие. После го заинтригува.

Накрая благосклонно прие да участва, изразявайки с това своите чувства към Макс и всички Нувел, и то безплатно.

Дори с нетърпение очакваше акцията.

Това положително беше завой в живота му. За пръв път през цялата си дълга биография доброволно пристъпи прага на полицейския участък. И със сигурност за пръв път направи признание — без принуда — за нарушаване на законите.

Понеже беше за пръв, а и по всичко личеше, за последен път, Харви играеше с цялото си сърце.

— Идвам при вас като загрижен гражданин — настоя той, взирайки се в двамата офицери, към които го прехвърли сержантът. Очите му бяха мрачни и хлътнали, оградени с червени кръгове от продължилия цяла нощ телевизионен филмов маратон. В своя износен и измачкан костюм и с връзката на широки райета приличаше на отчаян човек, който е спал с дрехите.

Само дето отчаянието беше чиста проба илюзия.

— Изглеждаш уморен, Харви. — Сепърстейн, старшият детектив, го обърна на състрадание. — Защо не те заведем у вас, а?

— Вие чувате ли какво ви казвам? — Харви позволи недоволството му да нарасне. — Адът гори, момчета, аз идвам тук, а хич не ми е лесно да го направя, за да ви дам информация за нещо, което има значение за целия ви живот. А вие ми казвате само да си вървя у дома. Като че ли не съм с всичкия си, или нещо подобно, и единственото, което искате, е да ме разкарате.

Нетърпелив по природа и раздразнен от обстоятелствата, вторият детектив, един италианец на име Лоренцо, започна да тропа с пръсти по отрупаното си с книжа бюро.

— Виж какво, Таненбаум, днес тук сме доста заети. Ти поне знаеш какво значи един голям обир на бижута, нали?

— Наистина знам. — Той въздъхна, спомняйки си доброто старо време. — Ние умеехме да се забавляваме, работейки. А днес за младите това е само бизнес. Без маниер, без творчество. Липсва, знаете ли, магията.

— Точно така. — Сепърстейн успя да извади една усмивка. — Ти беше най-добрият, Харви.

— Е, но никога не успяхте да ме пипнете, нали? Не че признавам нещо, обърнете внимание на това, но има хора, които биха могли да ви кажат, че и Али Баба не е виждал толкова съкровища, колкото аз.

— Такова беше времето — процеди през зъби вторият детектив. — С удоволствие бихме поговорили за миналото, но трябва да работим.

— Дошъл съм да ви помогна. — Харви скръсти ръце и настани по-удобно големия си задник на стола. — Изпълнявам дяволския си граждански дълг. И преди да го направя, искам имунитет.

— Исусе Христе — измърмори Лоренцо. — Обади се на прокурора. Харви иска имунитет. Да задвижим преписката.

— Няма нужда да ставаш саркастичен — отговори Харви. — Може би не трябва да се разправям с подчинените, а да отида направо при комисаря.

— Направи го — подкани го Лоренцо.

— Престанете — намеси си Сепърстейн. — Харви, ти каза, че имаш нещо за нас, изплюй камъчето. Изглеждаш уморен, уморени сме и ние и работата ни притиска.

— Може би сте твърде заети, за да изслушате какво бих могъл да ви кажа за обира в Галерията на изкуствата? — Харви понечи да стане. — Ще си вървя. Не искам да ви задържам.

И двамата детективи наостриха уши. Сепърстейн изработи убедителна усмивка. Предполагаше, че Харви само раздува балони, защото се говореше, че от няколко години вече не е в бизнеса, но беше възможно да изживява някакви пристъпи на носталгия.

После отново…

— Почакай. — Сепърстейн постави ръка на рамото на Харви и го спря. — Знаеш нещо за това, така ли?

— Знам кой го е направил. — Усмивката на Таненбаум беше самодоволна. Изчака един драматичен миг, решавайки, че дължи това на Роксана, защото тя му възложи задачата. — Сам Уайът.

Лоренцо изпсува и счупи молива си на две.

— Защо все аз трябва да се занимавам с побърканите? — обърна се той към някаква висша сила. — Защо винаги аз?

— Побъркан? Ах, ти, надут хлапак! Аз задигах скъпоценни камъни под носа на полицията, когато ти още си се напикавал в пелените. Ако не можеш да се отнасяш с нужното уважение, излизам оттук.

— Не се вълнувай, Харви. И така, ти видя кандидата за сенатор Сам Уайът да краде колекцията Клайдбърг? — подчертано търпеливо попита Сепърстейн.

— По дяволите! Как бих могъл да го видя да я краде? — Справедливото възмущение накара Таненбаум да вдигне ръце. — Какво? Вие си представяте, че аз седя зад ъглите и дебна за крадци? Не можете да ми нахлузите такова обвинение. Спях си вкъщи като малко бебе, когато работата е станала. И понеже не спях сам — отбеляза той с ехидна усмивка, — имам и алиби.

— Тогава защо обвиняваш мистър Уайът, че е откраднал колекцията Клайдбърг?

— Защото той ми каза! — Високият гневен глас на Харви прокънтя из целия участък. — За Бога, свържете нещата и ще разберете. Да кажем, че някой, просто хипотетично, някой като мен например, от време на време е продавал по някоя и друга скъпоценност заради него.

— Опитваш се да ни кажеш, че си работил като параван на Сам Уайът? — Лоренцо сумтеше.

— Не съм казал такова нещо. — Харви заплашително изкрещя, почервенял целият. — Казах хипотетично. Ако имате намерение да ме изкарате виновен, ще ви оставя да си мислите сами. Дойдох тук по собствена воля и ще си отида по същия начин. Няма да вляза в затвора.

— Не се вълнувай. Искаш ли чаша вода? Лоренцо, донеси вода.

— Наистина! Защо не, по дяволите? — С отвращение Лоренцо се затътри навън.

— Хайде сега, Харви. — С възможно най-дипломатичния си полицейски глас Сепърстейн продължи: — Ние сме тук, за да изслушваме. Това е факт. Но ако имаш намерение да съчиняваш истории за един уважаван политик, само ще се вкараш в беда. Може би не харесваш политиката на този човек и искаш да му навредиш?

— Политика, топки. — Харви не скри отвращението си. — Не давам и пет пари за неговата политика. Но ви казвам — хипотетично, разбра ли ме?

— Разбира се, че разбрах.

— Хипотетично аз познавам Сам от много години. Още когато беше юноша. Никога лично не ме е било грижа за него, но бизнесът си е бизнес. Така ли е? Както и да е, той ме използваше доста редовно. Преди да навлезе в политиката, това беше дребна работа, но после започна да прави големи удари.

— Значи ти познаваш Сам Уайът от дете? — Дори търпението на Сепърстейн можеше да се изчерпи. Той взе чашата от ръцете на Лоренцо и я подаде на Харви. — Слушай какво, по този начин не правиш добро никому…

— Не искам никой да упражнява натиск върху мен — прекъсна го Харви. — А този негодник иска да направи точно това. Вижте какво, вече съм се оттеглил, хипотетично казано. И ако искам да откажа някоя работа, отказвам я.

— Окей, ти му отказа. — Сепърстейн завъртя очи. — Не си замесен. Какво знаеш?

— Знам много. Обажда ми се по телефона, нали така? И ми казва, че възнамерява да обере галерията. Наслука, отговарям му, мен какво ме касае? Той започва да ме кара да се заема с пласирането на камъните. Отрязвам го и той се ядосва. Започва да говори, че ще направи живота ми черен. Знаете, че имам син от втората си жена, от Флорънс.

Зъболекар е в Лонг Айлънд. Е, Уайът знае за него и ми казва, че ще го постави натясно. И хем ме заплашва, хем ми подхвърля комплименти, че съм най-добрият, че не можел да остави в ръцете на второстепенни от занаята такава ценна стока. Напомня ми как сме работили заедно преди и как тази печалба ще ни осигури бъдещето. — Харви изпи остатъка от водата и въздъхна. — Трябва да ви кажа, че изгубих съня си от мисли. Уайът ме разтревожи, а трябва да си призная, че ме и заинтригува. Работа като тази не идва всеки ден. Комисионата добре би ме оправила. Мислех да се местя в Ямайка. Там винаги е топло. Накъдето погледнеш — полуголи жени.

— Не се разсейвай, Харви — посъветва го Сепърстейн. — Какво направи с работата?

— Мислех. Отначало смятах, че ще мога да я свърша, но си дадох сметка колко горещо ще бъде, като се заема. Вече не съм млад и не е за мен такова натоварване. И реших да направя това, което трябва. Да го предам, нали разбирате? Да бъде като възмездие за този негодник, а пък аз може да получа някоя хилядарка.

— Значи той ти предаде нещата? — Сепърстейн протегна ръка. — Дай да ги видим.

— Остави ме да говоря. Срещнах се с него вчера в зоологическата градина при маймуните.

— Добре — каза Сепърстейн, пресичайки партньора си. — Продължавай.

— Каза ми, че ги е измъкнал. Той винаги е бил добър в това, първа класа, но му липсва емоционалност в работата. Каза ми как го е направил, как е поставил фалшиви бижута на мястото на истинските, за да спечели време. И ми каза, че иска да бъдат продадени веднага след изборите.

— Това вече е прекалено, Харви.

— Може за вас да е, но аз ще ви кажа и друго. Той не беше прав. Тук. — Харви потупа главата си.

Въздъхвайки, Сепърстейн взе един бележник.

— Коя компания за таксита използва, за да отидеш до зоологическата градина? — Записа информацията. — По кое време взе колата от къщи? Как се върна оттам? — Всичко това можеше лесно да се провери и докаже. — Каза ли ти по какъв начин ги е задигнал?

Сърцето на Харви трепна, както става, когато видиш едра риба на въдицата си или изящен камък в ръката си. Накратко описа едно влизане с взлом, толкова подобно на истинското, че щеше добре да пасне при разследването.

— Доста хитро и много технично. Холограми, замърсители на електронните екрани… — Би могло и да е така, помисли си Сепърстейн, когато полицейската му кръв започна да кипи.

— Сам бил научил някои магически трикове от онези илюзионисти в Ню Орлеанс. Каза ми, че е живял при тях. Те сега били много известни или нещо такова. Както и да е, беше се научил да прави някои трикове с карти.

— Знаеш ли, дори някои неща да пасват, това не е достатъчно да привикаме Сам Уайът на разпит.

— Знам нишките, дете. Имам още. — С жест на изпитан в занаята, той извади от вътрешния си джоб сгънат лист. По силата на навика Сепърстейн го хвана за ръбчето. — Даде ми това да ми помогне да организирам пласирането. Но направи голяма грешка. Аз не обичам заплахите. И, за Бога, вече съм се оттеглил. — Той сви вежди. — Хипотетично казано.

— Не ставай нахален. — Лоренцо се намръщи към хартията, която Сепърстейн пъхна в един плик за улики. — Искаш сигурно да го занеса в лабораторията за изследване?

— Имаш достатъчно парченца, Лоренцо, просто трябва да започнеш да ги сглобяваш. Да я проверят за отпечатъци. Провери дали в досието имаме отпечатъци на Уайът. И докато си там, виж дали бихме могли да получим образец от неговия почерк.

Лоренцо въздъхна омерзен.

— Току-що чух, че са намерили нещо в галерията. Едно копче за ръкавели, златно. С инициали СУ.

Сепърстейн едва не подскочи.

— Окей, Харви, защо не дойдеш да седнеш тук? — Поведе го към една пейка при вратата на участъка. — Ще вземем показанията след малко.

— И ще имам имунитет. — Таненбаум стисна ревера на Сепърстейн. — Няма да лежа заради този негодник.

— Не мисля, че това е нещо, за което трябва да се безпокоиш.

След последното потупване по рамото детективът се отдалечи. Усмивката му изчезна, когато се изправи пред партньора си.

— Ще обработя най-внимателно това копче за ръкавели. А ти се обади в лабораторията да побързат с документите. После ще псуваш, Лоренцо — каза той, а очите му бълваха огън. — Този старец може би току-що ни направи кариерата.

Таненбаум седеше търпеливо, оползотворявайки времето си с размисъл. Хората грешат, като казват, че отмъщението е сладко. То е силно усещаше, което витае с острия си вкус около теб. И той се наслаждаваше заради стария си приятел Макс.

 

 

— Тогава това ще е последното действие. — Роксана гледаше през прозореца как вятърът върти листата и ги натиква във вдлъбнатините. — Бих искала татко да е тук. — Отметна глава да отпъди настроението си и се усмихна. — Надявам се събитията да не забавят завръщането ни в Ню Орлеанс с повече от един ден. Ще ми бъде неприятно, ако не сме у дома за празника на Вси Светии.

— Ще стане. — Той вдигна ръката й и я целуна. — Това е обещание.

 

 

Багажът на Сам беше опакован. Щеше да пътува за Тенеси. Според разписанието на предизборната кампания трябваше да прекара там десет дни заедно със сътрудниците и жена си. Налагаше се да бъде предпазлив. Джъстин вече му бе създала главоболия с огромния си багаж и сега беше в стаите си горе — цупеше се, че намали четирите й куфара — на два.

Ще й мине, усмихна се вътрешно Сам. Веднъж като види напечатано на коледните ни картички „Сенатор и мисис Самюъл Уайът“, ще забрави много неща.

Съжаляваше, че времето не му позволява веднага да довърши отмъщението си над Люк. Мислеше, че ще изпитва по-голямо удоволствие с нарастването на напрежението, но нещо го човъркаше отвътре. Искаше да го удари бързо и окончателно.

Щеше да му достави голяма наслада фактът, че Люк ще се окаже сред заподозрените в обира на колекцията Клайдбърг. Сам и за миг не се усъмни, че кражбата е негово дело. Това щеше допълнително да натежи на везните, когато реши да предаде в полицията цялата документация за Люк.

Но трябваше да почака, докато Калахан му донесе изфабрикуваното досие на Ганнър.

Сам Уайът щеше да използва тези последни дни до изборите да си осигури място в историята.

Не обърна внимание на позвъняването на входната врата — слугите щяха да отворят. Камериерът беше опаковал личния му багаж, но той винаги сам се справяше със съдържанието на дипломатическото си куфарче. Книжа, речи, презервативите, които използваше в извънбрачните си връзки, програмата му, писалки, бележници, една дебела книга по икономика. Щракна ключалките да затвори чантата, когато една прислужница се появи на вратата.

— Мистър Уайът, полицията е тук. Искат да разговарят с вас.

— Полиция? — Долови интереса в очите й и реши, че ще я уволни при първия удобен случай. — Покани ги.

— Господа офицери! — Заобиколи бюрото си, за да подаде ръка на Сепърстейн и Лоренцо. Беше ръкостискане на истински политик — твърдо, сухо и самоуверено. — Винаги ми е приятно да приема момчета от силите. Какво да ви предложа, кафе?

— Не, благодаря — отговори Сепърстейн и за двамата. — Ще се опитаме да не ви отнемем много време, мистър Уайът.

— Бих искал да ви кажа: вземете колкото искате, но гоня самолет, който излита след два часа. В предизборна кампания съм. — Той намигна дружелюбно. — Имате ли приятели или роднини в Тенеси?

— Не, сър.

— Е, длъжен бях да попитам. — Посочи към един стол. — Седнете, офицер…

— Детектив Сепърстейн и детектив Лоренцо.

— Детектив… — Сам се обърка и започна да се изпотява около яката. — Защо не ми кажете какво значи всичко това?

— Мистър Уайът, имам съдебно разпореждане. — Сепърстейн извади документа и се забави за миг да си сложи очилата. — Оторизирани сме да направим обиск в жилището ви. Детектив Лоренцо и аз ще ръководим групата, която чака отвън.

— Заповед за обиск? — Целият чар на Сам се изпари. — За какво, по дяволите, говорите?

— За колекцията на Клайдбърг, която беше открадната на двайсет и трети октомври от галерията „Хемпстед“. Имаме доказателства, че сте замесен в кражбата, и по заповед на съдията Херолд Лоринг сме оторизирани да направим обиск.

— Вие сте полудели! — С внезапно овлажнели длани Сам грабна заповедта от Сепърстейн. — Това е измама. Не знам каква игра играете, но аз… — Той млъкна, смеейки се презрително. — Калахан ви е изпратил. Помислил е, че може да скрои тази история, за да ме провали. Но греши. Можете да се върнете и да кажете на негодника, че дяволски е сгрешил и аз ще го погреба заради това.

— Мистър Уайът — продължи Сепърстейн, — натоварени сме да направим този обиск и ще го извършим със или без ваше съдействие. Моля да ни извините за безпокойството, което ще ви създадем.

— Глупости. Да не мислите, че не надушвам скроената измама? — той размаха заканително пръст към тях. — И двамата напуснете къщата ми или ще извикам полиция.

— Можете да го направите, мистър Уайът. — Сепърстейн си взе заповедта. — Ще почакаме.

Няма да им се дам. Жалък комплот, помисли си Сам, въртейки телефона на съдията Херолд Лоринг. Казано му бе, че наистина преди половин час е издадена заповед за претърсване на дома му и той вече нервно дърпаше възела на копринената си вратовръзка. Набра номера на адвоката си.

— Уиндфийлд, тук е Сам Уайът. В кабинета ми има две мижитурки, които твърдят, че са полицаи, и носят някаква скалъпена заповед за обиск. — Рязко издърпа връзката от врата си и я захвърли. — Да, точно това казах. А сега размърдай дебелия си задник и ела да се справиш. — Сам тресна слушалката. — И нищо няма да пипате, нито едно проклето нещо, докато адвокатът ми не дойде.

Сепърстейн кимна.

— Имаме време. — Не можеше да каже нищо друго. Нещо у Уайът силно го отблъскваше. Погледна часовника си и се усмихна. — Само се страхувам, че ще изпуснете самолета.

Преди Сам да изругае вместо отговор, Джъстин се втурна в стаята.

— Сам, за Бога, какво става тук? Пред къщата ни са паркирани две полицейски коли!

— Млъкни! — Скочи към нея като тигър и я изблъска навън. — Млъквай и се махай!

— Мистър Уайът — прислужницата заекваше от вълнение, — имате гости във фоайето.

— Прати ги да си ходят — процеди той през зъби. — Не виждаш ли, че съм зает? — Отиде до бара и си наля два пръста уиски. Беше изгубил самообладание за минута-две, но нищо. При такива обстоятелства всеки би реагирал като него. Изгълта уискито и почака един миг да се съвземе.

— Офицери — обърна се отново с усмивката си от плаката. — Съжалявам, че изпуснах нервите си. Но това е такъв удар за мен, разбирате, нали? Човек не го обвиняват всеки ден в кражба.

— Грабеж — поправи го Лоренцо.

— Да, разбира се. — Щеше да му смъкне значката на този тип, ако не беше фалшива, разбира се. — Предпочитам да изчакам, докато дойде адвокатът ми, за да удостовери процедурата. Уверявам ви, че можете да обърнете къщата с главата надолу. Нямам нищо, което да крия.

Гласовете в коридора накараха всички да се обърнат. Когато Люк се вмъкна през вратата покрай прислужницата, следван от Роксана, току-що придобитата от Сам благовидна физиономия се изкриви.

— Какво правите в моя дом?

— Ти ни повика. Ти поиска да дойдем. — Люк покровителствено обви с ръка раменете на Роксана. — Не знам какво искаш от нас, Уайът, но никак не ми хареса тонът, с който ни извика. Аз… — Той провлачи гласа си, като че ли сега забеляза, че не са сами в стаята. — Кои са тези хора?

— Ние сме ченгета. Приятно ми е да се срещнем. — Лоренцо се усмихна. Забавляваше се.

— Какво означава всичко това? — Роксана отметна назад глава — една красива и смела жена, явно ядосана.

— Съжалявам — заяви Сепърстейн. — Ще трябва да помоля да напуснете. Имаме служебна задача.

— Искам да знам за какво е всичко това! Пак си направил нещо ужасно, нали? — Тя се нахвърли срещу Сам. — Няма обаче да навредиш отново на Люк. — Хвана го за реверите и го разтърси. — Веднъж ме използва, но никога, никога повече.

— Скъпа, моля те. — Люк се приближи до нея. — Не се разстройвай. Той не го заслужава. Никога не го е заслужавал.

— Въведох те в нашия дом. — Тя бутна Сам назад. Само присъствието на свидетели му попречи да я удари. — Вярвах ти и семейството ми ти вярваше. Не ти ли стига, че тогава, в онези години, измами всички ни? Още ли трябва да таиш тази свирепа омраза към нас?

— Свали си ръцете от мен. — Сам я улови за китките и ги изви. Роксана извика от болка и двамата детективи се притекоха на помощ.

— Успокойте се, Уайът.

— Любима!

Дошъл беше редът на Роксана. Обляна в сълзи, тя се запрепъва към Люк, бутна дипломатическото куфарче и то падна от бюрото. Ключалките му щракнаха. Леден блясък на диаманти, огнени рубини. Всички гледаха смаяно.

— О! — Роксана притисна ръка до устните си. — Господи, това е кралската огърлица от колекцията Клайдбърг. Ти, ти си ги откраднал, както през онези години ограби мадам Д’Амур!

— Ти си луда! Той ги е пъхнал тук! — Сам се оглеждаше като подивял, не можейки да повярва, че грижливо граденият около него свят може така внезапно да рухне. — Този негодник ги е пъхнал вътре. Той ме е насадил. — Двамата с Люк настръхнаха един срещу друг. Лоренцо се втурна да се намеси, но Роксана го изпревари. Не й беше приятно, че ще го направи толкова безобидно, но реши, че целта оправдава средствата. Пъхна крака си пред Сам и за миг го просна на пода върху отвореното куфарче.

— Не си стигнал много далеч, Калахан — изрече задъхано Уайът. — Няма да успееш с малките си трикове. Държа те в ръцете си, в сейфа. — Изправяйки се, той избърса устата си с опакото на дланта. Очите му бяха разширени, лицето — посивяло, разкривено от злорада усмивка. — В сейфа си имам обвинителни документи срещу този човек. Той е крадец и убиец. Тази жена също е крадла. Те всички са такива. Мога да го докажа. — Куцукайки към сейфа, той продължи да говори.

— Мистър Уайът. — Сепърстейн постави ръка на рамото му да го спре. — Съветвам ви да почакате адвоката си.

— Чаках достатъчно дълго. Чаках години. Искахте да претърсите, нали? Е, добре, обискирайте това. — Той набра всичките цифри на кода, грубо дръпна и отвори вратичката. Бръкна вътре и изведнъж се вцепени, когато един албум с цветни снимки се разпиля.

— Интересни снимчици, мистър Уайът. — Лоренцо се наведе и събра няколко. Ровеше и ги разглеждаше с издадени напред устни. — Наистина сте фотогеничен и ловък.

— Захилен, той подаде снимките на колегата си.

— Това не съм аз! — Все още взирайки се, Сам отново избърса устните си с ръка. — Това е Ганнър! Трябваше да е Ганнър! Те са подправени! Всеки може да го види. Никога не съм бил с тези хора.

— Не личи да се отнасят към вас като към непознат — измърмори Сепърстейн. Беше се сблъсквал много пъти с порока, но никога не беше виждал чак такова творчество.

— Не прилагайте тези номера вкъщи.

— Да. — Лоренцо потупа с пръст една от снимките, показваща изключително неприлична и необикновена поза.

— Как си представяш, че се е изявил при това движение? На жена ми сигурно ще й хареса.

— Няма значение. — Сепърстейн прочисти гърлото си, спомняйки си с малко закъснение, че в стаята има дама. — Мистър Уайът, ако обичате, седнете, докато ние…

— Те са подправени! — изкрещя Сам. — Той ги е подправил! Той ме излъга, измами ме. — Дишайки тежко, посочи към Люк. — Но ще си плати. Всички ще си платят. Имам доказателства. — Сам ехидно се смееше, ровейки в сейфа, но засече, когато извади отвътре една диамантена корона.

— Това е мръсен номер — едва измърмори. — Това е трик. — Отстъпи назад с короната в ръка. Грозната му усмивка премина в кикот. — Сега тя ще изчезне.

Сепърстейн кимна на Лоренцо, който взе украшението и го сложи настрани.

— Имате право да запазите мълчание — започна той, щраквайки белезниците на ръцете му. През това време Сепърстейн изпразваше сейфа.

— Аз ще бъда президент. — Слюнки хвърчаха от устата на разбеснелия се Сам. — Още само осем години и ще бъда президент.

— О, мисля, че ще ти дадат малко повече от осем — измърмори Люк. Щракна с пръсти и подаде на Роксана розата, която се появи между тях. — Абракадабра, Рокс.

— Да. — Тя притисна лице към гърдите му, за да скрие широката си една миля усмивка. — А какво ще изпълним на бис?