Джули Гарууд
Чест и величие (24)

Двадесет и четвърта глава

„Любовта и честта са най-ценните съкровища.“

Следващият месец бе спокоен период за Дънкън, а за Маделин дните бяха безгрижни.

Тя бе очарована от шотландците. Реши, че те са най-добрите воини на света, освен съпруга й, разбира се. Шотландците й напомняха за древните спартанци, тъй като живееха суров живот и бяха лоялни до гроб.

Те се отнасяха с Дънкън като с един от тях. Катрин бе повече от щастлива да приеме Маделин в дома си. Сестрата на Дънкън бе много красива и много влюбена в съпруга си.

Не успя да види Едуайт, но Катрин обеща да й изпрати писмо с поздрави от Маделин. Едуайт живееше в планините, доста далеч от дома на Катрин, толкова далеч, че нямаше как да й отидат на гости.

Останаха тридесет дни при роднините на Дънкън.

Той не бе забравил обещанието си да научи нежната си съпруга как да се защитава. И бе напълно търпелив към нея, докато тя не посегна към лъка и стрелите си. Тогава той я остави сама, защото се боеше, че ще избухне, докато я гледа как прави една и съща грешка отново и отново. Никога не успяваше да уцели мишената. Антъни го бе предупредил за това. Стрелите на Маделин винаги прелитаха поне на три метра над целта.

Когато в края на август се върнаха в крепостта Уекстън, научиха за смъртта на крал Уилям. Сведенията бяха неясни, но всеки, който бе присъствал на смъртта му, се кълнеше, че е било инцидент. Уилям, заедно с брат си Хенри и няколко приятели, бил излязъл на лов в горите около замъка. Казваха, че някакъв воин изстрелял една стрела към елен и по нещастно стечение на обстоятелствата кралят се изпречил на пътя й и бил пронизан във врата. Кралят бил мъртъв още преди да падне на земята. Най-приеманото и в същото време най-невероятното становище бе дадено от очевидец, който твърдеше, че е видял всичко от начало до край. Той се кълнеше, че верният поданик наистина се е прицелвал в елена, но когато стрелата полетяла към животното, червената ръка на дявола изведнъж се протегнала изпод земята. Юмрукът сграбчил стрелата и я пренасочил към краля.

Църквата беше отсъдила, че точно това се е случило. И всичко веднага бе вписано. Сатаната бе отнел живота на краля и със сигурност никой от присъстващите не бе отговорен.

Хенри веднага изискал полагаемото му се и станал крал.

Маделин бе благодарна, че двамата с Дънкън бяха напуснали кралския двор, преди да се случи тази трагедия. Съпругът й обаче бе много гневен, че не е бил там, защото смяташе, че би могъл да му спаси живота.

Никой от двамата съпрузи не вярваше на историята за ръката на дявола, но и никой от двамата не сподели с другия, че Хенри би могъл да има нещо общо със смъртта на брат си.

И макар Маделин да не бе толкова добре осведомена, колкото Дънкън по държавните въпроси, тя си спомни, че точно Хенри бе дал идеята на крал Уилям да изпрати Дънкън в изгнание в Шотландия за цял месец. Тя вярваше, че Хенри е искал да отдалечи за известно време Дънкън, както и в това, че временното изгнание му бе спасило живота. Но, разбира се, не посмя да сподели това със съпруга си.

Джералд и Адела се венчаха в първата неделя на месец октомври. Отец Бертон тъкмо бе пристигнал, за да се заеме със задачата да се грижи за душите на Уекстън и успя да извърши церемонията. Графът на Грийнстейд бе починал само пет дни след сватбената церемония на Маделин.

Дънкън бе изпратил воини из цяла Англия, за да търсят Лоудън. След като Хенри вече бе крал, Лоудън бе отхвърлен от обществото. Хенри никога не се бе преструвал и явно показваше, че не го харесва.

Маделин вярваше, че Лоудън е напуснал Англия. Дънкън не бе съгласен с нея, убеден, че Лоудън се спотайва някъде и чака удобен шанс да им отмъсти.

Пристигна вест Дънкън да се яви пред новия крал, за да коленичи пред него и да му се закълне във вярност. Той не можеше да не отиде, но беше притеснен да остави Маделин.

Когато Маделин слезе на закуска, го намери в голямата зала с писмото в ръце. Тъкмо бе изял обеда си. Жена му изглеждаше отпочинала, но той знаеше, че само след няколко часа ще има нужда да подремне. Тези дни се изморяваше много бързо.

Маделин се опита да скрие това от съпруга си, но той знаеше, че й призлява всяка сутрин.

Това, естествено, изобщо не го тревожеше. Не, просто търпеливо чакаше жена му да разбере, че носи детето му.

Маделин се усмихна, когато го видя да седи на стола срещу камината. Беше захладняло и огънят я привличаше неудържимо. Дънкън я дръпна в скута си.

— Дънкън, трябва да говоря с теб. Почти пладне е, а аз тъкмо ставам от леглото. Смятам, че съм болна, но не искам да се тревожиш. Вчера поисках от Мод да ми приготви някакво лекарство.

— И тя даде ли ти нещо? — попита Дънкън. Опита се да не се усмихва, защото изражението на жена му бе доста тревожно.

Маделин поклати глава. Тя отметна косата от рамото си и в бързината го удари в гърдите.

— Не, не ми даде — каза тя. — Само ми се усмихна и си отиде. Питам те какво трябва да си помисля при това положение?

Дънкън въздъхна. Щеше да му се наложи да й каже.

— Ще бъдеш ли много разочарована, ако синът ни има червена коса?

Очите на Маделин се разшириха, а ръката й инстинктивно се премести към корема й. Гласът й потрепери, когато най-после проговори.

— Тя ще има кестенява коса като майка си. А аз ще бъда най-добрата майка, Дънкън.

Дънкън се засмя и я целуна.

— Взела си част от моята арогантност, съпруго. Ще ми родиш син и това е краят на тази дискусия.

Маделин кимна, преструвайки се, че се съгласява, докато си се представяше с едно прекрасно момиченце на ръце.

Тя бе толкова щастлива, че си помисли, че ще се разплаче.

— Вече няма да можеш да храниш дивите животни. Не искам да излизаш сама навън.

— Но той е моя вълк — възрази Маделин. Нямаше намерение да признава на Дънкън, че и тя вече вярва, че е било диво куче. — Днес ще му оставя храна за последен път — съгласи се най-после тя. — Така доволен ли си?

— Защо днес? — попита Дънкън.

— Защото измина точно една година от деня, в който пристигнах тук. Можеш да дойдеш с мен и Антъни, ако искаш — усмихна му се тя. — Моят вълк ще ми липсва.

Дънкън видя искрите в очите й.

— Ще спра да го храня само защото ти ми нареди така, съпруже.

— Не повярвах на това дори за миг — отвърна той. — Подчиняваш ми се само защото така си решила.

Дънкън най-после се съгласи да я придружи. Тя го чакаше, но след като свърши с тренировката си по стрелба с лък, слънцето вече залязваше, а той все още не бе приключил със задълженията си.

Маделин събра стрелите си, сложи ги в колчана, който Нед бе направил специално за нея и го преметна през рамото си.

Антъни винаги носеше храната в един конопен чувал. А тя носеше лъка си и се шегуваше с васала, че може да хване някой заблуден заек за вечерята им.

Според Антъни това бе невъзможно.

Когато стигнаха до хребета на хълма, Маделин взе храната от Антъни. Тя остави чувала на земята и натрупа всичко върху него. Най-отгоре сложи голям кокал, с доста месо по него. Тъй като знаеше, че вече няма да храни дивите животни, тя искаше да ги нагости с нещо много хубаво като за последно.

Антъни пръв долови шума зад тях. Той се обърна и започна да оглежда дърветата зад Маделин точно когато от храсталака изхвърча стрела и се заби в рамото му. Васалът падна на земята. Той се опита да се изправи и видя как врагът им се прицелва за втори път.

Наблюдателят на кулата изкрещя в мига, в който Антъни падна. Воините по защитните стени вдигнаха лъковете си в очакване врагът да се покаже.

В този миг Дънкън възсядаше коня си. Беше решил да зарадва жена си и да язди с нея на връщане. Когато чу виковете, пришпори коня в галоп. Гневният му вик отекна в цялата крепост. Воините му яхнаха конете си и препуснаха след своя господар.

Маделин знаеше, че няма време да избяга. Около двадесет човека, наредени в полукръг, излязоха от прикритията си иззад дърветата. Беше сигурна, че мъжът на наблюдателната кула и стрелците няма да успеят да ги видят, преди нападателите да се изкачат до върха.

Не й оставиха друг избор. Маделин посегна към стрелите си, нагласи една на тетивата на лъка и се прицели внимателно.

Разпозна мъжа, който бе най-близо до нея. Той бе един от тримата, които свидетелстваха за лъжите на Лоудън. Тя знаеше, че и Лоудън е някъде наблизо.

Само тази мисъл я разгневи толкова силно, че тя забрави страха си. Пусна стрелата и посегна за друга, преди нападателят да падне на земята.

Дънкън не се изкачи по хълма. Той яздеше в подножието му, посочвайки на останалите да минат от другата страна. Искаше да спре врага, заставайки между него и съпругата си.

Без да се забавят и за миг, воините на Дънкън влязоха в битка с нападателите. Маделин хвърли лъка и се спусна да помогне на Антъни. Васалът се бе изтърколил надолу по хълма, но вече бе на крака и се изкачваше бавно към нея.

— Маделин, залегни — неочаквано изкрещя Антъни.

Тя чу командата и понечи да я изпълни, когато бе сграбчена отзад. Маделин изпищя и се обърна, озовавайки се лице в лице с Лоудън.

Погледът му бе налудничав и я стискаше болезнено силно. Маделин заби крака си в неговия и го накара да изгуби равновесие. Спомняйки си уроците на Дънкън за самозащита, заби коляно в слабините му и Лоудън се срина на земята, повличайки я със себе си.

Тя се превъртя настрани точно когато Лоудън се изправи на колене. Той сви юмрук и я удари с всичка сила точно под брадичката. Болката бе прекалено силна, за да я понесе и Маделин припадна.

Лоудън скочи на крака, когато тя загуби съзнание. Погледна към подножието на хълма и видя как хората му бягат. Опитваха се да се спасят от яростта на Дънкън.

Тогава осъзна, че този път няма да успее да се спаси от него.

— Ще гледаш как я убивам — изкрещя той.

Дънкън вече не яздеше, а тичаше нагоре по хълма. Лоудън знаеше, че му остават броени секунди. Той обезумяло претърсваше земята за ножа си. Щеше да прободе сърцето на Маделин, преди Дънкън да успее да го спре.

Лоудън се разсмя победоносно, когато видя кинжала върху купчината храна. Той коленичи и посегна към оръжието, но направи грешката да докосне храната.

Ръката му хвана дръжката. Тъкмо се обръщаше, когато чу ниско ръмжене и спря. Звукът се усилваше и разтърси цялото му тяло.

Дънкън също чу ръмженето. Той видя как Лоудън закрива лицето си с ръце, когато една кафява мълния скочи към гърлото му.

Лоудън падна по гръб и започна да се дави в собствената си кръв.

Дънкън даде сигнал на мъжете му да останат по местата си. Той не откъсваше поглед от огромния вълк, докато бавно се пресягаше за лъка и стрелите си. Вълкът бе върху Лоудън. Зъбите на животното бяха оголени и от гърлото му се чу ниско, заплашително ръмжене, което отекна в тишината.

Дънкън се молеше Маделин да не се събуди. Започна бавно да се приближава, за да може да се прицели по-добре в звяра.

Вълкът изведнъж се раздвижи и застана над Маделин. Дънкън спря да диша.

Явно ароматът й му бе познат, реши Дънкън, защото вълкът бързо задоволи любопитството си и се върна при храната. Дънкън проследи с поглед как животното взе големия кокал между зъбите си, след което се обърна и изчезна от другата страна на хълма.

Дънкън пусна на земята лъка и стрелите и изтича към съпругата си. Маделин тъкмо се свестяваше, когато той коленичи до нея и той я вдигна на ръце.

Тя потърка брадичката си, за да види какви са пораженията. Можеше да я движи, но я болеше толкова силно, че помисли, че е счупена. В следващия миг осъзна, че Лоудън не е там.

— Отидоха ли си? — попита тя Дънкън. Той я притискаше толкова силно към гърдите си, че едва успя да прошепне думите.

— Лоудън е мъртъв.

Маделин затвори очи и каза една молитва за душата му. Не смяташе, че ще му помогне много, но все пак го направи.

— Антъни добре ли е? Трябва да се погрижим за раната му, Дънкън — каза Маделин, опитвайки да се откъсне от ръцете на съпруга си. — В рамото му има забита стрела.

Дънкън спря да трепери. Маделин нарочно говореше, без да спира. Знаеше, че той има нужда от няколко минути, за да се възстанови. Когато отпусна леко хватката си, тя му се усмихна.

— Свърши ли вече? — попита тя.

— Да, свърши — каза Дънкън. — Твоят вълк ти спаси живота.

— Знам, че го направи, любими мой, ти винаги ме защитаваш — отвърна Маделин.

— Маделин, не ме разбра — намръщено рече Дънкън. — Твоят вълк уби Лоудън.

Маделин поклати глава. Колко типично за него бе да се държи странно, когато тя се страхуваше. Знаеше, че само се шегува с нея, за да разсее тревогата й.

— Достатъчно силна ли си, за да стоиш изправена? — попита той. — Чувстваш ли…

— Добре съм. Ние сме добре — поправи се тя и погали корема си за повече яснота. — Още не мога да я почувствам, Дънкън, но знам, че е добре.

Когато Дънкън я остави да стъпи на крака, тя се опита да погледне към Лоудън, но Дънкън застана пред нея, напълно скривайки гледката.

— Не е нужно да го гледаш, Маделин, само ще се разстроиш — каза й той. Гърлото на Лоудън бе разкъсано от зъбите на вълка и той реши, че Маделин няма да забрави тази гледка скоро, ако я видеше.

Антъни се приближи и застана до тях. Изглежда не го болеше толкова.

— Антъни, рамото ти…

— Само драскотина — каза той. — Баронесо, вие уцелихте един от тях право в сърцето — възхити се той.

Дънкън не можеше повярва.

— Тя ли изстреля тази стрела?

— Да, тя беше.

И двамата се обърнаха към нея. Изглеждаха истински изумени и Маделин изпита леко раздразнение от очевидното им недоверие в способностите й. За няколко секунди реши да замълчи. Но после не се сдържа и каза истината.

— Целих се в крака му.

Дънкън и Антъни избухнаха в смях. После съпругът й я вдигна на ръце и я понесе надолу по хълма.

— Вълкът ти спаси живота — каза й отново той, защото искаше тя знае цялата истина.

— Знам, скъпи.

Той се предаде. Щеше да й обясни всичко по-късно, когато умът й щеше да може да приеме, че не той е бил нейният спасител.

— Никога повече няма да храниш зверовете, Маделин. Аз ще се грижа за това. Вълкът заслужава да живее по-лек живот отсега нататък. Заслужава го.

— Ще спреш ли да се шегуваш с мен, Дънкън? — попита Маделин истински раздразнена. — Преминах през такова изпитание.

Дънкън се усмихна. Тя бе една малка палавница, която обичаше да командва и истинска наслада за сетивата му. Той потърка брадичка в главата й, докато я слушаше как се оплаква от новата си синина.

Барон Уекстън бе изключително нетърпелив да отведе Маделин у дома, толкова нетърпелив, колкото сигурно е бил Одисей, когато се е прибрал в къщи при жена си.

Бъдещето им принадлежеше. Маделин обичаше да го нарича вълк, но той бе просто мъж, макар и много по-могъщ от митичния Одисей.

Дънкън може да бе смъртен и да има своите недостатъци, но бе извършил безстрашен подвиг. Бе успял да плени ангел. И сега ангелът му принадлежеше.