Джули Гарууд
Чест и величие (11)

Единадесета глава

„Най-добър е този, който е научен на жестока дисциплина.“

Цар Архидам II от Спарта

Маделин не искаше никой да я види, че плаче. Когато остави Адела, нямаше ни най-малка представа къде ще отиде. Искаше само да намери някое тихо и спокойно местенце, където да сложи в ред емоциите си.

Голямата зала бе първият й избор, но когато наближи, чу Гилард да говори с някого. Затова продължи надолу по стълбите, взе зимното си палто от куката до помещенията на воините, а после едва успя да открехне тежката входна врата, за да се промуши навън.

Въздухът бе достатъчно студен, че от дъха й да се образуват облачета пара. Маделин се сгуши в палтото си и забърза напред. Луната светеше ярко и й даваше възможността да вижда къде стъпва. Като заобиколи колибата на касапина тя се облегна на каменната стена и зарида като малко дете. Бе шумна, невъздържана и доста нещастна, но дори и малко по-късно не се почувства по-добре. Главата я болеше, гърлото й пареше и цялата се тресеше, докато хълцаше и плачеше.

Яростта не желаеше да си отиде.

Щом Адела започна да й разказва историята, не й бе спестила нищо. Маделин не си позволи да покаже реакция към ужаса и мъката, която бе изпитало момичето. Мърсър! Долното копеле бе също толкова виновно, колкото и Лоудън, но никой никога нямаше да научи за това.

— Какво правиш тук навън?

Маделин изпъшка. Дънкън се появи пред нея от сенките и я изплаши до смърт.

Тя се опита да му обърне гръб, но той не й позволи. Хвана брадичката й и я принуди да го погледне в очите.

Трябваше да е сляп, за да не забележи, че е плакала. Маделин си помисли дали да не му се извини и да избяга, но в мига, в който я докосна, се разплака отново.

Дънкън я притисна в прегръдките си. За него явно беше достатъчно да я държи близо до себе си, докато успееше да се овладее. Очевидно тъкмо бе приключил с плуването, защото бе мокър от главата до кръста. А Маделин изобщо не допринасяше за изсушаването му, защото плачеше и хълцаше, докато меката й коса покриваше гърдите му.

— Ще умреш от студ, ако се разхождаш наоколо полугол — каза му между риданията. — Този път няма да ти стопля краката.

Дори Дънкън да й отговори, тя не го чу. Лицето й бе притиснато до рамото му. Пръстите й се разхождаха по гърдите му и го галеха. Младият мъж си помисли, че тя дори не осъзнава какво върши, нито пък има представа какъв ефект имат действията й върху него.

Изведнъж Маделин се опита да го избута от себе си. Удари брадичката му, промърмори нещо в извинение и след това направи грешката да го погледне в лицето. Устата му бе опасно близо до нейната. Не можеше да откъсне поглед от него, спомняйки си как се бе почувствала, когато го бе целунала открито в палатката през нощта.

Искаше да го целуне отново.

Дънкън сякаш прочете мислите й, защото бавно сведе уста към нейната.

Бе решил да й даде само една бърза, нежна целувка. Да, просто искаше да я утеши, но тогава ръцете й се обвиха около тила му, а устата й приканващо се разтвори срещу него. Езикът му се възползва от поканата, преплитайки се с нейния.

Господи, бе толкова сладка. Можеше да го разгорещи само за миг. Искаше да бъде нежен, но тя не му позволяваше. Звуците, които издаваше, пропъждаха всички мисли за утеха от съзнанието му.

Усети я как трепери и чак тогава осъзна къде се намираха. Неохотно се отдръпна от нея, очаквайки да му се възпротиви. Само след миг му се искаше отново да я целуне и без да се колебае наведе глава и зацелува своята нежна и страстна жена преди дори да е успяла да продума.

Дънкън я караше да изгаря цялата. Не мислеше, че ще има сили да се откъсне от него, докато дланта му не докосна едната й гърда. Чувството бе прекрасно и когато осъзна, че иска много повече, тя се отдръпна.

— По-добре се прибери вътре, преди да се превърнеш на кубче лед — прошепна дрезгаво тя.

Той въздъхна. Маделин отново се опитваше да го командва. Вдигна я на ръце и игнорирайки протеста й я понесе към крепостта.

— Адела говори ли с теб за това, което се случи с нея? — попита, когато успя да се концентрира.

— Да, разказа ми — потвърди тя. — Но няма да ти кажа нищо, без значение, колко ще настояваш. Ако искаш можеш да ме измъчваш, но аз няма…

— Маделин — дълбоката му въздишка я накара да млъкне.

— Обещах на Адела да не казвам нищо на никой, най-вече на теб. Сестра ти се страхува от теб, Дънкън — добави тя.

Тя си помисли, че Дънкън ще се ядоса на думите й, но за нейна изненада той само кимна.

— Така и трябва да бъде — каза, свивайки рамене. — Аз съм неин господар, както и неин брат, но първото е с по-голяма тежест от второто.

— Не, не бива да бъде така — започна да спори Маделин. — Членовете на семейството трябва да са сплотени, да се хранят заедно и да не се карат. Те трябва да…

— От къде по дяволите знаеш какво трябва да се случва в едно семейство? Та ти си живяла само с вуйчо си — каза Дънкън, поклащайки раздразнено глава.

— Въпреки това знам — възрази тя.

— Маделин, не поставяй под съмнение методите ми — каза тихо Дънкън. — Защо плачеше? — попита той, сменяйки ненадейно темата на разговора.

— Заради това, което брат ми е сторил на Адела — прошепна Маделин. Тя положи глава на рамото му. — Лоудън ще гори в ада.

— Да — отвърна Дънкън.

— Той е човек, който трябва да бъде спрян. Не те съдя, задето искаш да го убиеш, Дънкън.

Той поклати глава.

— Това, че не ме съдиш, кара ли те да се чувстваш по-добре?

Бе сигурна, че долови весели нотки в гласа му.

— Размислих относно убиването. И заради това плачех — прошепна тя. — А и за това, което трябва да направя.

Дънкън я зачака да му обясни. Стигнаха до входната врата. Той я отвори, без дори да я пусне да стъпи на земята. Силата му отново я изуми. На нея й бе отнело няколко минутна борба, като се наложи да дърпа и с двете си ръце и да вложи цялата си сила, за да я открехне мъничко, колкото да се промуши отвън, а той я бе отворил, влагайки минимална сила.

— Какво трябва да направиш? — попита той, неспособен да скрие любопитството си.

— Да убия човек.

Вратата се затръшна зад гърба му, точно в мига, в който Маделин прошепна тези думи и Дънкън не бе сигурен дали е чул правилно. Той реши, че ще успее да събере достатъчно търпение, за да изчака и да й поиска обяснение, когато стигнат до стаята му.

Понесе я нагоре по стълбите, игнорирайки протестите й, че можела да ходи, и не спря, когато минаваха покрай голямата зала, а продължи нагоре по стълбището. Маделин мислеше, че той я носи към стаята й в кулата. Когато обаче стигнаха до коридора, водещ натам, той зави в противоположната посока и продължи да върви. Беше прекалено тъмно, за да види къде точно отиват.

Изпитваше силно любопитство, защото досега не бе забелязвала тесният коридор. Стигнаха до края му и Дънкън отвори вратата, внасяйки я вътре. Очевидно това бе неговата спалня, осъзна тя и си помисли, че е много мило от негова страна да й отстъпи леглото си за през нощта.

Вътре бе топло и уютно. В камината бумтеше силен огън, който затопляше въздуха и меко осветяваше мрачната стая. На отсрещната стена имаше прозорец, който вместо с капаци, бе покрит с щавени животински кожи. Широкото легло заемаше почти цялото пространство непосредствено до огнището. До него имаше ракла. Леглото и раклата бяха единствените мебели в стаята. Беше безупречно чисто, което накара Маделин да се усмихне. Не знаеше защо бе толкова доволна, но наистина се радваше, че Дънкън е подреден, колкото нея.

Но защо тогава позволяваше да превръщат голямата зала в кочина? Това нямаше никакъв смисъл, след като бе видяла личните му покои. Реши да си поговори с него по този въпрос веднага, щом го свари в добро настроение. След това отново се усмихна, защото си помисли, че сигурно ще се е превърнала в старица, преди Дънкън да промени нрава си толкова драстично.

Той очевидно не бързаше много да я пусне. Отиде до камината, наведе се и започна да потърква рамото си в ъгъла й, сякаш се опитваше да успокои някакъв упорит сърбеж. Маделин се държеше толкова здраво за него, все едно живота й зависеше от това. Господи, щеше й се да бе облякъл риза. Но не от скромност, защото обожаваше да го докосва. Дънкън бе като бронзов бог. Кожата му бе топла, а с дланите си, подпрени на раменете му, можеше да почувства как мускулите му играят под пръстите й.

Искаше й се да разбере защо реагира така на присъствието му. Сякаш цялата бе обхваната от пламъци. Посмя да го погледне и забеляза, че той я гледа съсредоточено. Изглеждаше толкова красив. Щеше да й е по-лесно, ако беше грозен.

— Да не би да смяташ да ме държиш на ръце през цялата вечер? — попита тя, като безуспешно се правеше на недоволна.

Дънкън сви рамене и почти я пусна. Маделин веднага го сграбчи и щом видя усмивката му, осъзна, че явно го бе направил нарочно, за да я подразни.

— Първо ми отговори въпроса и тогава ще те пусна — отвърна Дънкън.

— Ще ти отговоря — съгласи се тя.

— Каза ми, че смяташ да убиеш човек, нали?

— Да — загледа се в брадичката му, докато му отговаряше.

Маделин изчака цяла минута преди Дънкън да каже нещо за признанието й. Очакваше, че ще й изнесе дълга лекция за това, че е прекалено слаба, за да убие човек.

Но бе напълно неподготвена за смеха му. Започна с тихо боботене от гърдите, но премина в дълбок, силен звук, изразяващ истинското му веселие.

Явно бе чул правилно. Маделин искаше да убие човек. Това желание бе толкова абсурдно, че той реши, че се е пошегувала. Но сериозният поглед в очите й показваше, че наистина го мисли.

А реакцията му въобще не й се понрави. Господ да му е на помощ, не можеше да спре да се смее. Позволи й да стъпи на земята, но ръцете му останаха на раменете й.

— И кой е нещастният човек, когото смяташ да убиеш? — попита я усмихнато. — Предполагам, че е някой Уекстън, нали?

Маделин се отдръпна от него.

— Разбира се, че не е Уекстън. Въпреки че, ако трябва да бъда откровена и ако имах зла душа, ти щеше да си пръв в списъка ми за убиване, милорд.

— Ха — отвърна Дънкън все още усмихвайки се. — Щом не е никой от нас, моя сладка, нежна лейди, тогава кого си решила да убиеш? — попита я той.

— Истина е, Дънкън. Аз съм сладка и нежна девойка и беше крайно време да го разбереш — отвърна Маделин. Но гласът й въобще не звучеше сладко.

Тя отиде до леглото и приседна на края му. Отдели известно време да приглади полата си и след това отпусна ръце в скута си. Беше истински ужасена, задето й се налагаше да говори така открито за отнемането на човешки живот. Но все пак мъжът, когото смяташе да убие, със сигурност си го заслужаваше, нали?

— Няма да ти кажа името му, Дънкън. Това си е моя битка.

Той не беше съгласен, но реши да почака, преди да я принуди да му каже истината.

— Когато убиеш този мъж, смяташ ли отново да повърнеш?

Тя не му отговори. Дънкън реши, че може би е осъзнала колко нелепо е решението й.

— А после ще плачеш ли отново? — попита я, спомняйки си реакцията й, след като уби воина, който нападна Гилард.

— Ще си спомня да не ям нищо, преди да го убия, Дънкън, за да не ми прилошее, и ако се разплача след това, ще си намеря уединено местенце, за да не ме види някой. Това обяснение достатъчно ли ти е?

Маделин пое дълбоко дъх и отчаяно направи опит да задържи изражението си спокойно. Господи, вече се чувстваше като грешница.

— Да убиеш някого не е решение, което можеш да вземеш с лека ръка — каза тя. — Но справедливостта не бива да бъде потъпквана.

Дънкън отново се разсмя. Това я разяри.

— Вече искам да си лягам, можеш да си вървиш.

— Позволяваш си да ми нареждаш да напусна собствената си спалня? — попита я той.

Вече не се смееше, а Маделин нямаше дързостта да го погледне.

— Точно така — призна тя. — Ако съм се показала като неблагодарница, много се извинявам. Но знаеш, че не лъжа. Много мило от твоя страна да ми преотстъпиш леглото си за през нощта. Наистина го оценявам. И утре щом оправят стаята на Адела, веднага ще се върна в кулата.

Тя бе останала без дъх, след като завърши с обяснението си.

— Честността ти е освежаваща.

— И винаги ми навлича неприятности — въздъхна младото момиче. Продължи да се взира в ръцете си, молейки се Дънкън да побърза и да я остави сама. Тогава чу тихо тупване. Звукът привлече вниманието й и тя вдигна поглед в мига, в който Дънкън свали и вторият си ботуш и го пусна на пода. — Не стига, че е неприлично, задето стоиш пред мен без риза — започна тя, — а сега си решил да ме засрамиш още повече, като свалиш и останалите си дрехи, преди да си тръгнеш? И пред лейди Еленор ли се държиш така.

Маделин усети, че се изчервява. Бе решила да не обръща никакво внимание на Дънкън. Щом имаше желание да се разхожда наоколо полугол, тя просто щеше да си затвори очите. И нямаше да му каже нито дума, когато тръгнеше да излиза от стаята.

Не можеше да разбере какво е намислил. Наблюдаваше го с крайчеца на окото си. Дънкън коленичи пред камината и добави няколко цепеници. За малко да му благодари за предвидливостта, но си спомни, че възнамеряваше да го игнорира. Господи, той наистина я караше да губи нишката на мисълта си.

Дънкън се изправи и закрачи към вратата. Преди Маделин да осъзнае, какво е намислил, пусна дървеното резе.

Очите й се разшириха от изумление. Беше заключена в стаята, но истинският проблем бе, че Дънкън стоеше от грешната страна на вратата. И дори една сладка, нежна дама, знаеше какво означава това.

Маделин ахна при това грубо нарушение на нормите, подскочи от леглото и изтича до вратата. Намерението й бе кристално ясно. Искаше да излезе от стаята, за да избяга от Дънкън.

Той я загледа как се мъчи да махне резето. Когато се увери, че никога няма да успее да отключи необичайния механизъм, той тръгна към леглото. Реши да не събува панталоните си, за да не нарани нежните й чувства. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпадне в истерия.

— Идвай в леглото, Маделин — заповяда Дънкън, разполагайки се върху завивките.

— Няма да спя до теб — отсече тя.

— Спали сме заедно…

— Само веднъж, в палатката, Дънкън, и тогава бе наистина наложително. Трябваше да споделим топлината си.

— Не, Маделин, оттогава, всяка нощ спя при теб — обяви той.

Маделин се завъртя светкавично, за да го погледне.

— Не би посмял!

— О, напротив — ухили й се той.

— Как може да лъжеш толкова небрежно? — възропта тя.

Но не му даде време да й отговори, а се обърна и отново започна да се бори с резето. Единственото, което получи за усилията си бе дървена треска под нежната кожа на палеца си. Тя извика гневно.

— И сега, заради теб ми се заби треска в пръста, много ти благодаря — промърмори, навела глава, за да огледа пораженията.

Дънкън въздъхна. Маделин долови примирения звук от другата страна на стаята, но не го чу да става от леглото, затова след миг подскочи стреснато назад, удряйки главата си в брадичката му, когато той хвана ръката й.

— Движиш се точно като вълк — възмути се тя и му позволи да я завлече на светло пред камината. — И това въобще не е комплимент, Дънкън, затова можеш да спреш да се хилиш насреща ми.

Той не й обърна внимание, а се пресегна и взе от лавицата на камината един кинжал с невероятно остър и тънък връх. Маделин затвори очи, когато почувства първото пробождане. Но след миг бързо ги отвори, защото реши, че ако не го наблюдава внимателно, той може да отреже целия й палец. Тя се наведе и без да иска попречи на Дънкън да вижда какво прави.

Той обаче издърпа ръката й отново към светлината. След това склони глава, за да свърши това, което бе намислил. Челото й се допря до неговото, но нито един от двама им не се отдръпна.

Той ухаеше приятно.

От нея отново се носеше аромат на рози.

След миг тресчицата бе извадена. Маделин не му каза й дума, но по лицето й личеше, че му има пълно доверие. Дънкън се намръщи раздразнено. Когато го гледаше по този начин, всичко, за което можеше да мисли бе да я прегърне и целуне. По дяволите, призна той с възмущение, тя трябваше само да го погледне, за да го накара да закопнее да я отнесе в леглото си.

Дънкън остави кинжала на полицата и се върна до леглото. Но не пусна Маделин, а я повлече след себе си.

— Не можеш и една треска да извадиш от пръста си, а мислиш да убиеш човек — промърмори той.

— Няма да спя с теб — заяви категорично Маделин. Застана до таблата на леглото, решена да спечели спора. — Ти си най-арогантния и най-упорития мъж на света. Търпението ми се изчерпва. Не възнамерявам да се примирявам с това.

Маделин със закъснение осъзна, че е грешка да се приближава толкова близо до него, докато му крещи. Дънкън се пресегна и я сграбчи. Придърпа я към себе си, а ръката му се обви здраво около китката й.

Той затвори очи, очевидно опитвайки да се успокои.

Маделин го погледна право в лицето.

— Ти ме мразиш прекалено много, за да спиш до мен. Излъга ме, нали, Дънкън? Не сме спали заедно. Щях да си спомням.

— Спиш толкова дълбоко, че можеш да проспиш цяла битка — отбеляза той. Очите му все още бяха затворени, но се усмихваше. — И, Маделин, не те мразя.

— Със сигурност ме мразиш — възрази тя. — Да не си посмял да си променяш мнението точно сега.

Тя зачака да й отговори. Но когато той не обели и дума, тя започна отначало.

— Беше нещастна случайност, че се запознахме. Аз ти спасих живота. А ти как ми се отблагодари? Доведе ме тук, на това затънтено място и постоянно злоупотребяваш с добрия ми характер. Сигурна съм, че си забравил и това, че спасих живота на Гилард.

Господи, как й се искаше той да си отвори очите, за да види реакцията му.

— Сега аз се грижа за Адела. И се чудя дали не си планирал и това от самото начало — Маделин се намръщи при тази мисъл и продължи: — Трябва да признаеш, че аз съм жертвата в цялата тази ситуация. Аз съм тази, с която са се държали непочтено. Като се замисля за всичко, което преживях…

Дънкън изсумтя, прекъсвайки тирадата й. Маделин беше толкова разярена, че си пожела да има смелостта да изкрещи направо в ухото му.

— Аз съм тази, която би трябвало да те мрази — промърмори тя. Пооправи роклята си и легна по гръб. — Ако нямах някои планове, още сега щях да започна да настоявам да престанеш да съсипваш доброто ми име, Дънкън. Вече не бих могла да се омъжа подобаващо. Това е сигурно, макар да трябва да призная, че Лоудън ще загуби най-много от това, не аз. Той смяташе да ме продаде на този, който предложи най-високата цена. Или поне това ми каза, че мисли да направи. А сега просто ще ме убие, ако му предложат малко пари — промърмори, а после добави доволно: — И за всичко това си виновен ти — добави тя доволно.

Когато приключи с оплакванията, бе изтощена.

— Как въобще ще успея да те накарам да ми обещаеш каквото и да е било? А вече дадох думата си на бедната Адела — добави тя и се прозя.

Тогава Дънкън се размърда. Маделин бе хваната неподготвена. Едва успя да отвори очи, когато той се надвеси над нея. Лицето му бе толкова близо до нейното, че тя почувства топлия му, сладък дъх по бузата си. Едното му тежко бедро я притисна към меката постеля.

Милостиви Боже, та тя лежеше по гръб.

— Ако се възползваш от мен, ще намеря начин да го кажа на лейди Елинор — избъбри Маделин.

Дънкън извъртя очи към тавана.

— Маделин, да не би да си мислиш, че ще…

Тя затисна устата му с ръка.

— Да не си посмял да го кажеш — викна тя. — Защо ще си се разпрострял върху мен като одеяло, ако не смяташ да… — Маделин изимитира погледа му. — Опитваш се да ме направиш на глупачка — обвини го тя.

— И сама добре се справяш — каза й Дънкън.

— Махни се от мен. Тежиш повече от вратите в дома си.

Дънкън се повдигна пренасяйки тежестта на лактите си. Но тазът му остана притиснат до нейния. Така можеше да почувства топлината й.

— Какво искаш да ти обещая?

Маделин изглеждаше объркана от въпроса му.

— Адела — подсказа й той.

— О — възкликна тя, гледайки го безмълвно. — Смятах да почакам до утре, за да говорим за нея. Не съм си и помисляла, че ще ме караш да спя с теб тази вечер. А и възнамерявах да те хвана в по-добро настроение…

— Маделин — след като изрече името й, той простена и от начина, по който стисна челюстта си, тя разбра, че търпението му се е изчерпало.

— Искам да ми обещаеш, че Адела ще може да остане да живее с теб в този дом, дотогава, докато тя самата желае, и че няма да я принуждаваш да се омъжи за някой, без значение какви са обстоятелствата. Това достатъчно ли ти е?

Дънкън се намръщи.

— Утре ще говоря с нея — каза той.

— Сестра ти се страхува от теб и няма да има смелостта да ти каже всичко, но ти обещавам, че ако ми дадеш думата си, ще видиш невероятна промяна в нея. Тя е много притеснена, Дънкън, и ако се съгласиш с молбата й, ще се почувства много по-добре.

Той бе готов да се усмихне. Маделин бе поела ролята на майка за Адела, точно както бе очаквал, че ще постъпи. Беше безмерно доволен, че планът му е подействал.

— Много добре. Кажи й, че й давам думата си. Ще трябва да поговоря с Джералд — добави той.

— Джералд просто ще трябва да си намери друга годеница. Така или иначе Адела вярва, че годежът вече е разтрогнат. Освен това той ще иска непорочна жена и това ме кара да не го харесвам.

— Но ти дори не си го срещала — раздразнено отбеляза Дънкън. — Как може да го съдиш толкова строго?

Маделин се намръщи. Той бе прав и бе доста болезнено да го признае.

— Дали Джералд знае какво се е случило с Адела?

— Досега вече цяла Англия е научила. Лоудън се е погрижил за това.

— Брат ми е зъл човек.

— Дали и вуйчо ти Бертон мисли така? — попита Дънкън.

— От къде знаеш името на вуйчо ми? — попита го тя.

— Ти ми го каза — отвърна й и се ухили щом видя как очите й се разширяват.

— Кога? Имам отлична памет и не си спомням да съм ти казвала каквото и да е било.

— Когато беше болна ми спомена за вуйчо си.

— Ако съм ти казала нещо, не си го спомням. Било е грубо от твоя страна да слушаш какво съм говорила.

— Беше невъзможно да не те чуя — каза й Дънкън и се ухили при спомена. — Ти не говореше, а крещеше и то през цялото време.

Той преувеличи малко само за да види каква ще бъде реакцията й. Когато не криеше чувствата си, на лицето й се появяваше невинно изражение, което намираше за доста освежаващо.

— Кажи ми какво съм казала — нареди тя. Тонът й бе пропит от съмнение.

— Списъкът е прекалено дълъг. Достигнах до заключението, че си ми споделила абсолютно всичко.

— Всичко? — сега вече изглеждаше ужасена. Господи, беше засрамена. Какво ли му бе казала, дали това, че харесва целувките му толкова много?

В очите на Дънкън се разгоряха искри. Може би само се шегуваше с нея. И това положение въобще не й харесваше. Тя реши да изтрие усмивката от лицето му.

— Тогава значи съм ти казала имената на всичките мъже, които съм приемала в леглото си? Предполагам, че играта свърши — завърши тя и сви рамене.

— Твоята игра свърши в мига, в който се срещнахме — каза й Дънкън. Гласът му бе невероятно нежен.

Маделин почувства как гласа му я обгръща като милувка. И нямаше ни най-малка представа как да реагира.

— Това пък какво означава?

Дънкън се усмихна.

— Прекалено много говориш — каза й той. — Това е още един недостатък, над който трябва да поработиш.

— Това е нелепо — отвърна му. — За цялата седмица откакто съм тук съм ти казала само няколко думи, а ти не ми обърна внимание. Как може да си помислиш, че говоря прекалено много? — възмути се тя и го плесна по рамото.

— Не си мисля нищо. Фактите говорят сами за себе си — отвърна й Дънкън. Наблюдаваше я внимателно и забеляза как в сините й очи се разгоря огън.

Бе толкова лесно да я дразни. Знаеше, че трябва да спре, но истински се наслаждаваше на реакцията й. Не мислеше, че има нещо лошо в това. Но в следващия миг, тя се превърна в подивяла котка.

— Не ти допада, когато говоря каквото мисля, нали?

Дънкън кимна.

Тя реши, че в момента й прилича на разбойник. Кичур черна коса бе паднал на челото му. И й се хилеше насреща. Можеше да накара и светец да започне да ругае.

— Тогава повече няма да ти говоря. Кълна се, няма повече да ти проговоря. Това радва ли те?

Той кимна отново, макар и малко по-бавно. Маделин си пое дълбоко дъх, приготвяйки се да му каже какво точно мисли за грубото му държание, но Дънкън я прекъсна, преди да успее да изрече и дума. Наведе глава към нея, докосвайки устните й със своите, покорявайки я.

С едва доловима съпротива тя отвори уста, за да посрещне настоятелния му език. Той я зацелува дълбоко и бавно. Господи, можеше да почувства огъня, горящ в тялото й. Дланите му обгърнаха лицето й, а пръстите му се заровиха нежно в прекрасната й коса.

Господи, колко силно я желаеше. От нежна, целувката бързо се промени и стана дива и страстна. Езиците им се преплитаха отново и отново, докато Дънкън почти полудя от нуждата си да я притежава. Знаеше, че трябва да спре, но бе неспособен да се отдръпне, когато почувства ръцете й върху гърба си. Леката, нежна ласка бе като докосване на крила на пеперуда, но когато той простена и се притисна силно към сладката й уста, натиска на ръцете й се усили. Устата й бе гореща, влажна и приканяща.

Когато най-после успя да се откъсне от нея, почувства как тялото й потръпна и чу как от устните й се изтръгна протестиращ стон.

Погледът й бе замъглен от страстта, а устните й, червени и подути, го умоляваха да ги вкуси отново. Дънкън знаеше, че не бива да започва нещо, което няма да може да довърши. Слабините му пулсираха от желание и му бе нужна цялата воля, която притежаваше, за да се отдръпне от нея.

С още един раздразнен стон, той се претърколи до нея. Обви ръцете си около кръста й и я придърпа към себе си.

Маделин изпита желание да се разплаче. Не можеше да разбере защо продължава да му позволява да я целува. И по-важното, не разбираше, защо не можеше да се спре да го целува. Държеше се като разпусната жена.

Дънкън само трябваше да я докосне и тя се разпадаше на парчета. Сърцето й забързваше ритъма си, дланите й се изпотяваха и цялата бе погълната от копнеж да получи много повече от една целувка.

Чу прозявката му и заключи, че целувката не му се е отразила по никакъв начин.

Мъжът я възбуждаше неимоверно. Маделин бе решена да стои далеч от него, въпреки че противоречеше на намерението си, като се притискаше към тялото му. Тъкмо се бе настанила удобно и чу как Дънкън простена. Ръцете му се плъзнаха към бедрата й и я хвана здраво.

Колко противоречив мъж бе той! Не осъзнаваше ли, колко ще й е неудобно да спи с роклята си? Тя се размърда, почувства го как потрепери и си помисли, че сигурно ще й се сопне.

Но бе прекалено изморена, за да мисли за раздразнението му. Като се прозя, тя затвори очи и заспа.

Това бе, без съмнение, най-трудното предизвикателство, пред което Дънкън се бе изправял. И ако тя помръднеше дупето си още веднъж, бе сигурен, че ще се провали.

Никога не бе желал някоя жена така, както нея. Затвори очи и си пое дълбоко и накъсано дъх. Маделин отново се разшава до него и той започна да брои до десет, казвайки си, че когато стигне до магическото число, ще има повече контрол над себе си.

Тя се сгуши инстинктивно в него и в своята невинност дори не подозираше в каква беда се намира. Дупето й го разсейваше през цялата седмица. Представи си походката й, виждайки отново нежните очертания на бедрата й, докато обикаляше из крепостта му.

Дали влияеше и на другите мъже така, както на него? Дънкън се намръщи над този въпрос, признавайки, че със сигурност бе така. Да, беше виждал погледите на мъжете и вниманието, което тя привличаше, откъдето и да минеше. Дори Антъни, един от най-верните му васали и близък приятел, бе променил поведението си, когато се намираше около нея. В началото на седмицата бе мълчалив и постоянно се мръщеше, но скоро Дънкън забеляза, че васалът му е станал необичайно бъбрив. И вече не вървеше зад Маделин. Не, той ходеше редом с нея.

Точно така, както на самия него му се искаше да стори.

Не можеше да обвинява Антъни, за слабостта да попадне под чара й.

Гилард пък напълно бе променил държанието си. Подозираше, че по-малкият му брат е запленен от Маделин. А това беше проблем.

Тя отново започна да се върти. Дънкън се почувства така, сякаш е обхванат от пламъци. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за мощната нужда, владееща тялото му. Като изръмжа раздразнено, той отметна завивката и стана от леглото. Макар че Маделин се стресна от внезапното му раздвижване, не се събуди.

— Спи като невинно бебе — промърмори си баронът и тръгна към вратата.

Без да осъзнава се насочи отново към езерото и с кисела усмивка си помисли, че ще му се наложи отново да се потопи в студената вода.

Не се славеше с търпението си, но искаше да реши всичките си проблеми, преди да се посвети на Маделин. Вече се бе примирил с факта, че ще му се налага да плува в езерото много по-често от обикновено. И макар да нямаше желание да го стори точно сега, знаеше, че това ще потуши донякъде огъня в слабините му.

Като изсумтя раздразнено, той затвори вратата зад себе си.