Джули Гарууд
Чест и величие (14)

Четиринадесета глава

„Живейте благоразумно с жените си и отдавайте чест на женския пол като на по-слаб съсед.“

Новия завет, Петра, 3:7

— Няма да се омъжвам за никого — Маделин имаше намерение да изкрещи решението си, но думите прозвучаха задавено. Най-после разбра, какво смята да направи Дънкън. Гилард може би нямаше намерение да оспорва решението му, но тя определено щеше да го стори.

Дънкън изглеждаше решен на всяка цена да наложи волята си. Той не обърна внимание на опитите й да се отскубне от него и заповяда на свещеника да започне церемонията.

Отец Лоурънс изглеждаше толкова объркан, че дори не можеше да си спомни стандартната процедура за бракосъчетаване, а Маделин бе толкова разярена, че дори не му обръщаше внимание. Беше прекалено заета да крещи на мъжа, който я стискаше толкова силно, че сигурно щеше да я убие.

Когато чу обещанието на Дънкън, че я приема за своя съпруга, рязко заклати глава. Тогава свещеника я попита дали взема Дънкън за свой съпруг и тя веднага му отговори.

— Не, не го взимам.

Дънкън не се интересуваше от отговора й. Стисна я толкова силно, че Маделин си помисли, че ще потроши всички кости в тялото й.

Той хвана косата й, дръпна я назад, за да я погледне в очите и нареди:

— Отговори му отново, Маделин.

Погледът му почти успя да я накара да размисли.

— Първо ме пусни — заинати се тя.

Дънкън, който смяташе, че тя ще му се подчини, я пусна. Ръката му отново се обви около раменете й.

— Попитайте я отново — заповяда той на стреснатия свещеник.

Отец Лоурънс изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне. Но въпреки това повтори въпроса си.

Този път Маделин не изкрещя отказа си. Не каза нито дума. Ако продължаваха да настояват, щяха да останат тук до сутринта. Никой нямаше да я принуди да участва в този фарс.

Не можеше да разчита Гилард да се намеси. Макар че според нея той изглеждаше така, сякаш има желание да убие Дънкън. Когато младият мъж сложи ръка на дръжката на меча си и направи крачка напред, тя ахна ужасена. Милостиви Боже, той се канеше да предизвика Дънкън.

— Да, ще те приема за съпруг, Дънкън — избъбри бързо. И без да откъсва поглед от Гилард добави: — По собствена воля.

Ръцете му се отпуснаха и тя си отдъхна облекчена.

Адела пристъпи напред, застана между Едмънд и Гилард и се усмихна към Маделин. Едмънд също се усмихваше. Искаше да им изкрещи и на двамата да престанат. Но не го направи, защото видя дивия поглед в очите на Гилард.

Свещеникът побърза да довърши церемонията. След като им даде благословията си, макар да прозвуча странно и объркано, той се извини и забързано напусна залата. Цветът на лицето му бе станал зелен. Мъжът очевидно бе ужасен от Дънкън и чувството й бе много добре познато.

Дънкън най-после я пусна и тя се завъртя светкавично към него.

— Този брак е един фарс — прошепна му достатъчно тихо, че да не я чуе Гилард. — Свещеникът дори не ни благослови както трябва.

Дънкън има дързостта да й се усмихне.

— Веднъж ми каза, че никога не правиш грешки, Дънкън. Но този път наистина направи една. Съсипа живота си. И защо? Омразата към брат ми и желанието ти за отмъщение са безкрайни, нали?

— Маделин, бракът ни е истински. Качвай се в стаята ми и ме чакай там, съпруго. Ще дойда при теб след няколко минути.

Нарочно наблегна на думата съпруга. Маделин го погледна объркана, в очите му имаше толкова топлина и нежност. В неговата стая?

Тя подскочи, когато Адела докосна рамото й, сякаш искаше да й каже, че всичко ще бъде наред. Със сигурност бе по-лесно да се каже, отколкото да се преживее, все пак не тя се бе обвързала с вълка.

Прииска й се да се отдалечи от всички Уекстън. Имаше прекалено много неща, за които трябваше да помисли. Маделин повдигна крайчеца на полата си и бавно тръгна към вратата.

Едмънд я спря, когато достигна до изхода, докосвайки нежно ръката й.

— Бих искал да те приветствам с добре дошла в семейството ни — каза той.

И дори изглеждаше така, сякаш наистина го мисли. Това разгневи Маделин почти толкова, колкото и ужасяващата му усмивка. Ненадейно си помисли, че предпочита да й се мръщи.

— Да не си посмял да ми се усмихваш Едмънд, иначе ще те ударя. Само посмей и ще видиш.

Той изглеждаше достатъчно изненадан, за да я накара да изпита удовлетворение.

— Доколкото си спомням, беше ме заплашила, че ще ме удариш, ако направя точно обратното, Маделин.

Тя нямаше ни най-малка представа за какво й говори. А й въобще не се интересуваше, защото точно в момента на главата й бяха струпани достатъчно грижи. Издърпа ръката си от тази на Едмънд и като си мърмореше, че се надява той да се задави с вечерята си, излезе от стаята.

Гилард се опита да я последва, но Едмънд го спря.

— Тя вече е съпруга на брат ти, Гилард. Уважавай този факт — изрече го тихо, за да не чуе Дънкън. Големият им брат им бе обърнал гръб и отново се бе загледал в огъня.

— Бих могъл да я направя щастлива, Едмънд. Маделин е преживяла толкова болка през живота си. Тя заслужава някой да я оцени по достойнство.

— Сляп ли си, братко? Не си ли забелязал начина, по който Маделин гледа към Дънкън и как брат ни не я изпуска от поглед? Те се интересуват един от друг.

— Грешиш — отвърна Гилард. — Маделин мрази Дънкън.

— Тя не мрази никой. Изобщо не е способна да изпитва това чувство — Едмънд се усмихна на брат си. — Просто не желаеш да признаеш истината. Защо мислиш, че й бях ядосан толкова много преди? По дяволите, можех да видя искрите и привличането между тях от самото начало. Дънкън не се отдели и за миг от нея, докато беше болна.

— Само защото се чувстваше отговорен за нея — възрази Гилард.

Най-малкият брат отчаяно се опитваше да обуздае гнева си, но аргументите на Едмънд бяха силни и звучаха разумно.

— Дънкън се ожени за Маделин, защото така искаше. Знаеш ли, Гилард, наистина е забележително, че брат ни се ожени по любов. В тези времена това е много рядко срещано. Няма да спечели никаква земя от този брак, а само ще ядоса краля.

— Той не я обича — промърмори Гилард.

— Напротив, обича я — възрази брат му. — Просто още не го е осъзнал.

 

 

Дънкън не мислеше за братята си. Напълно бе игнорирал присъствието им, докато правеше плановете си за утрешния ден. Пратеникът му бе съобщил, че ако не им предадат Маделин, ще ги нападнат при изгрев-слънце. Дънкън знаеше, че блъфират. И дори бе леко разочарован. Копнееше да се впусне в битка с всеки, който подкрепя Лоудън. Но въпреки това жалката пасмина, която мръзнеше отвъд защитните му стени, едва ли бе толкова глупава, че да посмее да го предизвика. Много добре знаеха, че хората му, освен че ги превъзхождаха числено, са и много добре обучени. Лоудън вероятно ги бе изпратил, за да може да ги използва като доказателство пред краля, че е направил опит да върне сестра си.

Удовлетворен от изводите, които направи, Дънкън избута тези мисли в дъното на съзнанието си и се посвети на размишления за новия си живот. Колко ли време щеше да й отнеме да го приеме като свой съпруг? За него времето нямаше особено значение, но колкото по-скоро Маделин се примиреше с новия си живот, толкова по-скоро щеше да се успокои и да заживеят в мир.

Почувства се горд, че именно той ще бъде мъжа, който ще се грижи за нея и ще я защитава. Тя щеше да му се доверява и да го почита. Вече не можеше да й обърне гръб. Чувството на дълг, което бе силно развито в него, го бе накарало да постъпи така. Връщането й при Лоудън бе равносилно на това да затвори дете в една клетка с лъв.

— По дяволите — промърмори той на себе си. Още от първия път, когато я докосна разбра, че никога няма да й позволи да си тръгне от него. — Кара ме да се държа като глупак — изрече, без да се страхува, че някой може да го чуе.

Но освен това му носеше такава радост. Досега не бе осъзнавал колко празен е бил живота му, докато не се появи Маделин. Тя можеше да го накара да направи дори невъзможното само като го погледнеше с големите си невинни очи. Когато не мислеше как да я удуши, бе обсебен от нуждата да я целуне. И факта, че Лоудън бе неин брат, изобщо не му пречеше. Тя не притежаваше черната душа на брат си, бе надарена с чисто сърце и бе способна на такава любов, че бе разбила целия цинизъм на Дънкън.

Той се усмихна. Чудеше се в какво ли състояние щеше да открие Маделин, когато се качеше горе. Дали щеше да бъде ужасена, или щеше да го погледне ведро и без страх? Дали младоженката му щеше да се държи като коте, или като тигрица?

Той напусна залата и тръгна да търси Антъни. След като изслуша поздравленията на воина си за сватбата, той му даде допълнителни инструкции за нощната стража. Следващото, което направи бе да отиде до езерото за вечерния си ритуал и да поплува. Дънкън умишлено се забави, за да даде повече време на Маделин да се подготви за него. Беше изминал цял час, откакто тя бе напуснала залата.

Реши, че й е дал достатъчно време. Тръгна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж. Нямаше да му бъде лесно да я убеди, че иска да я люби. Но не би използвал сила, без значение колко щеше да се дърпа малката му съпруга. Щеше да отнеме време, но искаше да дойде доброволно в леглото му.

Закле се, че ще държи темперамента си под контрол, но за малко да наруши клетвата си щом стигна до стаята си и откри, че е празна. Дънкън въздъхна раздразнено и тръгна към кулата.

Тя наистина ли си мислеше, че би могла да се скрие от него? Самата мисъл му се стори доста забавна и го накара да се усмихне. Но усмивката му се изпари, когато се опита да отвори вратата и разбра, че е залостена.

 

 

Маделин все още бе леко разтревожена. Тя се върна в стаята си почти изпаднала в истерия, а после й се наложи да чака доста време, докато напълнят ваната й с гореща вода. Мод се бе заела с тази задача. Маделин се опита да оцени усилията им, но слугинята и двамата мъже, които носеха ведрата с водата, се забавиха толкова много, че едва не се поболя от притеснение, че Дънкън ще дойде, преди да е успяла да го заключи отвън.

Дървената летва бе точно там, където я бе скрила, под леглото. Щом промуши тежкото дърво през железните халки от двете страни на вратата, тя въздъхна облекчено.

Мускулите на раменете й я боляха ужасно. Беше напрегната, както никога през живота си и колкото и да опитваше, не можеше да проумее нищо. Дали Дънкън се бе оженил за нея само за да ядоса Лоудън? Ами лейди Еленор?

Остана доста време във ваната. Предишната вечер си бе мила косата, затова реши сега да пропусне. Опита да я повдигне на върха на главата си, използвайки панделка, за да обуздае буйните къдрици, но въпреки това, преди да свърши, повечето се бяха изсипали по раменете й.

Господ й бе свидетел, че след банята въобще не се чувстваше по-спокойна. Дори напротив, бе ужасно притеснена. Искаше да крещи от гняв и същевременно да плаче от унижение. Единствената причина да не направи нито едно от двете бе, че не можеше да събере ума си.

Чу Дънкън да се качва по стълбите точно когато излизаше от ваната. Ръцете й трепереха, докато посягаше към робата си, но си каза, че е заради студа в стаята, а не от страх.

Стъпките спряха. Дънкън бе точно от другата страна на вратата. Маделин усети нова вълна от страх и ужасно се засрами от себе си, защото постъпваше като някоя страхливка. Изтича в най-отдалечения край на стаята и се сви в ъгъла като изплашено дете. После побърза да завърже колана на робата, макар да осъзнаваше, че Дънкън няма как да я види през дървената врата, която ги делеше. За Бога, трябваше ли да се държи така, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— Маделин, отдръпни се от вратата.

Изненада се колко кротко прозвуча гласа му. Но после се намръщи и го зачака да закрещи и да започне да заплашва. А и защо не биваше да стои до вратата?

Получи отговор на този въпрос още в следващата секунда. Звукът, който последва, бе като от експлозия и тя подскочи назад, удряйки главата си в каменната стена. Маделин изпищя, когато дървената летва се строши като клечка и ако можеше да раздвижи ръцете си, би се прекръстила пред тази гледка.

Вратата се разцепи на две и Дънкън без проблем избута жалките й останки.

Намерението му бе да я хване и да я завлече долу в спалнята си, но когато я видя свита в ъгъла, нещо в сърцето му се смекчи. Освен това бе доста притеснен от мисълта, че тя може да скочи през прозореца, преди да стигне до нея. Изглеждаше достатъчно изплашена, че да се опита да го направи.

Не искаше да я плаши допълнително. Дънкън въздъхна дълго и шумно и после небрежно се облегна на касата на вратата. Усмихна й се в очакване да се успокои.

Реши да използва разумни и нежни думи, за да я накара да дойде при него.

— Можеше просто да почукаш, Дънкън — промяната в нея се случи невероятно бързо. Вече не се криеше в ъгъла, а стоеше изправена и му се мръщеше, което красноречиво показваше, че няма никакво намерение да скача през прозореца. Но може би намерението й бе да бутне самия него от там.

Той направи опит да не се разсмее, осъзнавайки, че гордостта й е важна и за двама им. По дяволите, не искаше тя да се страхува от него.

— И какво, ако бях почукал, щеше ли да ми отвориш, съпруго? — попита той, а гласът му бе нежен и успокояващ.

— Не ме наричай съпруго, Дънкън. Бях принудена да се омъжа за теб. Виж какво направи с вратата ми. Сега заради необмислената ти постъпка, ще трябва да спя на течение.

— О, значи щеше да ми отвориш вратата, така ли? — попита Дънкън и се ухили. Истински се наслаждаваше на ситуацията. Едмънд бе прав, Маделин бе красива малка диктаторка. Това било нейната врата.

Но едно не можеше да се отрече, бе прелестна гледка. Косата й падаше по раменете, а пламъците в камината оцветяваха къдриците й в наситено червен цвят. Бе подпряла ръце на кръста си, с изправен като струна гръб, а разтвореният до талията халат му предоставяше чудесна гледка към голата кожа между гърдите й.

Зачуди се колко ли време ще й отнеме да осъзнае, че се намира в доста уязвима позиция. Робата, която й бе прекалено голяма, всеки миг щеше да се свлече в краката й, а за Дънкън бе очевидно, че под дрехата е напълно гола. Коленете й надничаха между гънките плат. Усмивката бавно изчезна от лицето му. Очите му потъмняха. Цялата му концентрация се бе изпарила и той можеше да мисли единствено за това как я докосва.

„Какво му става?“, зачуди се Маделин. Изражението му бе станало тъмно като туниката, с която бе облечен. Небеса, а на нея й се искаше да не изглежда толкова красив.

— Разбира се, че нямаше да отворя вратата, Дънкън, но въпреки това трябваше да почукаш — щом осъзна какво е казала, се почувства като идиот. Той не спираше да я гледа така, сякаш искаше да я…

— Никога ли не си лъгала? — попита, когато видя, че в погледа й побягна страх.

Въпросът му я обърка, както се бе надявал и Дънкън бавно влезе в стаята.

— Винаги казвам истината, без значение колко е болезнена — отвърна тя. — И ти го знаеш много добре — погледна го недоволно и тръгна към него, за да може да чуе добре следващите й думи. Бе решена да му даде да се разбере и щеше да го стори, ако не бе забравила, че робата й е прекалено дълга, а дървената вана е точно пред нея. Тя се спъна в подгъва на дрехата и удари пръстите си в долната част на ваната и щеше да падне с главата надолу вътре, ако Дънкън не я бе уловил в последния момент.

Той обгърна талията й, когато Маделин се наведе, за да разтърка наранените си пръсти.

— Всеки път щом съм близо до теб се наранявам.

Мърмореше сама на себе си, но Дънкън чу всяка дума. И побърза да се защити.

— Никога не съм те наранявал — възрази той.

— Да, но постоянно заплашваш, че ще го направиш — каза Маделин. Изправи се и осъзна, че ръцете му са на кръста й, затова нареди: — Пусни ме.

— Да те отнеса ли като чувал с жито до стаята ми, или смяташ да вървиш до мен, както би направила една добра съпруга? — попита той.

Дънкън бавно я завъртя, карайки я да го погледне в очите.

Тя обаче се втренчи в гърдите му и той нежно повдигна брадичката й нагоре.

— Защо не ме оставиш на мира?

— Опитах, Маделин.

Думите му прозвучаха като милувката на нежен летен бриз.

Палецът му нежно се плъзна по брадичката й. Как можеше едно толкова невинно докосване да има такъв опустошителен ефект върху нея?

— Опитваш се да ме омагьосаш — прошепна Маделин, но въпреки това не се отдръпна, когато палецът му погали долната й устна.

— Ти си тази, която ме е омагьосала — призна Дънкън. Гласът му бе дрезгав от желание.

Сърцето й затуптя лудешки. Едва успяваше да си поеме дъх. Езикът й докосна възглавничката на палеца му. Само това си бе позволила, леко докосване, но дори и то бе достатъчно да разтрепери краката й. Тя го била омагьосвала? Самата мисъл бе толкова приятна, колкото и целувките му. А колко много искаше да я целуне. „Само една целувка, каза си, само една и ще го отпратя.“

Дънкън изглеждаше решен да остане там цяла нощ. Маделин бързо изгуби търпение, отблъсна ръката му и се изправи на пръсти, за да положи една непорочна целувчица на трапчинката на брадичката му.

Той не реагира по никакъв начин. Тя придоби смелост и положи ръце на раменете му. Тъй като гледаше надолу към нея, това улесни задачата й, макар че леко се поколеба, когато го усети да се напряга.

— Ще те целуна за лека нощ — обясни тя и едва успя да разпознае собствения си глас. — Наистина обичам да те целувам, Дънкън, но това ще е всичко, което смятам да ти позволя.

Той не помръдна. Маделин дори не можеше да разбере дали все още диша. Не знаеше дали думите й са го ядосали, или са му били приятни, преди да докосне устните му. Щом го направи, разбра, че и той обича да я целува почти толкова, колкото и тя него.

Маделин въздъхна доволно.

Дънкън изръмжа нетърпеливо.

Но не си позволи да използва езика си, преди тя да изиска да се включи в целувката, докосвайки го със своя. Едва тогава той пое пълния контрол.

Тя не искаше целувката да свършва и когато осъзна това, го отблъсна.

Ръцете му се плъзнаха към бедрата й. Позволи й да се отдръпне леко и зачака с любопитство да види какъв ще е следващия й ход. Тя бе непредсказуема.

Маделин не можеше да го погледне. Бузите й бяха силно зачервени. Беше очевидно, че е доста засрамена от действията си.

Неочаквано Дънкън я вдигна на ръце и се усмихна пакостливо, когато тя придърпа краищата на робата, за да покрие коленете си. Младият мъж едва се стърпя да не й напомни, че докато боледуваше той се бе грижил за нея и бе видял много повече от коленете й. Но вече беше в прегръдките му, където й бе мястото, и реши да не повдига темата.

Когато тръгнаха надолу по стълбите, Маделин осъзна, че изобщо не е подготвена да прекара нощта с Дънкън.

— Нощницата ми остана горе в стаята — заекна тя. — Преди спях с една дневна рокля, но е прекалено голяма и…

— Няма да ти трябва — прекъсна я Дънкън.

— Ще ми трябва — промърмори Маделин.

Той не й отговори и когато затръшна вратата след тях, разбра, че е загубила спора. Бяха се озовали в неговата спалня.

Дънкън я положи на леглото и се върна към вратата, за да постави резето. После се обърна, бавно скръсти ръце на гърдите си и й се усмихна.

На бузата му се появи привлекателна трапчинка. Или поне Маделин я наричаше така, макар да звучеше твърде невинно за мъж с неговите размери и мощ. Все пак воините нямаха трапчинки.

Мислите й блуждаеха. И, разбира се, вината бе негова. Той просто си стоеше и я наблюдаваше. Караше я да се чувства като малко мишле, притиснато в ъгъла от гладен вълк.

— Да не би да се опитваш да ме изплашиш? — попита Маделин като звучеше наистина изплашено.

Дънкън поклати глава. Усети страха й и осъзна, че усмивката му изобщо не я предразполага да се успокои.

— Не искам да се страхуваш — той тръгна към нея. — Предпочитам да не се боиш от мен, макар да смятам, че е нормално една девица да се страхува да изживее първата си любовна нощ.

Опитът му да я успокои се провали. Дънкън го осъзна, когато я видя да скача от леглото като ужилена.

— Любовна нощ? Дънкън няма да ме любиш — извика тя.

— Напротив — отвърна баронът.

— Знаех, че ще съм принудена да спя до теб, но това е всичко, което съм съгласна да позволя тази нощ!

— Маделин, вече сме женени. Напълно естествено е, че ще прекараме първата си брачна нощ заедно.

— А естествено ли е една дама да бъде принудена да се омъжи против волята си? — попита тя.

Той се намръщи раздразнено. Тя звучеше така, сякаш всеки миг ще се разплаче. Дънкън реши отново да я накара да се ядоса. Предпочиташе крясъците пред сълзите.

— Когато се налага.

— Когато се налага? По-скоро имаш предвид, когато на някой му е изгодно, нали? Кажи ми нещо, Дънкън. Наложително ли е да ми се натрапиш тази нощ?

Не му даде време да й отговори.

— Дори не си направи труда да ми обясниш причините за този брак. Непростима постъпка от твоя страна.

— Наистина ли очакваш да ти давам обяснения? — изрева той. Почти в същия миг съжали за избухването си, защото Маделин подскочи в края на леглото и закърши ръце.

Дънкън опита да потуши гнева си. Прекоси стаята и застана пред камината. С умишлено бавни движения започна да развързва връзките на туниката си. Не откъсваше поглед от Маделин и я чакаше да го погледне, за да види какво прави.

Тя се опитваше да не го гледа и да игнорира присъствието му, но просто не можеше. Кожата му бе станала бронзова от слънцето, а сега горящият огън я позлатяваше. Мускулите по тялото му заиграха, когато се наведе да свали ботушите си.

Господ да й е на помощ, искаше да го докосне. Самата мисъл бе толкова шокираща, че тя поклати глава. Но да, наистина копнееше да го докосне. Но освен това искаше той да напусне стаята. Не, въздъхна тя, това последното бе лъжа.

— Мислиш, че съм курва — ненадейно каза тя. — Да, живеех с един пъргав свещеник… това бяха твоите думи, Дънкън — напомни му тя. — Не искаш в леглото си курва, нали?

Молеше се да е права.

Дънкън се усмихна на начина, по който се опитваше да го разубеди.

— Курвите имат няколко преимущества пред невинните девственици, Маделин. Ти обаче можеш да тълкуваш думите ми както пожелаеш.

Не, тя не разбра думите му кристално ясно, но не можеше да му го каже, нали? Не бе успяла да го заблуди.

— Те нямат никакви преимущества — промърмори тя.

— Не трябваше ли да кажеш „ние“?

Тя се предаде. Не беше курва и знаеше, че и той е наясно с това.

Когато не му отговори, Дънкън стигна до заключението, че не го прави, защото в противен случай трябваше да го излъже.

— Курвата знае всички начини, по които може да задоволи един мъж, Маделин.

— Аз не съм курва и ти го знаеш.

Дънкън се усмихна. О, колко го радваше нейната честност. Бе мъж, свикнал с предателствата, но въпреки това би заложил живота си, че Маделин никога не би го излъгала.

Когато остана напълно гол, се запъти към другата страна на леглото. Маделин бе с гръб към него. Видя, че раменете й се стегнаха и потръпнаха, когато отметна завивката и легна. После се обърна, загаси свещта и шумно се прозя. Ако в този миг Маделин се бе обърнала да го види, щеше да разбере, че прозявката му е напълно измамна. Намеренията му бяха ясни дори за някоя наивна и плашлива жена като съпругата му. Очертаваше се една много дълга нощ.

— Маделин.

Мразеше начина, по който изговаряше името й, когато бе раздразнен. Винаги изричаше натъртено последните букви така, сякаш името й бе Лин.

— Не се казвам Лин — промърмори тя.

— Ела в леглото.

— Не съм изморена — думите й бяха глупави, но бе прекалено уплашена, за да измисли нещо по-остроумно. Трябваше да се вслушва повече в историите на Марта. Но вече бе твърде късно да промени това. О, Господи, имаше чувството, че всеки момент ще повърне. А какво по-унизително от това, да се отърве от вечерята си пред очите му? Самата мисъл накара стомаха й да се преобърне от тревога. — Не знам какво да правя.

Измъченият шепот сякаш разкъса сърцето на Дънкън.

— Маделин, спомняш ли си първата нощ, която прекарахме заедно в палатката ми? — попита той.

Гласът му беше нежен и дрезгав и Маделин си помисли, че сигурно се опитва да я успокои.

— Онази нощ ти обещах, че никога не бих те насилил. А някога да съм нарушавал обещание, което съм ти дал? — попита той.

— От къде да знам? — отвърна Маделин. — Никога не си ми обещавал нищо, за да нарушиш обещанието си — обърна се, за да види дали няма да се опита да я сграбчи. Това беше грешка, защото Дънкън не си бе направил труда да се завие. Бе чисто гол. Грабна одеялото и го метна върху него. — Покрий се, Дънкън. Неблагоприлично е да ми показваш… краката си.

Тя отново се изчерви. Дънкън не знаеше колко още ще може да поддържа равнодушната си преструвка.

— Желая те, Маделин, но искам и ти да ме желаеш. Искам да те чуя как ме молиш да продължа, дори и това да ми отнеме цялата нощ, за да го постигна.

— Никога няма да се моля.

— О, напротив, ще го направиш.

Маделин погледна в очите му и опита да разбере дали не се шегува с нея. Изражението му не показваше какво мисли. Тя разтревожено прехапа долната си устна.

— Обещаваш ли? — попита най-после. — Наистина ли няма да ме принудиш?

Дънкън я изчака да го погледне и кимна. Реши утре да й каже, че не бива да оспорва думите му. Тази нощ щеше да й позволи това малко прегрешение.

— Вярвам ти — прошепна тя. — Странно е, но смятам, че винаги съм ти вярвала.

— Знам.

Прозвуча толкова арогантно, че Маделин не можа да потисне усмивката си, а после въздъхна облекчено.

— След като не ми позволи да си донеса нощницата, ще ми се наложи да ползвам една от твоите ризи — каза тя.

И без да изчака позволението му, отиде до скрина, повдигна капака и започна да рови из дрехите, докато не откри подходяща риза. Не знаеше дали Дънкън я гледа, затова остана с гръб към него, докато сваляше робата си, а после бързо надяна ризата.

Дрехата едва покриваше коленете й и тя бързо се мушна под завивките. Но тъй като беше прекалено припряна се стовари не особено грациозно до Дънкън.

След това й отне доста време да нагласи завивките така, че да остане доволна. Маделин не смяташе, че е редно да го докосва, но въпреки това, искаше да е възможно най-близко до него, за да почувства топлината му. След известно време най-после се настани удобно и въздъхна. Надяваше се Дънкън да не се е раздразнил от движенията й. Искаше й се той да я прегърне и да я притисне към себе си. Господ й бе свидетел, вече бе свикнала той да я сграбчва и да я завлича нанякъде и бе достатъчно откровена, за да си признае, че това много й харесва. Защото в крайна сметка винаги се озоваваше сгушена до него, където се чувстваше уютно и в безопасност. Почти обичана. Това беше само едно измамно чувство, но тя просто не можеше да го прогони от съзнанието си. Не беше грях да мечтаеш, нали така?

Дънкън нямаше ни най-малка представа какво се върти в ума й. Отне му много повече време, отколкото очакваше, да я накара да легне в леглото му. Вечерният му ритуал с плуването в замръзналото езеро, бе нищо в сравнение с изпитанието, на което бе подложен в момента. Обаче бе сигурен, че наградата щеше да си заслужава мъчението. С тази мисъл той се завъртя и легна на една страна. Повдигна се на лакът, подпря глава на дланта си и погледна към съпругата си. Предполагаше, че ще е скрита под завивките и за това се изненада, че лежи и го гледа с очакване.

— Лека нощ, Дънкън — прошепна тя и му се усмихна сладко.

Той обаче искаше нещо много повече.

— Целуни ме за лека нощ, съпруго.

Гласът му звучеше доста арогантно. Но това не я притесни, само му се намръщи.

— Вече те целунах за лека нощ — сладко му напомни тя. — Целувката ми толкова незначителна ли беше, че вече си я забравил?

Нима тя се шегуваше? Дънкън реши, че е така, защото явно до него се чувстваше в безопасност. На всичкото отгоре сякаш смяташе, че го е победила. О, тя му се доверяваше и той бе невероятно доволен от този факт, макар че нарастващата болка в слабините му го разконцентрираше. Не можеше да откъсне поглед от устните й и бе безсилен да спре порива, който го накара да се наведе и бавно да притисне устата си към нейната. Ръката му се обви около кръста й, за да й попречи да се дръпне, ако решеше да го направи. Обеща си, че няма да я насилва да го целуне, а просто ще я държи близо до себе си, докато сама изяви желание да му отвърне.

Устните му се сляха с нейните в целувка, която имаше за цел да сломи съпротивата й. Жадният му език се плъзна в устата й диво и свирепо. Искаше да й достави удоволствие и знаеше, че е успял, когато езикът й с готовност се преплете в неговия, а ръката й докосна бузата му нежно и колебливо.

Дънкън чу въздишката й, когато задълбочи целувката. Ръката му се плъзна по врата й, а палецът му започна да разтрива с лениви кръгообразни движения мястото, където туптеше пулса й.

Маделин искаше да се приближи още малко до него, за да усети по-силно топлината на тялото му. Да го целува й се струваше най-правилното нещо на света. Ръцете й се обвиха около врата му и когато той простена ниско от удоволствие, тя се усмихна срещу устните му.

Той повдигна глава, за да я погледне. Маделин изглеждаше напълно доволна. Устните й бяха влажни и подпухнали, а очите й блестяха така, че караха сърцето му да се облива в топлина. Усмихна й се в отговор, без да има и най-малка представа защо го прави. Когато усети как пръстите й колебливо докосват тила му, не можа да устои и отново я целуна. Зъбите му леко захапаха долната й устна; отдръпна се малко и Маделин го последва. Тя се разсмя доволно, като го накара да простене измъчено.

Целувката стана безмилостна и гореща. Ръцете му обгърнаха лицето й, и когато тя започна да му отвръща, той й позволи да почувства глада му.

Маделин простена и се притисна плътно към него, така че пръстите на краката й се отъркаха в косъмчетата на прасците му.

Дънкън прекрати неспокойните й движения като стисна краката й между мощните си бедра. Устата му не се откъсна дори за миг от нейната. Той пируваше с нея и с помощта на езика си пиеше от сладкия нектар, който тя така щедро му предлагаше.

Не можеше да й се насити. Целувката му стана дива, лакома. Ръцете му бяха също толкова непокорни, колкото и устата — ласкаво и възбуждащо се разхождаха по сгорещената й кожа от раменете до началото на гръбнака й. Тръпки на екстаз караха тялото й да трепери все повече и повече. Тя не можеше да улови мислите си, нито да ги задържи за повече от секунда. Маделин усети, че губи контрол над тялото си. Не можеше да се спаси. Умът й сякаш бе подвластен на онова ново еротично чувство, което контролираше тялото й.

Маделин се гърчеше в ръцете му. Бе напълно потопена в усещанията си, докато не усети твърдото доказателство за възбудата му между бедрата си. Тя простена задъхано и опита да се отдръпне, но страстните целувки на Дънкън успяха да прогонят страха й. Беше й невероятно горещо. Умът й се бунтуваше срещу тази интимност, но тялото й не се подчиняваше, следвайки свой собствен ритъм. Тя инстинктивно го хвана и го задържа там, използвайки бедрата си, за да го обгърне. Позволи на топлината да я обгърне, но когато Дънкън се раздвижи и възбудената му плът се потърка в нея, тя опита да го спре. Ръцете й сграбчиха бедрата му в желанието си да го избута. Мислеше си, че успява, но колкото повече усещаше движенията му, толкова повече съпротивата й отслабваше. Докосването му възпламени тлеещата страст, стаена дълбоко в нея, и не след дълго тя се притискаше по собствено желание към него, а ноктите й се забиваха в гърба му, за да го задържат възможно най-близо.

Дънкън знаеше, че е изплашена от копнежа, който я бе обхванал, но бе решен да я накара да отвърне на страстта му. Ръцете му почти грубо се впиха в задните й части. Той я повдигна и я притисна към себе си, позволявайки й да го почувства. От дълбините на гърдите му се изтръгна нисък, примитивен звук, който напомни на Маделин за магическия зов на сирените и я хипнотизира. Тя не можа да устои и го целуна диво, пренебрегвайки всичките си задръжки. Несдържаният й отклик едва не изпрати Дънкън до границите на лудостта. Той откъсна устни от нейните и започна да обсипва с целувки шията й. Опита се да запази контрол, но му беше много трудно. Вече изпитваше физическа болка само задето я държеше в ръцете си; не искаше нищо друго, освен да потъне дълбоко в нея, да превземе напълно тялото и душата й. Разбира се, не можеше да го направи, за нея бе още много рано. Дънкън си каза, че трябва да действа бавно, да й даде повече време, но устните и ръцете му, отказваха да се вслушат в гласа на разума. Господ да му е на помощ, не можеше да спре да я докосва. Ароматът й го омайваше, досега никога не бе изпитвал толкова съкрушителна страст. След миг осъзна, че това е само началото, и тази мисъл едва не го накара да експлодира.

Маделин знаеше, че трябва да сложи край на волностите му. Лежеше притисната до тялото му със здраво обвити около кръста му ръце. Пое си дълбоко дъх в опит да се успокои, но това се оказа непосилно. Дънкън дразнеше шията й с устни и език, шепнеше някакви безсрамни и възбуждащи думички, близо до ухото й, и тя изобщо не можеше да се съсредоточи върху определена мисъл.

Нарече я красавица и й зашепна какви еротични неща иска да й направи с най-малки подробности. Каза й, че го подлудява от желание, и тя бе сигурна, че той наистина има предвид всяка дума, която изрича, заради начина, по който трепереха ръцете му, докато отмяташе косата от лицето й и целуна веждата й.

Тя знаеше, че много лесно би могъл да сломи всяка нейна съпротива. Но въпреки това силата му не я плашеше. Всичко, което трябваше да направи бе, да му каже да спре. Той не би я насилил. Всеки път щом я докоснеше Дънкън успяваше да сдържа силата си под контрол. Вместо това, използваше един много по-добър метод, за да я спечели. Ухажваше я с нежни ласки и неусетно я въвеждаше в света на забранените удоволствия.

Само ако можеше да събере сили да постави достатъчно разстояние помежду им, може би щеше да си върне част от разума. Точно с това намерение, тя се претърколи встрани от него.

Дънкън я последва. Чак тогава Маделин осъзна, че завивките ги няма. Бе напълно покрита от тялото му. Голите им крака се преплетоха и само тънкият плат на ризата, с която бе облечена, пазеше девствеността й от него.

Дънкън се справи и с тази преграда, издърпвайки дрехата бавно нагоре към гърдите й. Беше непоколебим и свали ризата й преди тя да успее дори да възкликне в несъгласие. В интерес на истината, не бе много сигурна, но май му бе помогнала да я съблече.

Всичките мисли от ума й се изпариха, когато гърдите му се притиснаха към нейните.

Малките къдрави косъмчета се потъркаха нежно в набъбналите й зърна и тя изстена от удоволствие. Дори дишането му я възбуждаше толкова силно, колкото и докосването му. То бе накъсано и неоспоримо доказваше, че и той изпитва нужна, равна по сила на нейната.

Дънкън повдигна глава и я погледна. Очите й бяха потъмнели и сънени.

— Харесва ли ти да ме целуваш, Дънкън?

Той не бе подготвен за въпроса и му отне известно време да открие гласа си, за да й отговори.

— Да, Маделин, харесва ми да те целувам — тогава се усмихна. — Също толкова, колкото и на теб.

— Наистина обичам да те целувам — прошепна.

Трепереща, тя нервно прокара връхчето на езика по долната си устна. Дънкън я изпиваше с поглед. Изстена и затвори очи за миг преди отново да я погледне.

Тя го подлудяваше. Ухажването не бе лека задача. Желаеше я. Веднага. Знаеше, че все още не е готова за него и трябва да продължи да я възбужда, дори ако процеса го убиеше. Помисли си, че ако скоро не я има, наистина ще умре.

Пое си дълбоко дъх и целуна една от извитите й вежди. После я целуна по носа, точно върху привлекателните лунички, за които бе сигурен, че тя ще отрече, че съществуват.

Маделин затаи дъх, чакайки го да стигне до устата й. Когато Дънкън се отклони и зацелува шията й, опита да го накара да се върне там, където желаеше.

— Искам отново да те целуна, Дънкън — прошепна тя.

Знаеше, че се държи безсрамно. Да, играеше си със забранения огън. Маделин си каза, че се държи толкова глупаво, защото бе хваната неподготвена. Никой никога не й бе обяснявал взаимоотношенията между мъжа и жената. Никой не я бе предупредил за невероятно удоволствие. Нито й бе казвал, че то ще й пречи да разсъждава.

Маделин изведнъж осъзна, че мнимата битка, която водеше със себе си, не беше нищо друго, освен една преструвка. Тя се опитваше да накара Дънкън да взема решенията вместо нея, за да прехвърли после отговорността за действията им върху него. Щеше да се преструва на невинна жертва, хваната в капана на удоволствието, което той й причиняваше.

Истината сякаш я зашлеви през лицето. Дънкън не я насилваше за нищо.

— Аз съм страхливка — прошепна.

— Не се страхувай — утеши я той, а гласът му преливаше от нежност.

Маделин се опита да обясни, да му даде това, от което се нуждаеше, да му каже, колко много го желае. Само за тази нощ, тя искаше да му принадлежи. Знаеше, че той не би могъл да я обича, но за една възхитителна нощ, тя искаше да се престори, че й е обещал любовта си наистина. Ако можеше да й даде дори една малка част от себе си, може би тя щеше да си повярва, че това бе достатъчно.

— Обвий ръце около мен, Маделин — нареди й Дънкън. Гласът му бе контролиран, а ръцете му, обгръщащи гърдите й, бяха невероятно нежни.

Дланите му ги покриха целите. Маделин инстинктивно се изви към него; удоволствието, с което я даряваше, бе мъчително сладко.

Дънкън игнорира изненаданата й въздишка и потърка с палец връхчетата на гърдите й. Когато те щръкнаха и се втвърдиха, той се наведе, за да поеме едното в устата си. Започна да я измъчва с кадифен език, засмуквайки зърното й. Действията му направо я влудяваха. Тя се въртеше и стенеше с ръце, вкопчени в раменете му.

Когато се отдръпна, гърдите й бяха болезнено чувствителни. Дънкън отново я покри с тялото си и плени устните й за една дълга, изгаряща целувка, която само я накара да закопнее за още.

Вече не можеше да чака. Някъде в най-отдалеченото кътче на ума му се мярна мисълта, че тя все още не му е дала позволението си. Повдигна глава и видя изпълнените й със сълзи очи.

— Искаш ли да спра? — докато задаваше въпроса се запита как за Бога, щеше да успее да го направи. — Маделин, кажи ми защо плачеш? — изтри с палец сълзата, която се плъзна по бузата й.

Тя не му отговори и той грубо зарови ръка в копринените кичури на косата й.

— Отдай ми се, съпруго, докрай. Мога да видя страстта в очите ти. Само изречи думите, Маделин.

Настояваше толкова силно, колкото я и желаеше. Можеше да я почувства как изгаря. Как тялото й се движи неспокойно под неговото.

— Знам, че е грешно, но те желая — прошепна Маделин. — Желая те толкова силно, че ме боли.

— Вече си моя съпруга, Маделин — отвърна й дрезгаво Дънкън. — Това, което правим не е грешно.

Той се отпусна върху нея и я целуна с гореща, пламенна целувка, която само даваше, без да иска нищо в замяна. Тя му отвърна с равна на неговата страст. Когато ноктите й се забиха в мускулите на раменете му, той се отдръпна рязко назад.

— Кажи ми, че ме искаш вътре в теб. Сега. Кажи го, Маделин.

Дънкън я гледаше в очите, докато бавно разтваряше краката й. Преди тя да осъзнае какво е намислил, ръката му се мушна в меките къдрици, покриващи най-чувствителната част от нея. Пръстите му я галеха и докосваха, докато тя не се разгорещи и овлажни от желание. През цялото време той я гледаше как му откликва страстно.

Един от пръстите му бавно проникна в нея. Маделин инстинктивно се изви срещу ръката му и действието й, лишено от всякакви задръжки, му достави такова неимоверно удоволствие, че той си помисли, че след миг ще умре. Беше толкова гореща. И тази горещина му принадлежеше.

— Спри това мъчение, Дънкън. Ела при мен.

Той простена името й преди устата му да се впие в нейната. Толкова бавно, колкото бе възможно, се настани между копринените й бедра, повдигна ханша й и започна да прониква в нея. Тя се извиваше в опит да му помогне.

Дънкън спря, когато усети бариерата на девствеността й.

— Обвий си краката около кръста ми — изстена той.

Лицето му бе заровено във врата й. Когато я усети, че се движи, за да изпълни нареждането му, той се тласна напред. Маделин изплака от болка и се опита да се отдръпне от него.

— Всичко е наред, любима. Болката всеки миг ще изчезне, обещавам ти. Стой спокойно — прошепна той.

Дънкън искаше да изчака тялото й да привикне към проникването му, но напрежението, което изпитваше, беше непоносимо. Не можеше да спре. Започна да се движи, в началото бавно, а после нарастващата нужда го накара да усили темпото. Ръката му се мушна между сплетените им тела и той я погали, разпалвайки отново страстта й. Много скоро болката бе забравена. Дънкън я изпълваше напълно. Маделин започна да се движи заедно с него, извивайки бедра, за да го поеме по-дълбоко, и тогава усети промяната, която настъпи в съпруга й.

Силата се отприщи, обгради я, проникна в нея. Тя тържествуваше в това усещане, позволявайки на своята мекота да се превърне в обвивка за неговата мощ. Сега те бяха две части на едно цяло. Всеки принадлежеше на другия с тяло, разум и душа.

Контролът я напусна. Почувства се дива като тигрица пусната на свобода и опита да стигне до мистериозното удовлетворение, което бе някъде много близо. Отдаде се на усещането, отдаде се на съпруга си, на любовника си. И то само защото самият той й се бе отдал изцяло.

Той шепнеше някакви безсрамни неща в ухото й, но скоро бе прекалено погълната от страстта, за да разбира думите му. Не можеше да мисли, а само чувстваше мощта, която я изпълваше, разтягаше и я превземаше.

Кулминацията бе толкова поразителна, че тя изплака от удоволствие. Изплака неговото име. Почувства се ужасена, уязвима, защитена. Почувства се обичана.

В отговор Дънкън извика силно, когато на свой ред достигна върха. Изрече името й и я притисна силно към себе си, сякаш искаше да станат едно цяло. В следващия миг се срина върху нея и удовлетворен, отново прошепна името й.

Телата им бяха влажни от пот. Мускусният аромат на страстта им ги обграждаше като мъгла. Маделин близна леко рамото му, усещайки соления вкус на кожата му.

Дънкън не мислеше, че ще има сили да се повдигне и да легне до нея. Реши да си остане точно там, където е завинаги. Никога не бе изживявал нещо подобно. Когато най-после успя да събере малко сили, се подпря на лактите си и я погледна. Очите й бяха затворени. Бузите й розовееха. Отново се бе превърнала в плахо коте, помисли си с усмивка. Господи, как можеше да се срамува, след като бе отвръщала на ласките му толкова пламенно. Сигурно цяла седмица щеше да носи драскотините, които бе оставила по раменете му.

— Нараних ли те?

— Да — гласа й прозвуча срамежливо.

— Много ли? — той звучеше притеснен.

— Малко.

— А доставих ли ти удоволствие, Маделин? — попита Дънкън.

Тя има смелостта да го погледне и арогантната му усмивка я заплени.

— Да — призна.

— Малко ли?

Тя поклати глава и най-после му се усмихна. Изведнъж осъзна, че той има нужда да чуе колко много й е харесало също толкова силно, колкото и тя имаше нужда от одобрението му.

— Много, Дънкън.

Той кимна, напълно удовлетворен. Въпреки че знаеше какъв ще е отговора й, се почувства невероятно доволен от честността й.

— Ти си страстна жена, Маделин. И няма защо да се срамуваш от това — целуна я дълго и силно, и когато отново я погледна, с удоволствие забеляза, че срамежливостта й е изчезнала. Очите й бяха добили дълбок тъмносин цвят. Господи, можеше отново да се загуби в нея.

Дънкън изведнъж се почувства уязвим. Не можеше да разбере от къде се появи това чувство. То бе съвсем чуждо на природата му. Ако не започнеше да се пази от нея, Маделин щеше да го превърне в Самсон. Със сигурност бе много по-привлекателна от Далила. Да, тя щеше да отнеме силата му, ако й позволеше.

Легна намръщен по гръб до нея и скръсти ръце на тила си, затискайки няколко кичура от косата й под лакътя си. Дори не забеляза, загледан в тавана, докато тя се мъчеше да я освободи.

Дънкън се опита да се съсредоточи над по-важните въпроси. Беше ги игнорирал прекалено дълго. Единственото време, когато бе прям със себе си, бе, когато докосваше Маделин. Тогава не можеше да контролира действията си, без значение колко се стараеше. Тя бе започнала да означава много за него. Властта, която притежаваше над него, го разтревожи, а той не бе мъж, който често или лесно се тревожеше.

Маделин легна по гръб и издърпа завивката до брадичката си; все още можеше да види свирепото, смръщеното лице на съпруга си.

Това я изплаши. Дали не бе сгрешила някъде? Знаеше, че се бе държала малко плахо, дори несръчно.

— Съжаляваш ли, Дънкън? — попита го колебливо.

Не можеше да го погледне, затова затвори очи и се остави във властта на страха и срама.

— Не съжалявам за нищо.

Той буквално излая думите. Гласът му бе груб и това изобщо не я успокои. Почувства се наранена и унижена. Пламъкът след любенето им вече бе изчезнал, заменен от пустота и отчаяние заради преживяния провал. Господ да й е на помощ, всеки миг щеше да заплаче.

Дънкън не й обръщаше особено внимание, защото току-що бе приел голата истина.

Прозрението го зашемети. Нахалната и непредсказуема жена, която ревеше толкова силно, че можеше да събуди и мъртвите, бе намерила пътя до сърцето му.

Изведнъж се почувства уязвим като онзи воин Ахил, за който Маделин му беше разказала. Да, Ахил изобщо не е бил доволен, когато научил, че петата му е уязвима. Сигурно е бил толкова разгневен, колкото бе и Дънкън, щом осъзна истината.

Нямаше ни най-малка представа как ще успее да се защити от нея. Реши, че има нужда от време, за да помисли над ситуацията. Да, време и разстояние, защото не беше възможно да мисли, докато Маделин е близо до него. По дяволите, това го вбесяваше.

Дънкън въздъхна силно и шумно. Знаеше от какво се нуждае Маделин, какво иска от него. Изръмжа раздразнено, отметна завивката и я придърпа в прегръдките си. Нареди й да спре да плаче, но тя не му се подчини и продължи, докато вратът му не подгизна от сълзите й.

Маделин имаше намерение да му каже, че го презира, и че повече никога няма да му проговори, както и че е най-безчувствения, арогантен мъж, когото някога е срещала. Но първо трябваше да спре да плаче, защото иначе щеше да звучи жалка, вместо ядосана.

— Съжаляваш ли вече, Маделин? — попита я, когато вече не можеше да понася звука от плача й.

Тя кимна, удряйки брадичката му.

— Да. Очевидно е, че на теб не ти хареса. Знам го със сигурност, защото се мръщиш и ръмжиш, но се получи така само защото не знаех какво трябва да правя, Дънкън.

Господи, тя беше непредвидима. Ревеше с глас само защото си бе помислила, че не му е доставила удоволствие. Щом осъзна това, той се усмихна.

Маделин неочаквано се откъсна от прегръдката му и отново го удари.

— Не искам никога повече да ме докосваш.

В гнева си забрави, че е гола. Тялото му обаче моментално откликна на пленителната гледка. Маделин се изправи с лице към него, седна на петите си, а великолепните й пълни гърди с розови връхчета, бяха прекалено интригуващи, за да не им обърне внимание. Дънкън се пресегна и хвана зърното на едната й гърда между палеца и показалеца си. Връхчето се втвърди, преди тя да успее да го плесне през ръката.

След това се опита да го отхвърли, дърпайки завивката на гърдите си, но Дънкън бързо спечели съревнованието, като издърпа одеялото и го хвърли на пода. Тя щеше да го последва, ако младият мъж не бе хванал ръката й и не я бе дръпнал към себе си.

Дънкън стисна здраво и двете й ръце и се ухили. Усмивката му рязко се изпари, когато коляното й се заби в най-уязвимото място, между бедрата му.

Той изстена и притисна краката й със своите, ефективно прекратявайки борбата й. Пусна ръцете й и бавно придърпа главата й към себе си. Можеше да почувства сълзите й по гърдите си и не искаше нищо друго, освен да я целуне, за да прогони гнева й, но спря тъкмо, преди да го направи.

— Чуй ме, съпруго. Ти не беше непохватна, а просто невинна. И ми достави удоволствие, много по-силно от всичко, което съм преживявал досега.

Маделин се загледа в него за миг. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Наистина ли Дънкън? Доставих ли ти удоволствие?

Той кимна раздразнен. Закле се, че първото нещо, което щеше да направи на сутринта бе да й изнесе лекция, че не бива никога да се съмнява в думите му, и в следващия миг се сети, че вече си бе обещал това само преди няколко часа.

Тя изглеждаше вече по-успокоена.

— И ти ми достави удоволствие — прошепна тя.

— Знам това, Маделин — избърса сълзите от лицето й и въздъхна щом видя как изражението й се промени след думите му. — Не ми се мръщи насреща — нареди той.

— От къде може да знаеш, че си ми доставил удоволствие?

— Защото крещеше името ми и ме молеше…

— Никога не моля, Дънкън — прекъсна го Маделин. — Преувеличаваш.

Той й се ухили с цялата арогантност, която притежаваше. Маделин отвори уста да му каже, колко е надменен, но устните му се притиснаха към нейните и сложиха край на възражението й.

Целувката бе дълга и гореща. Маделин почувства възбудата му да се притиска в нея и размърда ханша си срещу него, неспокойно и игриво, засилвайки желанието му.

Дънкън нежно я отмести назад.

— Лягай да спиш. Ще бъде прекалено болезнено за теб, ако се любим отново.

Тя спря протеста му с още една целувка. Реши, че й харесва да лежи върху него и срамежливо му го призна.

Той се усмихна, но въпреки това настоя тя да ляга да спи.

— Това е заповед — каза й.

— Не искам да спя — възпротиви се Маделин. Тя го ухапа по врата, потръпвайки от новоосъзнатата си самоувереност. — Ухаеш толкова хубаво — езикът й започна да си играе с ухото му и го разконцентрира.

Дънкън реши, че веднага трябва да прекрати играта й, преди да е станало прекалено късно и да не може да се въздържи да я люби отново. Не искаше да я нарани, но знаеше, че е прекалено невинна, за да го разбере.

Трябваше да й покаже колко неудобно ще й бъде, ако отново бъдат заедно толкова скоро.

С това намерение, ръката му се придвижи между телата им. Когато провря пръста си в нея, Маделин изстена. Ноктите й се забиха в раменете му.

— Сега ми кажи, че ме желаеш — заповяда Дънкън със загрубял от желание глас.

Маделин се изви. Болката и удоволствието се смесваха. Тя потърка гърдите си в неговите.

— Желая те, Дънкън — прошепна.

Той изведнъж усети, че контролът го напуска. Почувства се достатъчно силен, за да завладее целият свят. Когато Маделин се опита да се претърколи по гръб, той я задържа, поклащайки глава.

— Наистина ли ще ме накараш да ти се моля, Дънкън? — попита тя и си помисли, че звучи заповеднически също като съпруга си.

Той реши, че гласа й трепери от същата нужда като неговата.

Целуна я, за да изтрие недоволната бръчка на челото й и внимателно започна да прониква в нея.

Маделин яхна бедрата му и простена доволно. Последната й ясна мисъл бе истинско откритие. Не беше нужно да лежи по гръб, за да се люби с мъжа си.