Джули Гарууд
Чест и величие (22)

Двадесет и втора глава

„Вярата ни води, не зрението.“

Новият Завет, Кориняни 5:7

Тя му каза всичко.

За да сподели всичко, което й се бе случило, на Маделин й отне почти цели два дни. Скъпият й вуйчо поиска да чуе всяка дума, всяко чувство, което бе изпитала и всички последствия от това.

Отец Бертон заплака от щастие, когато Маделин влезе в малката му колиба. Той й призна, че му е липсвала ужасно и през първия ден не можеше да контролира емоциите си. Маделин, разбира се, също доста си поплака. Вуйчо й й каза, че няма нищо лошо за малко да се отпуснат, защото бяха сами и нямаше кой да стане свидетел на странното им държание. Другите монаси бяха отишли да посетят свой приятел, който ненадейно се бе разболял.

Вече бяха приготвили вечерята и седяха, всеки на любимия си стол, когато Маделин най-после се почувства готова да говори. Докато свещеникът вечеряше, тя му разказа всичко. В началото мислеше да го осведоми само за най-важните неща, но той не й позволи да пропусне нищо.

Свещеникът искаше да узнае всеки детайл. Не й позволяваше да продължи с разказа, преди да бе запаметил в ума си всяка дума. Той бе обучен за преводач и пазител на старите истории и поради тази причина, Маделин не обърна внимание на малката му чудатост.

Когато го видя за пръв път след толкова време, тя се разтревожи за здравето му. Изглеждаше й отслабнал. Раменете му бяха по-отпуснати. Гърбът му бе по-приведен и се движеше доста бавно из колибата. Обаче погледът му бе все така прям, а коментарите все така остри. Умът му бе ведър както винаги. След като той й сподели, че приятелите му няма да се върнат, за да изживеят последните си години с него, Маделин заподозря, че самотата, а не напредналите му години, е виновна за промените във вуйчо й.

Тя бе убедена, че Дънкън ще дойде за нея. И все пак, след като изминаха три дни и все още нямаше никаква вест от него, увереността й започна да намалява.

Младото момиче сподели страха си с вуйчо си.

— Може би щом отново е видял лейди Еленор, е променил решението си.

— Говориш глупости, дете — каза й отец Бертон. — И аз като теб съм сигурен, че барон Уекстън не е знаел, че Лоурънс не е истински свещеник. Той е мислел, че се жени за теб, а когато един мъж се реши на тази стъпка, той има истински чувства. Каза ми, че ти се е врекъл в любов. Не вярваш ли на думата му?

— О, разбира се, че вярвам — отвърна Маделин. — Той наистина ме обича, отче. В сърцето си го знам, но все пак една част от ума ми не може да спре да се тревожи. Будя се през нощта и първата ми мисъл е много плашеща. Питам се какво бих правила, ако той не дойде за мен. Ами ако промени решението си?

— Ако го стори, значи е глупак — отговори отец Бертон. В очите му припламна някакво пламъче. — А сега, дете мое, повтори на стария човек какви бяха думите ти към красивата, червенокоса и надменна лейди Еленор?

Маделин се усмихна на начина, по който вуйчо й я бе описал.

— Казах й, че аз съм най-голямото съкровище на Дънкън. Не беше много скромно от моя страна, нали?

— Казала си истината, Маделин. Сърцето ти го знае много добре, остава само да убедим тази част от ума ти, която има съмнения.

— Дънкън не е глупак — каза тогава Маделин. Гласът й бе топъл и уверен. — Той няма да ме забрави — тя затвори очи и облегна глава на стола. За толкова кратко време й се бяха случили толкова много неща. Сега, седейки до вуйчо си, се чувстваше така, сякаш нищо не се е променило.

Старите страхове отново се опитваха да я превземат. Ако не се стегнеше, скоро щеше да плаче и да се самосъжалява. Маделин реши, че има нужда от почивка. Да, вероятно се предаваше на тревогите само защото бе прекалено изтощена.

— Аз съм ценна — избъбри тя. — Защо ми отне толкова много време, за да го осъзная?

— Не е важно колко време ти е отнело — каза вуйчо й. — Важното е, че най-после си го осъзнала.

Бумтенето на приближаваща се буря, привлече вниманието на възрастния мъж.

— Доколкото чувам, май след няколко минути ще се изсипе хубав дъжд — отбеляза той и стана, за да затвори прозореца.

— Гръмотевиците са достатъчно близо, за да ударят покрива — отбеляза Маделин, гласът й бе сънлив шепот.

Отец Бертон щеше да се съгласи с племенницата си, но в същия миг застана до прозореца и погледна навън. Гледката толкова го порази, че той замръзна с ръце на капаците на прозореца и добре че се държеше, защото иначе щеше да се срине на колене.

Гръмотевиците вече не се чуваха. Но отчето можеше да види проблясъците на светкавиците. Но те не бяха в небето. Не, те бяха на земята… доколкото можеха да видят очите му.

Слънцето блестеше, отразявайки се в сребристите брони на мъжете.

Зад водача имаше цял легион от воини, в пълно снаряжение, притихнали и чакащи.

Отчето занемя пред великолепната гледка. Той кимна на воина и след това се обърна, за да седне отново на стола си.

Широка усмивка сбръчка лицето на стария свещеник. Когато отново се настани до Маделин, той се насили да прогони усмивката си, и като се постара да говори спокойно, каза.

— Мисля, че някой иска да те види, Маделин, и по-добре виж кой е, дете. Прекалено изморен съм, за да ставам отново.

Молбата му я накара да се намръщи. Не бе чула никой да чука на вратата. Но искаше да му достави удоволствие, затова се изправи, за да изпълни заръката му. Извика през рамо, че сигурно е Марта, която е дошла да им донесе пресни яйца и да им разкаже последните клюки.

При тези думи свещеникът се закиска и дори се потупа по коляното.

Тя си помисли, че реакцията му е много странна.

И тогава отвори вратата.

Отне й цели две минути, за да осъзнае какво вижда. Бе толкова изумена, че не можеше да помръдне. Просто стоеше там, пред прага на къщата, с ръце отпуснати до тялото й, втренчена в Дънкън.

Не я беше забравил. Щом осъзна това, в ума й се завихриха хиляди прекрасни мисли.

Той не бе дошъл сам. Повече от сто воина стояха зад своя господар. Всички бяха на гърба на конете си, облечени в прекрасните си, блестящи доспехи, и всеки един от тях я гледаше.

Безмълвен сигнал сякаш премина през легиона. Всички, като един, неочаквано вдигнаха мечовете си за поздрав. Това бе най-великолепната проява на вярност, която Маделин някога бе виждала.

Беше поласкана. Никога не се бе чувствала толкова почетена, толкова обичана, толкова ценна. И изведнъж разбра защо Дънкън бе дошъл с толкова много придружаващи го воини. Той й показваше колко е важна за него, да, показваше й колко е ценна.

Дънкън не се помръдваше. Дълго време не каза и дума. Беше доволен да седи на гърба на Силенус и да гледа прекрасната си съпруга. Можеше да почувства как всички притеснения и тревоги бавно се оттичат от сърцето му. Господ му бе свидетел, чувстваше се като най-щастливия мъж на света.

Когато видя сълзите, стичащи се по страните на Маделин, той най-после й каза думите, които тя копнееше да чуе.

— Дойдох за теб, Маделин.

Едва ли бе съвпадение, че бе изрекъл същите думи, както когато за пръв път се обърна към нея? Маделин не мислеше, че е. Погледът в очите му я накара да повярва, че той си спомня много добре.

Маделин се отдалечи от вратата, преметна косата си през рамо и сложи ръце на кръста си.

— Крайно време беше, барон Уекстън. Чакам те от много дълго време.

Помисли си, че арогантното й изказване му се е понравило, но не бе много сигурна. Той се движеше прекалено бързо, за да види изражението му. В един момент бе на гърба на Силенус, а в следващия, я притискаше в обятията си.

Когато се наведе надолу и я целуна, Маделин обви ръце около тила му. Тя се притисна в него, а устните му се впиха трескаво в нейните, с почти безумно чувство на притежание. Езикът му се плъзна в устата й, за да завладее онова, което му принадлежеше.

Маделин почувства как се опиянява от възбудата, обладала тялото й. Посрещна напора на Дънкън и му отдаде всичко, което имаше. Тя бе също толкова дива в отдаването, колкото и той. Беше жадна за докосването му, почти обезумяла.

Шумът най-после проникна в ума на Дънкън и той бавно се завърна в настоящето. Отдръпна се от нея, но само след миг отново завладя устните й.

Маделин също долови шума. Когато Дънкън най-после се откъсна от нея, тя осъзна, че воините му надават одобрителни възгласи. Мили Боже, напълно бе забравила за тях.

Знаеше, че се е изчервила, но не я бе грижа. Дънкън изобщо не изглеждаше разтревожен, но бе покрит с прах и мръсотия, и с едноседмична набола брада, затова й бе трудно да разчете изражението на лицето му.

Той я целуна отново. Бърза, твърда целувка, която й подсказа, че не се притеснява въобще от публиката. Ръцете й обгърнаха кръста му. Тя облегна лице на гърдите му и го прегърна с всичка сила.

Той въздъхна, доволен от ентусиазма й.

Маделин си спомни за задълженията си, когато чу дискретно покашляне зад себе си. Трябваше да представи Дънкън на вуйчо си. Проблемът обаче бе как да накара думите да излязат от гърлото й. А когато Дънкън се наведе към нея и й прошепна „Обичам те, Маделин“ тя започна да се бори със сълзите и напълно загуби дар слово.

Дънкън нареди на хората си да слизат от конете и се обърна, за да погледне над главата й към възрастния мъж, стоящ близо до тях. Той дръпна Маделин към себе си, отказвайки да я пусне дори за миг и каза:

— Аз съм барон Уекстън.

— Наистина се надявам да е така — отвърна отец Бертон. Свещеникът се усмихна на шегата си и понечи да се поклони.

Но баронът го спря, като му подаде приятелски ръка.

— Вие сте този, пред когото аз би трябвало да се поклоня — каза той на свещеника. — За мен е чест, най-после да се запозная с вас, отче.

Свещеникът бе поласкан от думите му.

— Тя е твоето най-голямо съкровище, нали, бароне? — попита той. Сега обаче гледаше към Маделин.

— Да, така е — призна Дънкън и добави: — Ще съм ви задължен завинаги. През всичките тези години сте я пазили за мен.

— Тя все още не е ваша — обяви отец Бертон и бе доволен да види изненадата, изписана на лицето на барона. — Да, смятам да ви я дам. Но говоря за брак, истински брак, бароне, и колкото по-скоро го направим, толкова по-скоро старият мъж ще се успокои.

— Тогава ще ни венчаете на сутринта — реши Дънкън.

Отец Бертон обаче бе станал свидетел на страстната целувка между барона и племенницата си и изобщо не бе сигурен, че утре ще е достатъчно скоро.

— Тогава тази вечер няма да спите до Маделин — предупреди той. — Смятам да я пазя, барон Уекстън.

Двамата си размениха дълъг изучаваш поглед. Тогава Дънкън се усмихна. За пръв път от много дълго време, той осъзна, че не може да сплаши някого. Не, свещеникът нямаше да отстъпи.

Той кимна.

— Тази вечер.

Маделин стана свидетел на това. Много добре знаеше какво си мислят двамата мъже. Помисли си, че сигурно се е изчервила толкова силно, все едно има слънчево изгаряне. Чувстваше се много неудобно, че вуйчо й Бертон се е досетил, че тя споделя леглото си с барона.

— Дънкън, и аз бих се радвала да се венчаем тази вечер, но не… — Маделин прекъсна обяснението си, защото видя Антъни, който се приближи и спря до нея. — Отче, това е васалът, за който ти разказах — каза тя и се усмихна.

— Ти ли си този, който е застанал между племенницата ми и Лоудън, когато той се е опитал отново да я удари? — попита свещеникът, приближи се напред и стисна ръката на Антъни.

— Да, аз бях — призна той.

— Отново? — изрева Дънкън. — Не е ли била под защитата на краля?

— Не беше нищо особено — възрази Маделин.

— Той е щял да я убие — възрази свещеникът.

— Да, искаше да я нарани — потвърди Антъни.

Маделин почувства как ръката на Дънкън се затяга около кръста й.

— Не беше нищо особено — повтори отново тя. — Една малка плесница…

— Все още се вижда синината — възрази отец Бертон и отривисто кимна.

Маделин се намръщи към вуйчо си. Нима не виждаше, че коментарите му разстройват Дънкън?

Когато Дънкън обърна лицето й към себе си, за да види синините, тя отново поклати глава.

— Той никога повече няма да ме докосне, Дънкън. Само това има значение. Верният ти васал ме защити — добави тя, преди да се обърне към вуйчо си. — Вуйчо, защо подклаждаш гнева на Дънкън?

— Има белези и по раменете, и по гърба й, бароне — каза отец Бертон, игнорирайки въпроса на Маделин.

— Вуйчо!

— Защо не ми каза нищо за това? — ядоса се Антъни. — Аз щях да…

— Достатъчно. Отче, познавам те много добре. Каква игра играеш? — настоя Маделин.

— Ти каза на барон Уекстън, че би искала да се омъжиш за него тази вечер, дете, но не довърши коментара си, нали? Истината, бароне, е — каза свещеникът, обръщайки се към Дънкън, — че моята племенница, ще се опита да отложи този брак. Нали, Маделин? Виждаш ли дете — добави той, усмихвайки й се нежно. — Аз те познавам много по-добре, отколкото предполагаш.

— Истината ли казва той? — попита намръщен Дънкън. — Не си променила чувствата си, нали? — преди тя да успее да отговори, той каза: — Няма значение. Ти ми принадлежиш, Маделин. Това е нещо, което не би могла да промениш.

Маделин бе поразена, че Дънкън се чувства несигурен. Тогава осъзна, че неговите чувства са точно толкова уязвими, колкото и нейните. Помисли си, че и той има нужда да чува, че го обича толкова често, колкото и тя.

— Обичам те, Дънкън — каза тя достатъчно високо, че Антъни и отец Бертон да я чуят.

— Знам това — отвърна й и отново звучеше достатъчно арогантно. Поотпусна захватът си и леко се поуспокои.

— Има много неща, за които трябва да се погрижим — каза Антъни. — Трябва да поговорим насаме, бароне — каза васалът и се отдалечи.

— А и със сигурност сте гладен — каза свещеникът. Той се обърна, за да влезе в къщурката си. — Веднага ще сготвя нещо.

— Първо банята — каза Дънкън и притисна Маделин към себе си, преди да я освободи.

Когато тръгна след вуйчо й, тя го спря. Отец Бертон и Антъни също се обърнаха.

— Не мога все още да се омъжа за теб, Дънкън.

По изражението на лицата им можеше да каже, че никой от тримата не прие думите й сериозно.

Маделин скръсти ръце. Чувствата й бяха наранени, защото искаше Дънкън да изслуша причините й, преди да й се наложи.

— Само ако може да изчакаме, докато Джералд се омъжи за Адела, Лоудън няма да може да използва аргумента…

— Знаех си — промърмори Антъни. — Все още се опитваш да защитиш целия свят. Бароне, ето за това исках да си поговорим.

— Тя винаги защитава тези, за които смята, че имат нужда от защитата й — каза свещеникът.

— Ти не разбираш — каза Маделин, поглеждайки Дънкън в очите. — Ако се венчаем сега, ще се опълчиш срещу краля. Той ще даде Адела на Лоудън. Това пишеше в съобщението, Дънкън.

Щеше да продължи, ако той не я бе изгледал унищожително. Успя да си затвори устата, но не можа да накара ръцете й да спрат да треперят.

Дънкън се вгледа за миг в нея и тя не можа да разбере дали е доволен, или й е ядосан.

— Имам само един въпрос към теб, Маделин. Вярваш ли ми?

Тя нямаше нужда да мисли над въпроса му. Отговори бързо и високо.

— Да.

Отговорът й му достави удоволствие. Дънкън я прегърна, целуна я целомъдрено по челото и тръгна към къщичката.

— Ще се венчаем тази вечер.

Но изведнъж спря, и макар да не се обърна към нея, Маделин знаеше, че той я изчаква. Чакаше съгласието й.

— Да, Дънкън, ще се венчая за теб тази вечер.

Разбира се, това бе правилният отговор. Маделин го разбра, когато вуйчо й се закиска, Антъни изръкопляска, а Дънкън й кимна с достойнство.

Не й се усмихна, но Маделин не се разтревожи, защото осъзна, че той никога не се е съмнявал в нея. Отговорът й бе просто потвърждение. Нищо повече.

Следващият час кипеше от усилена дейност. Когато Дънкън и Антъни седнаха на малката масичка в къщурката на свещеника, за да вечерят, отец Бертон отиде да обясни ситуацията на своя суверен, графът на Грийнстейд.

Графът бе много болен и въпреки че нямаше да успее да присъства на церемонията, баронът щеше да го посети официално след сватбата.

Дънкън и васалът му отидоха до езерото зад дома на графа, за да поговорят насаме. Маделин използва времето да си смени роклята. Среса косата си, докато тя заблестя в спретнати къдрици и реши да пренебрегне какво е модно сега, като я остави пусната. Знаеше, че Дънкън я харесва така.

И разбира се, отново се облече в цветовете му. Обувките й ризата й бяха бели, а ръчно ушитата й рокля бе в кралскосин цвят. Почти цял месец бе работила върху тази рокля. Шевовете бяха много ситни, бели и равни. В центъра й бе избродирала своя магически вълк.

Дънкън сигурно дори няма да забележи, помисли си тя. Воините нямаха навика да забелязват подобни неща.

— И по-добре — каза тя на глас. — Ще си помисли, че съм капризна и със сигурност ще започне да се шегува с мен.

— Кой ще се шегува с теб? — попита Дънкън, заставайки на прага.

Маделин се обърна и засмяна погледна своя воин.

— Моят вълк — веднага му отвърна тя. — Нещо нередно ли има, Дънкън? Изглеждаш… несигурен.

— С всеки изминал час ставаш все по-красива — прошепна той, а гласът му бе като нежна ласка.

— А ти с всеки изминал час ставаш все по-прекрасен — каза Маделин. Тя му се усмихна и след това се пошегува: — Чудя се, защо моят любим смята да е облечен в черно в деня на сватбата ни. Толкова печален цвят. Носи се, когато оплакваш някой. Съдбата си ли жалиш, милорд?

Дънкън се не се обиди от думите й. Просто сви рамене и отвърна.

— Чисти са, Маделин. Само това трябва да те интересува. Освен това, тези са единствените дрехи, които взех със себе си от Лондон — погледна към нея, а намеренията му ясно се четяха в знойния му поглед. — Имам намерение да те целувам, докато спреш да обръщаш внимание на облеклото ми.

Маделин изтича от другата страна на масата.

— Не бива да ме целуваш, преди да се венчаем — каза тя, опитвайки да не се разсмее. — Защо не си се избръснал.

Дънкън тръгна бавно след нея.

— Ще го направя след това.

Какво ли имаше предвид с това? Маделин спря и се намръщи.

— След това?

— Да, Маделин. След това — обяви Дънкън. Горещият му поглед я объркваше почти толкова, колкото и странните му думи.

Тя умишлено се забави достатъчно, че той да успее да я хване. Дънкън я притисна в обятията си. Тъкмо смяташе да я целуне, когато вратата се отвори. Шумно покашляне привлече вниманието им.

— Готови сме да започнем — обяви отец Бертон. — Но има още нещо, което ме тревожи.

— Какво е то? — попита Маделин, когато успя да се откъсне от ръцете на Дънкън и да се изправи.

— Бих искал да вървя до теб към олтара, но не мога да бъда на две места едновременно. И кой ще бъде свидетел на бракосъчетанието? — добави той намръщен.

— Не можеш ли да вървиш до Маделин в началото и после да извършиш церемонията? — попита Дънкън.

— И когато, като свещеник попитам кой дава тази жена, за да стъпи в свещен съюз, трябва да изтичам до Маделин и сам да си отговоря на въпроса, така ли?

Дънкън се ухили, представяйки си сцената.

— Ще бъде странно, но мога да се справя — обяви отец Бертон.

— Всичките ми воини ще бъдат свидетели — каза Дънкън. — Антъни ще застане до Маделин. Така съгласен ли сте, отче?

— Така да бъде — реши отец Бертон. — Сега вървете, бароне, чакайте ни при временния олтар, който направих навън. Ще бъдете венчани под звездите и луната. Господ ми е свидетел, прекрасно място, за да се вречеш във вярност на любимия.

— Добре тогава, нека да приключваме с това.

Маделин не хареса подбора му на думи. Тя изтича след него и хвана ръката му, за да му привлече вниманието.

— Да приключваме с това? — попита тя намръщена.

Когато погледна надолу към нея, Маделин реши, че само се е шегувал. Тогава той проговори и намръщеното изражение се изпари от лицето й.

— Ние се обрекохме един на друг от мига, в който се срещнахме, Маделин. Господ го знае, аз го знам, и ако си признаеш истината, ще разбереш, че и ти го знаеш. Ние станахме едно цяло и макар Лоурънс да не бе истински свещеник и да не ни бе дал истинска благословия, ние все пак сме женени.

— От мига, в който стоплих краката ти — прошепна Маделин, повтаряйки думите, които й бе казал преди време.

— Да, от този миг.

Тя изглеждаше така сякаш всеки миг, ще се разплаче. Каква емоционална жена се бе оказала малката му, нежна съпруга. И макар че реакцията й го очароваше, той знаеше, че Маделин не желае да застане разплакана пред мъжете му. Той веднага се зае да я разведри.

— Знаеш ли, трябва да си благодарна.

— Благодарна за какво, Дънкън? — попита тя, попивайки сълзите в ъгълчетата на очите си.

— Че не беше лято, когато се срещнахме.

В началото тя не го разбра. Но след миг се разсмя с дълбок, прекрасен смях, който стопли сърцето му.

— Значи зимата бе тази, която те даде на мен, това ли искаш да кажеш?

— Ако беше лято, нямаше да се наложи да ми топлиш краката — отвърна той и й намигна.

Маделин си помисли, че любимият й изглежда много арогантен.

— Със сигурност щеше да намериш друга причина — каза му тя.

Дънкън веднага щеше да й отвърне, но отец Бертон започна да го избутва през вратата.

— Мъжете те чакат, бароне.

Веднага щом Дънкън излезе, отец Бертон се обърна към Маделин. Той отдели няколко минути да й обясни какви са задълженията на една съпруга. Когато приключи с това, заговори от сърце и й каза, колко много се гордее с нея и колко по-спокоен ще е вече за бъдещето й.

След това предложи ръката си на жената, която бе кръстил, която бе гледал как расте, и която обичаше като собствена дъщеря.

Церемонията беше прекрасна. Когато свърши, Дънкън представи своята съпруга на васалите си. Мъжете коленичиха пред Маделин и й се заклеха във вярност.

Дънкън бе изтощен и нетърпелив. Той остави жена си и отиде да посети графа на Грийнстейд, но се върна в къщичката на отец Бертон само след двадесетина минути.

Свещеникът вече си беше легнал. Сламеникът му бе в единия край на стаята. Този на Маделин бе в другия край, разделен само от една завеса, която й осигуряваше уединение.

Съпругата му седеше на края на твърдото легло. Носеше роклята, с която се бе венчала за него.

След като се съблече, той се излегна върху завивките, привличайки Маделин върху гърдите си. Целуна я нежно и после й предложи да се приготви за лягане.

Тази задача й отне доста време. Тя се бавеше, защото често надничаше през завесата, за да провери дали вуйчо й спи. След това най-после се наведе над Дънкън и му каза, че най-добре ще бъде, ако отидат навън, за да намерят усамотено местенце, където да прекарат заедно нощта. Все пак това бе първата им брачна нощ, а и бе минало доста време, откакто за последно се бяха наслаждавали един на друг. Със сигурност той щеше да успее да намери решение на този проблем, защото знаеше, че щом веднъж го целунеше, щеше да подивее напълно. Господ й бе свидетел, знаеше, че ще бъде доста шумна. Та тя дори сега едва издържаше да не изкрещи.

Дънкън дори не се опита да я успокои. Тя осъзна, че въобще не е трябвало да се притеснява за обяснението. Съпругът й бе дълбоко заспал.

Неудовлетворената невеста се притисна към съпруга си и се опита да заспи със здраво стиснати зъби.

 

 

Звуците, които отец Бертон издаваше, докато се движеше из стаята, събудиха Дънкън. Инстинктивно се стресна, защото почувства, че нещо не е както трябва, но не успя веднага да разбере какво е то.

Той понечи да се изправи, но след като ума му се проясни, осъзна, че едва не бе настъпил Маделин. Дънкън се усмихна на абсурдната ситуация. Жена му спеше на пода, покрита само с едно тънко одеяло. Господи, бе заспал в първата им брачна нощ. Седна на леглото, забил поглед в прелестната си съпруга, когато чу, че вратата се отваря и затваря след свещеника. Погледна през близкия прозорец точно на време, за да види, че отец Бертон се насочва към вратите на крепостта. Свещеникът бе облякъл расото си и носеше малка сребърна чаша.

Дънкън се обърна отново към Маделин. Коленичи над нея, вдигна я на ръце и я постави на леглото. Маделин се завъртя по гръб и изрита завивките.

Тя не носеше нощницата си. Сутрешната светлина, проникваща през прозореца, позлатяваше кожата й. От яркото слънце, прекрасната й коса се бе обагрила в огненочервени нюанси.

Дънкън се възбуди толкова силно от тази гледка, че изпита болка. Отпусна се на леглото и започна да прави любов с жена си.

Маделин се събуди стенейки. Чувстваше се прекрасно отпусната. Ръцете на Дънкън милваха гърдите й. Връхчетата им молеха за още. Простена и размърда неспокойно бедра в сънлива покана към съпруга си.

Изведнъж отвори очи и погледна към Дънкън. Горещият му поглед я накара да потръпне от желание. Тя посегна към него, опитвайки се да го привлече върху себе си, но той поклати глава, в отказ.

— Давам ти това, което искаше — прошепна й той. — И много, много повече — обеща й.

Преди Маделин да успее да му отговори, той се наведе надолу и пое зърното й с уста. Засмука го силно, докато ръцете му галеха корема й.

Стоновете й станаха по-невъздържани и шумни. Звуците, излизащи от гърлото, й го очароваха почти толкова много, колкото и вкусът й.

Едната му ръка се плъзна между краката й. Той откри съкровището, което търсеше, проникна с пръст в него и едва не полудя от горещия, див отклик на тялото й.

Искаше я цялата.

Дънкън се превъртя на една страна и Маделин се обърна към него. Лицето й се отпусна на топлото му бедро.

Устата му я подлудяваше. Тя едва успяваше да си поеме дъх; корема й потрепери, когато той започна да целува кожата около пъпа й. Пръстите му продължаваха да я измъчват сладостно. Маделин изскимтя, когато Дънкън нежно раздалечи бедрата й. Знаеше какво е намислил и се отвори за него, молейки го да я целуне там.

Той се движеше влудяващо бавно, докато вкусваше горещината й. Езикът му я опитваше и измъчваше. Топлият му дъх я подлудяваше. Наболата му брада дразнеше ужасно приятно чувствителната кожа от вътрешната страна на бедрата й.

Тя искаше също да го вкуси. Целия.

Нямаше никаква нежност в намеренията й, никакви леки целувки. Притисна бедрата си към него, обхвана възбудата му и я пое в устата си.

Тя простена. Ръцете и устата й доставяха същото еротично удоволствие като неговите. Да, тя разбра, че и той изпитва удоволствие, защото се раздвижи срещу нея.

И тогава Дънкън неочаквано се отдръпна от нея. Завъртя се, настани се между бедрата й и проникна в нея. В същия миг семето му плисна в утробата й и той достигна висините на освобождението си. Силата на кулминацията му помогна и на Маделин да достигне до висините на екстаза.

Тя се чувстваше толкова изтощена, че не намери сили да се помръдне, нито дори да отдръпне ръце от раменете на съпруга си.

Той бе напълно задоволен. Помисли си да я целуне, да й каже, колко много удоволствие му е доставила и колко е доволен от нея, но просто не можеше да го направи. Бе прекалено изцеден дори да помръдне.

Те останаха така слети за няколко дълги, прекрасни минути.

Маделин възстанови силите си преди съпруга си. Неочаквано си спомни къде се намираха. Когато се размърда под него, той се досети какво я бе притеснило.

— Отец Бертон отиде да изпълни литургия — прошепна й той.

Маделин се успокои веднага.

— Но ти беше толкова шумна, че може да ни е чула армията ми — добави той.

— Ти беше също толкова шумен колкото и аз — прошепна в отговор Маделин.

— Сега вече ще се избръсна — каза й Дънкън.

Маделин се разсмя.

— Вече разбирам какво имаше предвид, когато ми каза, че ще се обръснеш след това, Дънкън. Знаеше, че брадата ти ще ме подлуди.

Той се повдигна на лакти и погледна надолу към нея.

— Знаеш ли, колко голямо удоволствие ми достави, съпруго?

— Знам — прошепна тя. — Обичам те, Дънкън, сега и завинаги.

— Обичаше ли ме, когато разбра, че Лоурънс не е бил истински свещеник и аз съм те излъгал?

— Да, помислих си, че бих искала да те удуша, задето не ми каза. Господи, колко ядосана бях.

— Много добре — отбеляза Дънкън, усмихвайки се на коментара й. — Притесних се, че можеш да си помислиш, че съм те лъгал и за други неща — призна той.

— Никога не съм се съмнявала в любовта ти, Дънкън — каза Маделин.

— Но се съмняваше в собствената си стойност — напомни й той.

— Вече не — прошепна тя и го дръпна надолу, за да го целуне, а после му нареди да я люби отново.

Вторият път бе много по-бавен, но също толкова задоволителен…

 

 

Когато отец Бертон се завърна в колибата си, завари Маделин и Дънкън вече облечени. Баронът седеше на масата, а погледът му не се откъсваше от съпругата му, която се суетеше, за да му приготви закуска.

— Имам нужда от свещеник, отче — каза Дънкън. — Искаш ли да поемеш дълга да се грижиш за душата ми? Мога веднага да поискам позволение да ме придружиш.

Маделин бе толкова доволна от предложението на Дънкън, че запляска с ръце.

Отец Бертон се усмихна, но отказа, поклащайки глава.

— От дълги години служа на графа, Дънкън. Не мога да го изоставя сега. Той разчита на моите съвети. Не, не мога да го изоставя.

Маделин знаеше, че вуйчо й е почтен човек. Тя кимна.

— Бих ти предложила да дойдеш при нас, когато графът си отиде, но Господ ми е свидетел, той ще надживее всички ни.

— Маделин! Не говори грубо за графа — скара й се отец Бертон.

Маделин веднага започна да се оправдава.

— Не исках да бъда груба, вуйчо. И съм засрамена, защото разбирам какъв е дългът ти към него.

Дънкън кимна.

— Тогава ще идваме да те посещаваме, и когато приключиш със задълженията си тук, ще дойдеш да живееш при нас.

Той бе много по-дипломатичен от нея. Маделин видя как вуйчо й се усмихна и кимна в съгласие.

— Колко дълго ще останем тук? — обърна се тя към съпруга си.

— Трябва да тръгнем още днес — отвърна Дънкън.

— Можем да останем тук до края на лятото — предложи тя, преди да успее да се спре.

— Тръгваме днес.

Маделин въздъхна. Дънкън се опитваше да я контролира само с поглед, осъзна тя.

— Добре, нека да е днес — съгласи се примирено.

Тогава отчето напусна къщичката, преструвайки се, че трябва да вземе хляб от готвачката. Веднага щом вратата се затвори зад гърба му, Маделин отиде до съпруга си.

— Трябва да ми позволиш да имам собствено мнение, съпруже. Невинаги ще се подчинявам на заповедите ти.

Дънкън се ухили.

— Много добре знам това, Маделин. Ти си моя жена и ще управляваш редом с мен. Но твоето предложение да останем тук бе…

— Неразумно — прекъсна го с въздишка Маделин. Седна в скута му и обви с ръце врата му. — Просто се опитам да отложа неизбежното. Трябва да узнаеш истината за характера на жена си, Дънкън. Аз съм малко страхлива.

Дънкън реши, че признанието й е много забавно и се засмя, без да се интересува, че Маделин изглежда леко обидена от реакцията му. След като успя да възвърне контрола си, той й каза:

— В себе си имаш много повече кураж, отколкото всичките ми воини взети заедно. Кой рискува да бъде убит, за да спаси врага на брат си?

— Е, аз бях, но…

— Кой застана зад гърба на Гилард и го спаси?

— Аз бях, Дънкън, но бях ужасно уплашена и…

— Кой пое задачата да се грижи за сестра ми? Кой превърна Силенус в кротко агънце? Кой…

— Знаеш, че бях аз — каза Маделин. Обхвана лицето му с ръце и каза: — Но все още не разбираш. Всеки път, когато правех тези неща, за които мислиш, че са достойни за уважение, вътрешно бях толкова уплашена. Дори се ужасявах само като стоях пред теб.

Дънкън отблъсна ръцете й и я дръпна към себе си за дълга целувка.

— Това, че те е страх, не означава, че си страхливка, любима моя. Не, това значи, че си смъртна. Само глупакът пренебрегва страха.

След това завърши речта си, като отново я целуна.

— Трябва да ми кажеш какво да правя, когато отидем в кралския двор, Дънкън — каза му Маделин. — Не искам да те разочаровам или да кажа нещо грешно, когато кралят ме разпитва. Той ще ме разпита, нали, Дънкън.

Той долови страха в гласа й и поклати глава.

— Маделин, никога не би могла да ме разочароваш. А когато кралят ти зададе въпрос, ти просто трябва да му кажеш истината. Това е всичко, което винаги съм искал от теб.

— Това ми каза и Лоудън — промърмори Маделин. — Той смята, че истината ще те погребе.

— Това е моята битка, Маделин. Кажи истината и остави всичко останало в моите ръце.

Тя въздъхна. Знаеше, че е прав.

Дънкън се опита да я развесели.

— Трябва да се избръсна, преди тръгнем за кралския двор — обяви той.

Маделин се изчерви.

— Бих предпочела никога повече да не се бръснеш. Започнах да… харесвам брадата ти, милорд.

Дънкън напълно оценяваше искреността на жена си. Жадната му целувка й го показа.

 

 

Дънкън и Маделин пристигнаха в Лондон два дни по-късно. Гилард, Едмънд и Джералд ги посрещнаха на входа. Всички изглеждаха строги и непоколебими.

След като прегърна Маделин за добре дошла, Едмънд каза на Дънкън, че останалите барони вече са се настанили в стаите си.

Гилард втори прегърна Маделин. Той се забави малко, докато я поздравяваше, и когато се обърна да говори с Дънкън, ръката му все още бе обвита около кръста й.

— Ще отидеш ли да говориш с краля тази вечер?

Дънкън реши, че брат му все още не е преживял напълно увлечението си по Маделин и дръпна жена си към себе си, преди да отговори.

— Ще отида сега.

— Лоудън мисли, че Маделин е при вуйчо си. Сигурно сега му съобщават, че тя се е върнала, Дънкън. Искам да ти напомня, че Лоудън знае, че не сте женени — намеси се Джералд.

— Вече сме женени — каза Дънкън. — Отец Бертон ни ожени официално пред погледите на всичките ми воини, Джералд.

Джералд се усмихна доволно при тази новина.

— Кралят много ще се ядоса — предрече Едмънд. — Ще приеме това, че сте се оженили, без да зачетете заповедите му, като ужасна обида.

Дънкън щеше да му отговори, но вниманието му бе привлечено от воините на краля. Водени от Хенри, братът на Уилям, мъжете пристъпиха напред и застанаха пред Дънкън.

Хенри нареди на воините да изчакат и се обърна към Дънкън.

— Брат ми изпраща воините си, за да ескортират лейди Маделин до покоите й.

— Още сега смятам да отида при Уилям, за да му дам отчет, Хенри. Но няма да позволя на Маделин да отиде където и да е без мен. Последния път, когато беше под защитата на краля, с нея се държаха много непочтително — добави той грубо.

Хенри не показа никаква реакция към грубия тон на Дънкън.

— Съмнявам се, че кралят е разбрал за присъствието й тук, Дънкън. Лоудън…

— Няма да я поставя отново в опасност, Хенри — заяви Дънкън.

— Значи искаш тази мила дама да се озове по средата на войната ви с брат й? — попита Хенри. Преди Дънкън да отговори, Хенри продължи: — Ела, поразходи се с мен. Има нещо, което искам да ти кажа.

Поради различията в положението им, Дънкън се подчини и тръгна с Хенри към другия край на двора.

Хенри говореше през по-голямата част от времето. Маделин нямаше ни най-малка представа какво му казва, но по изражението на лицето на съпруга си, можеше да прецени, че той изобщо не е доволен от разговора.

Веднага щом двамата се върнаха при групичката, Дънкън се обърна към жена си.

— Маделин, върви с Хенри. Той ще се погрижи да те настанят.

— В твоите покои ли, Дънкън? — попита тя, стараейки се да не прозвучи разтревожена.

Хенри отговори на въпроса й.

— Ти ще имаш собствени покои, мила моя, лично аз ще те пазя. Преди този въпрос да се разреши нито Лоудън, нито Дънкън ще бъдат допуснати близо до теб. Истината е, че брат ми има ужасен характер. Нека не го предизвикваме отново. Вечерта ще настъпи скоро.

Маделин погледна към Дънкън и когато видя, че й кима, последва Хенри. Точно преди да тръгне, Дънкън се наведе и прошепна нещо в ухото й.

Всички около тях изгаряха от любопитство да чуят какво й каза, защото когато Маделин се обърна към Хенри, направо сияеше.

Гилард проследи с поглед как Маделин хвана Хенри за ръката и се запъти към входа.

— Какво й каза, Дънкън? В един момент Маделин изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разплаче, а в следващия се усмихваше сияйно и изглеждаше много доволна.

— Просто й напомних за края на една определена история — каза той и сви рамене.

Това бе всичко, което смяташе да им каже. Едмънд му предложи да отиде и да се освежи, дори да подремне няколко часа.

Дънкън си помисли, че е нелепо от негова страна да му предлага да отиде да спи, но прие съвета му да се преоблече и измие.

— Смятам да последвам Маделин — каза Едмънд. — Може би ще намеря Антъни да стои пред вратата й и ще остана с него до довечера.

Дънкън кимна.

— Внимавай Хенри да не помисли, че се съмняваш в охраната му — предупреди той.

С тези думи той се отдалечи.

Гилард се обърна към барон Джералд.

— Ние май няма да присъстваме на битката. Дънкън ще бъде повикан в покоите на краля и ще поиска незабавно да се въздаде справедливост.

— Временно отлагане — отговори Джералд. — Битката ще се състои много скоро. Останалите барони ще дойдат при Дънкън този следобед. Ще го държат зает доста дълго. Хенри ходатайства и трябва да му отдадем дължимото за това. Един ден Дънкън ще му благодари.

— Защо Хенри се е загрижил за това? — попита Гилард.

— Той иска лоялността на Дънкън — отвърна Джералд. — Хайде, Гилард, ела да намерим по едно студено питие и да вдигнем тост за сватбата ми със сестра ти.

Гилард изглеждаше много доволен.

— Значи се е съгласила?

— Да, съгласи се. И смятам да се оженя за нея, преди да си промени решението.

Гилард се разсмя на коментара му и Джералд се усмихна. Беше доволен, защото успешно му отвлече вниманието от подбудите на Хенри. Джералд не смяташе, че Гилард трябва да узнае за тайната среща, на която бе присъствал, нито пък за странните въпроси на Хенри, отнасящи се до лоялността на Дънкън. Причините му бяха много прости. Гилард можеше да зададе въпрос на погрешния барон и това можеше да донесе неприятности, от които точно сега нямаха никаква нужда. Да, в момента братята Уекстън имаха достатъчно проблеми за решаване.

— След като полеем предстоящия ти брак, смятам да отида при Едмънд.

— Ще се съберете цяла тълпа в коридора пред стаята на Маделин — отбеляза Джералд. — Чудя се какво ли ще направи Лоудън, когато научи, че сестра му се е върнала.

 

 

Баронът, за когото говореха, беше излязъл на лов в кралската гора и не се върна в замъка до късния следобед. Но веднага бе информиран за завръщането на Маделин.

Лоудън, разбира се, побесня и веднага отиде да посети сестра си.

Антъни стоеше сам пред вратата на Маделин. Едмънд и Гилард бяха отишли да се преоблекат за предстоящата вечеря.

Когато васалът видя приближаването на Лоудън, той се облегна на стената и хвърли към брата на Маделин отвратен поглед.

Лоудън не му обърна внимание и заудря по вратата, крещейки да го пуснат в стаята.

Хенри бе този, който отвори вратата. Той поздрави учтиво Лоудън и му каза, че на никой не е позволено да говори с Маделин.

Преди Лоудън да успее да възрази, вратата се затръшна в лицето му.

Маделин наблюдаваше озадачена тази сцена. Не знаеше какво да мисли за поведението на Хенри. Братът на краля не се отдели от нея дори за миг, освен когато тя отиде в спалнята си, за да се преоблече за предстоящата си среща с краля.

— Лицето на брат ти беше червено като това на моя брат — обяви Хенри, след като затръшна вратата пред Лоудън. Отиде до Маделин, хвана ръката й и я отведе до прозореца на значително разстояние от вратата.

— Тези стени имат уши — прошепна й той.

Маделин забеляза, че гласът му бе много мил.

Тогава тя реши, че точно сега трябва да забрави всички слухове, които бе чувала за Хенри. Той не бе много красив мъж и в сравнение с Дънкън изглеждаше доста дребен. Слуховете гласяха, че Хенри ламти за власт, и че е манипулатор. Също се говореше, че е много похотлив и има около петнадесет незаконни деца.

Но тъй като той се бе държал толкова мило към нея, Маделин реши, че няма да го съди за нищо.

— Отново искам да ти благодаря, че подкрепи днес съпруга ми — каза Маделин, когато Хенри продължи да я наблюдава с очакване.

— Нещо дразни любопитството ми през целия следобед — призна Хенри. — Ако не мислиш, че е много лично, бих искал да те попитам какво ти каза Дънкън, преди да го оставим. Изглеждаше доста доволна от думите му.

— Каза ми, да не забравям, че Одисей си е у дома.

Когато тя не продължи с обяснението, Хенри поиска да му разкаже цялата история.

Думите му прозвучаха като арогантна заповед, но това не я притесни.

— Бях разказала на съпруга си историята за воина Одисей. Той бил далеч от жена си много дълго. Когато се завърнал, открил, че домът му е окупиран от зли мъже, които искали да наранят съпругата му и да заграбят всичките му богатства. Одисей изпратил съобщение на жена си, че си е у дома. Той прогонил от дома си натрапниците. Дънкън просто ми напомни, че той ще се погрижи за Лоудън.

— Значи със съпруга ти си приличаме — обяви Хенри. — Да, наистина е време къщата да се прочисти.

Маделин не го разбра.

— Тревожа се, че Дънкън може да каже нещо, което да вбеси краля — прошепна тя. — Ти сам каза колко избухлив характер има той.

— Има още нещо, което искам да обсъдя с теб — каза неочаквано Хенри. Гласът му бе станал по-твърд.

Маделин се опита да не изглежда разтревожена.

— Ти толкова добър приятел ли си на съпруга ми, колкото и съюзник? — попита тя.

Хенри кимна.

— Тогава ще направя всичко, което мога, за да ти помогна — каза Маделин.

— Ти си толкова лоялна, колкото и Дънкън — отбеляза Хенри. Очевидно бе доволен от този факт. — Ако се застъпя за теб пред краля, ще направиш ли това, което се реши. Дори това да означава изгнание за теб?

Маделин не знаеше как да отговори.

— Може да спасиш живота на съпруга си по този начин — добави Хенри.

— Ще направя това, което е нужно.

— Ще трябва да ми се довериш така, както се доверяваш на съпруга си — предупреди я Хенри.

Маделин кимна.

— Съпругът ми вярва, че от тримата братя, ти си най-умния… — тя замълча, когато осъзна какво каза.

Хенри се разсмя.

— Той знае колко съм ценен, нали?

Маделин се изчерви.

— Да, така е — призна тя. — Ще направя всичко, за да опазя съпруга си. Ако това означава, че трябва да умра, тогава така да бъде.

— Значи смяташ да пожертваш себе си? — попита Хенри. Гласът му отново бе станал мил. Той се усмихна и Маделин се обърка. — Дънкън никога не би се съгласил с плана ти.

— Тази тема е много сложна — прошепна Маделин.

— Каза, че ми имаш доверие. Ще помогна за каузата ти, мила моя.

Маделин кимна.

Започна да се навежда за реверанс, но после промени решението си и коленичи.

— Благодаря ви за помощта.

— Изправи се, Маделин. Аз не съм краля ти.

— Иска ми се да бяхте — призна тя. Главата й бе наведена, когато Хенри й помогна да се изправи на крака.

Той не отговори на предателските й думи, а отиде до вратата. Преди да я отвори се обърна към нея.

— Желанията се сбъдват, Маделин.

Тя се намръщи на странния му коментар.

— Когато влезем в залата, не показвай лоялност към нито една от страните, Маделин. Нека всеки да се чуди какво ще кажеш. Аз ще бъда до теб.

След тези думи Хенри излезе.

 

 

Изминаха цели два часа преди братът на краля да дойде за нея. Тя тръгна до него с ръце отпуснати до тялото й и с вдървено изправен гръб. Молеше се да не й обърнат голямо внимание. Мислеше си, че ако не види скоро Дънкън, ще умре. Имаше нужда да знае, че е близо до нея.

Когато двамата с Хенри влязоха в тронната зала, Маделин осъзна, че са закъснели. Повечето от гостите вече се хранеха, а слугите се движеха между масите.

Можеше да почувства погледите на множеството. Тя посрещна любопитството им със спокойно изражение. Беше доста трудно, защото огледа бавно цялата зала в търсене на Дънкън.

Съпругът й стоеше подпрян на отдалечената стена. Гилард и Едмънд бяха от двете му страни. Дънкън гледаше как съпругата му минава през залата. Изглеждаше сдържана и много, много красива. Носеше роклята, с която се бяха венчали. Споменът за това благословено събитие го спря да не хукне след нея.

— Държи се като кралица — прошепна Гилард.

— И изобщо не е непохватна — добави Едмънд.

— Тя е ужасена.

Щом каза това, Дънкън тръгна напред. Гилард и Едмънд веднага блокираха пътя му.

— Тя ще дойде при теб, Дънкън. Дай време на Хенри.

Докато Хенри се обърна да поговори със свой стар познат, Лоудън се приближи и прошепна на Маделин:

— Ще забия кинжала си в гърба ти, ако направиш и стъпка към барон Уекстън — заплаши я той. — И ще дам заповед да убият безценния ти свещеник.

— Кажи ми нещо — каза тя, изненадвайки брат си с гневните нотки в гласа си. — Смяташ ли да убиеш и Дънкън, и братята му, както и всичките му съюзници?

Лоудън не можа да се въздържи, сграбчи ръката й и я стисна силно.

— Не си играй с мен, Маделин. Аз имам повече власт от всеки друг мъж в Англия.

— Повече дори от нашия крал? — попита Хенри.

Лоудън видимо подскочи. Той се обърна към Хенри, като с това движение изви ръката на Маделин.

— Аз съм най-смиреният слуга на брат ви, нито повече, нито по-малко.

Хенри показа, че не е доволен от думите му и хвана ръката на Маделин, избутвайки тази на Лоудън. После се вгледа в червените белези, останали по нежната й кожа. Когато се обърна към Лоудън, в очите му като в огледало се отразяваше отвращението му.

— Смятам да представя сестра ти на още няколко от лоялните ни приятели.

Гласът му бе груб и го предизвикваше. Лоудън отстъпи крачка назад. Хвърли още един заплашителен поглед към сестра си и кимна на Хенри.

— Какво ти каза? — поиска да узнае Хенри.

— Закани се да убие вуйчо ми Бертон, ако направя и една стъпка към Дънкън.

— Блъфира, Маделин. Сега не може да направи нищо, не и пред толкова свидетели. А утре ще бъде прекалено късно. Довери ми се, знам какво говоря.

Клариса явно видя, че Хенри освободи Лоудън и забърза напред към Маделин.

— Смятах да покажа на Маделин прекрасните градини на брат ми — каза й Хенри.

— О, и аз бих се радвала да видя градините — обяви Клариса.

Тя явно планираше да остане до сестра си през цялата вечер, но Хенри веднага я отпрати.

— Може би някой друг път — каза той.

Клариса не успя да скрие омразата в погледа си, обърна се и без да каже и дума се отдалечи.

Маделин придружи Хенри до балкона.

— Кой е мъжът, който разговаря с Едмънд? — попита тя. — Онзи със светлата коса. Гледа доста несигурно.

Хенри бързо погледна към мъжа.

— Това е барон Рейнхолд.

— Женен ли е? Има ли семейство? — попита Маделин, опитвайки се да не звучи много любопитна.

— Така и не си взе жена — каза Хенри. — Защо се интересуваш от Рейнхолд.

— Познавал е майка ми — отвърна Маделин. Продължи да гледа барон Рейнхолд, в очакване и той да я погледне. Когато той най-сетне го стори, Маделин му се усмихна.

И макар че знаеше, че е невъзможно, й се прииска да прекара няколко минути насаме с барона. Според Клариса, Рейнхолд й бе баща и това бе причината съпругът на Рейчъл да я мрази.

Маделин беше копеле. Истината не я караше да се срамува. Никой, никога нямаше да научи за това, освен Дънкън, разбира се, и… Мили Боже, беше забравила да му каже.

— Дънкън смята ли барон Рейнхолд за свой приятел? — попита Маделин.

— Да — отвърна Хенри. — Защо питаш?

Тъй като Маделин не знаеше как да му отговори, сви рамене и смени темата.

— Много ми се иска да поговоря с Дънкън само за няколко минути. Току-що си спомних нещо, което непременно трябва да му кажа.

— Късметът е на твоя страна, Маделин. Видя ли как Лоудън и приятелите му напуснаха залата? Без съмнение ще се опита да говори с краля, преди да те повикат. Излез и чакай на балкона, ще ти изпратя Дънкън.

Не й се наложи да чака дълго.

— Маделин, всичко ще свърши много скоро — каза й Дънкън вместо поздрав, а после я прегърна и я целуна нежно. — Скоро, любима моя, обещавам ти. Имай вяра в мен, моя сладка…

— Вярвай ми, Дънкън — прошепна тя. — Вярваш ми, нали?

— Да — отвърна той. — Ела и застани до мен, докато говоря с краля. Той ще пристигне всеки миг.

Маделин поклати глава.

— Лоудън вярва, че признанията ми ще те погубят. Хенри иска брат ми да продължи да вярва в това до последния момент. Поради тази причина не мога да застана до теб. Не ми се мръщи, Дънкън. Всичко ще свърши много скоро. Имам да ти кажа една страхотна новина. Знам истината от няколко дни, но се случиха толкова неща, че забравих да ти кажа…

— Маделин.

Тя осъзна, че говори безсмислици.

— Аз съм незаконно родена, какво мислиш за това, съпруже?

Дънкън изглеждаше изненадан.

— Аз съм копеле, Дънкън. Не те ли радва това? Господ ми е свидетел, аз съм истински щастлива, защото това означава, че нямам никаква кръвна връзка с Лоудън.

— Кой те е нарекъл копеле? — попита Дънкън. Гласът му бе спокоен, но все пак изпълнен с гняв.

— Никой. Чух Лоудън и Клариса да говорят за това. Винаги съм се чудела защо Лоудън и баща му са се обърнали срещу майка ми. И сега знам истината. Тя е носила дете под сърцето си, когато се е омъжила. Носела е мен — Дънкън я гледаше объркано и тя започна да се тревожи. — Ще има ли някакво значение за теб, че си се оженил за копеле?

— Не казвай нищо повече — каза той и поклати глава. Но се усмихваше и сърцето на Маделин се преизпълни с любов. — Съпруго моя, ти си единствената жена на света, която би се зарадвала на подобна новина — той се опитваше да не се разсмее.

— Лоудън няма да каже на никого — прошепна Маделин. — Той ме накара да се почувствам свободна, без дори да го осъзнава. За теб има ли значение?

— Как може да ми задаваш подобен въпрос?

— Защото те обичам — каза Маделин и очите й блеснаха весело. — Всичко, което може да те разстрои, ме интересува. Трябва да ме обичаш завинаги, съпруже. Обеща ми.

— Да, Маделин — отговори той. — Завинаги.

Точно когато Дънкън се наведе да целуне отново жена си, зад тях прозвуча сигнал от тръба.

— Знаеш ли кой е истинският ти баща? — попита той, когато страхът се върна в очите на Маделин.

— Рейнхолд — отговори тя и закима усилено, когато Дънкън й се усмихна. — Радваш се. Мога да видя, че се радваш.

— Страшно много при това — прошепна Дънкън. — Той е достоен мъж.

Хенри ги прекъсна, появявайки се зад него.

— Време е — каза той. — Маделин, ела с мен. Кралят чака.

Дънкън можеше да я почувства как трепери. Той я притисна силно към себе си, преди да я освободи. Когато тя тръгна, той се помъчи да измисли нещо, каквото и да е, което да прогони тревогата й.

Маделин вече почти бе влязла в залата, когато той извика зад нея.

— Рейнхолд има червена коса, съпруго. Червена като пламък.

Тя не се обърна.

— По-скоро е кестенява, отколкото червена, Дънкън. И сам можеш да видиш това.

И тогава до него достигна смехът й, и той знаеше, че всичко ще бъде наред.