Джули Гарууд
Чест и величие (13)

Тринадесета глава

„Не на пъргави се дава сполучлив бяг, нито на храбри — победа.“

Стария завет, Еклисиаста, 9:11

Маделин работеше над гоблена си, но мислите й не бяха насочени към шиенето. Отново и отново продължаваше да си припомня коментара на Дънкън. Какво имаше предвид с думите, че няма да му бъде пленница още дълго?

Явно много скоро щеше да й се наложи да се изправи срещу него. Беше се държала като страхливка и бе достатъчно честна към себе си, за да си го признае. Страхуваше се от отговора му.

Изведнъж вратата на стаята й се отвори и Адела връхлетя забързано вътре. Малката сестра на Дънкън изглеждаше отчаяна. Сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

Маделин веднага скочи на крака.

— Кой те разстрои? — поиска да узнае тя, прибързано решавайки, че Дънкън е виновника.

Адела избуха в сълзи и Маделин побърза да затвори вратата. Обви ръка около раменете й и я поведе към единия от столовете.

— Седни и се успокой. Не вярвам да е толкова ужасно, колкото си мислиш — и се помоли да е права. — Кажи ми каква е причината за сълзите ти и аз ще се погрижа всичко да се оправи.

Адела кимна, но щом я погледна отново зарева с цяло гърло. Маделин седна на стола срещу нея и търпеливо зачака.

— Брат ти е изпратил мъже да те отведат, Маделин. Дънкън позволи на пратеника да влезе. Затова ти бе наредено да се върнеш в стаята си. Дънкън не иска воина да те види.

— Защо? Всички знаят, че съм пленница тук. Лоудън…

— Не ме разбра — прекъсна я Адела. — Едмънд каза на Гилард, че според него, Дънкън не иска пратеникът да види, че с теб се отнасят добре — тя спря, за да попие крайчеца на очите си с ръкава на роклята си. — Ти смяташ, че се отнасяме добре с теб, нали Маделин?

— Мили Боже, затова ли плачеш? Разбира се, че се отнасяте добре с мен. Огледай се, Адела — добави тя и се усмихна леко. — Стаята ми не изглежда ли достатъчно удобна?

— Не трябваше да седя там, за да подслушвам какво каза пратеникът на Дънкън, но го направих. Гилард и Едмънд също бяха там и чуха всяка дума. Дънкън не ги накара да напуснат. А мен никой не ме забеляза, Маделин. Сигурна съм.

— Пратеникът от кого бе изпратен, от краля или от брат ми? — попита Маделин. Вътрешно бе ужасно изплашена, но се стараеше да прикрива страха си. Момичето разчиташе на силата й и тя не можеше да я предаде.

— Не знам кой го е изпратил. Не успях да чуя какво си казаха в началото.

— Кажи ми какво чу — предложи Маделин.

— Трябва да те заведат веднага в кралския двор. Пратеникът каза, че макар и да си била… опозорена… — гласът й се пречупи и тя спря за миг, за да се успокои.

Маделин прехапа долната си устна. Бореше се с желанието да хване Адела за раменете и да я разтърси, за да довърши историята си.

— Ще те омъжат в мига, в който пристигнеш в Лондон.

— Разбирам — прошепна Маделин. — Знаехме какво ще се случи, Адела. Знаехме, че Лоудън ще предприеме нещо. Разбра ли името на мъжа, за когото смятат да ме омъжат?

Адела кимна.

— Мърсър.

Момичето захлупи лице в ръцете си и зарида сърцераздирателно. Маделин вече не можеше да скрие изражението си. Помисли си, че всеки миг ще повърне.

— Ами Дънкън, Адела? — успя да попита. — Той какво каза на пратеника? Съгласи ли се?

— Не каза и дума. Пратеникът му достави съобщението и излезе навън при другите.

— Колко воина е изпратил Лоудън?

— Не знам — прошепна Адела. — Едмънд и Гилард започнаха да си крещят един на друг, веднага щом пратеникът излезе. Дънкън не каза нищо. Той само стоеше пред камината със скръстени зад гърба ръце.

— Той се е отдръпнал от тях — каза Маделин.

— Не разбирам — промърмори Адела.

— Брат ти има две роли в дома си, Адела. Той е господар, но освен това е и брат. Мога да си представя защо са спорели Едмънд и Гилард. Едмънд ще иска да ме предаде в ръцете на воините възможно най-скоро. Докато Гилард ще настоява да ме задържат тук дори с цената на битка.

Преди Маделин да довърши, Адела заклати оживено глава.

— Едмънд е против това да те предадем на хората на Лоудън — каза тя.

— Застъпил се е за мен?

— Да — отвърна Адела. — Предложи да ме изпратят при сестра ни Катрин възможно най-бързо. Притеснява се, че всичко това може да ми дойде прекалено много. Не искам да ходя никъде. Катрин е много по-възрастна от мен, а съпруга й е доста странен.

Маделин се изправи и бавно отиде до прозореца. Отвори кепенците и се загледа в далечината. Бе убедена, че трябва да се успокои, за да потисне гнева, който се надигаше в нея.

— Адела, знаеш ли, че спартанките са изпращали децата си да живеят при воините още от съвсем малки. Момченцата са били учени да крадат. Считало се за голямо достойнство да си добър крадец.

— Маделин, за какво говориш? Как може точно сега да ми разказваш истории?

Маделин се обърна и позволи на Адела да види сълзите, стичащи се по бузите й. Младото момиче никога не бе виждало приятелката си да плаче.

— Старите истории ме успокояват, Адела. Те са ми познати и близки. Веднъж да успея да избистря ума си и ще съм способна да мисля трезво. Тогава ще реша какво трябва да направя.

Адела остана поразена от мъката и болката, които прочете в очите на приятелката си и бързо кимна.

Маделин се обърна отново към прозореца и погледна към билото. „Кой ще храни вълка ми, ако ме няма?“, запита се тя. Странното бе, че в мислите й се прокрадна образа на Дънкън. Беше го объркала с вълка, осъзнавайки, че и той се нуждае от толкова грижи, колкото и дивия звяр. Сигурно дори и от повече.

Не можеше да разбере защо изпитва нуждата да промени пустия живот на Дънкън.

— С вуйчо ми сядахме пред огъня всяка вечер. Научих се да свиря на псалтерий. Когато не беше уморен, той също свиреше с мен. Животът ми бе толкова спокоен, Адела.

— Там нямаше ли никакви млади хора, Маделин? Всеки път, когато ми разказваш истории, говориш само за възрастни хора.

— Вуйчо ми Бертон живееше в имението Грийнстейд. Барон Мортън бе много стар. После при нас дойдоха да живеят отец Робърт и отец Самюел. Те всички се разбираха много добре, но само аз играех шах с барон Мортън. Понякога той лъжеше. Вуйчо казваше, че не било грях, и баронът постъпвал така, защото бил кисел и заядлив заради възрастта.

Маделин остана смълчана доста дълго време. Адела се загледа в огъня, докато приятелката й се взираше навън в нощта.

Но този път не се получи. Колкото и да се опитваше да се успокои, Маделин усещаше как целият й самоконтрол се сгромолясва. Бе изпълнена с гняв.

— Трябва да намерим някой, който да те защити — прошепна Адела.

— Ако ме принудят да се върна при Лоудън, всичките ми планове ще бъдат съсипани. Смятах да отида в Шотландия. Едуайт щеше да ме приеме в дома си.

— Маделин, в Шотландия… — Адела смяташе да каже, че в Шотландия живее Катрин и е омъжена за братовчед на шотландския крал.

Но приятелката й не й даде шанс да се изкаже.

— Защо за Бога се притеснявам, че плановете ми ще бъдат провалени? Лоудън или ще ме убие, или ще ме даде на Мърсър. Ако стори второто, тогава Мърсър ще ме убие — Маделин се засмя рязко и Адела потрепери. — Не мога да повярвам, че Лоудън се е загрижил за мен. Когато тръгна след Дънкън, след като унищожи крепостта му, мислех, че единственото, което иска е да го убие. Но сега той изпраща воините си за мен — тя поклати глава. — Нищо не разбирам.

Преди Адела да се опита да я успокои, Маделин неочаквано се обърна и закрачи към вратата.

— Маделин, трябва да останеш тук. Дънкън не ти е позволил да…

— Имам нужда от защитник, нали така, Адела? — тя повдигна рамене. — Е, Дънкън е повече от подходящ за тази задача.

— Какво смяташ да правиш?

— Брат ти ще отпрати хората на Лоудън. Аз лично ще се погрижа да го стори и то още сега.

Младата жена дори не успя да продума. В следващия миг Маделин бе навън и тичаше надолу по стълбите. Адела се втурна след нея.

— Маделин, да не би да си решила да наредиш на брат ми какво да прави? — гласът и бе пропит с тревога.

— Точно това съм решила — извика тя.

На Адела й се наложи да седне по средата на стълбището, защото беше поразена от думите й. Милата й приятелка си бе загубила ума. Тя я гледаше как тича надолу с развети коси. Чак когато Маделин изчезна на долния етаж, Адела осъзна, че трябва да се опита да й помогне. Без значение колко беше изплашена, бе решена да се изправи срещу Дънкън и да я защити. Дори може би щеше да успее да събере достатъчно смелост, за да говори с брат си.

Маделин стигна до голяма зала и поспря, за да си поеме дъх. Едмънд и Гилард бяха седнали един срещу друг на масата. Дънкън бе застанал с гръб към входа, загледан в буйния огън.

Едмънд тъкмо завършваше изречението си, обърнат към брат си. Маделин успя да чуе само:

— Значи е решено, че Дънкън ще я заведе…

Маделин веднага заключи, че всички са единодушни, че трябва да я предадат в ръцете на Лоудън.

— Няма да ходя никъде.

Заявлението й получи моментална реакция. Дънкън се обърна бавно и я погледна. За миг тя остана загледана в него, сетне се обърна към братята му. Гилард има дързостта да й се усмихне, сякаш е намерил изказването й за много забавно, а Едмънд, както винаги, се намръщи.

Дънкън не показа никаква реакция. Маделин повдигна полите си и бавно тръгна напред, докато не застана пред него.

— Ти ме плени, Дънкън. Това бе твое решение — обяви тя. — Сега имам да ти кажа нещо. Ще си остана пленница. Ясна ли съм?

В очите му се прочете лека изненада. Да, бе чул много добре всяка нейна дума. „А и защо да не е?“, запита се тя. Буквално бе изкрещяла решението си направо в лицето му.

Но когато не проговори и остана загледан в нея, Маделин реши, че явно се опитва да я изплаши. Е този път нямаше да успее.

— Няма да се отървеш от мен, Дънкън.

По дяволите, гласът й потрепери.

Избутвайки стола си назад, Едмънд се изправи. Движенията му привлякоха вниманието на Маделин. Тя бавно отиде до масата и сложи ръце на кръста си.

— Веднага свали тази намръщена физиономия от лицето си, Едмънд, или кълна се в Господ, аз ще го направя.

Гилард гледаше към Маделин с отворена уста. Никога не я бе виждал разгневена. Дали наистина вярваше, че Дънкън ще я върне на Лоудън? Осъзнаването на това го накара да се усмихне. Горката Маделин. Явно въобще не познаваше Дънкън. Освен това не бе наясно със собствената си значимост. Тя беше толкова нежно и малко девойче, а пък се изправяше така храбро срещу Дънкън, предизвиквайки го. Ако не го бе видял с очите си, никога нямаше да повярва, че се е случило. Гилард избухна в смях.

Маделин го чу, завъртя се светкавично и го изгледа кръвнишки.

— Гилард, нима всичко това ти се струва забавно?

Той направи грешката да кимне. Погледна към нея точно в мига, в който тя го замери с една от каните с ейл. Гилард успя да се отмести навреме, и когато Маделин грабна следващата, Едмънд посегна към нея и я взе от ръцете й. Двамата стояха един до друг на платформата. Маделин блъсна силно Едмънд с бедрото си. Той загуби равновесие, падна назад и се приземи на задника си. Той със сигурност щеше да успее да предотврати падането, ако не се бе спънал в стола. Маделин проследи жалките му усилия, преди да се обърне към Гилард.

— Да не си посмял отново да ми се присмиваш — нареди тя.

— Маделин, ела тук — заповяда Дънкън. Той се бе облегнал на полицата на камината и изглеждаше толкова отегчен, сякаш всеки миг щеше да заспи.

Тя се подчини, без да задава никакви въпроси, и тръгна към него, преди да осъзнае какво прави. Но ненадейно спря и поклати глава.

— Повече не смятам да приемам заповеди от теб, Дънкън. Вече нямаш никаква власт над мен. За теб аз съм само пионка. Убий ме, ако искаш. Предпочитам смъртта пред това да се върна при Лоудън.

Ноктите на пръстите й се забиваха силно в дланите й. Макар и да опитваше, не можеше да накара ръцете си да спрат да треперят.

Той не отмести погледа си от нея.

— Едмънд, Гилард, оставете ни насаме — макар гласът му да бе тих и спокоен, тонът му не търпеше възражения. — Вземете и сестра ни със себе си.

Адела се криеше зад стената близо до входа. Когато Дънкън даде заповедта си, тя връхлетя в стаята.

— Бих искала да остана тук, Дънкън, ако Маделин има нужда от мен.

— Ще отидеш с братята си — заяви Дънкън. Сега гласът му бе студен, и прекрати всички зараждащи се възражения.

Гилард хвана ръката на Адела.

— Маделин, ако искаш да остана, аз…

— Не оспорвай заповедите на брат си — прекъсна я Маделин. Нямаше намерение да крещи, но просто така се случи.

Адела заплака и това охлади гнева на Маделин. Тя се пресегна и потупа рамото на приятелката си. Дори успя да се усмихне.

— Няма да се омъжа за Мърсър — каза тя. — В интерес на истината, няма да се омъжвам за никого.

— Напротив, ще го направиш — каза Дънкън. Той дори се усмихна, а думите му прозвучаха като обещание.

Маделин се почувства така, сякаш току-що я бе зашлевил. Отстъпи крачка назад, поклащайки глава.

— Няма да се омъжа за Мърсър.

— Не, няма.

Отговорът му я обърка.

Дънкън не гледаше към нея. Вниманието му бе съсредоточено към братята му, които буквално влачеха Адела към изхода. Тримата не бързаха особено да излязат от залата и вървяха едва-едва, сякаш имаха завързани тежести за краката. Очевидно бе, че се стараят да се забавят възможно най-много, за да чуят разговора му с Маделин. Дънкън естествено я обвини за държанието на роднините си. Да, вината бе изцяло нейна. Преди тя да влезе в живота им, братята и сестра му му се подчиняваха безпрекословно. Откакто лейди Маделин стъпила в дома му, всички и всичко се бе обърнало с главата надолу.

Дънкън си каза, че не обича промените, макар да трябваше да си признае, че предстояха още много такива. И знаеше, че те ще бъдат посрещнати със съпротива, особено от страна на Гилард. Малкият му брат бе най-големия съюзник на Маделин. Дънкън въздъхна. Предпочиташе да води битка, вместо да се занимава със семейните дела.

— Едмънд, открий свещеника и ми го доведи — ненадейно извика Дънкън.

Брат му се обърна изненадан.

— Веднага — озъби се Дънкън.

Заповедта му накара кожата на Маделин да настръхне. Тя понечи да се обърне към Едмънд, но коментарът на Дънкън я спря насред движението.

— Да не си посмяла да кажеш на брат ми да не уважи заповедите ми, Маделин, или кълна се в Господ, ще хвана червената ти коса и ще запуша устата ти с нея.

Маделин възкликна ужасена, а Дънкън беше доволен, смятайки, че суровата заповед е подействала и младата жена е осъзнала в каква уязвима позиция се намира. Целта му бе да я накара да му се подчини. Искаше да е кротка за това, което предстоеше.

Когато Маделин закрачи с убийствен поглед в очите към него, Дънкън реши, че заплахата му явно не е подействала. Тя въобще не се държеше покорно.

— Как смееш да ме обиждаш така? Косата ми не е червена и ти дяволски добре го знаеш. Кестенява е — изкрещя. — Да имаш червена коса носи нещастие, а моята не е с такъв цвят.

Той не можеше да повярва на ушите си. Явно й бе станало навик да му противоречи за всичко. Маделин спря само на крачка от него. Толкова близо, че само с едно движение би могъл да я сграбчи, помисли си той.

Жената бе доста смела, но наивна и нямаше ни най-малка представа какво представлява светът, в който живееха. Според Дънкън това бе единствената причина, която извиняваше думите й. Отвъд защитните стени на крепостта му имаше десетки от воините на Лоудън, готови да атакуват, ако до сутринта Маделин не им бъде предадена. Тя трябваше да бъде разярена заради това, каза си той.

Но вместо да се тревожи за ситуацията, в която се намираше, спореше за цвета на косата си. Беше много повече червена, отколкото кестенява и в името на Господ, нямаше идея защо тя не го осъзнава.

— Обидите ти нямат край — каза му тя. В следващия миг се разплака. Вече не можеше да го гледа и точно това бе причината, поради която му позволи да я притисне в обятията си.

— Няма да се върнеш при Лоудън, Маделин — каза с дрезгав глас Дънкън.

— Ще остана тук до пролетта — подсмръкна тя.

В следващия миг в залата влезе Едмънд, следван от новия свещеник.

— Отец Лоурънс е тук — обяви той, привличайки вниманието на Дънкън.

Маделин веднага се откъсна от прегръдката му. Обърна се и погледна към свещеника. Той бе много млад. Това я изненада. И на всичкото отгоре й изглеждаше много познат, макар да не можеше да се сети от къде. Много малко млади свещеници бяха посещавали вуйчо й Бертон.

Тя поклати глава и реши, че не беше възможно да го е срещала преди.

Ненадейно Дънкън я издърпа до себе си. Стояха твърде близо до камината. Маделин забрави за свещеника и започна да се притеснява дали роклята й няма да се подпали. Когато се опита да се отдръпне настрани, Дънкън я хвана по-здраво. Ръката му бе обвита около раменете й и я притискаше към него. Странно, но само след няколко секунди, близостта му я успокои. Успя да скръсти ръце в скута си и да възвърне спокойното си изражение.

Свещеникът изглеждаше притеснен. Не беше особено красив мъж, защото лицето му бе цялото в белези от шарка. Освен това бе доста рошав.

Гилард връхлетя забързано в стаята. По изражението на лицето му, човек можеше да предположи, че се готви за битка. И ненадейно с Едмънд си размениха ролите. Едмънд се усмихваше, а Гилард се мръщеше.

— Дънкън, аз ще се оженя за лейди Маделин. Повече от готов съм да направя тази саможертва — обяви Гилард. Лицето му бе почервеняло и той нарочно използва думата „саможертва“, за да попречи на Дънкън да разбере какви са истинските му чувства към Маделин. — Тя ми спаси живота — добави той, когато брат му не отрони и дума.

Дънкън много добре съзнаваше какво се върти в ума му. Гилард бе прозрачен като водата. Мислеше си, че е влюбен в Маделин.

— Не спори с мен, Гилард. Решението ми е взето и ще ти се наложи да го уважиш. Разбра ли ме, братко?

Гласът му бе мек, но заплашителен, и Гилард издавайки силен, гневен вик, поклати глава.

— Ще те предизвикам!

— Брак? — Маделин прошепна думата толкова тихо, сякаш бе богохулство. А в следващия миг изкрещя. — Саможертва?