Джули Гарууд
Чест и величие (18)

Осемнадесета глава

„Заявявам, че правото е на страната на силата. Правдата защитава интересите на по-силния.“

Платон, Републиката

Суровите дни на зимата настъпиха с ниски температури и мразовит вятър, които превръщаха селските ниви в заледена попарена от слана пустош. Изглежда зимата се канеше да скове света в ледената си прегръдка за цяла вечност, преди тази нежна девойка Пролетта, да дойде с прекрасната си зеленина, пълна с нови обещания. Тя носеше дара на възраждането, обгърната от топлите лъчи на слънцето. Ухажван от обещанието на пролетта, вятърът утихна и се превърна в нежен бриз.

Дърветата бяха първите, които изпълниха това обещание. Клоните им вече не бяха голи, а отрупани с нежни пъпки и зелени листа, украсили всяко клонче, потръпващи при допира на топлия бриз. Забравени семенца, изпопадали по земята заради бушуващите есенни ветрове, сега цъфтяха буйно, а мириса им бе достатъчно силен, за да примами пчелите.

Това бе магическо време за Маделин. А и обичта й към Дънкън й носеше такава радост. Все още смяташе, че е истинско чудо, че той също я обича. Първите няколко седмици след признанието му, тя непрекъснато се измъчваше, че той би могъл да се отегчи от нея. Затова правеше всичко по силите си, за да го зарадва. И въпреки това неизбежното първо скарване вече бе факт. Дребното неразбирателство, което можеше да се реши много лесно, бе достигнало огромни размери, само защото Дънкън бе в лошо настроение, а тя бе изтощена.

Истината бе, че Маделин дори не можеше да си спомни как започна кавгата. Помнеше само, че Дънкън й крещеше. Тя веднага се бе скрила зад безопасната си, спокойна маска, но на съпруга й не му отне много да разруши самообладанието й. Тя бе избухнала в сълзи, заявявайки му, че очевидно вече не я обича и бе избягала в кулата.

Той я бе последвал и все още ръмжеше на висок глас, но този път за това, че трябвало да се отърве от неприятния навик да си прави погрешни и прибързани заключения. Когато осъзна, че сега той й е сърдит, задето си е помислила, че вече не я обича, Маделин вече нямаше нищо против да й крещи или да й се мръщи. Все пак в момента й крещеше, че я обича.

Тази нощ, тя бе научила един много важен урок. Нямаше да се случи нищо лошо, ако му изкрещеше в отговор. Правилата за живота, които знаеше, се бяха променили, след като срещна клана Уекстън. Свободата, която й бе позволена сега, бе отключила всички скрити вратички на емоциите й. Не й се налагаше да се въздържа. Когато искаше да се смее, се смееше. А когато й се приискаше да се разкрещи, го правеше, но въпреки това дори и в тези моменти се стараеше да се държи като дама.

Освен това Маделин осъзна, че е усвоила някои от характерните черти на съпруга си.

Имаше някаква сигурност в еднообразието и тя започна да се дразни от всяка малка промяна, точно както се дразнеше и той. Когато Едмънд и Гилард напуснаха, за да отслужат своите четиридесет дни при сюзерените си, всеки, който успя да чуе виковете й разбра, че това положение не й допада.

Дънкън й каза, че не разсъждава разумно, дори й напомни, че самата тя го бе посъветвала да даде на братята си повече отговорности. Маделин, обаче, не желаеше да се вслуша в разума. Беше се превърнала в майка орлица и искаше всички Уекстън да са около нея, за да може да ги държи под око.

Дънкън разбираше жена си много по-добре, отколкото тя него. Братята му и Адела бяха станали част от семейството й. Тя бе живяла сама прекалено дълго, и сега, когато имаше около себе си толкова хора, за които да я е грижа, не искаше да се откаже от тях безропотно.

Но освен това, тя бе и умиротворител. Маделин винаги се намесваше там, където сметнеше, че е нужна помощта й. Защитаваше всички, но винаги оставаше изумена, когато защитаваха нея.

Истината бе, че тя все още не можеше да разбере колко е ценена. Дънкън знаеше, че според нея е истинско чудо, задето той я обича. Не беше мъж, който обявява гласно чувствата си, но бързо осъзна, че тя има нужда да чува често клетвата му за вечна любов. Имаше неща, за които тя се страхуваше и притесняваше, което бе разбираемо, предвид миналото й и той прие, че щеше да й е необходимо време, за да добие увереност в собствените си способности.

Дните прекарани с новата му съпруга щяха да бъдат идилични, ако Адела не бе решена да подлуди всички около себе си. Дънкън се опитваше да съчувства на сестра си, но поведението й бе такова, че го накара да започне да си мечтае тайно да я удуши.

Той направи грешката да сподели с жена си, колко го дразни държанието на Адела и как едва се сдържа да не натъпче някакъв парцал в устата й. Маделин бе ужасена. И естествено веднага я защити. Дори предложи той да стане по-съпричастен. За Бога, той не можеше да разбере, защо бе поискала това от него.

Маделин го нарече коравосърдечен, макар че точно в този случай много грешеше. Дънкън наистина съчувстваше на барон Джералд. Приятелят му притежаваше търпението на Йов и издръжливостта на калена стомана.

Адела правеше всичко по силите си, за да обезкуражи своя ухажор. Тя му се подиграваше, крещеше, плачеше. Нищо обаче нямаше ефект. Джералд изобщо не се бе разколебал от целта си да я спечели. Според Дънкън, приятелят му бе или инатлив като муле, или глупав като бик. А може би по малко и от двете.

И не можеше да не се възхити на барона. Такава решителност бе похвална, особено след като наградата, която Джералд така усърдно преследваше, беше крещяща вироглава жена.

Дънкън наистина предпочиташе да не обръща внимание на цялата тази ситуация. Маделин обаче не му го позволяваше. Тя постоянно го въвличаше в центъра на семейните кавги, с обяснението, че е негов дълг да се погрижи за всичко.

Много често му припомняше, че може да бъде господар и брат, и всички тези глупости свързани със студеното му и дистанцирано отношение към семейството си бяха лош навик от миналото и трябваше да бъде изкоренен.

Освен това според нея, те с братята му можеха да бъдат най-добрите приятели и наред с това да изпитват респект към него. Дънкън предпочете да не спори с нея. Само един Бог знаеше, че откакто се бяха оженили не бе успял да излезе победител от нито един техен спор.

А и точно по този въпрос, тя бе права. Разбира се, не си направи труда да й го признае, защото знаеше, че тя веднага ще се захване да променя някой друг негов „навик“, който не одобряваше.

Той започна да се храни със семейството си всяка вечер, защото знаеше, че така ще я зарадва и бързо осъзна, че намира голямо удоволствие във вечерите, прекарани в голямата зала. Заедно говореха на всякакви теми и енергично спореха за какво ли не. И двамата му братя бяха умни и схватливи мъже и много скоро Дънкън започна истински да цени съветите им.

Той бавно премахна бариерите, които бе издигнал, за да стои настрани от семейството си и осъзна, че наградата за това е много по-голяма, отколкото усилията за постигането й.

Сега Дънкън осъзна, че баща му бе грешал. Бе управлявал с железен юмрук, за да запази позицията си на господар и вероятно бе смятал, че ще изгуби уважението на децата си, ако им покаже някаква привързаност. Не беше сигурен какви са били причините на баща му, но вече не се налагаше да следва остарелите му порядки.

И за това трябваше да благодари на жена си, която му бе помогнала да промени държанието си. От нея бе научил, че не е задължително страхът и уважението да вървят ръка за ръка. Много по-добра комбинация бяха любовта и уважението, може би дори възможно най-добрата. В това бе иронията. Маделин бе благодарна на Дънкън, задето я бе направил част от семейството си, макар че се бе случило точно обратното. Тя бе определила неговото място в собствения му дом. Бе го научила как да бъде брат на Гилард, Едмънд и Адела. Да, тя го бе поставила точно в центъра на семейството.

Дънкън продължи постарому да тренира заедно с хората си през деня, но всеки следобед отделяше по един час, за да научи Маделин да язди. Тя беше много схватлива, учеше бързо и много скоро яздеше свободно Силенус до хълма извън защитните стени. Той разбира се, винаги бе зад нея, за да я пази. И продължаваше да мърмори за странния й навик да носи храна на въображаемия си вълк.

Маделин го помоли да й обясни, защо от едната страна хълмът е гол, без нито едно дърво, а от другата има гъсто залесена гора и храсти.

Дънкън й обясни, че дърветата умишлено са изкоренени от страната на крепостта. Ако не го бяха направили, пазачите на защитната стена нямаше как да видят кой се приближава. А така всеки, който се насочеше към дома им, се налагаше да премине през голото поле и незабавно щяха да го забележат. По този начин пазачите можеха да разберат дали се приближава приятел или враг. В случай, че ги приближаха неприятели, стрелците лесно щяха да ги защитят, защото без укритието на дърветата, нападателите нямаше как да избегнат стрелите им.

Тя беше изумена от обяснението му. Изглежда всичко, което правеше мъжът й, бе с цел да защити крепостта и живеещите в нея. Той кимна в съгласие, като поясни, че най-главната отговорност на лорда на Уекстън бе защитата.

Лекцията му я накара да се усмихне. Напоследък бе свикнал да я вижда усмихната.

Дънкън знаеше, че тя се притеснява за бъдещето им. Все още не обичаше да й напомнят за брат й и всеки се стараеше да не споменава името му по време на разговорите им. И тъй, като каквото и да кажеше, очевидно не можеше да я убеди, че всичко ще бъде наред, двамата в негласно споразумение избягваха темата.

Пролетта беше време на просвещение за Дънкън. Наложи му се да напусне Маделин за цял месец, поради неотложни и важни дела и когато се върна, жена му се разплака от радост. Те останаха будни през цялата нощ, любиха се страстно и щяха да останат през следващия ден в леглото, ако семейството не ги бе прекъснало.

Маделин мразеше, когато му се налагаше да я оставя сама. Дънкън го мразеше не по-малко и макар да не възнамеряваше да й го каже, когато беше далеч от нея, буквално броеше часовете до завръщането си.

Пролетта остави своето слънчево палто и цъфнали цветя след себе си. В земята на Уекстън настъпиха топлите дни на лятото.

Сега придвижването по пътищата бе много по-лесно. Дънкън знаеше, че е само въпрос на време, преди да го извикат, за да отговаря за действията си пред краля. Той криеше притесненията си от Маделин, докато незабелязано събираше войската си.

Барон Джералд се завърна в Уекстън в края на юни с подновено намерение да убеди Адела да му стане съпруга. Дънкън посрещна приятеля си на двора. Всеки един от тях имаше да съобщи важни новини на другия. Дънкън току-що бе навестен от пратеник и бе приел официално писмо, носещо печата на краля. Барон Уекстън можеше да чете, факт, с който жена му не бе запозната и това, което току ще бе прочел го оживи. Поради тази причина той бе разсеян и не посрещна подобаващо Джералд.

Джералд обаче изглежда бе в същото настроение на духа. След като се поклони по дворцов маниер, той подаде юздите на жребеца си на Ансел и се обърна към приятеля си.

— Току-що се връщам от Клейрънс — обяви той с тих шепот.

Дънкън повика Антъни до себе си.

— Има много неща за обсъждане и искам Антъни да участва — обясни му той.

Джералд кимна.

— Тъкмо обяснявах на Дънкън, че идвам от земите на Клейрънс — поясни той. — Там бе и братът на краля, Хенри, който зададе много въпроси за теб, Дънкън.

Тримата бавно се отправиха към голямата зала.

— Смятам, че с тях целеше да разбере каква ще бъде позицията ти, ако той стане крал — призна Джералд.

Дънкън се намръщи.

— Какви въпроси? — попита той.

— Разговорът бе с недомлъвки. Сякаш всички бяха посветени в нещо, в което аз не съм. Звуча доста неразбираемо, нали? — попита той.

— Ще се наложи ли да защитаваме Уилям? Смяташ ли, че Хенри ще направи преврат?

— Не мисля — енергично отвърна Джералд. — Все още мисля, че всичко е много странно, защото въпросите, които ми зададоха, бяха свързани с теб, макар да не си замесен в това.

— Поставиха ли под въпрос лоялността ми?

— Лоялността ти никога не е била тема на разговор — отвърна Джералд. — Но ти командваш най-могъщата армия в Англия, Дънкън. Лесно би могъл да се изправиш срещу краля ни, ако пожелаеш.

— Хенри наистина ли вярва, че бих предал господаря си? — попита Дънкън, очевидно изумен от възможността.

— Не, всеки знае, че си мъж на честта, Дънкън. Но според мен тази среща нямаше никакъв смисъл. Цялата атмосфера бе много неловка — Джералд сви рамене. — Хенри ти се възхищава и все пак мога да кажа, че беше притеснен от нещо. Само един Господ знае от какво.

Тримата мъже изкачиха стъпалата към голямата зала. Маделин стоеше до масата и аранжираше букет цветя в една голяма ваза. Три малки момченца седяха на пода в краката й и хапваха плодова пита.

Тя вдигна глава щом чу, че мъжете приближават и се усмихна щом видя, че Джералд им е дошъл на гости. След това им се поклони, поздравявайки ги.

— Вечерята ще е готова след един час. Джералд, радваме се да те видим отново. Нали така, Антъни? Адела ще бъде много доволна.

Мъжете се разсмяха.

— Казвам ви истината — настоя Маделин. После се обърна към децата: — Отидете и си дояжте навън. Уили, моля те отида да намериш лейди Адела. Кажи й, че имаме гост. Нали няма да забравиш? — настоя тя.

Децата скочиха на крака и хукнаха навън. Уили неочаквано се втурна към Маделин и обгърна с ръчичките коленете й. Дънкън се загледа как жена му се хвана с едната ръка за масата, а с другата погали момчето по главичката.

Беше очарован от нежността й. Всички деца я обичаха. Винаги я следваха по петите и с нетърпение очакваха тя да им се усмихна и да ги похвали. И нито едно от мъничетата не оставаше разочаровано. Маделин знаеше името на всяко от тях, което си беше истинско постижение предвид това, че в крепостта имаше около петдесет деца.

Когато най-после Уили я пусна и изтича навън, цялата рокля на Маделин бе изцапана с мръсотията, покриваща личицето на детето.

Тя погледна надолу към изцапаната дреха и въздъхна, а после извика след отдалечаващото се дете:

— Уили, отново забрави да се поклониш на господаря си.

Мъничето веднага спря, обърна се засрамено и направи несръчен поклон. Дънкън кимна, а детето се усмихна и отново хукна.

— Чии са тези деца? — попита Джералд.

— На слугите — отвърна Дънкън. — Постоянно вървят след жена ми.

Яростен вик прекъсна разговора им. Дънкън и Джералд въздъхнаха едновременно. Явно Уили бе открил Адела и й бе казал, че Джералд е пристигнал.

— Не се мръщи така, Джералд — каза му Маделин. — Адела се влачи наоколо намусена от мига, в който ти си замина. Сигурна съм, че й липсваше. Не си ли съгласен, Антъни?

По физиономията, която направи васалът му, си личеше, че мъжът въобще не е съгласен. Дънкън се разсмя, когато Антъни каза:

— Ако мислите така, то аз смятам да не ви възразявам.

Джералд се ухили.

— Правим се на дипломатични, а Антъни?

— Просто не бих желал да разочаровам господарката си — обяви васалът.

— Моля се да не грешиш, Маделин — каза Джералд. Той седна близо до Дънкън и Антъни на масата. Тя побърза да му даде чаша вино и Джералд веднага отпи голяма глътка. — Гилард и Едмънд тук ли са?

Дънкън поклати глава и взе чашата вино, което Маделин му подаде, без да пуска ръката й. Тя се наведе към него и му се усмихна.

— Дънкън, отец Лоурънс най-после ще изнесе литургия за нас — обяви Маделин и се обърна към Джералд, за да му обясни: — Свещеникът изгори ръцете си, точно след като ни венча. На горкия човек му отне много време да се излекува. Явно инцидентът е бил ужасен, въпреки че той не ни обясни какво точно се е случило.

— Ако беше позволил на Едмънд да види изгарянията, нямаше да му отнеме толкова много време да се излекува — отбеляза Антъни. — А сега Едмънд го няма, разбира се — добави той и сви рамене.

— Смятам да разменя няколко думи с отец Лоурънс — промърмори Дънкън.

— Не го ли харесваш? — попита Джералд.

— Въобще.

Маделин бе изненадана от коментара на съпруга си.

— Дънкън, той никога не е около теб. Как може да не го харесваш? Та ти едва го познаваш.

— Маделин, мъжът не си върши задълженията. Постоянно се крие в параклиса. Страхува се дори да ме изповяда.

— Не знаех, че си толкова религиозен — намеси се Джералд.

— Не е — каза Антъни.

— Дънкън просто иска свещеника да върши това, за което е бил изпратен — каза Маделин, като се пресегна и напълни чашата на Антъни с вино.

— Той ме обижда — обяви Дънкън. — Тази сутрин пристигна пратеник с писмо от манастира му. Поисках да го сменят и Маделин написа петицията от мое име — завърши той доволно.

Тя побутна ръката му и почти изсипа чашата с вино. Дънкън знаеше, че жена му не иска никой да узнае, че умее да чете и пише. Той й се усмихна, забавлявайки се от факта, че тя се срамува от тези свои забележителни способности.

— Какво пише в писмото? — попита Маделин.

— Не знам — отвърна Дънкън. — Имах други неща за вършене, съпруго. Този въпрос може да изчака след вечерята.

Още един вик прекъсна разговора им. Адела очевидно се бе развихрила.

— Маделин, за Бога, иди при нея и я накарай да спре да пищи. Джералд, започвам да се страхувам от посещенията ти — каза Дънкън на приятеля си.

Маделин побърза да смекчи думите му.

— Съпругът ми не искаше да бъде груб — каза тя на Джералд. — Много, и все важни, неща са му се струпали на главата.

Дънкън въздъхна и то достатъчно шумно, за да предизвика жена си да се обърне към него.

— Не е нужно да обясняваш поведението ми, Маделин. А сега върви да намериш Адела.

Тя кимна.

— Смятам да поканя на вечерята и отец Лоурънс. Той вероятно няма да дойде, но все пак ще го поканя. Ако случайно ни уважи с присъствието си, моля те, бъди възпитан и не се заяждай с него, докато се храним. След това може да му крещиш колкото си искаш.

Беше изречено като молба, но гласът й, звучеше така, сякаш му нареждаше. Дънкън й се намръщи, а тя му се усмихна.

Веднага щом Маделин напусна залата, Джералд каза много тихо:

— Кралят ни се е върнал в Англия.

— Готов съм — отвърна Дънкън.

— Ще дойда с теб, когато те повикат — каза Джералд.

Дънкън поклати глава.

— Не може наистина да вярваш, че кралят ще игнорира бракът ти, Дънкън. Ще трябва да дадеш обяснение за действията си. А аз имам право да предизвикам Лоудън, също толкова, колкото и ти. Дори може би повече. Решен съм да убия копелето.

— Половин Англия иска да го убие — намеси се Антъни.

— Вече ме повикаха — каза Дънкън.

Гласът му бе толкова спокоен, че на мъжете им отне няколко секунди, за да реагират.

— Кога? — попита Джералд.

— Точно преди да пристигнеш — отвърна Дънкън.

— Кога заминаваме? — поиска да узнае Антъни.

— Кралят иска веднага да тръгна към Лондон — отвърна Дънкън. — Вдругиден, смятам, че е достатъчно скоро. Антъни, този път ти ще останеш тук.

Васалът не показа, че не е съгласен с решението на своя господар, но изглеждаше разочарован, защото досега винаги бе яздил с него.

— Ще вземеш ли Маделин с теб? — попита Джералд.

— Не, тук тя ще е в безопасност.

— В безопасност от гнева на краля или от Лоудън?

— От Лоудън. Кралят ще я защити.

— Имаш прекалено голяма вяра в него, за разлика от мен — призна Джералд.

Дънкън погледна към Антъни.

— Оставям най-голямото си съкровище в твоите ръце, Антъни. Всичко това може да е капан.

— Какво предполагаш? — попита Джералд.

— Лоудън има достъп до печата на краля. Нарежданията в писмото не звучаха като дадени от краля. Това предполагам.

— Колко мъже ще вземеш с теб и колко ще оставиш да пазят Маделин? — попита Антъни. Той вече обмисляше защитата на крепостта. — Може това да е план да те отдалечат оттук, за да може Лоудън да атакува. Със сигурност ще знае, че не би я взел със себе си.

Дънкън кимна.

— Обмислям и този вариант.

— Имам само стотина мъже с мен — намеси се Джералд. — Ако искаш, ще ги оставя тук с Антъни, Дънкън.

Джералд и Антъни започнаха да обсъждат броя на воините, които трябваше да останат в крепостта и тези, които да тръгнат за Лондон, а Дънкън се изправи и се приближи до камината. Той се обърна точно в момента, в който Маделин мина покрай залата. Вероятно отиваше да поговори с отец Лоурънс. Малкото момченце Уили се държеше за полата й, за да не изостане.

Дънкън прогони мислите за жена си от ума си, когато Антъни и Джералд се присъединиха към него. Около десет минути обсъждаха разгорещено каква да е защитата на крепостта Уекстън, затова Антъни и Джералд издърпаха по един стол, а Дънкън седна на онзи, който Маделин бе определила за негов.

Неочаквано Уили нахълта тичешком в залата. Детето спря изведнъж, когато видя Дънкън. В очичките му се четеше див, неподправен ужас.

Дънкън си помисли, че момчето изглежда така, сякаш току-що е видяло дявола. Без да откъсва поглед от него, Уили плахо застана до стола на Дънкън.

— Какво има момче? Искаш да говориш с мен ли? — попита той тихо и спокойно, за да не изплаши още повече малчугана.

Антъни понечи да зададе въпрос на Дънкън, но баронът вдигна ръка, за да го накара да замълчи, после се завъртя на стола, за да застане лице в лице с детето. Наведе се надолу и му направи знак да се приближи. Уили заплака, но пристъпи към Дънкън и засмука палеца си, когато погледна към своя господар.

Търпението на Дънкън започна да се изчерпва. Изведнъж Уили издърпа палеца от устичката си и прошепна.

— Той я удари.

Дънкън скочи от стола, преобръщайки го и хукна навън, беше по средата на залата, преди другите двама мъже да разберат какво става.

— Какво има? — обърна се Джералд към Антъни, когато васалът хукна след господаря си.

— Маделин — извика Антъни.

Джералд скочи на крака и се затича след него. Беше измъкнал меча си, преди да стигне до стъпалата.

Дънкън пръв стигна до параклиса. Вратата бе залостена, но не му отне много време да я строши на парчета. Яростта му даваше сила.

Звукът от разцепеното дърво предупреди отец Лоурънс. Когато Дънкън нахлу в предверието, видя, че свещеникът използва Маделин като щит. Той я държеше пред себе си, притиснал острието на кинжала към шията й.

Дънкън не погледна към Маделин. Просто не смееше. Ако го стореше, яростта му щеше да изригне. Вниманието му бе насочено към побъркания мъж, който го предизвикваше.

— Ако се приближиш само още една крачка, ще й прережа гърлото — изкрещя свещеникът. Той бавно заотстъпва назад, полувлачейки и полутеглейки заложницата си.

Всеки път, щом свещеника отстъпеше назад, Дънкън го следваше с крачка напред.

Свещеникът се блъсна в малката квадратна масичка, на която държаха запалените свещи. Той си позволи бърз поглед назад, явно за да прецени разстоянието до задната врата и това бе грешката, която Дънкън чакаше да направи.

Той атакува. Изби кинжала далеч от лицето на Маделин, хващайки го за тъпия край и извъртайки го с мълниеносна бързина към врата на свещеника, воден от смъртоносно намерение. Свещеникът залитна назад, когато Дънкън издърпа Маделин на безопасно разстояние.

Отец Лоурънс бе мъртъв още преди да падне на пода.

Малката масичка се разби в стената, а по пода се разхвърчаха свещи. Пламъците веднага обхванаха сухото дърво.

Дънкън не обърна внимание на огъня и внимателно вдигна Маделин на ръце. Тя се сгуши в него.

— Отне ти много дълго време да дойдеш — прошепна с лице заровено във врата му. Гласът й трепереше и тя хлипаше тихичко.

Дънкън си пое дълбоко дъх в опит да се успокои. Искаше да се отърси от яростта, за да може да се държи нежно с Маделин.

— Добре ли си? — най-после попита той, с дрезгав от гнева глас.

— Имала съм и по-добри дни — прошепна тя.

Спокойният й отговор, го успокои. Тогава Маделин го погледна. Когато видя нараняванията по лицето й, той отново побесня. Лявото й око бе подуто. От ъгълчето на устата й се процеждаше кръв, а по цялата й шия имаше драскотини.

На Дънкън му се прииска отново да убие свещеника. Маделин можеше да почувства тръпките, разтърсващи тялото на съпруга й. Очите му отразяваха гнева, който го бе обзел. Тя се пресегна и сложи длан на бузата му.

— Всичко свърши, Дънкън.

Джералд и Антъни нахълтаха в параклиса. Джералд видя огъня и веднага хукна обратно навън, крещейки заповеди да събере мъжете.

Антъни застана до господаря си. Когато Дънкън се обърна и тръгна да излиза навън, васалът вдигна едно парче дърво, висящо от стената. Беше остатък от вратата, която Дънкън бе разбил.

Маделин можеше да види тревогата на Антъни. Изглеждаше намръщен и почти толкова разярен, колкото и Дънкън. Тя се опита да го успокои и да му покаже, че вече е добре.

— Антъни, забеляза ли, че съпругът ми обича да минава през вратите? — попита го тя.

Мъжът за миг я погледна изумен, но скоро на лицето му разцъфна усмивка. Дънкън се наведе, за да предпази главата й, докато я изнасяше навън и тя се облегна на рамото му. Чак когато стигнаха до вратите на крепостта, Маделин осъзна, че все още плаче. „Това са само последствията от случилото се преди малко“, помисли си тя и потрепери.

Когато стигнаха до спалнята на Дънкън, зъбите й вече тракаха. Той я уви в едно одеяло и я постави в скута си, докато се грижеше за нараненото й лице.

Потеше се от горещината на огъня, но стоеше пред камината, заради нея.

— Дънкън? Видя ли лудия поглед в очите му? — Маделин потръпна от спомена. — Той щеше да… Дънкън? Щеше ли да ме обичаш, ако ме беше изнасилил?

— Тихо, любима моя — успокои я съпругът й. — Винаги ще те обичам. Този въпрос беше много глупав…

Тя се успокои от отговора му. Сгуши се на гърдите му и остана така за няколко минути. Имаше да му каже толкова неща, но трябваше да събере малко сили.

Дънкън вече си мислеше, че може би е заспала, когато тя прошепна:

— Бил е изпратен тук, за да ме убие.

Маделин се извъртя в ръцете му, за да го погледне в лицето. Погледът в очите му отново бе станал леденостуден.

— Бил е изпратен? — гласът му бе тих. Според нея той опитваше да прикрие гнева си. Не се справяше много успешно, но тя не му го каза.

— Отидох в църквата, за да му кажа, че го каним на вечеря. Хванах го неподготвен, защото не беше с расото си, а носеше обикновени дрехи като на селянин. Както и да е, ръцете му вече не бяха превързани.

— И какво още? — настоя Дънкън, когато тя млъкна.

— По ръцете му нямаше никакви белези. А се предполагаше, че ги е изгорил, помниш ли? Не можеше да извърши литургията, защото беше ранен. Само дето нямаше никакви белези.

Дънкън кимна и тя продължи.

— Не казах нищо за ръцете му. Престорих се, че не съм забелязала, но си помислих, че трябва да ти го кажа. Както и да е — продължи тя. — Казах му, че е пристигнало писмо от манастира му, и че след вечеря ти ще си поговориш с него. Това беше голяма грешка от моя страна, макар по онова време да не го осъзнавах — добави тя. — Свещеникът побесня. Каза ми, че Лоудън го е изпратил. Задачата му била да ме убие, ако кралят застане на твоя страна. Дънкън, как е възможно един Божи човек да продаде душата си на дявола? Отец Лоурънс явно е осъзнал, че повече не може да се крие. Каза ми, че ще избяга от тук, но не и преди да ме убие.

Маделин отново се отпусна на гърдите на Дънкън.

— Изплаши ли се, Дънкън? — попита го шепнешком.

— Никога не се плаша — озъби се той. Беше толкова бесен от предателството на свещеника, че едва можеше да се съсредоточи.

Маделин се усмихна на думите му.

— Исках да те попитам дали си се притеснил, а не дали си се изплашил, обърках се — призна тя.

— Какво? — попита той и поклати глава, в опит да прогони гнева. Сега Маделин имаше нужда да бъде утешена. — Притеснен? По дяволите, Маделин, бях бесен.

— Да, знам, че беше — отвърна тя. — Заприлича ми на моя вълк, докато дебнеше похитителя ми.

Дънкън й позволи да седне в скута му, за да я целуне. Беше много нежен, защото устните й бяха прекалено наранени, за да понесат истинската му страст.

В следващия миг Маделин скочи от скута му, хвана ръката му и го задърпа, докато се изправи, а след това го накара да я последва през стаята. Тя седна на леглото и потупа мястото до себе си.

Дънкън свали туниката си. Горещината в стаята го измъчваше. Седна до съпругата си, обви ръка около раменете й и я дръпна към себе си. Искаше да я държи по-близо и да й каже, колко много я обича. Господ му бе свидетел, че имаше нужда да изрече думите много повече, отколкото тя имаше нужда да ги чуе.

— Маделин, ти изплаши ли се?

— Малко — призна тя. Щеше да свие рамене, но тежката му ръка й попречи да го направи. Седеше свела глава, рисувайки с пръст кръгчета по бедрото му, и той помисли, че се опитва да го разсея.

— Само малко ли?

— Е, знаех, че ще дойдеш за мен, затова не бях ужасно изплашена. Разбира се, започнах леко да се притеснявам, когато не се появи веднага. Мъжът се опитваше да съдере роклята ми…

— Можеше да те убие — каза Дънкън с треперещ от гняв глас.

— Не, ти нямаше да му позволиш да ме убие — каза му Маделин.

Господи, тя имаше такава вяра в него. Дънкън бе поразен от нея.

Кръгчетата, които правеше по бедрото му се насочиха към мястото, където се съединяваха краката му. Дънкън хвана ръката й и я притисна неподвижно върху бедрото си. Жена му вероятно бе толкова объркана, че не съзнаваше какво прави или как му въздействаше.

— Господи, колко топло стана тук — прошепна Маделин. — Защо си запалил огъня в това топло време, Дънкън?

— Ти трепереше — напомни й той.

— Вече съм по-добре.

— Тогава ще сляза долу, за да взема писмото от манастира. Интересно ми е какво има да ни каже игуменът — обяви Дънкън.

— Не искам още да слизаш долу — помоли Маделин.

На Дънкън веднага му се прииска да се погрижи за нея.

— Трябва да си починеш за час-два — каза й той.

— Не искам да си почивам — отвърна му Маделин. — Ще ми помогнеш ли да съблека тези дрехи? — обърна се тя към съпруга си с толкова невинен глас, че той веднага стана подозрителен.

Маделин се изправи и застана между краката му, без изобщо да му помага, докато той се зае със задачата да я съблече.

— Какво те накара да дойдеш в параклиса? — неочаквано го попита тя.

— Момчето на Мод е видяло как копелето те удря. Дойде да ми каже — отвърна Дънкън.

— Не знаех, че Уили ме е последвал до параклиса. Сигурно е успял да избяга преди свещеника да залости вратата. Вероятно е бил ужасен. Той е само на пет годинки. Трябва да го наградиш, заради съобразителността му да дойде при теб.

— По дяволите, всичко е по моя вина — изръмжа Дънкън. — Трябваше да следя домакинството си толкова изкъсо, колкото и тренировките на мъжете.

Маделин сложи ръце на раменете му.

— Това е моето задължение в този дом. Сега, като се замисля, нищо от това нямаше да се случи, ако…

Въздишката му я накара да замълчи.

— Знам, че нищо от това нямаше да се случи, ако бях до теб, за да те защитя — заяви той.

Гласът му преливаше от мъка и Маделин поклати глава.

— Нямаше да кажа това — заяви тя. — Не трябва да си правиш погрешни заключения, Дънкън. Много лош навик. Освен това, ти имаш много по-важни неща за вършене.

— Ти си на първо място, преди всичко останало — веднага я прекъсна Дънкън.

— Е, аз възнамерявах да кажа, че това нямаше да се случи, ако знаех как сама да се защитавам.

— Какво намекваш? — попита Дънкън. Той наистина нямаше представа какво се върти в ума й. Но след миг се усмихна, защото осъзна, че много рядко знае какво си мисли тя.

— Отец Лоурънс не беше много по-едър от мен — каза тя. — Ансел е точно на моята височина.

— Какво общо има с всичко това моят оръженосец? — попита Дънкън.

— Ансел се учи как да се защитава — обяви Маделин. — Реших, че ти би могъл да научиш и мен на това. Ще бъде полезно, не си ли съгласен?

Не, той въобще не беше съгласен, но реши да не спори с нея.

— Ще говорим за това по-късно — обеща той.

Маделин кимна.

— А сега трябва да се погрижиш за нуждите ми, Дънкън. Това е заповед.

Той веднага реагира на закачливата нотка в гласа й.

— И какви заповеди смяташ да дадеш на съпруга си? — попита я.

Тя започна бавно да развързва колана на долната си риза. Платът се плъзна по раменете й. Дънкън поклати глава, опитвайки се да й откаже.

— Прекалено наранена си, за да мислиш за…

— Само така си мислиш — прекъсна го тя — Знам, че сега не изглеждам много красива. Изглеждам плашещо, нали?

— Ужасяваща като един от циклопите ти, едва издържам да те гледам.

Думите му я разсмяха. Тя знаеше, че той се шегува с нея, защото докато говореше я дърпаше надолу, за да я настани върху себе си и едновременно с това се опитваше да свали ризата й.

— Тогава, ще ти се наложи да си затвориш очите, докато ме любиш — информира го тя.

— Ще го преживея — обеща той.

— Все още чувствам ръцете му — прошепна Маделин с треперещ глас. — Имам нужда от докосването ти. Накарай ме да забравя. Искам отново да се чувствам чиста, Дънкън. Разбираш ли ме?

В отговор той я целуна и скоро тя не можеше да мисли за нищо друго, освен да отвръща на целувките му. В този момент само те двамата бяха от значение.

А сърцето и тялото й бяха пречистени.