Джули Гарууд
Чест и величие (2)

Втора глава

„Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя…“

Новия завет, Римляни, 12:19

— Да не би да полудя? — прошепна учудено Маделин.

Баронът не й отговори, но навъсеното му изражение й показа, че въпросът не му е допаднал. Дръпна Маделин да се изправи на крака и я хвана за раменете, за да я задържи. Без помощта му щеше да се свлече отново на колене. Тя си помисли, че за мъж с подобни размери, докосването му бе изключително нежно и това прозрение още повече я обърка.

Но не можеше да разбере хитростта му. Мъжът бе пленника, а тя спасителката му и той със сигурност осъзнаваше този факт, нали така? Бе рискувала всичко заради него. Мили Боже, та тя бе докоснала краката му, стопли ги, направи всичко, което можа.

Той се извисяваше над нея, един благородник, превърнал се във варварин, на лицето му бе изписано такова свирепо изражение, каквото подхождаше на мъж с неговите гигантски размери. Тя почувства силата му, толкова мощна и болезнена като докосване на нажежен ръжен. Отчаяно се замоли да не помръдне от смразяващия поглед на ледено сивите му очи, макар да знаеше, че вече трепери достатъчно силно и той го е забелязал.

Погрешно разбрал реакцията й, той се наведе и вдигна наметалото й. Обви дрехата около раменете на Маделин, а ръцете му докоснаха леко гърдите й. Тя си помисли, че го бе направил несъзнателно, но въпреки това направи крачка назад и загърна наметалото пред себе си. Баронът се намръщи. Хвана ръцете й, обърна се и я задърпа след себе си надолу по тъмния коридор.

Налагаше й се да тича, за да не изостава, в противен случай, щеше да му се наложи да я влачи.

— Защо искаш да се изправиш срещу мъжете на Лоудън, когато не е нужно?

Мъжът не й отговори. Воинът вървеше направо към смъртта си и тя опита да го спре.

— Моля те, бароне, не го прави. Послушай ме. Студът е увредил ума ти. Те ще те убият.

Маделин дръпна ръката му, използвайки цялата си сила, но дори не забави крачката му. Какво в името на Бога трябваше да направи, за да го спаси?

Стигнаха до тежката врата, водеща към вътрешния двор. Той дръпна вратата толкова силно, че от нея останаха само пантите. Тя се разпадна на дъски върху каменния под. Маделин бе издърпана навън, на леденостудения вятър, който я блъсна в лицето и разруши заключението й от преди час, че мъжът е глупав. Не, той въобще не бе глупав.

Доказателството за това я обграждаше. Около сто воина се бяха подредили във вътрешния двор и двойно повече мъже се плъзгаха от върха на защитната стена. Бяха бързи като вятъра и безшумни като крадци, и всеки един от тях носеше синьо и бяло, цветовете на барон Уекстън.

Маделин бе поразена от гледката и дори не забеляза, че похитителят й е спрял, наблюдавайки хората си, чиято численост бързо се увеличаваше. Тя се блъсна в гърба му, инстинктивно се хвана за него, за да не падне, и чак тогава осъзна, че е пуснал ръцете й.

Той се държеше така, сякаш Маделин не беше там, увиснала на гърба му, стискайки ризницата му, сякаш е извора на живота й. Помисли си, че изглежда така, все едно се крие, или по-лошо, сякаш трепери от страх, затова веднага направи стъпка настрани, за да могат всичките му мъже да я видят. Върхът на главата й стигаше до рамото на барона. Тя застана с изправени рамене в опит да имитира предизвикателната му поза, като се молеше ужасът, който изпитваше да не си проличи.

Господи, колко бе изплашена. В интерес на истината не се страхуваше от самата смърт, ужасяваше се от онова, което я предшестваше. Да, и дори поведението й от преди малко я караше да се чувства зле. Дали щеше да стане бързо или бавно? Дали щеше да изгуби крехкият си контрол в последната минута и да се държи като страхливка? Тези мисли я разстроиха толкова много, че едва не изкрещя, че иска първа да бъде докосната от острието на смъртта. Но да се моли за бърз край също щеше да я представи като страхливка, нали? И тогава предсказанието на брат й щеше да се изпълни.

Барон Уекстън нямаше и бегла представа какви мисли бушуват в ума на пленницата му. Той погледна надолу към нея, видя спокойното й изражение и се изненада. Изглеждаше невъзмутима, почти ведра, но той знаеше, че държанието й скоро ще се промени. Маделин щеше да стане свидетел на неговото отмъщение. Смяташе напълно да разруши дома й. Нямаше и съмнение, че тя щеше да плаче и да моли за милост, докато не свършеше това, което бе намислил.

Един от воините побърза да застане пред господаря си. Беше очевидно, че мъжът е роднина на похитителя й, защото косите им бяха с един и същи цвят и двамата имаха еднакво мускулесто телосложение, макар че не бе толкова висок, колкото барона. Мъжът не погледна към Маделин, а веднага се обърна към своя водач.

— Дънкън? Смяташ ли да дадеш някакви нареждания, или ще стоим тук цяла нощ?

Името му бе Дънкън. Странно, но чувайки рожденото му име страхът на Маделин отслабна. Дънкън… да, в съзнанието й името го правеше да изглежда по-човечен.

— Е, братко? — попита отново мъжът, разкривайки каква бе роднинската им връзка и причината баронът да позволява такова държание на своя васал.

След това воина, който със сигурност бе по-младия брат, съдейки по изражението му и липсата на бойни белези, се обърна към Маделин. Кафявите му очи я изгледаха презрително.

Изглеждаше така сякаш има желание да я удари. Вероятно за това отстъпи назад, сякаш за да увеличи разстоянието помежду им, все едно изведнъж бе станала прокажена.

— Лоудън не е тук, Гилард — каза Дънкън на брат си.

Баронът направи коментара си толкова спокойно, че в Маделин веднага се прокрадна надежда.

— Значи в такъв случай ще си заминете, милорд? — попита тя, обръщайки се да го погледне.

Дънкън не й отговори. Тя щеше да повтори въпроса си, ако васалът не бе започнал да отправя обидни забележки. Той не отлепяше поглед от нея, докато изливаше раздразнението си. Макар Маделин да не разбираше повечето от отвратителните коментари, по плашещия поглед на Гилард съдеше, че са неприлични.

Дънкън тъкмо щеше да заповяда на брат си да прекрати тази детинска тирада, когато усети, че девойката хвана ръката му. Докосването й толкова го удиви, че не знаеше как да реагира.

Маделин се притисна към него и той почувства треперенето й. Въпреки това, когато се обърна, за да я погледне, тя изглеждаше спокойна. Дънкън поклати глава. Знаеше, че брат му няма представа, колко ужасява Маделин. В интерес на истината, Дънкън се съмняваше, че Гилард би се заинтересовал, дори и да знаеше.

Гнева на Гилард изведнъж го подразни. Маделин бе негова пленница, а не противник, и колкото по-скоро брат му разбереше как да се отнася към нея, толкова по-добре.

— Достатъчно! — заповяда той. — Лоудън не е тук. И недоволните ти викове няма да го върнат.

Изведнъж Дънкън издърпа рязко ръката си от тази на Маделин. След това обви ръка около раменете й, удряйки я леко в бързината и я притисна до себе си. Гилард бе толкова потресен от очевидното му защитничество, че можеше само да стои и да го гледа с отворена уста.

— Лоудън сигурно е тръгнал по южния път, Гилард, в противен случай щяхте да го забележите — каза Дънкън.

Маделин не можа да не се намеси:

— Няма ли да си отивате у дома? — опита да не изразява нетърпението си. — Можеш да предизвикаш Лоудън някой друг път — предложи тя, надявайки се да потуши разочарованието им.

Двамата братя се обърнаха, за да я погледнат. Никой не й отговори, но по израза на лицата им си личеше, че според тях си е загубила ума.

Страхът й отново започна да нараства. Леденият поглед на барона едва не подкоси коленете на Маделин. Тя бързо снижи очите си, докато не се оказа втренчена в гърдите му, засрамена до дъното на душата си, задето бе доказала, че е слабохарактерна.

— Не съм луда — промърмори тя. — Все още можете да се махнете от тук, преди да ви хванат.

Дънкън игнорира коментара й. Хвана завързаните й ръце и я повлече към мястото, от което го бе освободила. Маделин се препъна два пъти, тъй като краката й не я държаха от страх. Когато Дънкън най-после я освободи, девойката се облегна на дървения кол и зачака да види какво ще бъде следващото му действие.

Баронът я погледна кръвнишки. Маделин го прие като неизречена заповед да не мърда от мястото си. След това се обърна така, че широките му рамене напълно да закриват воините му от погледа й. Мускулестите му крака бяха леко разкрачени, а ръцете му, свити в юмруци, опрени заплашително на кръста. Това бе бойна стойка, с която воинът предизвикваше противника си.

— Никой да не е посмял да я докосне. Тя е моя — мощният глас на Дънкън отекна над хората му с такава сила, сякаш ледени блокове се затъркаляха върху тях.

Маделин се обърна, за да погледне към вратите на крепостта. Със сигурност гласа на барона бе достигнал до вътрешността и бе вдигнал на крак спящите воини на брат й. Въпреки това хората на Лоудън не изскочиха веднага на двора, и тя реши, че силният вятър бе отнесъл гласа на барона.

Дънкън понечи да се отдалечи от Маделин, но тя се пресегна и го хвана за ризницата. Стоманеният й край проряза пръстите й. Болезнено изражение се появи на лицето й, но не бе сигурна дали заради порязаните й пръстите, или заради разгневения поглед, с който я удостои баронът, щом се обърна към нея. Той застана толкова близко, че гърдите му буквално докосваха нейните. Маделин трябваше да погледне нагоре, за да види лицето му.

— Не разбираш, бароне — избъбри тя. — Само ако чуеш доводите ми, ще осъзнаеш колко глупав е планът ти.

— Колко глупав е планът ми? — повтори Дънкън, удивен от разгорещеното й избухване.

Той не разбираше защо иска да узнае какво има предвид девойката, но беше точно така. По дяволите, тя току-що го бе обидила. Беше убивал мъже и за по-малко. Въпреки това невинният поглед на лицето й и прямотата в гласа й, му подсказваха, че тя дори не осъзнава, че върши нещо нередно.

Маделин помисли, че Дънкън изглежда така, сякаш изгаря от желание да я удуши. Трябваше да се пребори с желанието да затвори очи пред заплашителното му изражение.

— Ако си дошъл за мен, значи си губиш времето.

— Смяташ, че не си достатъчно ценна, за да привлечеш вниманието ми? — попита Дънкън.

— Разбира се. В очите на брат ми не струвам и пукната пара. Това е факт, с който съм добре запозната — добави сериозно и воинът бе убеден, че тя вярва на думите си. — Със сигурност ще умрете тази нощ. Хората на Лоудън ви превъзхождат поне с четири към едно. Има още едно помещение, до външната стена, където в момента спят над сто воина. Ще чуят, когато започнете да се сражавате. Какво мислиш за това? — попита тя, осъзнавайки, че кърши ръце, но не можеше да се спре.

Дънкън стоеше, взирайки се в нея с озадачено изражение. Маделин се молеше информацията, която му бе съобщила да му покаже колко безумен бе планът му.

Молитвите й бяха напразни. Когато баронът най-после реагира, не се случи това, което очакваше тя. Той просто сви рамене.

Държанието му я разгневи. Глупавият воин очевидно бе решен да умре.

— Беше ненужно да се моля да се вразумиш, нали? — попита Маделин.

— Да — отвърна й Дънкън.

Топлият блясък, озарил очите му я изненада. Но той изчезна толкова бързо, че тя дори не можа да реагира. Да не би баронът да й се присмиваше?

Нямаше смелостта да го попита. Дънкън се взира в нея още около минута, после поклати глава, обърна се и тръгна към дома на Лоудън. Очевидно бе решил, че е изгубил достатъчно време с нея.

Нямаше и намек за това, което бе намислил да прави. Съдейки по мекия му поглед и бавните, спокойни крачки, човек би могъл да си помисли, че е тръгнал на светска визита.

Но Маделин знаеше, че само изглежда така. Изведнъж бе завладяна от толкова сковаващ страх, че си помисли, че ще й прилошее. Усещаше как паниката се надига у нея и прогаря всичко по пътя си, преди да заседне на топка в гърлото й. Няколко пъти пое дълбоко въздух, докато се опитваше да развърже възела, с който бяха стегнати ръцете й. Осъзна, че навън има слуги, които спят пред вратите и ужасът, който я завладя, направи задачата й невъзможна. Съмняваше се, че хората на Дънкън биха се поколебали да убият невъоръжен човек. Лоудън със сигурност не би се замислил.

Тя знаеше, че много скоро ще умре. Просто нямаше друг начин, все пак бе сестра на Лоудън. Но ако можеше да спаси някой невинен човек, преди да умре, нямаше ли това добро дело да осмисли съществуването й? Мили Боже, ако спасеше един човек, това нямаше ли да направи живота й значим… за някой?

Маделин продължаваше да се бори с въжето, докато наблюдаваше барона. Когато стигна до стъпалата и погледна към мъжете си, истинските му намерения станаха напълно очевидни. По изражението му си личеше колкото е разярен.

Дънкън бавно вдигна меча си във въздуха. Тогава гласът му се извиси с такава сила, че със сигурност успя да проникне през дебелите каменни стени на крепостта. Думите му бяха кристално ясни.

— Никаква милост!

Бойни викове се чуха от всички страни около Маделин. Умът й изобрази това, което не можеше да види и сякаш я плени в чистилище от ужасни мисли. Тя никога не бе ставала свидетел на битка, само бе слушала преувеличени истории за ловкост и мъжество от хвалбите на победителите. Но нито една от тези истории не включваше описания на убийствата и когато сражението се развихри в двора, мислите на Маделин за чистилището се превърнаха в жив ад, щом кръвта на жертвите се разплиска от желанието за отмъщение на нападателите.

Въпреки че мъжете на Лоудън бяха по̀ многобройни, Маделин скоро осъзна, че те са много по̀ неопитни, отколкото добре тренираните воини на Дънкън. Тя видя как един от бойците на брат й вдигна меча си срещу барона и изгуби живота си. Стана свидетел и на това как друг нетърпелив воин се хвърли напред с копие в ръка и остана стъписан, когато и оръжието, и ръката му бяха откъснати от тялото. Разнесе се пронизителен агонизиращ писък, когато воинът падна напред и започна да се дави в собствената си кръв.

Стомахът на Маделин се преобърна от тази жестокост и тя затвори очи, за да избяга от заобикалящия я ужас, но въпреки това картините не спираха да се повтарят отново и отново в съзнанието й.

Едно момче, за което тя помисли, че е оръженосеца на Дънкън, изтича и застана до нея. То беше със светлоруса коса, среден ръст и толкова мускулест, че изглеждаше закръглен. Той измъкна един кинжал и го стисна пред себе си.

Не й обърна никакво внимание, насочил поглед към господаря си, но Маделин знаеше, че е застанал пред нея, за да я пази. Само преди няколко минути Дънкън му бе заповядал с жест да го направи.

Отчаяно се опитваше да се фокусира върху лицето на оръженосеца, който нервно дъвчеше долната си устна. Не бе сигурна дали го прави от страх, или от вълнение. Изведнъж той хукна на някъде, оставяйки я отново незащитена.

Тя се обърна, за да погледне към Дънкън. Забеляза, че е изтървал щита си и че оръженосеца му тича към него, за да му го подаде. В бързината момчето изпусна кинжала си.

Маделин изтича, грабна камата и се върна на мястото си, в случай, че Дънкън дойдеше за нея. Коленичи на земята, мантията я обгърна плътно, скривайки действията й и започна да реже въжето, с което бяха завързани ръцете й. До нея достигна острият мирис на пушек. Вдигна поглед, точно в момента, в който входът на крепостта избухна в пламъци. Сега слугите се смесиха с биещите се мъже и тичаха към главната порта в опит да се спасят. А огънят ги преследваше, нагорещявайки въздуха.

Саймън, първороден син на управителя Сакстън, който вече бе възрастен мъж, си проправи път до Маделин. По лицето му се стичаха сълзи, а слабите му рамене бяха приведени от отчаяние.

— Помислих, че са ви довършили, милейди — прошепна той и й помогна да се изправи на крака.

Слугата взе камата от ръцете й и бързо преряза въжето, с което бе завързана. Щом я освободи, тя сложи ръце на раменете му.

— Спасявай се, Саймън. Тази битка не е твоя. Побързай, махни се далеч от тук. Семейството ти има нужда от теб.

— Но вие…

— Върви, преди да е станало прекалено късно — нареди му Маделин.

Гласът й бе загрубял от страх. Саймън бе добър, богобоязлив човек, който се бе държал мило с нея в миналото. Той, както и другите слуги, бе уловен в капана на задълженията и наследството си, законът го обвързваше със земята на Лоудън и тази присъда бе повече от тежка за когото и да било. Господ не можеше да бъде толкова жесток, че да иска и живота му.

— Тръгнете с мен, лейди Маделин — помоли я Саймън. — Аз ще ви скрия.

Тя поклати глава в отказ.

— Ще имаш по-голям шанс без мен, Саймън. Баронът ще тръгне след мен. Моля те, не спори — побърза да добави, щом видя, че е готов отново да възрази. — Върви! — изкрещя заповеднически тя и за да наблегне на думите си, го избута назад.

— Дано Господ е с вас — прошепна той, подаде й камата и тръгна към портите.

Мъжът се бе отдалечил само на няколко крачки от господарката си, когато бе повален от брата на Дънкън. В нетърпението си да убие още един от хората на Лоудън, Гилард, без да иска, се блъсна в слугата. Саймън се повдигна на колене, когато Гилард изведнъж осъзна, че близо до него има още един враг.

Маделин много добре знаеше какво смята да стори воинът. Тя изкрещя предупредително и се втурна напред, като застана пред Саймън, за да го защити със собственото си тяло.

— Стой настрани — изкрещя Гилард и вдигна меча си.

— Не — извика в отговор Маделин. — Ще трябва да ме убиеш, за да стигнеш до него.

Гилард вдигна меча си още по-високо, сякаш възнамеряваше да направи точно това. Лицето му бе изкривено от ярост. Тя помисли, че воинът е напълно способен да я убие без никакви угризения.

Дънкън забеляза случващото се. Веднага хукна към Маделин. Всички знаеха, че Гилард има буен характер, но въпреки това баронът не се боеше, че брат му ще нарани Маделин. Гилард би умрял, преди да наруши негова заповед. Брат или не, Дънкън бе барон на Уекстън, а Гилард негов васал. Гилард уважаваше тази граница. А Дънкън се бе изразил кристално ясно. Маделин му принадлежеше. Никой не биваше да я докосва. Никой!

Останалите слуги, около тридесет на брой, също станаха свидетели на случващото се. Тези, които не бяха достатъчно близо до портите, застанаха зад Саймън, за да го защитят.

Маделин посрещна разярения поглед на Гилард със спокойно изражение, противоречащо си със страха, който усещаше отвътре.

Дънкън стигна до брат си, тъкмо навреме, за да види странните действия на Маделин. Пленницата му бавно повдигна ръка към косата си и прехвърли тежките къдрици на едното си рамо, оголвайки шията си. Гласът й бе спокоен, когато каза на брат му, че може да забие меча си там и ще е най-добре, ако го направи бързо.

Гилард изглеждаше стъписан от начина, по който Маделин бе реагирала на блъфа му. Той бавно снижи меча си, докато кървавото му острие се насочи към земята.

Изражението на Маделин не се промени. Тя насочи вниманието си към Дънкън.

— Омразата ти към Лоудън разпростира ли се и върху слугите му? Убиваш ли невинни мъже и жени само защото закона ги е задължил да служат на брат ми?

Преди Дънкън да отговори, Маделин му обърна гръб. Тя хвана Саймън за ръката и му помогна да се изправи.

— Чувала съм, че барон Уекстън е почтен мъж, Саймън. Застани до мен. Ще се изправим заедно пред него, скъпи приятелю.

Обръщайки се отново към Дънкън, тя добави:

— И ще видим дали е почтен, или не е по-различен от Лоудън.

Маделин изведнъж осъзна, че държи камата в другата си ръка. Бързо скри доказателството зад гърба си, докато усети прокъсаната подплата на наметалото си и го мушна вътре, молейки се плата да издържи тежкото оръжие. За да прикрие действията си, тя изкрещя.

— Всеки един от тези добри хора се опитваше да ме защити от брат ми и ще умра, преди да ти позволя да ги докоснеш. Изборът е твой.

Гласът на Дънкън бе пълен с презрение, когато отвърна на предизвикателството й.

— За разлика от брат ти аз не тормозя по-слабите. Тръгвай старче, върви си в мир. Можеш да вземеш останалите със себе си.

Слугата не се забави и миг. Маделин го проследи с поглед как тича към портите. Милостивото поведение на Дънкън я изненада.

— А сега, бароне, имам само още една молба към теб. Убий ме веднага. Знам, че съм истинска страхливка да те моля за това, но чакането е нетърпимо. Направи това, което трябва да сториш.

Тя вярваше, че Дънкън смята да я убие. Той отново остана поразен от думите й. Реши, че лейди Маделин е най-объркващата жена, която някога бе срещал.

— Не смятам да те убивам, Маделин — обяви баронът, преди да й обърне гръб.

Заля я вълна от облекчение. Бе убедена, че Дънкън й е казал истината. Той изглеждаше толкова изненадан, когато го помоли да я убие, че… да, беше й казал истината.

Маделин се почувства победителка за пръв път в живота си. Беше спасила живота на барона и щеше да живее, за да разкаже за това.

Битката приключи. Конете бяха пуснати от конюшнята и хукнаха след слугите през отворените порти само секунди преди пламъците да обхванат дървената постройка.

Маделин се опита, но не можа да изпита състрадание към загубата на брат си. Замъкът никога не стана неин дом. В него не бе изживяла нито един щастлив миг.

Не, тя не изпитваше нищо. Отмъщението на Дънкън бе справедливо наказание за всичките грехове, извършени от брат й.

В тази тъмна нощ, правосъдието бе раздадено от варвари, облечени в рицарски доспехи, които по мнението на Маделин бяха посмели да игнорират силното приятелство на Лоудън с краля на Англия.

Какво ли бе причинил Лоудън на барон Уекстън, за да заслужи подобна разплата? И каква цена щеше да плати Дънкън за действията си? Дали щом научеше за атаката, Уилям Втори щеше да пожелае живота на Дънкън? Кралят щеше много да зарадва Лоудън, ако заповядаше това. Отношенията им бяха доста необичайни. Маделин беше чувала да се говори, че са специални приятели. И само преди седмица бе научила какво точно се намеква в гадостите, които бе дочула за брат си. Марта, прямата съпруга на главния коняр, с голямо удоволствие й разясни връзката им, след като бе изпила няколко халби ейл.

Девойката не й повярва. Тя се изчерви и отрече всичко, като заяви на слугинята, че Лоудън все още не е женен, защото дамата, на която е отдал сърцето си е починала. Марта се присмя над невинността й. Накрая все пак принуди господарката си да признае, че е възможно.

До онази вечер Маделин дори не бе помисляла, че един мъж, може да има интимна връзка с друг мъж, и щом осъзна, че един от тези мъже е брат й, а другият може би е краля на Англия, й бе станало още по-противно. Отвращението й бе намерило физически отдушник. Спомни си, че бе повърнала вечерята си, като даде на Марта добър повод да се посмее.

— Изгорете параклиса — заповедта на Дънкън изтръгна Маделин от мислите й.

Тя веднага повдигна полите си и хукна към църквата, надявайки се, че ще има време, за да прибере оскъдните си вещи, преди заповедта да бъде изпълнена. Изглежда никой не й обърна внимание.

Дънкън я пресрещна точно когато стигна до входа. Той подпря ръце на стената и тя се озова като в капан. Маделин въздъхна и се обърна, за да го погледне.

— Няма място, където би могла да се скриеш от мен, Маделин.

Гласът му бе нежен. Господи, той звучеше почти отегчено.

— Не се крия от никого — отговори Маделин, опитвайки се да прикрие гнева в гласа си.

— Значи искаш да изгориш заедно с параклиса си? — попита Дънкън. — Или може би смяташ да използваш тайните тунели, за които ми разказа?

— Нито едно от двете — отговори Маделин. — Всичките ми вещи са вътре. Отивах да си ги взема. Ти каза, че няма да ме убиеш и исках да взема всичко, което притежавам за пътуването.

Когато Дънкън не отговори, девойката опита да обясни отново. Но й беше прекалено трудно да навърже мислите си, когато той я гледаше толкова съсредоточено.

— Няма да ти поискам кон, искам само дрехите, които са зад олтара.

— Няма да поискаш? — прошепна той. Маделин не знаеше как да реагира на въпроса му или пък на усмивката, която й подари. — Наистина ли очакваш от мен да повярвам, че си живяла в параклиса?

Прииска й се да има достатъчно смелост, за да му каже, че не се интересува в какво вярва или не. Господи, беше такава страхливка. Но всички тези годините, прекарани в болезнени опити да се научи да прикрива истинските си чувства, най-после й се отплащаха. Тя го погледна спокойно, потискайки гнева си. Дори успя да свие рамене.

Дънкън забеляза припламването на гневни искри в сините й очи. Те опровергаваха привидното й спокойно изражение и изчезнаха толкова бързо, че ако не я бе наблюдавал много внимателно, нямаше да ги види. За една обикновена жена успяваше да се контролира забележително добре.

— Отговори ми, Маделин. Според теб бих ли повярвал, че живееш в църквата в параклиса?

— Не живея там — отговори тя, когато не можеше да издържи нито миг повече съсредоточеният му поглед. — Просто скрих вещите си вътре, за да мога да ги взема, когато избягам оттук на сутринта.

Дънкън се намръщи. Да не би да си мислеше, че е толкова глупав, за да повярва на това? Никоя жена не би напуснала уюта на дома си, за да тръгне на път по това време на годината. А и къде възнамеряваше да отиде?

Реши да докаже, че историята й е фалшива само за да види реакцията й, щом я изобличеше в лъжа.

— Можеш да си вземеш вещите.

Маделин нямаше намерение да спори. Реши, че щом й дава одобрението си, й позволява да си тръгне.

— Значи мога да напусна крепостта? — избъбри тя, преди да успее да се сдържи. И Господи, само как трепереше гласа й.

— Да, Маделин, ще напуснеш крепостта — съгласи се Дънкън.

Всъщност дори й се усмихна. Тя се притесни от бързата промяна в настроението му. Погледна го в лицето и се опита да разчете мислите му. Задачата бе невъзможна, осъзна бързо тя. Дънкън криеше чувствата си много добре, прекалено добре според Маделин, защото не можеше да разбере дали й казва истината или не.

Тя се промуши под ръката му и изтича към коридора в задната част на църквата. Дънкън бе плътно зад нея.

Чантата й от груб конопен плат, беше точно там, където я бе скрила. Вдигна я и се обърна да го погледне. Беше готова да му благодари, но се поколеба, когато отново видя изненадата, изписана на лицето му.

— Не ми ли повярва? — попита Маделин. Гласът й звучеше толкова недоверчиво, колкото неговото изражение.

Вместо отговор Дънкън й се намръщи. Той се обърна и излезе от църквата. Маделин го последва. Сега ръцете й трепереха почти неконтролируемо. Реши, че това е последица от ужасната битка, на която бе станала свидетел. Бе видяла толкова много кръв, толкова много смърт. Стомахът и умът й се бунтуваха и само се молеше да запази хладнокръвие, докато Дънкън и хората му си тръгнат.

В мига щом излезе от сградата, вътре бяха хвърлени запалени факли. Пламъците бяха като изгладнели мечки, поглъщащи сградата с дивашка ожесточеност.

Маделин наблюдаваше как огънят се вихри, докато не осъзна, че се е прилепила до ръката на Дънкън. Веднага се отдръпна от него.

Тя се обърна и видя, че конете на воините са вкарани от вътрешната страна на крепостната стена. Повечето от мъжете на Дънкън вече бяха яхнали животните и чакаха заповедите му. В средата на двора стоеше най-великолепният звяр, огромен бял жребец, най-малко две педи по-висок от всеки друг кон. Русокосият оръженосец стоеше точно пред животното и опитваше, без особен успех, да задържи юздите му. Енергичното животно несъмнено принадлежеше на Дънкън — висок и силен звяр, подхождащ много добре на ръста и ранга на барона.

Дънкън й посочи да тръгне към жребеца. Маделин се намръщи на заповедта му, но въпреки това закрачи към огромния кон. Колкото повече се приближаваше, толкова по-изплашена ставаше. В някакво ъгълче на съзнанието й се зароди ужасяваща мисъл.

Мили Боже, нямаха намерение да я оставят.

Маделин пое дълбоко дъх и опита да се успокои. Каза си, че просто е прекалено объркана, за да мисли разумно. Разбира се, че баронът нямаше да я вземе със себе си. Тя не бе достатъчно важна, за да се занимава с нея.

Въпреки това реши, че все пак има нужда да го чуе от него.

— Нали не си решил да ме вземеш с теб? — избъбри тя. Гласът й прозвуча много напрегнато и тя знаеше, че не е успяла да скрие страха си.

Дънкън застана до Маделин. Взе чантата й и я подхвърли на оръженосеца. И тя разбра отговора на въпроса си. Наблюдаваше го как възседна коня си и протегна ръка към нея. Тя започна да отстъпва назад. Господ да й е помощ, щеше да му се противопостави. Беше сигурна, че ако му позволи да я качи на този демоничен кон, щеше да се посрами като припадне, или още по-лошо — като се разпищи. В интерес на истината, тя вярваше, че би предпочела смъртта, отколкото унижението.

Беше много по-изплашена от жребеца, отколкото от барона. На Маделин никога на й позволяваха да язди, затова й липсваха дори най-основните умения за езда. Когато беше малка и трябваше да се научи, Лоудън използваше уроците, за да накара да му се подчинява. Спомените за тези дни все още я преследваха понякога. Сега, след като вече бе възрастна жена, осъзнаваше, че страховете й са неоснователни, но изплашеното дете вътре в нея все още страдаше, все още упорито се бунтуваше.

Направи още една крачка назад. После бавно поклати глава, отказвайки да изпълни заповедта му. Беше взела твърдо решение, щеше да му се наложи да я убие, но нямаше да му позволи да я качи на гърба на жребеца.

Без дори да се замисли накъде върви, Маделин се обърна и закрачи напред. Трепереше толкова силно, че се препъна няколко пъти. В нея се бе натрупало прекалено много напрежение и почти бе ослепяла от ужас. Въпреки това решително вървеше крачка след крачка, забила поглед в земята.

Спря, щом стигна до осакатеното тяло на един от воините на Лоудън. Лицето на мъжа бе страшно обезобразено. Гледката я пречупи. Тя стоеше там, в средата на двора, осеян с трупове, загледана в мъртвия воин, докато не чу ужасяващ мъчителен писък. Звукът бе оглушителен. Маделин запуши ушите си в опит да заглуши шума, но нищо не се получи. Ужасният писък продължаваше да се чува.

Дънкън пришпори коня си напред, щом чу писъците на Маделин. Той стигна до нея, наведе се и без особени усилия я вдигна на коня до себе си, за да я прегърне.

Щом я докосна, тя веднага спря да пищи. Дънкън нагласи тежкото си наметало, така че да завие плътно пленницата му. Лицето й се допираше до стоманения нагръдник на ризницата му, затова той дръпна края на мантията й и го нагласи, така че да предпази нежната кожа на бузата й от допира с метала.

Той дори не се запита защо е толкова нежен към нея. Пред погледа му изникна спомена за Маделин, коленичила пред него, завила замръзналите му крака под роклята си, за да ги стопли. Това бе един акт на доброта от нейна страна. Просто не би могъл да й отвърне с нищо друго, освен с нежност. Все пак именно той бе отговорен за мъката й.

Дънкън въздъхна. Нямаше как да избегне стореното. По дяволите, а поначало планът му бе толкова прост. Бе позволил на една жена да се намеси и всичко се обърка.

Сега се налагаше да преосмисли доста неща. Въпреки че Маделин не подозираше, тя значително бе усложнила всичко. Трябваше да пренареди приоритетите си, помисли си той. Всичко се бе променило и нямаше значение дали му харесва или не. Но макар че едновременно бе изумен и раздразнен, никога нямаше да й позволи да го напусне.

Стегна хватката си около нея и най-после даде заповед за потегляне. Той остана най-отзад на дългата процесия от воини. Когато и последният от хората му напусна двора и останаха само Гилард и оръженосеца му, Дънкън отдели минута, за да разгледа пораженията, които бяха причинили.

Маделин се опита да се отдръпне, за да види лицето на Дънкън. Той явно бе усетил погледа й, защото бавно сведе своя и я погледна директно в очите.

— Око за око, Маделин.

Тя го зачака да й каже повече, да й обясни какво му е сторил брат й, за да заслужи подобно отмъщение, но Дънкън продължи да я гледа, сякаш я чакаше да разбере нещо. Нямаше никакво намерение да се оправдава за действията си. Маделин го разбираше. Победителят не трябваше да се извинява за действията си.

Тя се обърна, за да погледне към руините. Спомни си за една от историите, които й бе разказвал вуйчо й, отец Бертон, за Пуническите войни от древните времена. Много истории се разказваха за тях, на повечето от които църквата не гледаше с добро око, но отец Бертон ги бе повтарял на Маделин отново и отново, като й бе напълнил главата с доста неподходящи знания. Наказанието му би било сурово, ако водачите на църквата имаха някаква представа какво прави.

Клането, на което бе станала свидетел й напомни на една от историите за Картаген, случила се по време на третата последна война между две могъщи държави — щом Картаген паднал, победителите сринали града до основи. Това, което не е било изгорено до пепел било заровено в плодородната почва. Дори камък върху камък не бил оставен. Като последна мярка полетата били посипани със сол, за да не може да поникне и едно стръкче трева.

Историята се бе повторила тази нощ. Всичко, което Лоудън притежаваше, бе осквернено.

— Картаген трябва да бъде унищожен — прошепна Маделин, повтаряйки думите на Катон от древни времена.

Дънкън бе изненадан от думите й. Той се зачуди как въобще бе успяла да научи нещо такова.

— Да, Маделин. Също като Картаген, брат ти трябва да бъде унищожен.

— А аз спадам ли към Лоу… към Картаген? — попита тя, отказвайки да изговори името на брат си.

— Не, Маделин, не спадаш към Картаген.

Тя кимна и затвори очи. После се облегна на гърдите му.

Дънкън използва ръката си, за да повдигне брадичката й и да я принуди да го погледне отново в очите.

— Ти не принадлежиш на Лоудън, Маделин. От този момент нататък ти принадлежиш на мен. Разбираш ли ме?

Тя кимна с глава.

Дънкън отпусна хватката си, щом видя колко я плаши. Остана загледан в нея за миг, а после бавно и много нежно дръпна наметалото, така че да покрие главата й.

От топлото, защитено местенце срещу него, Маделин прошепна.

— Предпочитам да не принадлежа на никой мъж.

Дънкън я чу. Лека усмивка озари лицето му. Това, което искаше лейди Маделин, бе без значение за него. Да, сега тя му принадлежеше, без оглед на това дали го желаеше или не.

Тя сама бе подпечатала съдбата си.

Бе стоплила краката му.