Джули Гарууд
Чест и величие (9)

Девета глава

„Отвращавайте се от злото и придържайте се към доброто.“

Новият завет, Римляни, 12:9

Маделин бе ужасена от гледката пред себе си. Тя разпозна Адела в мига, в който я видя, защото жената удивително много приличаше на Гилард. Имаше същата кестенява коса и кафяви очи. Но не бе висока като брат си и беше невероятно слабичка с нездрав тен, който навеждаше на мисълта, че момичето е болно.

Адела бе облечена с рокля, която някога вероятно е била доста светла. Сега бе покрита с кал и мръсотия и бе трудно да се определи истинския й цвят. Косата й, дълга и права, бе също толкова мръсна, колкото и дрехата й. Маделин си помисли, че в заплетената й коса сигурно имаше и нещо повече от мръсотия.

Но след като първоначалният й шок премина, осъзна, че не е отвратена от външността й. Можеше да види изплашения, почти обсебен поглед в очите на момичето. В тях се четеше ужасна болка и отчаяние. Маделин усети, че очите й се пълнят със сълзи. Милостиви боже, брат й бе отговорен за това. Маделин бе сигурна, че Лоудън щеше да прекара вечността в ада. Дънкън обви ръце около раменете й и я придърпа плътно към себе си. Младото момиче не знаеше защо, но започна да трепери в прегръдките му.

— Ще я убия, Дънкън — заплаши Адела.

Изведнъж отнякъде се появи Едмънд. Маделин видя как мъжа забърза към сестра си и я хвана за ръката.

Адела бавно последва брат си до масата. Той й говореше нещо, но гласът му бе прекалено тих, за да може да се чуе нещо. По всичко личеше, че се опитва да успокои сестра си. Походката й вече не беше толкова скована и тя кимна няколко пъти, съгласявайки се с думите на брат си.

Когато Адела се настани до Едмънд, отново изкрещя заплахата си.

— Мое право е да я убия, Дънкън.

В очите й се четеше такава омраза, че ако той не я държеше здраво, Маделин щеше да отстъпи назад.

Младата жена не знаеше как да отговори на тази заплаха. Най-после кимна, за да покаже на Адела, че е разбрала думите й, но в същия миг помисли, че с това действие, сякаш изразява съгласието си, и добави:

— Можеш да опиташ, Адела.

Отговорът й отприщи яростта на другата жена. Сестрата на Дънкън скочи толкова бързо от стола, че той се преобърна, падна от платформата и се блъсна с трясък в каменния под.

— В мига щом се обърнеш с гръб към мен, аз ще…

— Достатъчно — гласът на Дънкън прокънтя из залата. Заповедта му имаше моментален ефект. Адела се сви и сякаш се смали пред очите на Маделин.

Едмънд очевидно не хареса начина, по който Дънкън изкрещя на сестра им. Той погледна намръщено брат си, преди да вдигне стола от пода и да настани Адела на него.

Дънкън измърмори под нос някаква ругатня. Пусна раменете на Маделин, но хвана и задържа ръката й. След това излезе от залата, повличайки я след себе си. Наложи й се да подтичва, за да върви в крачка с него.

Той не я пусна, нито забави ход, докато не стигнаха площадката в горната част на стълбището, водещо до стаята й в кулата.

— Как може да й позволяваш да се държи така? — попита тя.

— Брат ти е виновен за всичко — отвърна й Дънкън.

Маделин знаеше, че всеки момент ще се разплаче. Въпреки това изправи рамене.

— Много съм уморена, Дънкън. Бих искала вече да си лягам.

Тя бавно влезе в стаята, молейки се той да не я последва. След миг чу тропането на ботушите му по стълбите и разбра, че си е тръгнал.

Обърна се, затвори вратата и едва успя да стигне до леглото, преди да се разридае.

 

 

След като я остави, Дънкън незабавно се върна в залата. Смяташе да принуди братята си да му съдействат за плана, който бе измислил спрямо Маделин.

Едмънд и Гилард все още стояха на масата, споделяйки кана ейл. За негово облекчение, Адела вече бе напуснала залата.

Когато Дънкън се настани на мястото си, Гилард плъзна към него каната с питието, но пръв проговори Едмънд.

— Нима сега ние от рода Уекстън ще трябва да защитаваме сестрата на Лоудън от нашата?

— Маделин не е сторила нищо лошо на Адела — защити я Гилард. — Тя въобще не прилича на брат си и ти го знаеш дяволски добре, Едмънд. Ние се отнесохме към нея по най-безсрамен начин, а тя дори не е казала една лоша дума срещу нас.

— Не се прави на защитник на Маделин пред мен — озъби се Едмънд. — Тя е смела — призна и сви рамене. — Вече ни разказа историята как ти е спасила кожата по време на битката, Гилард. Господи, та ти ни я разказа толкова пъти, че вече я знам наизуст — после се обърна към Дънкън. — Проблемът изобщо не е в характера на Маделин. Самото й присъствие разстройва Адела.

— Да — намеси се Дънкън. — И това ме радва истински.

— Какви ги говориш? — възмути се Едмънд.

— Преди да си изпуснеш нервите, отговори ми на един въпрос. Кога за последно Адела говори с теб?

— В Лондон, веднага след като я намерихме — отговори Едмънд. В гласа му се долавяше раздразнение, но Дънкън не се интересуваше.

— Гилард? Кога за последно сестра ни говори с теб?

— По същото време, когато и с Едмънд — отговори намръщен най-малкият брат. — Каза ми какво се е случило и това беше всичко. Знаеш, че не е казала и дума от онази нощ.

— До тази вечер — напомни му Дънкън. — Адела започна да говори щом видя Маделин.

— И смяташ, че това е добър знак? — попита недоверчиво Едмънд. — Адела наистина проговори, но само за да заплаши с убийство, братко. Милостиви боже, нашата сладка сестричка се закле, че ще убие Маделин. Не гледам на това като на възстановяване.

— Адела постепенно се връща отново при нас — обясни Дънкън. — В момента тя е гневна и то толкова, че яростта замъглява разума й, но аз вярвам, че с помощта на Маделин тя ще започне да се възстановява.

Едмънд поклати глава.

— Когато сестра ни Катрин дойде на гости, Адела дори не я погледна. Защо си мислиш, че Маделин ще успее да помогне, след като дори собствената ни сестра не успя да го стори.

На Дънкън му бе изключително трудно да изрази с думи чувствата си. Не бе свикнал да обсъжда с братята си толкова важни проблеми. Не, обикновено той раздаваше заповеди и очакваше всеки да направи всичко по силите си, за да му угоди. Дънкън управляваше домакинството си по същия начин, както и воините си, точно както бе правил и баща му преди него. Единственото изключение на това правило бе, когато тренираше с хората си. Тогава Дънкън ставаше не само активен участник, но и техен учител, изискващ да овладеят всичките му бойни умения.

Но положението, в което се намираха, бе доста необичайно за тях. Братята му заслужаваха да знаят какво е решил да прави. Все пак Адела бе и тяхна сестра. И те също имаха право да изразят гласно мнението си.

— Предлагам отново да изпратим хора, за да доведат Катрин — намеси се Едмънд със стиснати зъби.

— Не е нужно — заяви Дънкън. — Маделин ще помогне на Адела. Само трябва да й дадем няколко насоки — добави с лека усмивка. — Тя е единствената, която може да разбере какво става в ума на Адела. Рано или късно сестра ни ще се обърне към нея.

— Да, Дънкън, Адела ще се обърне към твоята Маделин веднага с кинжал в ръка и изпълнена с желание за убийство. Трябва да вземем предпазни мерки.

— Не искам да излагаме Маделин на опасност — отбеляза Гилард. — Смятам, че трябва да я пуснем да си върви. Лоудън веднага ще я открие. Тя не е притежание на Дънкън, Едмънд. Всички сме отговорни за нея еднакво — гласът му бе мек, но по напрегнатите рамене и от начина, по който гледаше брат си, личеше, че открито го предизвиква.

— Маделин е моя, Гилард — тихо, но заплашително произнесе Дънкън.

Гилард неохотно кимна, за да изрази съгласието си.

Едмънд наблюдаваше братята си. Въобще не му допадна собственическия тон в гласа на Дънкън. Изведнъж осъзна, че е съгласен с Гилард, а това беше нещо, което рядко се случваше, защото в повечето случаи братята бяха на различно мнение.

— Може би наистина трябва да освободим Маделин — каза той, докато вече обмисляше различните възможности, за да я отпратят час по-скоро и по-надалеч.

Юмрукът на Дънкън се стовари със сила, достатъчна да преобърне каната с ейл от масата. Тя щеше да падне на пода, ако Гилард не бе реагирал достатъчно бързо.

— Маделин няма да ходи никъде, Едмънд. Ще те попитам само веднъж, братко. Ще ме подкрепиш ли?

За миг надвисна тягостна тишина между двамата братя.

— Значи държиш на това? — най-после каза Едмънд.

Дънкън кимна. Гилард ги гледаше смутено. Очевидно бе пропуснал нещо, но не знаеше какво точно.

— Да, така ще бъде — повтори Дънкън. — Смяташ ли да ми противоречиш по този въпрос?

Едмънд въздъхна и поклати глава.

— Не. Зад теб съм, Дънкън, но ще те предупредя, че това решение ще ти навлече куп проблеми.

— Няма да се разколебая, Едмънд — Дънкън не сметна за нужно да продължава разговора.

Гилард реши, че ще изчака да остане насаме с Едмънд, за да го попита за какво бе всичко това. Освен това един от коментарите предизвика нов въпрос в ума му.

— Дънкън? Какво имаше предвид, когато каза, че трябва да дадем няколко насоки на Маделин, за да помогне на Адела?

Той се обърна към Гилард. Бе много доволен от подкрепата на Едмънд и настроението му доста се разведри.

— Маделин е имала преживявания, които ще й са от полза със сестра ни. Предложението ми е да ги срещаме възможно най-често. Едмънд, твое задължение ще бъде всяка вечер да придружаваш Адела долу за вечеря. Гилард, ти ще водиш Маделин. Тя не се страхува от теб.

— А от мен се страхува, така ли? — попита недоверчиво Едмънд.

Дънкън игнорира въпроса, но погледна раздразнено брат си, за да му даде да разбере, че мрази да го прекъсват.

— Не ме интересува дали Адела, или Маделин отказват да слязат. Ако се наложи, ги довлечете насила долу, но те ще се хранят заедно.

— Адела ще пречупи нежната ни Маделин — възпротиви се Гилард. — Сладката Маделин няма да успее да се справи с…

— Сладката Маделин има темперамент по-свиреп и от разярена котка, Гилард — раздразнено го прекъсна Дънкън. — Трябва само да я предизвикаме да покаже ноктите си.

— Какви ги говориш? — извика изненадано Гилард. — Маделин е нежна девойка. Защо…

Обичайното намръщено изражение напусна Едмънд. Той дори се засмя.

— Има и доста сладък ляв юмрук, Гилард. Всички много добре знаем каква нежна девойка е тя. Показа го като крещеше толкова силно, че сигурно цяла Англия я е чула.

— Тогава треската владееше ума й. Дънкън, казах ти, че трябваше да й отрежем косата, за да прогоним демоните. Маделин не бе на себе си. Дори не си спомня, че е посинила окото на Едмънд.

Дънкън поклати глава.

— Не е нужно да я защитаваш пред мен — каза той.

— Е, какво смяташ да правиш с нея? — попита Гилард, без да успее да скрие заповедническите нотки, прокрадващи се в гласа му.

— Тя ще остане тук в безопасност, Гилард — след като каза това, той се изправи, за да излезе от стаята, но Едмънд го спря.

— Няма да е в безопасност, докато Адела не възвърне разсъдъка си. Маделин ще е подложена на доста изпитания.

— Всички ние ще сме подложени на изпитание — каза Дънкън. — Но с Божията воля, всичко ще се нареди.

После се сбогува с братята си и се отправи към езерото за вечерното си плуване.

Мислите му продължаваха да се връщат към Маделин. Нямаше как да отрече истината. По някаква странна ирония на съдбата, тя бе останала недокосната от злото, владеещо брат й. Бе жена, на която можеш да разчиташ. Макар да криеше истинската си същност, помисли си Дънкън с усмивка, той бе имал безценна възможност да я види такава каквато е. По време на силната треска, бе показала, че е страстна и духовита. Да, тя бе чувствена жена, жадна за живот и това го очарова неимоверно.

Вероятно, помисли си той, и Адела щеше да помогне несъзнателно на Маделин. Сестра му несъзнателно можеше да я накара да събори стените, с които се бе обградила.

Ледената вода най-после успя да разсея Дънкън достатъчно, да го накара поне за миг да забрави мислите си. Реши, че след като приключи с плуването ще отиде при Маделин. Това бе достатъчно добра причина да побърза с ритуала си.

 

 

Маделин тъкмо бе отворила капаците на прозорците, когато видя Дънкън да върви към близкото езеро. Бе с гръб към нея и тя проследи как мъжа свали всичките си дрехи, преди да се потопи във водата.

За нейно учудване не се почувства засрамена, че го вижда без дрехи. Да, голотата му въобще не я притесняваше. Бе просто твърде изумена от действията на този глупав мъж, за да я е грижа дали се изчервява. Освен това, той бе с гръб към нея, и така й спестяваше неудобството.

Тя не можеше да повярва, че Дънкън наистина ще се потопи във водата, но той направи точно това, без да се поколебае дори за миг.

Пълната луна й осигуряваше достатъчно светлина, за да може без проблем да го проследи как плува от единия до другия край на езерото и обратно. Маделин не го изпусна от поглед дори за миг, но вродената й срамежливост я накара да затвори очи, щом го видя да излиза на брега. Изчака няколко минути, които според нея му бяха достатъчни, за да се облече и отново отвори очи.

Дънкън стоеше на брега на езерото, долната част на тялото му вече бе покрита. Наистина приличаше на отмъстителния кръщелник на Зевс, надарен с най-великолепното тялото, което бе виждала.

Той не си направи труда да облече туниката си, а вместо това я преметна през рамо. „Не му ли е студено?“ Маделин вече трепереше само от полъха на свежия бриз, долитащ през отворения прозорец. А Дънкън се държеше така, сякаш бе топъл пролетен ден. Вървеше към дома си с бавна, ленива походка.

Сърцето й се разтуптя по-бързо, когато Дънкън се приближи. Наистина имаше добро телосложение с дълги крака, тесен кръст и невероятно широки рамене. Силните му мускулести ръце бяха ясно подчертани на лунната светлина. Маделин можеше да види и релефните мускули на гърдите му. Мощта, която се излъчваше от него, дори и от това голямо разстояние, я вълнуваше и плашеше едновременно.

Изведнъж Дънкън спря и погледна нагоре, улавяйки Маделин да го гледа. Тя инстинктивно понечи да му махне за поздрав, но се отказа боязливо. Не можа да види лицето му, но бе сигурна, че се мръщи. Господ й бе свидетел, че това бе обичайното му изражение.

Тя се обърна и се върна в леглото си, забравяйки да затвори капаците на прозорците.

Все още беше ядосана. Всеки път като се сетеше за Адела й идваше да закрещи. Но вместо това плака почти цял час, докато страните й се зачервиха и очите й подпухнаха.

Адела бе виновна за яростта й. Горкото момиче бе преживяло толкова много мъка.

Маделин знаеше, какво е да зависиш от милостта на някой друг. Разбираше гнева, бушуващ в Адела и й съчувстваше.

Но също така беше ядосана и на братята Уекстън, които бяха усложнили ситуацията, отнасяйки се с нея като с болна.

Маделин взе решение, че отсега нататък ще се грижи за Адела. Не мислеше, че иска да й помогне само защото Лоудън бе причината за всички беди, които бе изживяла. Въпреки че бе негова сестра, тя не се чувстваше отговорна за деянията му. Щеше да й помогне, защото младата жена бе много уязвима и сякаш бе изгубила себе си.

Тя щеше да бъде нежна и мила и с времето Адела щеше да приеме утехата, която й предлагаше.

Господ да й е на помощ, Маделин отново се разплака. Чувстваше се като в капан. Беше толкова близо до границата и до дома на братовчедка си Едуайт, но засега трябваше да отложи плановете си за бягство. Адела имаше нужда от любов и грижи, а онези варвари — братята й — не знаеха значението на нито една от тези думи. Да, докато сестрата на Дънкън не се възстановеше, тук се нуждаеха от нея.

Въздухът в стаята стана леденостуден. Маделин се сгуши под завивките трепереща, преди да осъзнае, че капаците на прозорците са отворени. Стана от леглото, уви една кожа около раменете си и забърза към прозореца.

Беше започнало да вали и Маделин реши, че времето подхожда на настроението й. Погледна навън само за да се увери, че Дънкън не е все още там, а после и към ниския хълм зад защитните стени.

Там имаше някакво животно. Беше толкова изумена от гледката, че се повдигна на пръсти, навеждайки се през прозореца, и не отмести погледа си дори за секунда, защото се боеше, че ако мигне дори веднъж, звярът ще изчезне от полезрението й.

Животното сякаш гледаше право към нея. Тогава Маделин си помисли, че и нейният ум е размътен, също като този на Адела. Милостиви Боже, звярът приличаше на вълк. И, Господи, беше великолепен.

Маделин поклати глава, но продължи да гледа, сякаш хипнотизирана от гледката. Когато вълкът изви шия назад, тя си помисли, че ще започне да вие. Но дори и да беше така, до нея не достигна никакъв звук, и тя реши, че за това са виновни вятърът и дъждът, блъскащи се в каменните стени на крепостта.

Нямаше представа колко дълго е стояла до прозореца, гледайки животното. Умишлено затвори очи за няколко секунди, но когато ги отвори, вълкът все още бе там.

— Това е само някакво куче — промърмори тя. Да, куче, а не вълк. И добави: — Едно доста голямо куче.

Ако Маделин бе суеверна щеше да заключи, че вълкът е поличба.

Тя затвори прозорците и се върна в леглото.

Съзнанието й бе пълно с образи на дивия звяр. Необходимо й бе доста време, преди да се успокои достатъчно, за да заспи. Последната й мисъл бе доста глупава. Реши, че все пак не е видяла вълк.

Маделин трепереше толкова силно от нощния студ, че се събуди. Усети, че Дънкън обви ръцете си около нея и я притиска към топлото си тяло.

Тя се усмихна на този прекрасен сън и заспа дълбоко.