Джули Гарууд
Чест и величие (17)

Седемнадесета глава

„Защото цената на мъдростта е по-висока от скъпоценните камъни.“

Стария завет, Йов, 28:18

— Маделин, какво ти има? Да не си болна? — Адела скочи на крака и се втурна към приятелката си. Помисли си, че Маделин всеки миг ще припадне. Лицето й бе пребледняло и ако Адела не я бе достигнала на време, красивия псалтерий щеше да падне на пода.

Маделин поклати глава, понечи да се изправи, но после се отказа, защото не бе сигурна, дали краката й ще я издържат. В интерес на истината все още трепереше, заради това, което току-що бе осъзнала. Бе влюбена в Дънкън.

— Добре съм, Адела. Само съм леко изморена, това е всичко. Моля те не се притеснявай.

— Ще имаш ли сили, за да изпееш още една песен? — попита я младата жена. Веднага се почувства виновна, но се оправда пред себе си, че е отчаяна, а по-късно щеше да намери начин да й се отплати задето й бе помогнала. Дори реши, че ще й занесе закуската в леглото на следващата сутрин.

Маделин знаеше, че Адела протака, за да спечели още време. Тя съчувстваше на приятелката си, но все пак не можеше да измисли план, как да й спести разходката с Джералд. Когато Джералд пристъпи напред и застана до Адела, Маделин каза:

— Прекрасен инструмент подарихте на Адела. Подбрали сте го много внимателно, Джералд.

Баронът се усмихна.

— Дънкън също е направил много добър избор.

Маделин беше объркана от думите му, но в този миг Едмънд и Гилард изразиха удоволствието си от изпълнението й. Скоро тя се изчервяваше от неудобство. Истината бе, че не бе свикнала да получава комплименти. Помисли си, че Уекстън са най-необичайното семейство. Толкова лесно го правеха. Явно, според тях похвалите не отнемаха от достойнството им.

Преди да ги срещне никой никога не й бе казвал, че е красива. А сега всеки един от тях й го казваше доста често. Според нея те наистина го мислеха.

— Ако продължавате да ме хвалите така, ще стана много суетна — призна тя със свенлива усмивка.

Забеляза обаче, че Дънкън не каза нищо и се зачуди дали изпълнението й му е харесало.

Съпругът й все още не се държеше нормално. Беше толкова странно, когато я сграбчи и я целуна отвън на двора пред всички. А по време на вечерята постоянно се закачаше с нея. Ако не знаеше, че е невъзможно, щеше да си помисли, че той има чувство за хумор. Но това, разбира се, бе нелепо.

Тя забеляза, че Джералд хваща ръката на Адела и я повежда навън от залата. Младата жена на няколко пъти погледна умолително към Маделин през рамо.

— Не стой дълго навън, Адела — извика й тя. — Студено е и ще настинеш.

Това бе най-доброто, за което се сети. Адела прие думите й с благодарно кимване, преди Джералд да я изведе извън полезрението й.

Гилард и Едмънд също напуснаха залата и изведнъж Дънкън и Маделин се оказаха сами.

Тя приглади полите на роклята си, тъй като не знаеше къде да дене ръцете си. Прииска й се да се качи горе в кулата и да прекара сама няколко минути. Господи, имаше толкова много неща, за които да мисли, толкова много решения, които да вземе.

Можеше да почувства върху себе си погледа на Дънкън.

— Преди да отидеш до езерото, ще ми кажеш ли за мъжете и конете им, Дънкън? — попита тя.

— Какво? — той беше объркан.

— Каза, че трябва да говориш с мен за мъжете и техните коне — обясни тя. — Не си ли спомняш?

— О, да — отвърна Дънкън и й се усмихна топло. — Ела по-близо до мен, съпруго, за да започна с наставленията си.

Тя се намръщи на нареждането му, защото и без това бе достатъчно близо.

— Държиш се много странно, Дънкън — каза тя, докато се приближаваше към него. — И освен това изглеждаш много спокоен. Сякаш не си на себе си — добави тя.

Маделин прехапа долната си устна, докато гледаше надолу към него. Неочаквано се пресегна и сложи ръка на челото му.

— Нямаш треска — обяви тя.

Той си помисли, че гласът й прозвуча разочаровано. Намръщеното й изражение бе достатъчно гневно, че да го наведе на тази идея. Дънкън я сграбчи и я настани в скута си.

Маделин нагласи роклята си и се настани в него възможно най-превзето. Сетне отпусна ръце в скута си.

— Тревожи ли те нещо? — попита Дънкън. С палеца си освободи долната й устна от зъбите, впити в нея.

Разбира се, че бе притеснена. Той се държеше като напълно непознат. Това не бе ли достатъчна причина една съпруга да бъде разтревожена? Маделин въздъхна. Отметна кичур коса от лицето си и без да иска удари с лакът брадичката на Дънкън.

Побърза да се извини, засрамена от своята несръчност.

Той кимна, мълчаливо приемайки извинението.

— Докато пееш, не звучиш като крякаща жаба.

Маделин се усмихна и си помисли, че това е най-прекрасният комплимент, който бе получавала.

— Благодаря ти, Дънкън — каза тя. — А сега сигурно ще ме инструктираш за мъжете и конете — предположи тя.

Дънкън кимна. Ръката му бавно се плъзна по гърба й, докато не се озова на рамото й. Докосването му накара кожата й да настръхне от вълнение. Тогава той я дръпна напред.

Маделин се оказа притисната към гърдите му.

— Ние мъжете се привързваме по доста странен начин към конете си, Маделин — започна Дънкън. Гласът му бе топъл като огъня в камината.

Тя се сгуши в него, прозя се и затвори очи.

— Да, ние държим конете ни да изпълняват всяка наша команда. Един рицар не може да се бие добре, ако му се налага да отделя време, за да контролира и коня си. В жестока битка животът ни може да бъде застрашен, ако животното не ни се подчини.

Дънкън продължи с обясненията още няколко минути.

— Ти, съпруго, отделяш моя жребец от мен. Би трябвало да съм ти много ядосан. И сега, като се замисля за това, наистина съм бесен — промърмори Дънкън. Кисела усмивка се появи на лицето му, докато мърмореше за загубата на верния си жребец. — Да, ти съсипваш Силенус. Сега, ако искаш, можеш да ми възразиш, но вече реших да ти го подаря. Затова първо ще изслушам извинението ти, задето съсипа коня ми, и после благодарностите ти за подаръка, който ти правя.

Но не получи нито едно от двете. Маделин нито му се извини, нито му благодари. Той се намръщи на упоритостта й и леко повдигна брадичката й, за да види лицето й.

Тя беше заспала. Вероятно не бе чула нито една негова дума. Би трябвало да й е ядосан. Най-малкото беше доста неуважително. Но вместо да я събуди, Дънкън я целуна. Маделин се сгуши по-силно в него и ръцете й инстинктивно се обвиха около врата му.

Едмънд влезе в стаята, точно когато Дънкън я целуваше за втори път по главата.

— Спи ли? — попита той.

— Лекцията ми толкова я изплаши, че припадна — сухо отвърна Дънкън.

Брат му се разсмя, но си спомни, че снаха му спи и снижи гласа си.

— Не се тревожи, че може да я събудиш, Едмънд. Тя спи като добре преяло коте.

— Тя имаше тежък ден. Храната на вечеря беше изключително вкусна и то само защото Маделин надзираваше изкъсо своя персонал. Изядох четири парчета плодов пай — призна Едмънд. — И знаеш ли, че беше по рецепта на Маделин?

— Нейният персонал?

— Да, сега те са й верни.

— А ти, Едмънд? Ти верен ли си й?

— Сега тя е моя сестра, Дънкън. Бих дал живота си, за да я защитя — отвърна той.

— Не се съмнявам в теб, Едмънд — каза Дънкън, когато осъзна, че брат му иска да се защити.

— Тогава защо ме попита? — учуди се Едмънд. Той дръпна един стол, седна и погледна към брат си. — Да не би Джералд да е донесъл новини, отнасящи се до Маделин.

Дънкън понечи да кимне, но щом повдигна брадичката си, главата на Маделин се сгуши във врата му, за да се доближи възможно най-близко до него. Той се усмихна.

— Да, Джералд донесе новини. Кралят ни е все още в Нормандия, но Лоудън събира войските си. Джералд е на наша страна, разбира се.

— Длъжен съм да се върна при барон Рейнхолд само след три седмици — напомни му Едмънд. — Но въпреки че съм му дал клетва за вярност, на първо място съм васал на краля, на второ твой и на трето на Рейнхолд. За това той ще ми позволи да остана тук колкото е нужно.

— Ако е нужно, Рейнхолд също ще застане редом с мен и Джералд срещу Лоудън. Заедно можем да съберем над хиляда души.

— Забравяш съюза ти с шотландците — напомни му Едмънд. — Съпругът на Катрин може да ти осигури осемстотин души, дори и повече.

— Не съм забравил, но нямам желание да замесвам в това семейството на Катрин — отвърна Дънкън.

— Ами ако кралят застане на страната на Лоудън.

— Няма да го направи.

— От къде може да си толкова сигурен? — попита Едмънд.

— Кралят често е разбиран погрешно, Едмънд. Бил съм се за него прекалено много пъти. Хората смятат, че има неконтролируем характер. Той се смята за непобедим, но в една битка, един от хората му го събори на земята. Воините наобиколиха Уилям и всеки от тях се кълнеше, че ще убие непохватния васал. Кралят се засмя над недоразумението, плесна воина по рамото, с което го запрати на земята и после му нареди да се качва на коня си и да отива да се бие.

Едмънд се обърка от историята.

— Казват, че Лоудън има необичайно влияние над краля.

— Съмнявам се, че кралят ни ще позволи някой да му влияе.

— Моля се да си прав, братко.

— Има нещо друго, което искам да обсъдя с теб, Едмънд. Става дума за земята на Сокола.

— Какво имаш предвид? — попита Едмънд намръщено.

Земята на Сокола, макар да бе едно от отдалечените притежания на Дънкън, се смяташе за богата и ветровита. Намираше се в най-южната част на земите на Уекстън.

— Искам да вземеш това владение. Построй си крепост там. Ако е възможно, ще ти прехвърля земята. Кралят няма да го позволи, освен ако не намери някаква изгода от това за себе си.

Дънкън замълча за миг, докато обмисляше сложността на проблема.

Едмънд бе поразен от думите на брат си.

— Това, което казваш, е нечувано — заекна той.

За пръв път в живота си Едмънд бе разтърсен до основи. И макар възможността да бе много малка, надеждата припламна в него. Да притежава собствена земя, да си бъде сам господар, всичко това бе прекалено невероятно, за да го приеме спокойно.

— Защо искаш да взема земята на Сокола? — попита Едмънд.

— Маделин.

— Не разбирам.

— Веднъж, когато аз и Гилард обсъждахме братята на краля, жена ми ни чу. И щом Гилард излезе от залата, Маделин ми посочи колко неспокойни са Робърт и Хенри. Според нея е така, защото на никой от тях не му е възложена някаква значима отговорност.

— Мили Боже, та на Робърт му беше дадена цяла Нормандия — прекъсна го Едмънд.

— Да — каза Дънкън с усмивка. — Но малкият брат на краля получи злато и някакво малко незначително парче земя от баща си и дори аз мога да видя колко е недоволен от това. Той е роден лидер, но правото да управлява му е отнето по рождение.

— Ако има някакво решение, бих се радвал да го чуя — каза Едмънд.

— Маделин ме накара да се замисля. Ти си мой васал, а също и на Рейнхолд. Задълженията ти, свързани с това, няма да отпаднат и все пак, ако успеем да получим разрешението на краля, тогава ще можеш да вземеш земята на Сокола и да я направиш доходоносна. Ти си много добър в това да превърнеш една монета в десет, Едмънд.

Брат му се усмихна, поласкан от комплимента.

— Ако не отговорят на молбата ни, ти пак ще построиш там дома си, но ще казваме, че си мой управител. Кралят ще приветства допълнителните приходи от данъци и няма да се интересува кой от братята ги плаща.

— Напълно съгласен съм с плана ти — обяви Едмънд с усмивка.

— Гилард скоро ще се върне при барон Тормонт, за да завърши своите четиридесет дни служба — прекъсна го Дънкън.

— Той има дарба да води хората и много скоро ще стане дясната ръка на барона, както Антъни стана твоя първи заместник — каза Едмънд.

— Преди това брат ни ще трябва да се научи да контролира темперамента си — отвърна Дънкън.

Едмънд кимна в съгласие.

— Все още не си ми казал какви новини е донесъл Джералд за Маделин — каза той.

— Той е убеден, че братът на краля, Хенри, може би подготвя бунт. Джералд е бил повикан да говори с него.

— Кога? Къде?

— Клейрънс ще приемат Хенри за свой гост. Не знам кога ще се състои срещата.

— Смяташ ли, че Хенри ще поиска от Джералд да го подкрепи в бунта му против краля? — попита Едмънд. — Ами ти? И ти ли си поканен на срещата?

— Не. Той знае, че ще застана зад краля си — отвърна Дънкън.

— Значи предполагаш, че Хенри ще се обърне срещу Уилям?

— Ако бях сигурен в това, щях да застана пред краля ни и да дам живота си за него. Заклел съм се да го защитавам.

Едмънд кимна доволен.

— Джералд каза, че числеността на тези, които негодуват срещу краля, се увеличава. Има повече от един заговор за убийството му. Това не е нещо необичайно. И баща му имаше много врагове.

Тъй като Дънкън не каза нищо, Едмънд продължи:

— Джералд смята, че са го поканили, заради приятелството му с мен. Той смята, че Хенри иска да знае дали ще го призная за крал в случай, че Уилям загине.

— А ние ще изчакаме да разберем докъде ще доведат кроежите му?

— Да, именно — намръщи се Едмънд. — Много неща трябва да се обмислят, братко.

— Кажи ми нещо, Едмънд — попита Дънкън, сменяйки темата, — Гилард все още ли вярва, че е влюбен в Маделин?

Брат му сви рамене.

— Отне му известно време да свикне с мисълта за брака ти — призна той. — Но вярвам, че вече е преживял това увлечение. Обича Маделин и тя го нарича „братко“, което напълно потушава всички по-силни чувства. Изненадвам се, че си забелязал мъката му.

— Всяка мисъл е изписана на лицето на Гилард — отвърна Дънкън. — Забеляза ли как посегна към меча си по време на брачната церемония, когато си помисли, че принуждавам Маделин?

— Но ти я принуди — ухили се Едмънд. — И да, видях го, както и Маделин. Смятам, че това е единствената причина да се съгласи да стане твоя съпруга.

Дънкън се ухили.

— Така си беше, Едмънд. Маделин винаги се старае да защитава тези, които смята, че са по-слаби. В онзи момент тя се страхуваше да не отвърна на Гилард.

Дънкън започна лекичко да милва гърба на жена си. Едмънд забеляза това и си помисли, че сигурно не осъзнава какво прави.

— Маделин иска ли да си заминем? — попита Едмънд.

— Не, Едмънд. Представям си колко ще се разстрои, когато си тръгнете и със сигурност ще обвини мен — отвърна Дънкън. — Жена ми няма да разбере, че си длъжен да се върнеш при Рейнхолд, заради лоялността си към него.

Едмънд кимна.

— Мисля, че тя се страхува, да не би да задържа теб и Гилард под контрол през целия ви живот, без да ви дам шанс да постигнете нещо сами.

— Жена ти има много странни хрумвания — отбеляза Едмънд. — И все пак тя промени живота ти, нали, Дънкън? Промени и нашия. Това е първият път, когато толкова дълго разискваме някакъв проблем. Вярвам, че Маделин направи семейството ни по-сплотено.

Дънкън не му отговори, затова Едмънд се изправи и тръгна към изхода.

— Знаеш ли много е жалко — извика той през рамо.

— Кое е жалко? — поинтересува се Дънкън.

— Че не я плених пръв.

Дънкън се усмихна.

— Не, Едмънд, не е жалко, а е благословия. Защото Господ ми е свидетел, че в противен случай щеше да ми се наложи да ти я отнема.

Маделин се събуди точно когато Дънкън направи този коментар. Тя започна да се върти, за да може да седне и срамежливо погледна съпруга си.

— Какво ще отнемаш от брат си, Дънкън? — попита го с дрезгав глас.

Приглади косата си, а Дънкън някак се постара да избегне лакътя й, преди да отговори.

— Нищо, за което да се притесняваш, Маделин.

— Винаги трябва да споделяш всичко с братята си — каза му тя.

Едмънд чу забележката й и смехът му прокънтя из залата, докато излизаше.

Точно тогава вътре влетя разгневената Адела. Щом забеляза Маделин, малката сестра на Дънкън избухна в сълзи.

— Джералд настоява, че брачният договор още е в сила, Маделин. Какво ще правя? Той все още иска да се ожени за мен.

Маделин скочи от скута на Дънкън точно когато Адела се хвърли в прегръдките й.

Дънкън погледна с въздишка към сестра си, която всеки момент щеше да изпадне в истерия.

— Би трябвало да зададеш този въпрос на мен, Адела — каза той. Хвана ръката на Маделин и като игнорира факта, че Адела се е залепила за жена му като мокра рокля, я задърпа към вратата.

— Не можем просто да оставим сестра ти в това състояние — запротестира Маделин. Господи, имаше чувството, че е като въже, което дърпаха и от двата края. — Дънкън, ще ми откъснеш ръката.

Барон Джералд нахълта в залата, препречвайки пътят на Дънкън, който искаше да отведе Маделин в спалнята им и да остави проблема с Адела за сутринта. Дънкън изобщо не бе в настроение за дълги дискусии, но тъй като видя, че няма да успее да се измъкне, реши да вземе решение по този въпрос веднага.

Преди Джералд да успее да каже и дума, той го попита:

— Все още ли искаш да се ожениш за Адела?

— Да — отвърна Джералд. Тонът му бе предизвикателен, както и стойката му. — Тя ще бъде моя жена.

— Дадох думата си на Адела, че ще остане в дома ми, докато сама не пожелае да го напусне.

На лицето на Джералд се изписа гневно изражение, но когато отвори уста, Дънкън изръмжа:

— Сгреших като й дадох това обещание — каза той, признавайки грешката си пред Едмънд, Маделин, Адела и Джералд. Това бе невероятно за човек, който никога досега не го бе правил. Дънкън се усмихна на начина, по който думите му поразиха всички около него. Обърна се към Маделин и прошепна. — Заразила си ме с твоята мания да казваш истината, съпруго. Сега си затвори устата, любима. Всичко ще бъде наред.

Маделин бавно кимна и се усмихна на съпруга си, давайки му да разбере, че има пълното й доверие. Бе толкова доволен от нея, че когато се обърна, за да се изправи срещу Джералд, все още се усмихваше. Джералд го познаваше прекалено добре и знаеше, че трябва да изчака обяснението му, преди открито да го предизвика. В миналото Дънкън винаги се бе доказвал като мъж на честта.

— Адела — повика я Дънкън, — престани да ревеш и кажи на барон Джералд какво точно ти обещах.

Тонът му не търпеше възражения, затова Адела се откъсна от Маделин и обясни:

— Ти каза, че мога да остана тук до края на дните си, ако това е моето желание.

При думите й, Джералд направи крачка към нея, но погледът на Дънкън го възпря да продължи.

— А сега, Джералд, какво обещание дадох на теб?

Гласът му бе благ и създаваше впечатление, че е отегчен от цялата тази ситуация. Маделин улови ръката му.

Джералд извика в отговор:

— С благословията на краля, ти се съгласи Адела да стане моя съпруга.

Едмънд не успя повече да запази мълчание.

— Как в името на Бога, ще успееш да спазиш и двете обещания? — попита той.

— Джералд — каза Дънкън, игнорирайки въпроса му, — моето обещание към Адела зависи от нейното собствено желание да остане тук. Вярвам, че от теб зависи да промениш мнението й.

— Да не би да предлагаш…

— Добре дошъл си да останеш в дома ми, без значение колко време ще ти отнеме да я спечелиш — каза Дънкън.

Джералд изглеждаше изумен, но само след миг лицето му се озари от най-арогантната усмивка и той се обърна ухилен към Адела.

— Адела, щом не желаеш да напуснеш този дом, тогава аз ще остана тук с теб.

— Ти какво? — изпищя Адела, но все пак Маделин не зърна страх в очите й, а само недоверие и гняв.

— Както каза брат ти, аз ще остана тук, толкова време, колкото ще ми е необходимо да те накарам да разбереш, че е писано да си моя жена — заяви той. — Чу ли ме добре?

Разбира се, че го бе чула. Маделин си помисли, че дори и стражите на портата го бяха чули. Той крещеше достатъчно силно, та всички в крепостта да разберат отчетливо думите му.

Маделин направи крачка към Адела с намерението да я предпази от гнева на Джералд, но Дънкън й попречи като хвана ръката й. Той я дръпна към себе си, а когато отвори уста, за да възрази, я стисна по-силно и тя реши, че ще изкаже протеста си малко по-късно.

Адела бе прекалено разярена и можеше сама да се защити. Тя повдигна полата си и тръгна към Джералд.

— Ще станеш стар, посивял и съсухрен, преди да променя решението си, Джералд.

Той й се усмихна.

— Подценяваш способностите ми, Адела — отвърна й той.

— Ти си най-упорития мъж, който някога се е раждал — изкрещя тя. — Ти… ти, плебей — сетне се завъртя на пети и напусна залата.

Всичко щеше да бъде наред. Маделин го почувства със сърцето си. Адела беше бясна, но не и ужасена.

— Какво е плебей? — обърна се Джералд към Едмънд.

Той сви рамене и погледна към Маделин.

— Още една от твоите думички ли е? — попита той.

— Да — призна Маделин.

— Нещо неприятно като Полифем ли е? — попита Едмънд.

Тя поклати глава.

— Е поне Адела има по-добро мнение за теб, отколкото имаше Маделин за мен, когато ме видя за пръв път — каза Едмънд с кисела усмивка.

Маделин нямаше представа за какво говори Едмънд. Дънкън пожела на всички лека нощ и я издърпа навън, преди да е успяла да попита брат му за какво говори.

Нито един от съпрузите не пророни и дума, преди да стигнат до спалнята на Дънкън. Когато й отвори вратата, за да влезе, Маделин бе решила да го попита за Адела или за Едмънд. Но вниманието й бе привлечено от спалнята. Дънкън бе преместил тук вещите й от стаята в кулата. Сега двете кресла стояха пред камината му, нейната завивка покриваше огромното легло, а гобленът, който бе ушила, висеше над камината.

Мод тъкмо излизаше от стаята, но преди да го направи съобщи на барона, че банята на Маделин е готова, както бил наредил.

Веднага щом вратата се затвори зад прислужницата, Маделин каза:

— Не мога да се къпя пред теб, Дънкън. Моля те отиди и поплувай в езерото, докато аз…

— Виждал съм те достатъчно често без дрехи, Маделин — каза Дънкън. Развърза плетения й колан, провеси го на облегалката на един от столовете и посегна, за да свали роклята и ризата.

— Да, но винаги сме били в леглото, Дънкън, завити и… — гласът й пресекна.

Той се подсмихна.

— Влизай във ваната, любима, преди водата ти да изстине.

— Ти плуваш в замръзнало езеро — напомни му Маделин. Съпругът й бавно смъкна ризата от тялото й. — Защо го правиш? — попита тя и се изчерви толкова силно, че почувства как бузите й парят. — Обичаш ли да плуваш, когато е студено?

Маделин се опитваше да отвлече вниманието му от задачата, която си бе поставил, а именно да я съблече. Но Дънкън явно можеше да отговаря на въпросите й и едновременно с това да я разсъблича.

— Не ми допада особено — отвърна Дънкън.

За него нямаше нищо по-лесно от това да я съблича, а и определено му допадаше да маха пластовете дрехи, за да се добере до прекрасното й тяло. Коленичи пред нея и бавно свали обувките и чорапите й, а след това я помилва, прокарвайки гореща пътечка до кръста й.

Ръцете му я накараха да въздъхне от удоволствие.

— Тогава защо го правиш? — попита Маделин.

— За да закаля тялото и умът си.

След това спря да я докосва и тя изпита разочарование.

— Има много по-лесни начини да закалиш тялото си — прошепна Маделин.

Помисли си, че гласът й прозвуча много дрезгаво. После се опита да скрие гърдите си като ги покри с косата си, но се намръщи, щом осъзна, че дължината на къдриците не прави задачата по-лесна. Тя усука краищата им, събирайки я на едно и така скри от погледа му извивките на гърдите си.

Но Дънкън не й позволи да се крие от него. Той се изправи и отмести косата й, оставяйки я да се спусне по гърба й. Дланите му обгърнаха стегнатите хълмчета, докато палците правеха нежни въртеливи движения върху розовите връхчета. Пръстите на краката й се забиха в плетените рогозки на пода. Тя инстинктивно се приведе напред, търсейки близостта му.

— Ако сега те целуна, Маделин, няма да ти позволя да се изкъпеш. Мога да видя страстта в очите ти. Чувстваш ли колко силно те желая? — прошепна той и гласът му бе също толкова нежен, колкото и ръцете, които я докосваха.

Маделин бавно кимна.

— Винаги съм те желала, Дънкън.

След това се насили да се обърне и да отиде до ваната.

Той се опита да не гледа към съпругата си. Беше си обещал, че тази нощ ще действа бавно. Щеше да я люби, без да бърза, без значение колко му се искаше да я сграбчи, да я хвърли върху леглото и да я люби с целия плам и цялата страст, която се бе натрупала в тялото му.

Щеше да бъде внимателен и да й шепти нежни думи. Планът му бе да я накара да му признае, колко много го обича. По този въпрос се чувстваше малко несигурен. Имаше нужда да чуе думите от нея, след като бе осъзнал собствените си чувства.

Бе решен да я накара да го обича. И бе достатъчно арогантен да вярва, че щом веднъж я спечели, тя няма да може да му откаже нищо.

Той се усмихна на себе си. Щеше да използва в своя изгода навика й да казва винаги истината. Свали туниката си, коленичи пред камината и добави още дърва в огъня.

Маделин се изкъпа бързо, притеснена, че Дънкън може да се обърне и да я види как върши тази интимна задача.

Но после видя забавната страна на ситуацията и се разсмя.

Дънкън се изправи и застана до ваната. С ръце на кръста, той й нареди да му каже какво намира за толкова забавно.

Вече не носеше ризата си. Сърцето й затуптя лудешки и дъхът заседна в гърлото й. О, как успяваше да й въздейства толкова лесно.

— Спя до теб всяка нощ, без никаква дреха върху себе си и сега изобщо не бива да се чувствам засрамена. Затова се разсмях — добави тя със свиване на рамене, което едва не я удави.

Маделин се изправи и застана с лице към съпруга си, доказвайки както на себе си, така и на него, че повече няма да се срамува.

Капчици вода блестяха по кожата й. Краищата на косата й се бяха слепили мокри по тялото. На лицето й бе изписано закачливо изражение. Дънкън се наведе и я целуна веднъж по челото и после още веднъж по нослето. Просто не успя да се въздържи. Беше толкова прекрасна и така смело се опитваше да не се срамува от него.

Когато тя потрепери, Дънкън се пресегна и взе кърпата, която Мод бе оставила на един от столовете. Обви я около нея, вдигна я от ваната и я отнесе до камината.

Маделин застана с гръб към огъня и затвори очи, когато гърдите на Дънкън се притиснаха към нейните. Топлината, идваща от камината, сгря раменете й, а жаркият му поглед стопли сърцето й.

Почувства се обгрижена. Чувството бе толкова прекрасно, че дори не си помисли да възрази, когато Дънкън се зае да подсуши тялото й. В началото той използваше кърпата, за да избърше кожата й, но когато свърши с гърба й, неочаквано хвана двата края на плата и я дръпна към себе си. Тогава устата му плени нейната в изгаряща целувка. Езикът му проникна в сладостта, която предлагаше устата й. Той пусна кърпата, обгърна с ръце дупето й и я повдигна, притискайки я към твърдостта си, към своята изгаряща топлина.

Тя простена от удоволствие срещу устните му и преплете езика си с неговия. Ръцете й се плъзнаха по мускулестия му гръб и щом пръстите й се мушнаха под колана на панталоните му, той рязко се отдръпна от нея.

— Отведи ме в леглото, Дънкън — помоли го Маделин. Опита се отново да плени устата му в целувка, но той не й позволи.

— Скоро, Маделин — обеща й с дрезгав глас. Целуна върха на брадичката й и бавно започна да се плъзга към гърдите й. — Красива си — прошепна й.

Искаше да вкуси всеки сантиметър от кожата й. Покри с длан едната й гърда, докато засмукваше малкото връхче на другата, карайки го да се превърне в твърда пъпка.

Езикът му бе като горещо кадифе. Маделин едва успяваше да стои изправена. Когато Дънкън коленичи и засипа с дъжд от целувки корема й, тя си пое дълбоко въздух и забрави да го изпусне. Ръцете му разделиха бедрата й, плъзнаха се между тях, влудявайки я и карайки я да изгуби контрол. Той целуна бледия белег на бедрото й, докато ръцете му продължаваха сладко да я измъчват; плъзгаха се по нея, милваха я, боготворейки най-горещата част от тялото й.

Той хвана здраво бедрата й, а когато устата му започна да целува меките къдрици между тях, коленете й поддадоха.

Дънкън не й позволи да се помръдне. Устните и езикът му пиеха от сладостта на горещината, която бе създал. Тя бе сладка като мед и опияняваща като старо вино.

Маделин си помисли, че ще умре от удоволствие. Ноктите й се забиваха в раменете му и оставяха по кожата дълги драскотини. Тя простена високо и примитивният, еротичен звук едва не го подлуди.

Той бавно я придърпа на пода. Устата му плени нейната в мига, в който пръстите му проникнаха в нея. Маделин се изви срещу ръката му и когато в тялото й избухнаха хиляди искри, изплака името му. Вълна след вълна от чисто, невероятно удоволствие заливаше тялото й, а Дънкън я държеше притисната към себе си, шептейки й любовни слова.

Маделин се почувства като течно злато в ръцете му. Искаше да му каже, какво невероятно удоволствие й е доставил, но просто не можеше да спре да го целува за достатъчно дълго време, за да успее да проговори.

Дънкън се откъсна от нея и бързо свали останалите си дрехи. След това легна по гръб и я придърпа върху себе си.

Знаеше, че всеки миг ще изгуби контрол. Разтвори краката й над себе си, като се опитваше да не бъде много груб, а ръцете му едва не я подлудиха от желание. Маделин простена името му, молейки го с ръце и устни да прекрати това сладко изтезание.

Той повдигна леко бедрата й и проникна в нея с мощен тласък. Тя бе повече от готова за него.

Беше невероятно гореща, толкова влажна, толкова тясна.

Дънкън й позволи да поеме инициативата и Маделин изви гръб назад, поемайки го целия в себе си, а после започна да се движи с бавни, инстинктивни движения, които го подлудиха.

Той се почувства едновременно слаб като млад оръженосец и могъщ като военачалник. Хвана здраво бедрата й, сякаш безмълвно й нареждаше да се движи по-енергично.

Дънкън достигна върха преди нея, но дълбокият стон, който се изтръгна от гърлото му, я доведе до така търсеното освобождение.

Маделин се срина на гърдите му. Дънкън изстена, но тя бе прекалено изтощена и прекалено задоволена, за да му се извини.

Измина доста време преди някой от тях да възвърне способността си да говори. Пръстите на Маделин рисуваха причудливи кръгчета по гърдите на Дънкън. Обожаваше да чувства под дланите си къдравите косъмчета, покриващи гърдите му, обожаваше гладката му гореща кожа и прекрасната му миризма.

Той лениво се превъртя, докато тя не остана под него. После се претърколи настрани, подпря главата си на лакътя и прехвърли тежкия си крак върху бедрата й.

Според нея изглеждаше ужасно арогантен. Гледаше я с невероятно самодоволно изражение. Къдрица коса бе паднала пред очите му и се виеше над челото му.

Маделин тъкмо щеше да посегне, за да я отметне, когато Дънкън проговори.

— Обичам те, Маделин.

Ръката й замръзна във въздуха.

Очите й се разшириха и чак тогава Дънкън осъзна какво бе казал.

Това въобще не влизаше в плановете му. Предполагаше се, че тя първа трябваше да му признае любовта си. Той се усмихна на досадната си грешка и я зачака търпеливо да осмисли думите му и също да му признае, че го обича.

Маделин не можеше да повярва, че й бе казал тези думи. Изглеждаше сериозен, което показваше, че наистина го мисли.

Тя заплака и Дънкън нямаше ни най-малка представа как да реагира.

— Плачеш, защото ти казах, че те обичам ли?

Маделин поклати глава.

— Не — прошепна тя.

— Тогава защо си разстроена? Току-що ти доставих удоволствие, нали?

Вече звучеше леко разтревожен и Маделин се опита да избърше сълзите от бузите си като го удари, без да иска по брадичката.

— Достави ми удоволствие — каза му тя. — Толкова съм изплашена, Дънкън. Не бива да ме обичаш.

Той въздъхна. Реши, че ще трябва да й даде няколко минути, за да се успокои, преди да получи подобаващо обяснение. Трепереше прекалено силно, за да говори свързано.

Наистина прояви търпение, но щом я отнесе в леглото, тя се сгуши в него под завивките и не проговори повече.

— Защо се страхуваш? — попита я. — Толкова ужасно ли е, че те обичам?

Гласът му преливаше от нежност и това я накара отново да заплаче.

— Няма никаква надежда за нас, Дънкън. Кралят ще…

— Ще ни даде благословията си, Маделин. Кралят ще одобри брака ни.

Той звучеше толкова уверен в себе си, че това й даде утеха.

— Кажи ми защо смяташ, че кралят ще застане на твоя страна. Обясни ми. Не искам да се страхувам.

Дънкън въздъхна.

— Крал Уилям и аз се познаваме още откакто бяхме млади момчета. Той има много недостатъци, но се доказа като водач. Ти не го харесваш, заради историите, които си чувала от вуйчо си. А неговото мнение е повлияно от църквата. Кралят загуби подкрепата на духовенството, защото конфискува богатствата на манастирите. Освен това и не бързаше да ги възстанови. Те открито проявяват неуважение към краля ни, защото той никога не е зачитал мнението им.

— Но защо мислиш…

— Не ме прекъсвай, докато ти обяснявам — каза Дънкън. Но смекчи заповедния си тон като я помилва и нежно я притисна към себе си. — Не искам да се хваля, но аз помогнах на краля да обедини шотландците и продължавам да подкрепям мирното им съжителство. Той знае колко съм ценен. Аз имам много добре тренирана армия, която той може да повика по всяко време и е сигурен, че ще се отзова, Маделин. Той разчита на моята лоялност. Аз никога не бих го предал. И той много добре го знае.

— Но Дънкън, Лоудън му е много специален приятел — прекъсна го тя. — Марта ми го каза, а и аз съм чувала разни слухове от приятелите на вуйчо ми.

— Коя е Марта?

— Една от слугините, която работеше за вуйчо — отговори Маделин.

— Е, тогава със сигурност, е безпогрешна като папата — отвърна Дънкън. — И ти ли мислиш така?

— Разбира се, че не — промърмори Маделин и опита да се повдигне, за да го погледне в очите, но той не й позволи да помръдне. Тя отново облегна глава на рамото му и каза: — Брат ми дори се хвали, че командва Уилям.

— Кажи ми, съпруго, какво имаш предвид под „специален“? — попита Дънкън.

Маделин бурно поклати глава.

— Не мога да го кажа. Ще бъде грешно.

Дънкън въздъхна раздразнено. Много добре знаеше за предпочитанията на краля и отдавна предполагаше, че Лоудън е бил повече от обикновен писар в двора на Уилям. Но бе изненадан, че невинната му съпруга знае за това.

— Ще трябва да ми се довериш, Дънкън, като ти казвам, че връзката между брат ми и краля е греховна.

— Това е без значение — отвърна той. — Няма да говорим повече по тази тема, тъй като, доколкото виждам, те кара да се срамуваш. Знам много добре какво имаш предвид под „специален“, Маделин. И все пак, кралят не би предал своите барони. Мога да разчитам на честта му.

— Може би говорим за същата чест, заради която бе вързан за стълб в двора на Лоудън? — попита Маделин. — Ти си толкова честен, че повярва на брат ми, че ще уважи временното ви примирие, нали?

— Много внимателно обмислих плана си — отвърна й Дънкън, а гласът му прозвуча близо до ухото й. — Никога не съм се доверявал на брат ти.

— Той можеше да те убие много преди хората ти да влязат в крепостта, Дънкън — отвърна му Маделин. — Всъщност, можеше да умреш от студ. Аз, разбира се, те спасих. Честта няма нищо общо с това.

Дънкън не й възрази. Маделин, разбира се, грешеше, но той не смяташе за нужно да й посочи грешките.

— Лоудън ще ме използва, за да ти навреди.

Този неин коментар нямаше никакъв смисъл.

— Маделин, няма нито един барон в Англия, който да не е чул за случилото се с Адела. Ако кралят обърне гръб на това, ще направи първата си най-голяма и най-глупава грешка. Има много лоялни барони, които ще застанат на моя страна. Всички ние сме обвързани с честта си към краля, но той също трябва да бъде честен с нас. В противен случай нашата клетва за вярност няма да значи нищо. Имай вяра в мен, Маделин. Лоудън няма да спечели тази война. Довери ми се, съпруго, знам какво трябва да бъде направено.

Маделин помисли няколко минути над думите му и най-после прошепна.

— Винаги съм ти се доверявала, още от нощта, която прекарахме заедно в палатката ти. Ти ми обеща, че няма да ме докоснеш, когато заспя, и аз ти повярвах.

Дънкън се усмихна при този спомен.

— Сега осъзна ли колко абсурден е бил страхът ти, че бих могъл да се възползвам от теб, без да разбереш?

Тя кимна.

— Аз спя много дълбоко, Дънкън — подразни го тя.

— Маделин, няма да ти позволя да игнорираш първоначалния ни разговор. Преди малко ти признах, че те обичам. Нищо ли няма да ми кажеш в отговор? — попита Дънкън.

— Благодаря ти, съпруже.

— Благодаря ти? — изкрещя той в отговор. Търпението му вече се бе изчерпало. Тя трябваше да му отвърне, че също го обича. По дяволите, нима не знаеше, че очакването го вбесява.

Изведнъж Маделин се озова просната по гръб, а съпругът й се надвеси над нея. Мускулът от едната страна на бузата му играеше, което бе сигурен знак, че е ядосан. Изглеждаше готов за битка.

Тя обаче изобщо не се изплаши. Нежно погали раменете му и после отпусна длани по ръцете му. Тялото му бе твърдо и неподвижно. Под пръстите си можеше да почувства стоманената му сила. Маделин не откъсна погледа си от очите му, докато го милваше. И макар че можеше да почувства мощта му, тя виждаше уязвимост в очите му. Бе поглед, който не бе виждала никога досега, но все пак го разпозна. Дънкън изглеждаше невероятно красив и леко разтревожен.

Когато тя му дари една нежна усмивка, той веднага спря да се мръщи. Видя искрите в очите й и ги разпозна. Тялото му се отпусна върху нейното.

— Смееш да ме дразниш?

— Не те дразня — каза му Маделин. — Ти току-що ми даде най-прекрасният подарък, Дънкън. Очарована съм.

Той искаше да чуе много повече.

— Ти си първия мъж, който някога ми е казвал, че ме обича — прошепна Маделин. Повдигна вежди и добави: — Как бих могла да не те обичам?

Тя изглеждаше така, сякаш току-що бе осъзнала този факт. Въздъхвайки раздразнено, Дънкън подръпна едно кичурче от косата й.

— Е, тогава явно съм проклет късметлия, че Гилард не ти каза пръв, че те обича.

— Каза ми го — обяви Маделин и се усмихна, когато го видя как се напрегна, чувайки думите й. — Но това не се брои, защото той в действителност не чувстваше любов. Брат ти просто малко се поувлече.

Неочаквано Маделин се повдигна и го целуна, а после обви ръце около кръста му и го стисна силно.

— О, Дънкън, обичам те от толкова дълго време. Била съм глупачка да не го осъзная по-рано. Тази вечер, докато стояхме пред огъня със семейството и госта ти, неочаквано осъзнах, че съм влюбена в теб. Ти ме направи ценна, Дънкън. В сърцето си знам, че знача нещо за теб.

Той поклати глава.

— Винаги си била много ценна, Маделин. Винаги.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Цяло чудо е, че ме обичаш. Ти ме взе със себе си само за да отмъстиш на брат ми. Нали?

— Да — призна Дънкън.

— И по тази причина се ожени за мен — каза Маделин. Тя се намръщи на съпруга си. — Обичаше ли ме тогава?

— Предполагам, че беше похот — отговори Дънкън. — Исках те в леглото си — добави той и се ухили.

— Отмъщение и похот — отвърна Маделин, — най-жалките причини, Дънкън.

— Забравяш състраданието — информира я Дънкън.

— Състрадание? Казваш, че си ме съжалявал, така ли? — попита Маделин с нарастващо раздразнение. — Мили Боже, от съжаление ли ме обичаш?

— Любима моя, ти току-що описа оправданията, които сам си измислях.

Тя не обърна внимание на смеха му.

— Ако любовта ти се основава на похот, съжаление и отмъщение, тогава…

— Маделин — прекъсна я Дънкън, опитвайки се да я успокои. — Какво ти казах, преди да напуснем крепостта на брат ти? Спомняш ли си?

— Каза ми, че е око за око — отвърна тя.

— Ти ме попита дали принадлежиш на Лоудън. Помниш ли какво ти отговорих?

— Да, не можах да разбера какво имаше предвид — каза Маделин. — Ти ми каза, че принадлежа на теб.

— И казах истината — заяви Дънкън и я целуна само за да прогони подозрителния й поглед.

— Все още не разбирам — каза му тя, когато най-после й позволи да проговори.

— И аз не бях разбрал — отвърна той. — Мислех да те задържа при себе си, но чак по-късно разбрах, че искам да се оженя за теб. Истината, Маделин, е, че твоята състрадателна постъпка реши съдбата ти.

— Така ли? — очите й отново се напълниха със сълзи. Погледът му бе толкова любящ, толкова нежен.

— Бях загубен от момента, в който ти стопли краката ми, макар че ми отне доста време, преди да осъзная истината.

— Ти ми каза, че съм глупава — напомни му Маделин, усмихвайки се на спомена.

Искрите отново се върнаха в очите й. Вече не бе ядосана. Дънкън се престори на обиден само за да види реакцията й.

— Никога не съм казвал, че си глупава. Бил е някой друг и веднага ще го предизвикам на двубой.

Маделин избухна в смях.

— Беше ти, бароне. Вече съм ти простила за това. А и аз също те наричах с разни обидни имена.

— Нима? Никога не съм чувал някое от тях — каза Дънкън. — Кога ме наричаше с тези имена?

— Когато ми обърнеше гръб, разбира се.

Тя изглеждаше толкова невинна, че усмивката му се разшири.

— Някой ден манията ти да казваш истината, ще те вкара в сериозна беда — той я целуна, преди да продължи: — Но аз винаги ще бъда до теб, за да те защитавам.

— Точно както аз винаги ще защитавам теб — каза му Маделин. — Все пак това е мой дълг като съпруга.

Тя се засмя на скептичното му изражение.

— Не ме притесняваш — заяви тя. — След като имам любовта ти, никога повече няма да се страхувам от теб.

Дънкън реши, че тя звучи много самодоволно.

— Знам.

Маделин се засмя на отчаянието в гласа му.

— Искам да чуя още веднъж как казваш, че ме обичаш — нареди той.

— Ама че арогантна заповед — прошепна Маделин. — Обичам те с цялото си сърце, Дънкън — каза тя и целуна брадичката му. — Бих дала живота си за теб, съпруже — леко захапа долната му устна и после я близна с език. — Ще те обичам винаги.

Той изръмжа доволно и отново започна да я люби бавно и с наслада.

 

 

Доста по-късно Маделин се обади.

— Дънкън?

— Да, любима?

— Кога осъзна, че ме обичаш?

— Заспивай, Маделин. Скоро ще се съмне.

Тя обаче не искаш да спи. Не искаше тази прекрасна нощ да свършва. Умишлено притисна дупето си към стомаха му и краката й се преплетоха с неговите.

— Моля те, кажи ми кога точно разбра.

Дънкън въздъхна. Знаеше, че няма да го остави на мира, докато не й отговори.

— Днес.

— Ха! — провикна се тя.

— Какво „ха“? — попита Дънкън.

— Вече всичко добива смисъл — обясни тя.

— Говориш безсмислици — отвърна той.

— През целия ден ти си този, който се държи странно. Честно казано доста ме разтревожи. Кога днес?

— Какво кога?

— Кога точно осъзна, че ме обичаш? — Маделин не искаше да се откаже.

— Когато си помислих, че конят ми ще те убие.

— Силенус? Мислил си, че Силенус ще ме нарани?

Той долови учудването в гласа й и се усмихна, заровил лице в косата й. Тя все още не бе осъзнала ужаса, през който го бе прекарала.

— Дънкън?

Обожаваше начина, по който прошепваше името му, когато искаше нещо от него. Беше нежен, увещаваш и невероятно сексапилен.

— Ти съсипа жребеца ми. Точно това ти обяснявах долу, когато заспа в скута ми.

— Не съм го съсипала — защити се Маделин. — Само му показах какво е нежност. Привързаността не може да те убие.

— Подобна привързаност може да доведе до гибелта ми, ако не ме оставиш да заспя — каза той и се прозя. — Превърнала си се в ненаситница — добави той с присмехулна въздишка. — Изпиваш силата ми.

— Благодаря ти.

— Можеш да задържиш Силенус за себе си.

— Силенус? Мой? — тя прозвуча толкова доволно, сякаш бе малко дете получило първия си подарък.

— Животното вече ти е вярно. Ти превърна могъщия ми звяр от жребец в агънце. Никога няма да мога да го преживея.

— Кое няма да можеш да преживееш?

Дънкън игнорира въпроса й и я накара да се обърне с лице към него. След това я изгледа продължително и сериозно.

— Сега искам да ме чуеш много добре, съпруго. Няма да го яздиш, преди да съм те научил. Разбра ли ме?

— От къде знаеш, че не умея? — попита Маделин. Тя не можеше, разбира се, но все още си въобразяваше, че бе успяла да скрие от него този си недостатък. Обаче съпругът й бе много по-проницателен, отколкото бе предполагала.

— Просто ми дай думата си — настоя той.

— Обещавам — тя започна да дъвче долната си устна, когато изведнъж й хрумна нещо. — Нали няма да промениш мнението си на сутринта?

— Разбира се, че няма. Силенус вече е твой.

— Не говорех за Силенус.

— Тогава за какво?

Тя изглеждаше притеснена и това го накара да се намръщи, докато тя не се престраши да му прошепне.

— Няма да си промениш мнението и на сутринта да спреш да ме обичаш, нали?

— Никога.

Той я целуна като доказателство, че ще спази думите си, после се превъртя по гръб и затвори очи, решен да спи. Наистина бе изтощен.

— Забрави да отидеш до езерото, за да поплуваш тази вечер. Доста непривично за теб.

Когато той не й отговори, тя попита:

— Защо не го направи?

— Защото е прекалено студено.

Отговорът бе логичен, но все пак бе странно, че идваше от Дънкън. Маделин се усмихна на себе си. О, колко го обичаше.

— Дънкън? Хареса ли ти да се любиш с мен пред камината? Имам предвид, когато ме целуваше… там?

Тя звучеше едновременно засрамена и любопитна.

— Да, Маделин. Имаш вкус на мед.

Само спомена за вкуса й го накара отново да се възбуди. Огромното желание, което изпитваше към нея го учудваше.

Маделин се завъртя на една страна и го погледна. Очите му бяха затворени, но той се усмихваше и изглеждаше доста доволен.

Ръката й бавно се плъзна от брадичката към стомаха му.

— А дали на мен ще ми хареса вкусът ти? — попита го с дрезгав шепот.

Преди да успее да й отговори, тя се наведе и целуна пъпа му. Усмихна се, когато видя как мускулите на корема му се стегнаха. Ръцете й бавно се плъзнаха по-надолу, а устата и езикът й ги следваха плътно.

Дънкън спря да диша, когато ръцете й го обгърнаха.

— Толкова е твърд, Дънкън, толкова горещ — прошепна тя. — Дай ми своя огън.

Той забрави всяка мисъл за спане и я остави да изплете своята магия около него. Помисли си, че със сигурност е най-богатият мъж на света и то, защото жена му го обичаше.

А след това вече изобщо не бе способен да мисли.