Джули Гарууд
Чест и величие (7)

Седма глава

„Кроткият отговор гнева отвръща.“

Старият завет, Притчи, 15:1

Маделин спа почти двадесет и четири часа. Когато най-после отвори очи, стаята бе потънала в следобедни сенки, и само няколко слънчеви лъча бяха успели да проникнат през дървените капаци на прозорците. Всичко й се виждаше толкова мъгляво, че Маделин се почувства дезориентирана и не можа да си спомни къде се намира.

Опита се да седне в леглото, но движението й причини толкова силна болка, че веднага си спомни всичко, което се бе случило.

Господи, чувстваше се ужасно. Всеки мускул в тялото й я болеше. Чувстваше се така, сякаш някой я бе бил с пръчка по гърба и бе забил нагорещено желязо в бедрото й. Стомахът й къркореше, но тя нямаше желание да се нахрани. Не, просто бе много жадна и й бе невероятно горещо. Всичко, което искаше, бе да съдере дрехите си и да застане пред отворен прозорец.

В момента тази идея й се струваше много примамлива. Тя опита да се измъкне от леглото с намерението да отвори капаците на прозорците, но бе прекалено слаба дори за да отметне завивките от тялото си. Продължи да опитва, докато не осъзна, че не е облечена в собствените си дрехи. Някой я бе съблякъл и освен, че се почувства засрамена от това, по-притеснителен бе факта, че нямаше никакъв спомен за случилото се.

В момента бе облечена в някаква неприлична одежда от бял памучен плат, която едва стигаше до коленете й. Ръкавите й пък бяха прекалено дълги. Когато се опита да ги намотае до китките си, си спомни къде бе виждала подобна дреха. Това бе мъжка риза и по гигантските й размери, бе очевидно, че принадлежи на Дънкън. Дрехата бе подобна на тази, която той носеше предишната нощ… или може би, преди две нощи, когато спаха в палатката му. Маделин бе прекалено сънена, за да си спомни точно. Затова реши да затвори очи, да си даде няколко минути и да помисли отново над този въпрос.

След миг вече бе потънала в спокоен сън. В сънищата си бе отново на единадесет и живееше с любимия си вуйчо, отец Бертон. Отец Робърт и отец Самюел бяха дошли в имението Грийнстейд, за да посетят вуйчо й и да изкажат почитанията си на господаря на Грийнстейд, възрастния Мортън. Освен селяните, които обработваха малкото земя на Мортън, Маделин бе единственото дете в околността. Бе обградена от мили, добродушни мъже, които бяха достатъчно възрастни, за да й бъдат дядовци. Отец Робърт и отец Самюел бяха дошли от манастира Клеърмънт. Лорд Мортън им бе предложил постоянно убежище. Възрастният мъж бе харесал приятелите на отец Бертон. И двамата бяха много добри шахматисти и с радост слушаха историите на стареца за приключенията от миналото му. Маделин бе обградена от предани възрастни мъже, които бяха убедени, че тя е най-надареното дете в цяла Англия. Редуваха се да я научат да чете и пише. Сънят на Маделин се насочи към една точно определена вечер. Тя седеше на масата и четеше на „вуйчовците“ си от текста, който сама бе преписала. Огънят пращеше приятно в огнището и в стаята бе топло и уютно. Разказваше им необичайната история на любимия си герой, Одисей. Могъщият воин бе неин вечен спътник и усмивката не слизаше от лицето й, докато разказваше за невероятните му пътешествия.

Следващият път, когато се събуди, вероятно след няколко минути, защото бе решила да почине само за миг, осъзна, че някой е завързал очите й.

— Как смеят да се държат така с мен? — промърмори тя сама на себе си.

Превръзката на очите й бе мокра. Маделин я махна рязко с ругатня, за която би й завидял и най-долния селянин. Странно, но й се стори, че чу някой да се смее тихо. Тя се опита да се концентрира върху звука, когато умът й се насочи в друга посока. По дяволите, бе сигурна, че отново има мокра кърпа на челото си. Това нямаше никакъв смисъл. Нали току-що я бе махнала? Поклати объркано глава.

Някой й говореше, но тя не можеше да разбере какво казва. Ако престанеше да шепне и да изкривява всяка дума, щеше значително да я улесни. Помисли си, че човекът, който й говори по този начин, бе ужасно груб и изкрещя възмущението си.

Изведнъж си спомни колко й е горещо, когато някой зави раменете й. Реши, че непременно трябва да стигне до прозореца, за да подиша малко студен въздух. Само така щеше да се спаси от горещината. И ако не знаеше по-добре, щеше да помисли, че се намира в чистилището. Но тя бе набожно момиче и бе убедена, че не е там. Не, тя щеше да отиде в рая, проклятие, там щеше да отиде след смъртта си.

Защо не можеше да си отвори очите? Усети как някой повдига раменете й и почувства как до устните й се докосва чаша със студена вода. Маделин опита да отпие голяма глътка, но водата изведнъж изчезна, след като бе успяла да пийне съвсем малко. Реши, че някой жесток човек е решил да я измъчва и се намръщи разгневена от това откритие.

И изведнъж всичко й стана кристално ясно. Тя не бе в чистилището, а в самия Хадес, оставена на милостта на чудовищата и демоните, които се бяха опитали да измамят Одисей. Сега се опитваха да подлъжат и нея. Но тя реши, че няма да им се даде. Идеята, че е обградена от чудовища, не я разстрои.

Дори напротив, разгневи се. „Вуйчовците“ й я бяха излъгали. Историите за Одисей не бяха просто празни приказки или легенди, предавани и изменяни през поколенията. Чудовищата съществуваха. Тя можеше да почувства как я бяха обградили и само чакаха да отвори очи.

„И къде точно е Одисей?“, запита се тя ядосана. Как смее да я оставя сама с тези демони? Не знае ли какво се очаква от него? Никой ли не му бе разказал за собствените му победи?

Маделин почувства как някой докосва бедрото й и я изтръгва от недоволните й мисли. Тя събра сили, отвори очи и обърна лицето си точно навреме, за да види кой е коленичил до леглото й. Тогава изпищя, инстинктивна реакция щом видя ужасяващия едноок гигант, който я гледаше със самодоволна усмивка на обезобразеното си лице, но след миг си напомни, че е ядосана, а не уплашена. А и това бе просто един обикновен циклоп, дори може би бе водача им, Полифем, най-презреният от всички демони, който щеше да я хване, ако му позволи.

Стисна юмрук и удари с всичка сила гиганта. Целеше се в носа му, и въпреки че не улучи, остана много доволна от себе си. Простото действие обаче я изтощи до крайност и тя се срина на леглото, омаломощена като новородено коте. Въпреки това лека, доволна усмивка разтегли устните й, защото чу как Полифем изрева от болка.

Тя извърна глава от циклопа, решена да игнорира чудовището, наведено над бедрото й. Погледна към огнището и го видя. Той стоеше точно пред огъня, а светлината огряваше великолепното му тяло. Беше много по-едър, отколкото си го бе представяла, и много по-привлекателен. Но той не бе смъртен, напомни си тя. Предположи, че това се дължеше на едрото му тяло и мистичната светлина, която го обграждаше.

— Къде беше досега? — поиска да узнае тя, решена да привлече вниманието му.

Не бе сигурна дали митологичният воин щеше да благоволи да говори с обикновена жена като нея и прецени, че той или не може, или не желае да го направи, защото просто стоеше и я гледаше, без да обели и дума.

Тя реши да опита отново, въпреки че задачата й се стори прекалено изморителна. За Бога, до нея стоеше циклоп и дори ако воинът не можеше да говори, той със сигурност трябва да е забелязал, че има работа за вършене.

— Справи се с него, Одисей — заповяда тя, сочейки към чудовището, застанало до леглото й.

Проклятие, та той просто си стоеше там и изглеждаше объркан. Въпреки че бе огромен и могъщ, явно не бе особено умен.

— Сама ли трябва да водя всяка битка? — попита тя, повишавайки глас, докато мускулите на шията й не започнаха да я болят.

Сълзи от безпомощност напълниха очите й и замъглиха зрението й, но тя просто нямаше какво да направи. Одисей се опитваше да изчезне в светлината. Маделин си помисли, че това бе много грубо от негова страна. Не можеше да му позволи да изчезне. Глупак или не, той бе единственото, което имаше. Тя се опита да спечели благоразположението му.

— Обещавам да ти простя за всичките пъти, когато оставяше Лоудън да ме наранява, но няма да ти простя, ако ме изоставиш точно сега.

Одисей не изглеждаше особено заинтересован да спечели прошката й. Сега едва успяваше да го види, знаеше, че всеки миг ще изчезне и осъзна, че ще трябва да го заплаши, за да получи някаква помощ от него.

— Одисей, ако ме изоставиш, ще изпратя някой след теб, за да те научи на обноски. Да — добави тя. — Ще изпратя най-страховития воин. Само посмей да си тръгнеш и ще видиш какво ще последва! Ако не ме отървеш от него — заяви тя и посочи отново към циклопа, — ще изпратя Дънкън по петите ти.

Маделин бе толкова доволна от себе си, че затвори очи с въздишка. Със сигурност бе сплашила могъщия Одисей до смърт преструвайки се, че ще изпрати Дънкън след него. Тя изсумтя доста неженствено при този умен блъф.

Надникна бързо с едното си око, за да види как се е приела заплахата й и се усмихна победоносно. Одисей изглеждаше разтревожен. Но Маделин реши, че това не е достатъчно. Ако трябваше да се бие с циклопа, щеше да му се наложи да бъде много силен и ядосан.

— Разбираш ли, Дънкън е като истински вълк, и ще те разкъса на малки парченца, ако му наредя — излъга тя, без да й мигне окото. — Ще направи всичко, което му наредя — и добави: — Ето така — опита да щракне с пръсти, но задачата не й се удаде.

Тя отново затвори очи с мисълта, че току-що е спечелила много важна битка. И то без дори да повиши тон, каза си доволно. Не бе използвала никаква сила.

— Винаги съм била мила — каза тя. — Проклета да съм, ако не е така.

 

 

Три безкрайни дни и нощи, Маделин се бореше с митологичните чудовища, които се опитваха да я завлекат в Хадес. Одисей винаги беше там, до нея, помагайки й да отбие всяка атака, щом му заповядаше.

Няколко пъти упоритият гигант дори разговаря с нея. Много обичаше да я пита за миналото й, и когато успееше да разбере въпроса му, винаги му отговаряше. Одисей изглежда особено се интересуваше от времето, когато е била дете. Искаше да знае какво е преживяла след смъртта на майка си, когато Лоудън я бе взел под опеката си.

Тя мразеше да отговаря на тези въпроси. Искаше да говорят за живота й при отец Бертон. Обаче не желаеше да ядоса Одисей и да го пропъди. Затова, макар и страдайки, задоволяваше любопитството му.

— Не искам да говоря за него.

Дънкън се събуди от думите на Маделин. Нямаше представа за какво говори, затова побърза да отиде до леглото. Седна до нея и я притисна в обятията си.

— Не говори — прошепна той. — Заспивай, Маделин.

— Когато ме накара да си тръгна от дома на отец Бертон, бе толкова противен. Всяка нощ се промъкваше в стаята ми. Стоеше там, на крачка от леглото ми. Можех да почувствам как ме гледа. Мислех си, че ако отворя очи… бях толкова изплашена.

— Не мисли за Лоудън — каза Дънкън. Той се излегна на леглото в мига, в който тя заплака и я притисна към гърдите си.

И макар да успяваше да скрие реакцията си, вътрешно кипеше от гняв. Бе наясно, че Маделин не осъзнава какво му говори, но той разбираше, и то много добре. Успокоена от докосването му, скоро тя отново заспа.

Но не спа дълго. Много скоро се събуди и откри, че Одисей е при нея и я пази от всяко зло. Не изпитваше страх, когато бе до нея. Одисей бе най-прекрасният воин. Силен, арогантен, и въпреки че едва ли сам би го признал, имаше много добро сърце.

Също така бе голям пакостник. Любимата му игра бе да се преобразява. Правеше го толкова бързо, че Маделин едва успяваше да си поеме изненадано дъх. В един момент се преструваше, че е Дънкън, а в следващия си ставаше отново Одисей. А една нощ, когато Маделин се чувстваше невероятно изплашена, той се превърна в Ахил само за да я зарадва. Седеше там, върху дървения стол с висока облегалка, който бе прекалено тесен за мъж с неговите размери, и просто я гледаше по един много особен начин.

Ахил не носеше ботушите си. Това я притесни и тя му каза, че трябва да предпази петите си от нараняване. Но той я погледна объркан и това я принуди да му напомни, че майка му го е потопила с главата надолу в магическите води на река Стикс, за да го направи непобедим, но, за да не го изпусне в тъмните води на реката, е трябвало да го държи за петата.

— Петата ти не е била потопена във водата и сега тя е най-уязвимото ти място — информира го тя. — Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Реши, че въобще не я е разбрал. Обърканият му поглед бе доказателството за това. Може би майка му не бе отделила време, за да му разкаже цялата история. Маделин въздъхна и го погледна тъжно. Знаеше какво ще се случи с него и все пак сърце не й даваше да му каже да се пази от неочаквани стрели. Но той много скоро сам щеше да научи всичко.

Тя започна да плаче за бъдещето на Ахил, когато той изведнъж се изправи и тръгна към нея. Но вече не бе Ахил. Не, сега бе Дънкън, който я притисна в прегръдките си и я утеши. Странното бе, че докосването му бе същото, като това на Одисей.

Маделин го накара да легне на леглото до нея и веднага се претърколи върху него. Подпря глава на гърдите му, така че да може да го погледне в очите.

— Косата ми е като завеса — каза му тя. — Ще скрие лицето ти от всички, освен от мен. Какво ще кажеш за това, Дънкън?

— Значи отново съм Дънкън, така ли? — попита той вместо отговор. — Не знаеш какво приказваш, Маделин. Изгаряш от треската. Това мисля — добави той.

— Ще извикаш ли свещеник? — попита го тя. Въпросът й я разстрои и очите й се напълниха със сълзи.

— Искаш ли да повикам? — попита той.

— Не — изплака тя в лицето му. — Ако го направиш, ще знам, че умирам. Не съм готова да умра, Дънкън. Има толкова много неща, които искам да направя.

— И какви са тези неща? — попита той, усмихвайки се на свирепото й изражение.

Изведнъж Маделин се отпусна надолу, заравяйки нос в гърдите му.

— Мисля, че бих искала да те целуна, Дънкън. Това ще те ядоса ли?

— Маделин, трябва да почиваш — каза той. Опита се да я накара да легне, но тя се бе увила около него като лоза. Дънкън не я насили, притеснен, че може да я нарани. В интерес на истината му харесваше да бъде там, където е.

— Ако ме целунеш само веднъж, обещавам, че ще си почина — каза тя.

Но не му даде възможност да реагира, а притисна ръце към двете страни на лицето му, и се приближи бързо към него. И тогава го целуна. Устата й бе гореща, отворена и напълно възбуждаща. Целувката й бе толкова заслепяваща и страстна, че Дънкън просто нямаше как да устои да не й отговори. Ръцете му бавно се обвиха около ханша й. Когато почувства топлата й кожа, осъзна, че нощната й риза се е вдигнала нагоре. Ръцете му се плъзнаха по нежната кожа на дупето й и не след дълго тялото му гореше, сякаш и той бе обхванат от треска.

Маделин бе дива и непокорна, докато го целуваше. Устните й се притискаха към неговите, а езикът й проникваше и изследваше устата му, докато остана без дъх.

— Когато те целувам, не искам да спирам. Това е грешно, нали? — попита го тя.

Той забеляза, че въпреки думите си, не изглежда особено разкаяна и си помисли, че заради треската всичките й задръжки са се изпарили.

— Накарах те да паднеш по гръб, Дънкън. И мога да правя с теб всичко, което пожелая.

Той въздъхна раздразнено. Но въздишката му завърши като стон, когато Маделин сграбчи ръката му и смело я постави на едната си гърда.

— Не, Маделин — промърмори мъжът, но не отдръпна ръката си. Господи, тя бе толкова гореща. Зърното й се втвърди, когато той инстинктивно го потърка с палец. Простена отново. — Сега не е време за любов. Нямаш представа какво ми причиняваш, нали? — попита той. Господи гласът му звучеше грубо като ледения вятър навън.

Маделин се разплака.

— Дънкън? Кажи, че знача нещо за теб. Дори да е лъжа, кажи ми го.

— Да, Маделин, ти значиш нещо за мен — отвърна той и обви ръце около кръста й и я отмести от себе си. — И това е самата истина.

Той знаеше, че трябва да се отдалечи от нея, защото иначе щеше да изгуби контрола над чувствата си. Но въпреки това не се сдържа и я целуна отново.

Целувката му я успокои. Преди той да успее да си поеме дъх, Маделин бе заспала.

 

 

Треската направляваше ума на Маделин и живота на Дънкън. Той не смееше да я остави насаме с Гилард или Едмънд. Не желаеше нито един от братята му да е до нея и да приема целувките й, когато страстната й страна вземаше връх. Никой, освен него, нямаше да предлага успокоението си на Маделин в тези страстни моменти.

Демоните най-после я оставиха на мира през третата нощ.

Сутринта на четвъртия ден, тя се събуди, чувствайки се изцедена като някоя от мокрите кърпи, захвърлени на пода. Дънкън седеше на стола до огнището. Изглеждаше изтощен. Тя се зачуди дали не е болен. Тъкмо щеше да го попита добре ли е, когато той забеляза, че го наблюдава. Скочи на крака, с бързината на вълк и застана до леглото й. Странното бе, че изглеждаше облекчен.

— Имаше треска — обяви той с пресипнал глас.

— Значи заради това ме боли гърлото — каза тя. Господи едва успя да познае гласа си. Звучеше дрезгав и груб.

Маделин се огледа из стаята, забелязвайки безпорядъка край себе си. Поклати объркано глава. Да не би тук да се бе водила битка, докато е спала?

Когато се обърна към Дънкън, за да го попита защо наоколо е такъв хаос, видя ленивата му усмивка.

— Гърлото ли те боли? — попита той.

— И според теб, това, че изпитвам болка е нещо забавно? — попита тя, обидена от нелюбезната му забележка.

Поклати глава, за да отрече, но Маделин не повярва, защото той продължаваше да се хили насреща й.

Небеса, колко красив бе тази сутрин. Беше облечен в черно и макар този цвят да беше строг, прекрасните му сиви очи въобще не изглеждаха студени или заплашителни, когато й се усмихваше. Напомняше й на някого, но просто не можеше да се сети на кого точно. Със сигурност щеше да си спомни, ако бе срещала някой, който дори бегло да прилича на барон Уекстън. И все пак в ума й витаеше спомена за друг…

Дънкън прекъсна мислите й.

— Сега, след като вече си будна, ще изпратя някой слуга, който да се грижи за теб. Няма да напускаш тази стая, докато не оздравееш, Маделин.

— Много ли бях болна? — попита тя.

— Да, много — призна Дънкън. След това се обърна и закрачи към вратата.

Маделин реши, че е доста нетърпелив да се отдалечи от нея. Тя посегна, за да отметне косата, влизаща в очите й, докато гледаше към гърба му.

— Господи, сигурно изглеждам ужасно — промърмори тя.

— Да, така е — отвърна й той.

Маделин можеше да чуе веселите нотки в гласа му. Тя се намръщи, обидена от грубостта му, и му извика:

— Дънкън? Колко дълго имах треска?

— Малко повече от три денонощия, Маделин.

Той се обърна, за да види реакцията й. Изглеждаше изумена.

— Не си спомняш нищо от тези дни, нали? — попита я.

Тя поклати глава и напълно се смути, когато Дънкън отново се усмихна. Той бе толкова странен мъж, виждаше смешната страна на най-странните ситуации.

— Дънкън?

— Да?

Тя усети раздразнението в гласа му и се наежи.

— Къде беше ти през тези три дни? В тази стая с мен ли?

Той започна да затваря вратата след себе си. Маделин бе сигурна, че няма да й отговори, когато откъм коридора достигна твърдия му глас.

— Не, не бях.

И вратата се затръшна след него.

Тя не смяташе, че й бе казал истината. Не можеше да си спомни какво се бе случило, но инстинктивно знаеше, че Дънкън не я е оставял дори за миг през тези три дни.

Но защо го отричаше?

— Господи, колкото противоречив мъж си, Дънкън — прошепна тя. Но в гласа й се прокрадна задоволство.